Фред Варгас
Бягай и не бързай да се връщаш (29)

XXVIII

Данглар не спеше, когато след полунощ някой дискретно почука на вратата му. Пиеше бира по потник пред телевизора, без да го гледа, прелиствайки бележките си за сеяча на чума и жертвите му. Не можеше да са случайни. Убиецът ги избираше, трябва да имаше някаква връзка някъде. Беше разпитвал семействата в продължение на часове с надеждата да открие нещо общо между тях и сега се взираше в бележките си, та дано попадне на точката на пресичане.

Колкото елегантно се носеше през деня, толкова развлечен ходеше вечер, както през работническото си детство, като баща си, брадясал, с кадифен рипсен панталон и потник. Петте деца спяха, затова премина на пръсти през дългия коридор, за да отвори. Мислеше, че е Адамсберг, а се оказа дъщерята на Кралица Матилд, изправена на площадката, скована, леко задъхана, с някакво коте под мишница.

— Събудих ли те, Адриен? — попита Камий.

Данглар поклати глава и й направи знак да го последва, без да вдига шум. Камий не се запита дали у дома му има момиче или нещо подобно и седна, напълно изтощена, на износеното канапе. На светлината Данглар видя, че е плакала. Не каза нищо, загаси телевизора, отвори една бира и й я подаде. Камий набързо изпи половината.

— Не съм добре, Адриен — каза тя, преди да си поеме дъх, и остави бутилката.

— Адамсберг?

— Да. Лошо се получи.

Камий изгълта останалата бира. Данглар разбираше от тия неща. Когато си плакал, трябва да възстановиш изпарилата се течност. Наведе се към почти пълната каса с бира до крака на креслото и отвори втора бутилка, остави я на ниската гладка масичка и я премести към Камий, както се мести пионка в шахмата с надежда за победа.

— Съществуват всякакви ниви, Адриен — каза Камий, като протегна ръка. — Собствените, които трябва да се прекопават, и чуждите, които само се посещават. В тях има какво ли не — люцерна, рапица, лен, жито, също и угари, а и коприва. Аз никога не се доближавам до копривата, Адриен, не я чистя. Тя не е моя, разбираш ли, както и всичко останало.

Камий отпусна ръката си и се усмихна.

— Но изведнъж стъпвам накриво и се опарвам, без да искам.

— Още ли ти пари?

— Не е страшно, ще мине.

Тя посегна към втората бутилка и бавно изпи няколко глътки. Данглар я наблюдаваше. Камий много приличаше на майка си, Кралица Матилд, имаше същата квадратна брадичка, фина шия, леко гърбав нос. Но и много светла кожа и по детски пухкави устни, които се различаваха от широката покоряваща усмивка на Матилд. Помълчаха малко и Камий пресуши и втората бутилка.

— Обичаш ли го? — попита Данглар.

Камий облегна лакти на коленете си и внимателно загледа малката зелена бутилка на ниската масичка.

— Прекалено опасно е — каза тя тихо, поклащайки глава.

— Знаеш ли, Камий, преди да създаде Адамсберг, бог е прекарал много лоша нощ.

— Не знаех — каза Камий, вдигайки поглед. — Нямах представа.

— Вярно е. И не само че е спал зле, но и не му е стигнал материалът. Така че без много да му мисли, отишъл при колегата си, за да му поиска малко назаем.

— Имаш предвид… тукашния колега?

— Именно. Който тутакси се възползвал от случая и бързо-бързо му доставил малко стока. И бог, напълно затъпял от безсънната нощ, смесил суровината, с която разполагал, и от тестото сътворил Адамсберг. Този ден бил наистина необикновен.

— Не бях в течение.

— Има го във всички дебели книги — усмихна се Данглар.

— И какво дал бог на Жан-Батист?

— Дал му интуиция, нежност, хубост и гъвкавост.

— А дяволът какво му дал?

— Равнодушие, нежност, хубост и гъвкавост.

— Мамка му.

— Именно. Само че така никой и не узнал от кое по колко замаяният бог сложил в тестото. Това е една от големите теологически мистерии на нашето време.

— Не смятам да я разгадавам, Адриен.

— Нормално, Камий, тъй като е всеизвестно, че теб бог те е създал след седемнайсетчасов здрав сън, когато е бил в забележителна форма. През целия ден блажено те е извайвал с работливите си ръце.

Камий се усмихна.

— А ти, Адриен? В какво състояние е бил бог, когато те е правил?

— Цялата предишна вечер е къркал с аверчетата си Рафаил, Михаил и Габриел. Историята не е толкова известна.

— Резултатът би могъл да е забележителен.

— Не е, защото му треперели ръцете. Затова съм с такива контури — сбъркани, размазани, разтопени.

— Сега всичко ми е ясно.

— Да, нали виждаш колко е просто.

— Ще ида да се поразходя, Адриен.

— Сигурна ли си?

— Да имаш по-добра идея?

— Наложи се. Пречупи го.

— Не обичам да пречупвам хората. Остават белези.

— Права си. Мен веднъж ме пречупиха.

Камий поклати глава.

— Трябва да ми помогнеш. Обади ми се утре, когато е в Бригадата. Ще мога да мина през къщи да си стегна багажа.

Камий взе трета бутилка и отпи голяма глътка.

— Къде ще ходиш? — попита Данглар.

— Нямам представа. Къде има повече пространство?

Данглар посочи челото си.

— А, да — усмихна се Камий, — но ти си един стар философ, а аз не притежавам твоята мъдрост. Адриен?

— Да?

— Какво да правя с това?

