Фред Варгас
Бягай и не бързай да се връщаш (38)

XXXVII

Данглар се обади, когато Адамсберг тъкмо беше обул панталони и навлякъл фланелка, почти идентични с вчерашните. Адамсберг се опитваше да изобрети универсална униформа, отхвърляйки всякаква възможност за избор и съчетаване на цветове, за да не си трови живота с проблеми с облеклото. Обаче не бе открил в гардероба си друг чифт обувки, освен тежките туристически боти, непригодени за ходене из Париж, така че се спря на кожени сандали, които обу на бос крак.

— В Роморантен съм — каза Данглар — и ми се спи.

— Ще спите четири дни подред, след като преровите този град. Приближаваме се до невралгичната точка. Не изпускайте следата на Антоан Юрфен.

— Свърших с Юрфен. Лягам да поспя и се връщам в Париж.

— По-късно, Данглар. Изгълтайте три кафета и действайте.

— Действах и свърших. Достатъчно беше да разпитам майката и тя не се и опита да прикрие фактите. Напротив. Антоан Юрфен е син на Елер-Дьовил, непризнат син, роден осем години след Дамас. Елер-Дьовил е…

— Как живеят, Данглар? Бедни ли са?

— Да кажем, че трудно свързват двата края. Антоан работи при един ключар и спи в стаичка над магазинчето. Елер-Дьовил е…

— Чудесно. Скачайте в колата си, ще ми разкажете подробностите, като се видим. Нещо за физика мъчител?

— Излезе на компютъра вчера в полунощ. От Шателро е. Стоманолеярните Месле, огромно предприятие в индустриалната зона, главен снабдител на авиационните заводи в световен мащаб.

— Добро попадение, Данглар. Месле ли е собственикът?

— Да, Родолф Месле, специалист по инженерна физика, преподавател в университета, директор на лаборатория, шеф на предприятие и автор на девет патентовани изобретения.

— Едно, от които свръхлека почти неразцепваща се стомана?

— Напълно неразцепваща се — поправи го Данглар. — Да, едно от тях. Патентовал го е преди седем години и седем месеца.

— Той е, Данглар, той е поръчителят на мъченията и на кражбата.

— Естествено, че е той. Но той е и провинциално царче и недосегаем френски индустриалец.

— Ще стане досегаем, Данглар.

— Не мисля, че вътрешното министерство ще ни подкрепи в това отношение, господин комисар. Прекалено много пари и национална репутация са заложени.

— Не е необходимо да предупреждаваме никого, най-малко Брезийон. Изтече ли информация в пресата, няма да минат и два дни и ще стигне до онзи боклук. Достатъчно, за да се подхлъзне и да падне. Ще му помогнем да стане в съда.

— Отлично — каза Данглар. — За майката на Юрфен…

— По-късно, Данглар, синът й ме чака.

 

 

Полицаите от нощната смяна бяха оставили доклада си на масата. Антоан Юрфен, двайсет и три годишен, роден във Ветини, живеещ в Роморантен, Лоар-е-Шер, упорито бе поддържал първоначалните си показания и бе телефонирал на адвокат, който веднага го посъветвал да си затваря устата. Оттогава Антоан Юрфен онемял.

Адамсберг застана пред килията му. Младежът седеше на леглото си, стискаше зъби и пукаше с тънките си пръсти. Множество мускулчета играеха по костеливото му лице.

— Антоан — каза Адамсберг, — син на Антоан. Ти си лишеният от всичко Елер-Дьовил. Лишен от припознаване, лишен от баща, лишен от мангизи. Но вероятно богат на удари, шамари и отчаяние. Ти също нанасяш своите удари. На Дамас, другия син, признатия, богатия. Твоят полубрат. На който не му е било по-леко, ако не знаеш. Същият баща, същият пердах.

Юрфен продължи да мълчи, като хвърли на ченгето едновременно ненавистен и уязвим поглед.

— Адвокатът ти е казал да си затваряш устата и ти му се подчиняваш. Ти се дисциплиниран и послушен, Антоан. Доста странно за убиец. Ако вляза в килията ти, не знам дали ще се нахвърлиш върху мен, за да ми прережеш гърлото, или ще се свиеш на топка в ъгъла. Или и двете. Дори не знам дали си даваш сметка какво вършиш. Целият си действие и не знам къде е мисълта ти. Докато Дамас е целият мисъл и безсилие. Разрушители, и двамата, ти с ръцете си, той с главата си. Слушаш ли ме, Антоан?

