Фред Варгас
Бягай и не бързай да се връщаш (22)

XXI

Към обяд двете тела бяха вдигнати и отнесени в моргата, а движението възстановено. Поради мястото, където бяха намерени, нямаше никаква надежда тези черни трупове да убегнат от вниманието на общественото мнение. Щяха да бъдат показани още същата вечер в телевизионните новини, а на другия ден да се появят в пресата. Нямаше как да се прикрие самоличността на жертвите и да не се направи връзка с жилищата им на улица Пуле и на улица Турвил. Две сгради, изрисувани с четворки, с изключение на две врати — техните. Двама мъже, на трийсет и една и трийсет и четири години, единият женен с деца, другият живеел с приятелката си. Три четвърти от оперативните работници се разпръснаха из столицата, едни търсеха свидетели около мястото, където бяха открити труповете, други отново обикаляха двете сгради мишени и разпитваха обитателите, с цел да изровят каквато и да е информация, свързваща новите жертви с Рене Лорион. Последната четвърт залягаше на компютрите, пишеше рапорти и въвеждаше новите данни.

 

 

С наведена глава, облегнат на стената в кабинета си недалеч от прозореца, откъдето можеше да следи през новопоставените решетки несекващото движение по тротоара, Адамсберг се опитваше да събере в едно вече натежалата маса от данни за убийствата и другите подробности. Струваше му се, че тази маса е станала прекалено обемиста за мозъка само на един човек, поне за неговия, че вече не успява да схване контурите й, че се задушава под нея. Объркваше се, не съумяваше да проследи накъде водят съдържанието на „особените“, дребният бизнес от площад Едгар Кине, съдебните досиета на Льогерн и Дюкуедик, разположението на белязаните сгради, самоличността на жертвите, съседите им, роднините им, пепелта, бълхите, пликовете, лабораторните анализи, мнението на съдебния лекар, характеристиките на убиеца. За първи път имаше чувството, че може би Данглар е прав със своя компютър, а не той с навика си да брои гаргите.

Две нови жертви за една нощ, двама мъже едновременно. След като ченгетата охраняваха вратите им, значи убиецът просто ги е привлякъл навън, за да ги екзекутира, заобикаляйки препятствието със същата лекота, с която германците бяха прекосили непревземаемата линия Мажино, прелитайки над нея със самолет, докато французите вардеха пътищата. Двамата сержанти, които охраняваха апартамента на Жан Виар, убития от улица Ротанбур, го бяха видели да излиза в двайсет часа и трийсет минути. Не можеш да попречиш на човека да отида на среща, нали? Още повече че въпросният Виар не бил ни най-малко впечатлен „от тези тъпи четворки“, както обяснил на охраната. Другият мъж, Франсоа Клерк, напуснал дома си в десет часа, за да „се поразтъпче“. Задушавал се с тези ченгета пред вратата му, времето било хубаво, искал да излезе да пийне нещо. Не можеш да попречиш на човека да се почерпи, нали? И двамата бяха удушени като Лорион, единият около час преди другия. Серийно избиване. После труповете са били пренесени, най-вероятно заедно, в кола, където са ги съблекли и намазали с пепел. Накрая убиецът ги бе изхвърлил с всичките им вещи насред улицата в дванайсети район в края на Париж. Сеячът не е искал да рискува, затова този път не ги бе положил по християнски по гръб и със скръстени ръце. Лежаха така, както бяха паднали. Адамсберг предполагаше, че необходимостта да претупа последния етап едва ли се е харесала на убиеца. В късната нощ никой не бе забелязал нищо. Със своите два милиона жители столицата понякога е пуста като планинско село, особено през седмицата в четири часа сутринта. Столица или не, на булевард Су спят също като в Пиренеите.

 

 

Единствената новина бе, че ставаше дума за трима прехвърлили трийсетте мъже. Това едва ли беше най-значимият общ знаменател, на който можеха да се надяват. В останалото, жертвите не си приличаха по нищо. Жан Виар не беше зубрил в професионално училище в предградията като първата жертва. Роден в един от най-богатите квартали, той работеше като инженер по информатика и бе женен за адвокатка. Произходът на Франсоа Клерк бе по-скромен. Той беше едър, широкоплещест мъж, снабдител на голям търговец на вино.

Без да се отлепя от стената, Адамсберг потърси съдебния лекар, който аутопсираше трупа на Виар. Докато го викаха, комисарят разлисти бележника си, за да намери името на лекаря. Ромен.

— Ромен, Адамсберг на телефона. Извинявайте за безпокойството. Потвърждава ли се удушаването?