Камий протегна ръка и му показа косматата топчица. Наистина се оказа коте.

— Вървеше след мен тази вечер. Предполагам, че е искало да ми помогне. Съвсем малко е, но е умно и много гордо. Не мога да го взема със себе си, прекалено е крехко.

— Искаш да гледам това коте?

Данглар хвана котето за кожата на гърба, разгледа го и го остави на пода, озадачен.

— По-добре остани — каза той. — Ще му липсваш.

— На котето?

— На Адамсберг.

Камий допи и третата бутилка и безшумно я остави на масата.

— Не — каза тя. — Той не е крехък.

Данглар не се опита да разубеждава Камий. След злополука не е зле да поскиташ. Той ще й гледа котето, то ще му е като спомен, нежен и приятен като самата Камий, но не толкова разкошен, разбира се.

— Къде ще спиш? — попита той.

Камий сви рамене.

— Тук — реши Данглар. — Ей сега ще ти разтегна дивана.

— Не си прави труда, Адриен. Ще легна отгоре, и без това смятам да спя с ботуши.

— Защо? Ще ти е неудобно.

— Няма значение. От сега нататък ще спя с тях.

— Не е хигиенично — каза Данглар.

— По-добре е да си жив, отколкото да спазваш хигиената.

— Известно ли ти е, Камий, че високопарните приказки никого не са извадили от батака?

— Да, известно ми е. Глупачката у мен понякога ме кара да високопарствам. Или да нископарствам.

— Нищо не расте върху високото, ниското или самотното парстване.

— А върху какво? — попита Камий, докато си събуваше ботушите.

— Върху разумното.

— Добре — каза тя. — Ще си купя.

Камий се изтегна на дивана по гръб с отворени очи. Данглар отиде до банята и донесе кърпа и студена вода.

— Постави я на очите си, подути са.

— Адриен, артисало ли му е тесто на бог, след като е завършил Жан-Батист?

— Малко.

— И какво е направил с него?

— Няколко доста сложни неща, като например кожените подметки. Чудесни са за носене, но се пързалят по нанадолнищата и по мокро. Едва наскоро Човекът разреши този хилядолетен проблем, като лепна на обувките каучук.

— На Жан-Батист не мога да му лепна каучук.

— За да не се плъзга ли? Не, не можеш.

— Какво още, Адриен?

— Ами вече почти е нямал тесто.

— Какво още?

— Стъклените топчета.

— Виж, това е наистина умно.

Камий заспа, а Данглар изчака половин час, преди да махне от челото й студения компрес и да изгаси лампата. Загледа се в младата жена в сянката. Би дал десет месеца бира само за да я докосва, когато Адамсберг забрави да я целува. Взе котето, вдигна го до лицето си, взря се в очите му и му каза:

— Тъпо нещо са случайностите. Винаги са тъпо нещо. А ние двамата ще поживеем малко заедно. Може бе ще я изчакаме да се завърне. Съгласен ли си, пухчо?

Преди да си легне, Данглар спря пред телефона и се поколеба. Дали да предупреди Адамсберг? Да предаде Камий или да предаде Адамсберг. Дълго стоя пред тъмната врата и размишлява над тази дилема.

 

 

Докато Адамсберг бързо се обличаше, за да хукне след Камий, девойката тревожно го засипваше с въпроси — откога я познавал, защо не й е казал нищо, спял ли с нея, обичал ли я, за какво мислел, защо търчал подире й, кога щял да се върне, защо не си останел вкъщи, тя не искала да е сама. На Адамсберг му се зави свят и не отговори на нито един. Заряза я в апартамента, сигурен, че като се върне, ще я завари там с непокътнат набор от въпроси. Случаят с Камий беше далеч по-труден, защото на Камий не й дремеше дали е сама. Дотолкова не й дремеше, че тръгваше да скитори при най-малката неприятност.

Адамсберг бързо крачеше по улиците. Беше му студено на ръцете под големия шушляк на нормандеца, който се вееше зад него. Познаваше Камий. Щеше да отлети, и то начаса. Когато Камий решеше да смени атмосферата, беше толкова трудно да я догониш, колкото да уловиш птица или да настигнеш майка й Матилд, когато се гмуркаше в океана. Камий вече се отправяше към собствените си ширини, внезапно уморена от пространство, в което криволичещите траектории злощастно се бяха оплели. В този момент тя сигурно подреждаше ботушите си, опаковаше синтезатора, затваряше чантата с инструментите си. На тази чанта, която й помагаше да се справя с живота, Камий разчиташе много повече, отколкото на Адамсберг, комуто нямаше доверие и с право.

Адамсберг зави зад ъгъла и вдигна поглед към остъклената мансарда. Тъмно. Седна да си поеме дъх върху капака на една кола и скръсти ръце на корема си. Камий не беше минавала през къщи и несъмнено щеше да отлети, без да се обръща назад. Така ставаше винаги когато Камий се понесеше нанякъде. Кой можеше да знае кога ще я види пак — след пет, след десет години или никога. Всичко бе възможно.

Бавно се отправи към дома си, недоволен от себе си. Ако сеячът не бе обсебил времето и мислите му, това нямаше да се случи. Отпусна се върху леглото, уморен и мълчалив, докато вкиснатата девойка отново закаканиза, задавайки неспокойните си въпроси.

— Моля те, млъкни — каза той.

— Вината не е моя — възмути се тя.

— Моя е — каза Адамсберг, затваряйки очи. — Но млъкни или си върви.

— Все ти е едно, така ли?

— Всичко ми е все едно.