Младият човек само потръпна.

Адамсберг пусна решетките и се отдалечи, почти толкова покрусен от това измъчено и потръпващо лице, колкото беше пред необяснимата невъзмутимост на Дамас. Бащата Елер-Дьовил можеше да се гордее със себе си.

Килиите на Клемантин и Дамас бяха в другия край на помещението. Двамата играеха покер, като си подаваха картите, плъзгайки ги под решетките. По липса на жетони залагаха тиганици.

— Можахте ли да спите, Клемантин? — попита Адамсберг, отваряйки решетката.

— Не спах зле — отвърна старицата. — Не е като вкъщи, но пък си е разнообразие. Кога ще ни пуснете с малкия?

— Лейтенант Фроаси ще ви придружи до банята и ще ви даде кърпи. Откъде взехте карти?

— От вашия сержант Гардон. Добре си прекарахме снощи.

— Дамас — каза Адамсберг, — приготви се. После ще е твой ред.

— За? — попита Дамас.

— Да се измиеш.

Елен Фроаси отведе старата жена, а Адамсберг влезе в килията на Кевен Рубо.

— Излизаш, Рубо, изправи се. Ще те местят.

— Тук съм си добре — възрази Рубо.

— Пак ще се върнеш — каза Адамсберг и широко отвори решетъчната врата. — Обвинен си в нанасяне на побой и опит за изнасилване.

— Мамка му — каза Рубо. — Аз само им пазех гърбовете.

— Изключително активни гърбове. Ти си шестият в списъка. Значи един от най-опасните.

— Мамка му, нали сам дойдох да ви помогна. Да сътрудничиш на правосъдието, това не се ли зачита?

— Потегляй. Не съм ти съдия.

Двама офицери отведоха Рубо вън от Бригадата. Адамсберг погледна в бележника си. Акне, Издадена челюст, Чувствителен равно на Морел.

— Морел, кои са пред дома на Мари-Бел? — попита той, като погледна часовника си.

— Ноел и Ламар, господин комисар.

— Къде се мотаят още? Девет и половина е.

— Може би тя няма да излезе. Откакто заключихме брат й, вече не отваря магазина.

— Отивам там — каза Адамсберг. — След като Юрфен не ще да говори, Мари-Бел ще ми разкаже какво е измъкнал от нея.

— Така ли отивате, господин комисар?

— Как „така“?

— Искам да кажа по сандали? Не искате ли да ви заемем едни обувки?

Адамсберг се взря в босите си крака през поизносените кожени каишки, за да види какво не е както трябва.

— Какъв е проблемът, Морел? — искрено попита той.

— Не знам — каза Морел, който се чудеше как да даде заден ход. — Вие сте шефът на групата.

— А, това ли било, Морел? Имиджът?

Морел не отговори.

— Нямам време да ходя да си купувам обувки — каза Адамсберг, свивайки рамене. — Клемантин е по-спешна от облеклото ми, не е ли така?

— Така е, господин комисар.

— Постарайте се да не й липсва нищо. Отивам при сестрата и се връщам.

— Мислите ли, че тя ще проговори?

— Вероятно. Мари-Бел обича да си разказва живота.

Тъкмо да напусне сградата, и един куриер му връчи пакет, който той отвори на улицата. Вътре беше мобилният му телефон, който той постави върху багажника на една кола, за да прочете договора, свързан с горното. Бълхата жива. Старият номер запазен и пренесен в нов апарат. Доволен, Адамсберг го прибра във вътрешния си джоб и продължи пътя си с ръка върху джоба, сякаш за да затопли апарата и да поднови прекъснатия диалог между двамата.

Забеляза Ноел и Ламар на пост на улица Конвансион. По-ниският беше Ноел. Уши, късо подстригана коса, яке равно на Ноел. Високият със скованата стойка бе Ламар, бившият жандарм от Гранвил. Двамата мъже хвърлиха бърз поглед към краката му.