— Без никакво съмнение. Убиецът използва здрава връв, най-вероятно дебела найлонова жица. Има доста ясна следа на тила. Възможно е да става дума за плъзгаща се примка. Убиецът трябва само да я дръпне надясно, за това не е нужна голяма сила. Той впрочем е подобрил техниката си, когато е започнал да убива на едро — и двете жертви са получили голяма доза сълзотворен газ. Докато реагират, убиецът им е метнал примката. Бързо и сигурно.

— Лорион имаше ли по тялото следи от ухапвания от насекоми?

— Ами да, само че не съм го споменал в протокола. Тогава не ми се стори важно. Имаше доста пресни пъпки от ухапване на бълхи под мишниците. И Виар има от вътрешната страна на дясното бедро и по врата, но по-отдавнашни. Още не съм видял последния.

— Бълхите хапят ли умрял човек?

— Не, Адамсберг, никога. Напускат го веднага щом тялото започне да изстива.

— Благодаря, Ромен. Проверете за бацили, като при Лорион. За всеки случай.

Адамсберг прибра мобилния си телефон и притисна с пръсти очите си. Значи грешеше. Убиецът не оставяше плика с бълхите в момента на убийството. Изтичаше известно време между пускането на бълхите и удушаването. Насекомите успяваха да ухапят жертвата. Дори доста време в случая с Виар, тъй като лекарят бе казал, че ухапванията са по-стари.

Комисарят закрачи из стаята с кръстосани на гърба ръце. Сеячът явно спазваше доста налудничав протокол — първо плъзгаше под вратата на бъдещите си жертви разпечатания илик, а след известно време се връщаше с пепел в джоба, за да разбие ключалката и да удуши плячката си. Работеше двутактово. Едно — бълхите, две — убийството. Без да говорим за дяволските четворки и за подготвителните обяви. Адамсберг усещаше как го обзема все по-голямо безсилие. Пътеките се преплитаха, правилният път му убягваше, церемониалният убиец му ставаше все по-чужд и непонятен. Импулсивно набра номера на Камий и половин час по-късно се просна на леглото си, гол под дрехите, после гол без дрехите. Камий легна отгоре му и той затвори очи. За минута забрави, че двайсет и седем души от неговата бригада патрулираха по улиците или чукаха по клавишите на компютрите си.

 

 

След два часа и половина отиде на площад Едгар Кине, одобрен със себе си, обгърнат и почти закрилян от лекото омекване на бедрата си. Декамбре тръгна насреща му от прага на дома си.

— Тъкмо щях да ви се обаждам, господин комисар — каза той. — Вчера нямаше, но днес има една.

— И никой не е видял кой я пуска в урната — предположи Адамсберг.

— Дойде по пощата. Променил е метода си. Вече не рискува да идва сам. Използва пощата.

— На какъв адрес я е изпратил?

— На адреса на Жос Льогерн, тук.

— Значи знае името на Льогерн?

— Много хора го знаят.

Адамсберг последва Декамбре в бърлогата му и отвори големия плик.

Внезапно се разнесе слух, доста бързо потвърден, че чумата е избухнала в града на две улици едновременно. Разправяха, че двамата (…) били открити с всички най-ясни симптоми на болестта.

— Льогерн прочете ли я?

— Да, на обяд. Нали казахте да продължава?

— Откакто убиецът започна да действа, текстовете стават по-ясни. Как реагира публиката?

— Развълнуваха се, започнаха да задават въпроси, после я обсъждаха във „Викингът“. Мисля, че имаше и един журналист. Дълго разпитва Жос и останалите. Не знам откъде се беше взел.

— От слуховете, Декамбре. Неизбежно беше. С „особените“ от последните дни, с комюникето от вторник вечер и сутрешните трупове, колелото се завъртя. Нямаше как да не се случи. А може и самият сеяч да е уведомил пресата, за да засили бурята.

— Напълно е възможно.

— Пусната е вчера — установи Адамсберг, като обърна плика — в първи район.

— Две обявени убийства — каза Декамбре.

— И вече извършени — отбеляза Адамсберг, като го погледна. — Ще чуете за тях довечера по телевизията. Двама мъже, изхвърлени на тротоара като кучета, голи и намазани с черно.

— Двама едновременно — глухо каза Декамбре.

Стисна устни и дъжд от бръчици заваля по бялата му кожа.

— Според вас, Декамбре, телата на чумавите черни ли са?

Ерудитът смръщи вежди.

— Не съм специалист по въпроса, господин комисар, и още по-малко по история на медицината. Затова ми отне толкова време да открия смисъла на „особените“. Но мога да ви уверя, че лекарите от онова време никога не споменават този цвят. Буци, петна, бубони, отоци — да, но не и почерняване. Черното се е появило в колективното въображение много по-късно в резултат на смислова грешка.

— Ясно.