— Да, Ламар, знам. Ще си купя по-късно. Качвам се — каза той и посочи четвъртия стаж. — Можете да си вървите.

Адамсберг прекоси луксозното фоайе и се заизкачва по покритото с широка червена пътека стълбище. Забеляза прикрепения към вратата на Мари-Бел плик още преди да стигне площадката. Бавно изкачи последните стъпала, шокиран, и приближи до белия правоъгълник, върху който бе изписано името му — Жан-Батист Адамсберг.

Отлетяла. Мари-Бел бе отлетяла под носа на пазачите си. Избягала. Избягала, без да я е грижа за Дамас. Адамсберг навъсено откачи плика. Сестрата на Дамас бе напуснала пламналия терен.

Сестрата на Дамас и сестрата на Антоан.

Адамсберг тежко се отпусна на едно стъпало с плика на коленете си. Осветлението угасна. Антоан не беше измъквал информация от Мари-Бел, Мари-Бел сама му я беше давала. На Юрфен убиеца, на Юрфен послушния. На заповедите на сестра си Мари-Бел Юрфен. Обади се на Данглар, без да пали лампата.

— В кола съм — каза Данглар. — Спях.

— Данглар, имало ли е още едно незаконно дете на Елер-Дьовил в семейството в Роморантен? Момиче?

— Това се опитвах да ви кажа. Мари-Бел Юрфен е родена две години преди Антоан. Тя е полусестра на Дамас. Не го е познавала, преди да се установи в Париж преди година.

Адамсберг мълчаливо поклати глава.

— Неприятно, а?

— Да. Търсех убиеца. Е, намерих го.

Адамсберг затвори, стана, за да запали лампата, облегна се на вратата и разпечата писмото.

Драги комисарю,

 

Не ви пиша, за да ви улесня нещата. Вие ме смятахте за идиотка и това ми е неприятно. Но тъй като имах вид на идиотка, нямаше как, не ви се сърдя. Пиша ви заради Антоан. Искам да прочетете това писмо на процеса, защото отговорността не е негова. Аз го насочвах от начало до край, аз поисках от него да убива. Аз му казвах защо, кого, къде, как и кога. Антоан не е отговорен за нищо, той само ми се подчиняваше, както винаги е правел. Не е виновен за това и не е виновен за нищо. Искам да го кажете на процеса, мога ли да разчитам на вас? Бързам, защото нямам много време. Глупаво беше от ваша страна да се обаждате на Лизбет и да я пращате при стария в болницата. Защото Лизбет, макар да не и личи, понякога има нужда от утеха. От моята утеха. И веднага ми се обади, за да ми разкаже какво се е случило с Декамбре.

Така разбрах, че убийството на стария се е провалило и че Антоан е зад решетките. Не ви трябва много време, за да разберете кой е баща му, още повече че майка ми не го крие, и да дойдете тук. Долу в една кола вече има двама от вашите. Но въпреки това ще се измъкна. Не си давайте труда да ме търсите, само ще си загубите времето. Разполагам с много пари, които източих от сметката на онзи глупак Дамас. Имам и една африканска носия, която Лизбет ми беше дала за един празник, така че вашите хора изобщо няма да се усетят, в това отношение съм спокойна. Затова няма как, откажете се.

Ето набързо някои подробности, за да разберете, че Антоан няма никаква вина. Той мразеше Дамас колкото мен, но е неспособен да скрои какъвто и да било план. Като дете, освен да слуша майка си и баща си, когато го пердашеше, го биваше само да души кокошките и зайците, за да си излее яда. И не се промени. Баща ни може да е бил царят на аеронавтиката, но беше преди всичко царят на мръсниците, това трябва добре да го разберете. Можеше само да надува корема на жените и да ги налага. Имаше един първи син, законен, когото отгледа в коприна в Париж. Говоря за онзи превъртял Дамас. Ние бяхме позорното семейство, плебсът от Роморантен, и той никога не ни призна. Въпрос на репутация, така казваше. Затова пък по въпроса за шамарите не се пазареше и тримата с майка ми и брат ми ги получавахме в изобилие. На мен не ми пукаше, бях решила един ден да го пречукам, но той сам се очисти. А по въпроса за мангизите, даваше на мама колкото да оцелеем, защото се боеше да не би съседите да започнат да си задават въпроси, ако живеем нашироко. Мръсник, животно и страхливец, ето такъв беше.