— Но това е без значение, тъй като грешката не е била поправена и чумата наистина е била наричана Черната смърт. И тези думи явно са от първостепенна важност за убиеца, защото всяват ужас. Той иска да впечатлява, да поразява с шокиращи представи, все едно дали са верни или не. А Черната смърт поразява като оръдеен изстрел.

 

 

Адамсберг седна на една маса във „Викингът“ — в края на следобеда тук бе доста спокойно — и поръча на високия Бертен да му донесе едно кафе. През прозореца ясно се виждаше целият площад. Данглар му звънна след четвърт час.

— Във „Викингът“ съм — каза Адамсберг.

— Внимавайте с калвадоса — предупреди го Данглар. — Много е специален. Докато се усетите, мислите ви изфирясват от главата.

— Нямам вече мисли, Данглар. Объркан съм, замаян съм, дезориентиран съм. Той ми видя сметката.

— Калвадосът ли?

— Сеячът на чума. CLT. Между другото, Данглар, зарежете тези инициали.

— Да зарежа Сирил Лоран Тавенио?

— Оставете го на мира — каза Адамсберг, отворил бележника си на страницата, изписана от Вандуслер. — Това са прословутите три наречия.

Адамсберг изчака реакцията на помощника си, която така и не дойде. И на Данглар му идваше много. Просветеният му ум започваше да дава фира.

— Cito, Longe, Tarde — прочете Адамсберг. — Бързо, Дълго, Късно. Бягай и не бързай да се връщаш.

— Мамка му — каза Данглар след кратка пауза. — Cito, longe fugeas et tarde redeas. Трябваше да се сетя.

— Никой за нищо не се сеща, дори вие. Той ни превъзхожда.

— Кой ви осведоми?

— Марк Вандуслер.

— Получих информацията за вашия Вандуслер.

— Зарежете и нея. Той е вън от подозрение.

— Знаехте ли, че чичо му е бил полицай и е уволнен точно в края на кариерата си?

— Да. Ял съм октоподи с него.

— А, добре. Знаехте ли, че племенникът му Марк е бил замесен в няколко нечисти афери?

— Криминални ли?

— Да, но нямат връзка с разследването ни. Хич не е глупаво момчето.

— Забелязах.

— Обаждам ви се за алибитата на четиримата чумолози. До един са почтени хора, изрядни платци с безупречни семейства.

— За съжаление.

— Да. Не ни остана никой.

— А аз вече не предвиждам нищо. Не предусещам нищо, драги.

Данглар би трябвало да се зарадва на притъпената интуиция на Адамсберг. За своя собствена изненада обаче се хвана, че съжалява за поражението му и че се опитва да го насърчава да продължи по този път, който не одобряваше.

— Напротив — каза твърдо. — Сигурно предусещате нещо, поне едно нещо.

— Поне едно нещо — бавно се съгласи Адамсберг след кратко мълчание. — Все същото.

— Кажете ми го.

Адамсберг огледа площада. Започваха да се оформят малки групи, клиентите излизаха от бара, за да чуят поредните новини на Льогерн. При големия платан се обзалагаха дали екипажът на кораба ще загине или ще се спаси.

— Знам, че е там — каза той.

— Къде там?

— На площада. Там е.

 

 

Адамсберг вече нямаше телевизор и при нужда отиваше на сто метра от дома си в една ирландска кръчма, наситена с музика и с миризма на Гинес, където сервитьорката Енид, която познаваше отдавна, го оставяше да гледа малкия апарат, монтиран под плота на бара. В осем без пет той влезе в „Черните води на Дъблин“ и седна зад бара. Черните води идеално отговаряха на чувството, което изпитваше поне от сутринта. Докато Енид му приготвяше един огромен печен картоф с бекон — откъде ирландците се снабдяваха с такива гигантски картофи беше въпрос, който човек можеше да си зададе, стига да имаше време, тоест ако някакъв сеяч на чума не му е блокирал мозъка — Адамсберг изгледа новините по пуснатия тихо телевизор. Бяха кажи-речи толкова катастрофални, колкото и предполагаше.

Говорителят обяви смъртта на трима мъже в Париж, настъпила през нощта между понеделник и вторник и между сряда и четвъртък при смущаващи обстоятелства. Жертвите обитавали сградите с апартаменти, маркирани с четворки, за които Префектурата на полицията публикувала комюнике, излъчено в новините. Смисълът на цифрите, който полицията не пожелала да обясни, вече бил известен благодарение на едно кратко съобщение, изпратено от автора до Френската агенция по печата. На анонимното комюнике трябвало да се гледа с най-голяма предпазливост, тъй като нищо не гарантирало автентичността му. Авторът обаче твърдял, че тримата мъже са умрели от чума и че той отдавна е предупреждавал обществеността за появата на това бедствие чрез публични обяви, четени на кръстовището Едгар Кине-Деламбр. Подобно поемане на отговорност със сигурност трябвало да е дело на умопобъркан. По телата наистина имало белези, свидетелстващи за черната смърт, но от Префектурата на полицията твърдели, че тримата мъже са нещастни жертви на сериен убиец и че са умрели от удушаване. Адамсберг чу да цитират името му.