Когато пукна, с Антоан си казахме, че не виждаме защо да не получим част от парите, след като не сме получили името. Имахме право, бяхме негови деца все пак. Хубаво, обаче трябваше и да го докажем. А ДНК тестове не можеха да се направят, след като се беше изпарил над Атлантическия океан. Но можехме да се заемем с Дамас, който си прибра кинтите, без да ги дели. Обаче знаехме, че Дамас няма да се съгласи на ДНК тест, тъй като щеше да загуби две трети от богатството. Освен ако ни заобича, помислих си. Освен ако се привърже към мен. Доста съм добра на тази игра. Мислехме наистина да го отстраним, но аз казах на Антоан, че и дума не може да става — когато отидем да си искаме наследството, кого щяха да заподозрат? Нас, няма как.

Дойдох в Париж само с тази идея — да му съобщя, че съм му полусестра, да му поплача на рамото и да го накарам да ме приеме. Дамас тутакси падна в капана. Разтвори ми обятията си, само дето не се разрева, а когато разбра, че има и полубрат, стана още по-зле. Готов беше на колене да ми падне, истински будала. Щеше да ни върви като по вода на нас с Антоан с плана ни за ДНК пробата. А щом получехме двете трети от парите, щях да зарежа Дамас. Не ги обичам особено тия юначаги, дето все вдигат перки, а иначе само хленчат. Чак по-късно забелязах, че на Дамас му хлопа дъската. Тъй като бе готов на колене да ми падне, а имаше нужда от подкрепа, той ми разказа всичко за откачения си план, за отмъщението, чумата, бълхите и останалата щуротия. Бях в течение на всички подробности, той ми ги разказваше с часове. Имената на хората, които бе открил, адресите, всичко. И за миг не повярвах, че малоумните му бълхи могат да убият, когото и да било. Нямаше как, промених плана, поставете се на мое място. Защо да получим две трети, след като можехме да имаме всичко? Дамас разполагаше с името си и това беше огромно богатство. А ние нямахме нищо. Най-хубавото беше, че Дамас не желаеше дори да се докосне до мангизите на баща си, казваше, че те са прокълнати, че са мръсни. Между другото, останах с впечатлението, че и той не се е забавлявал особено като малък.

Но да побързам. Достатъчно беше да оставим Дамас да се занимава с фантазиите си, а ние да убиваме след него. Ако осъществяхме идеята си, Дамас отиваше в пандиза до живот. След осемте убийства щях да пусна ченгетата по следите му уж без да искам. Доста съм добра в това отношение. След това, тъй като беше готов на колене да ми падне, щях да управлявам богатството му, тоест да му го отмъкнем заедно с Антоан, и сбогом, прощавай, справедливостта тържествува. Антоан само трябваше да ме слуша и да убива, работата бе добре разпределена, а той обича това, да слуша и да убива. Аз не съм достатъчно яка, а и не ми е по вкуса. Помогнах му да примами двама от мъжете навън, Виар и Клерк, когато ченгетата бяха навсякъде, и той ги очисти един след друг. Затова ви казвам, че вината не е на Антоан. Той просто ме слушаше, той не знае да прави друго. Ако го пратя на Марс да ми донесе ведро с вода, ще отиде, без да му мигне окото. Вината не е негова. Ако го изпратят в някоя клиника за интензивно лечение вместо в затвора, би било по-справедливо, защото нали, няма как, той не е виновен. Той няма нищо в главата.

Дамас разбра, че хората умират, и друго не го интересуваше. Убеден беше, че „силата на Журно“ продължава да действа и това му стигаше. Горкият мухльо. Така щях да го баламосвам до края, ако не се бяхте появили вие. Няма да е зле и той да изкара малко интензивно лечение.

Аз нямам проблеми. Никога не са ми липсвали идеи и не се кахъря за бъдещето си, бъдете спокоен. Добре ще е, ако Дамас изпрати малко от ония прокълнати пари на мама. И главно, не забравяйте Антоан, разчитам на вас. Целувки на Лизбет и на онази нещастна будала Ева. Целувам ви, вие пратихте всичко по дяволите, но аз лично харесвам такива като вас. Не ви се сърдя.

Мари-Бел

Адамсберг сгъна писмото, седна в сянката, подпря брадичката си с юмрук и дълго не помръдна.

В Бригадата, без дума да пророни, отвори килията на Дамас и му направи знак да го последва в кабинета му. Дамас придърпа един стол, отхвърли назад коси и го загледа — внимателно, търпеливо. Все така безмълвно Адамсберг му подаде писмото на сестра му.

— За мен ли е? — попита Дамас.

— За мен. Чети.

Дамас трудно понесе удара. Писмото висеше между пръстите му, главата му се опираше в ръката му и Адамсберг видя как върху коленете му капят сълзи. Прекалено много новини накуп — омразата на брата и сестрата и абсолютната глупост на силата на Журно. Адамсберг тихо седна срещу него и зачака.

— Нищо ли им е нямало на бълхите? — прошепна накрая Дамас с все още наведена глава.

— Нищо.

Дамас дълго мълча с вкопчени в коленете си ръце, сякаш беше изпил нещо гадно, което не можеше да преглътне. Адамсберг почти виждаше как ужасяващата маса на реалността се стоварва върху него, премазва главата му, спуква идеалния кръг на света му като балон, обезкървява развинтеното му въображение. Зачуди се дали този човек ще може да излезе прав от кабинета с товара, сгромолясал се отгоре му като метеорит.

— И не е имало чума? — попита Дамас едва чуто.

— Никаква.

— Не са умрели от чума?

— Не. Умрели са удушени от полубрат ти Антоан Юрфен.

Ново свличане, ново сгърчване на ръцете върху коленете.

— Удушени и намазани с черно — продължи Адамсберг. — Не се ли учуди от следите от душене, от въглищната прах?

— Учудих се.

— И какво?

— Помислих, че полицията си измисля, за да скрие за чумата, за да не плаши хората. Но е било истина?

— Да. Антоан е минавал след теб и ги е ликвидирал.

Дамас погледна ръката си, докосна пръстена си.

— А Мари-Бел го е ръководила?

— Да.

Ново мълчание, нов срив.

В този миг влезе Данглар и Адамсберг му посочи с пръст писмото, паднало в краката на Дамас. Данглар го вдигна, прочете го и мрачно поклати глава. Адамсберг написа няколко думи на един лист и му го подаде.

Извикайте доктор Ферез за Дамас — спешно. Предупредете Интерпол за Мари-Бел — никаква надежда, прекалено е хитра.

— И Мари-Бел не ме е обичала?

— Не.

— Мислех, че ме обича.

— И аз мислех така. Всички мислеха така. Всички ни преметна.

— А обичала ли е Антоан?

— Да. Малко.

Дамас се сви на две.

— Защо не ми е поискала пари? Щях да й ги дам всичките.

— Не са си представяли, че е възможно.

— И без това не искам да ги докосвам.

— Ще ги докоснеш, Дамас. Ще платиш на един сериозен адвокат да защитава полубрат ти.

— Да — каза Дамас, все така заровен в ръцете си.

— Трябва да се погрижиш и за майка им. Тя няма от какво да живее.

— Да. „Дебеланата от Роморантен“. Винаги така я наричаха вкъщи. Не разбирах какво искаха да кажат, нито за кого говореха.

Дамас рязко изправи глава.

— Няма да й кажете, нали? Няма да й кажете?

— На майка им ли?

— На Мане. Няма да й кажете, че бълхите й не са били… не са били…

Адамсберг не се опита да му помогне. Дамас трябваше да произнесе думите сам, много пъти.

— Не са били… заразени? — довърши Дамас. — Това ще я убие.

— Аз не съм убиец. Нито ти. Помисли по този въпрос, помисли добре по този въпрос.

— Какво ще ми направят?

— Ти не си убил никого. Виновен си само за трийсетина ухапвания от бълхи и за всяване на паника.

— Тогава какво?

— Съдията няма да повдига обвинение. Можеш да си тръгнеш още днес, веднага.

Дамас се изправи с мъка като капнал от умора човек, стиснал юмрук около диаманта. Адамсберг го проследи с поглед и тръгна след него, за да види как ще реагира на първия си контакт с истинската улица. Но Дамас зави към отворената си килия, сви се на кълбо върху леглото и повече не помръдна. На своето легло Антоан Юрфен лежеше в същата поза, но обърнат на другата страна. Бащата Елер-Дьовил бе свършил добра работа.

Адамсберг отвори килията на Клемантин, която пушеше и редеше пасианс.

— Е? — каза тя, като го погледна. — Какво става? Всички ходят насам-натам, не можеш разбра какво става.

— Можете да си вървите, Клемантин. Ще ви откарат до Клиши.

— Време беше.

Клемантин загаси фаса си на пода, навлече жилетката си и грижливо я закопча.

— Хубави сандали имате — каза тя с тон на познавач. — Добре ви лягат на крака.

— Благодаря — каза Адамсберг.

— Хей, комисарю, сега, когато вече се поопознахме, сигурно можете да ми кажете дали са пукнали тримата последни мръсници? С цялата тази олелия наоколо не проследих новините.

— И тримата са умрели от чума, Клемантин, най-напред Кевен Рубо.

Клемантин се усмихна.

— После още един, забравих му името, и накрая Родолф Месле, гътнал се е преди час.

— Браво — каза Клемантин и широко се усмихна. — Има справедливост. Просто не трябва да се бърза, това е.

— Клемантин, убягва ми името на втория, ще ми го припомните ли?

— На мен няма начин да ми убегне. Анри Томе от улица Гренел. Последният боклук.

— Точно така.

— А малкият?

— Заспа.

— Естествено, както му бяхте скочили отгоре, всеки ще се умори. Кажете му, че в неделя го чакам за обяд, както обикновено.

— Ще дойде.

— Ами мисля, че всичко си казахме, комисарю — заключи тя и му подаде ръка. — Ще напиша по една бележка на вашия Гардон да му благодаря за картите, и на другия, високия, един такъв малко пухкав, плешив, добре облечен, с вкус.

— Данглар?

— Да, той ми искаше рецептата за тиганиците. Не ми го каза точно така, ама аз разбрах за какво става дума. Изглеждаше важно за него.

— Много е възможно.

— Той е човек, който умее да живее — каза Клемантин, като поклати глава. — Пардон, ще мина първа.

Адамсберг придружи Клемантин Курбе до външната врата и срещна Ферез, когото спря с жест.

— Той ли е? — каза Ферез и посочи килията, в която се бе свил Юрфен.

— Това е убиецът. Семейна работа, Ферез. Вероятно ще го затворят в лудница.

— Вече не се казва „лудница“, Адамсберг.

— Но този — продължи Адамсберг, посочвайки Дамас — трябва да си тръгва, а не е в състояние. Ще ми направите услуга, Ферез, голяма услуга, ако му помогнете и го лекувате. Завръщане в реалния свят. Крайно болезнено падане от десетия етаж.

— Човекът с призрака?

— Същият.

Докато Ферез се опитваше да разгъне Дамас, Адамсберг изпрати двама офицери у Анри Томе и журналистите у Родолф Месле. После се обади на Декамбре, когото щяха да изпишат от болницата следобед, на Лизбет и Бертен, за да ги предупреди да подготвят тактично посрещане на Дамас. Завърши с Масена и с Вандуслер, когото уведоми за огромния гаф.

— Лошо ви чувам, Вандуслер.

— То е, защото Люсиен изсипва покупките на масата. Голяма гюрултия вдига.

Затова пък ясно чу силния глас на Люсиен, който декламираше в голямата звучна стая:

— Прекалено често пренебрегват изключителните качества на тиквата.

Затвори, като си помисли, че това би било добра обява за устния вестник на Жос Льогерн. Яка, здрава и ясно произнесена обява, най-обикновена, нищо общо със злокобния ек на чумата, който бе на път да отзвучи. Остави телефона си на масата точно в средата и го погледа малко. Влезе Данглар с папка в ръка, проследи погледа на Адамсберг и на свой ред мълчаливо се вторачи в апаратчето.

— Нещо има ли му на телефона? — попита той след една дълга минута.

— Не — отвърна Адамсберг. — Просто не звъни.

Данглар остави папката с досието Роморантен и излезе без коментар. Адамсберг легна върху папката с глава върху ръцете си и заспа.