След това показаха снимки на белязаните врати със съответните обяснения и свидетелствата на обитателите, площад Едгар Кине и самия дивизионен комисар Брезийон, сниман в кабинета си на Ке-дез-Орфевр, откъдето обяви с цялата необходима сериозност, че всички застрашени от умопобъркания лица са охранявани от силите на реда и че слухът за чумата е най-обикновена измислица на индивида, който в момента се издирва, а черните петна върху телата са направени с буца дървени въглища. Вместо да завършат с тези успокояващи уверения, новините продължиха с кратък документален филм за миналото на чумата във Франция с абсолютно непоносими кадри и коментари.

Адамсберг седна на мястото си доста потиснат и машинално се залови за монументалния си картоф.

 

 

Във „Викингът“ бяха увеличили звука на телевизора и Бертен поотложи часа на топлото ястие и на гръмотевицата. Оказал се в центъра на вниманието, Жос отбиваше, доколкото можеше, атаката на въпросите, безупречно подкрепян от Декамбре, запазил пълно самообладание, и от Дамас, който, макар да не знаеше с какво би могъл да помогне, усещаше напрегнатата и сложна ситуация и неотлъчно седеше до левия хълбок на Жос. Мари-Бел беше избухнала в сълзи и още повече увеличи паниката му.

— Чумата ли се е появила? — бе извикала тя, изразявайки страховете на останалите, които не смееха да зададат такъв наивен въпрос.

— Не чу ли? — каза Лизбет със силния си глас. — Не са умрели от чума, удушени са. Не чу ли? Трябва да слушаш внимателно, Мари-Бел.

— А откъде да знаем дали не ни премята онзи дебелак от Префектурата? — каза един мъж на бара. — Да не мислиш, че ако в града има чума, ще бъдат така любезни да ни го съобщят по новините, Лизбет? Да не мислиш, че ни казват всичко, което знаят? Да не си мислиш случайно, че ни казват какво слагат в царевицата и с какво хранят кравите?

— И какво правим ние? — обади се друг. — Плюскаме им царевицата.

— Аз вече не я плюскам — каза една жена.

— С всичките им идиотски опити — подхвана един глас на бара — няма да се учудя, ако пак са сгафили и са изпуснали болестта. Зелените водорасли например… Знаеш ли откъде идват зелените водорасли?

— Тъй, тъй — отвърна друг глас. — И вече нищо не може да се направи. Също като с царевицата и кравите.

— Три жертви, представяш ли си? И как ще я спрат тая работа? Обзалагам се, че и те самите не знаят.

— Не знаят ами — рече един, седнал в края на бара.

— Да му се не види макар — възкликна Лизбет, опитвайки се да надвика останалите, — та те са били удушени!

— Защото на вратите им не е имало четворка — каза един мъж, повдигайки показалец. — Не са били защитени. Обясниха го по телевизията. Не сме сънували, нали?

— Е, ако е така, значи не че нещо са сгафили, ами някой нарочно я е пуснал.

— Напротив, неволно са я изпуснали — продължи твърдо първият. — И има един тип, който се опитва да предпази хората и да ги предупреди. Прави каквото може човекът.

— Защо тогава е пропуснал някои от тях? И защо е изрисувал вратите само в някои сгради?

— Хайде сега, да не е господ? Да няма четири ръце? Нарисувай си ги сам четворките, ако толкова те е шубе.

— Ама да му се не види макар! — пак извика Лизбет.

— Какво се е случило? — свенливо попита Дамас, но никой не му обърна внимание.

— Остави, Лизбет — каза Декамбре, хващайки я за ръката. — Съвсем се побъркаха. Да се надяваме, че през нощта ще се успокоят. Време е да сервираме вечерята, свикай наемателите.

Докато Лизбет събираше овчиците си, Декамбре се отдалечи от бара и се обади на Адамсберг.

— Господин комисар, тук става горещо. Хората взеха да откачат.

— Тук също — каза Адамсберг от масата си в ирландския бар. — Който сее зрители, жъне паника.

— Какво смятате да нравите?

— Да повтарям и пак да повтарям, че тримата мъже са били убити. Кой какво разправя при вас?

— Лизбет е вряла и кипяла и проявява здрав разум. На Льогерн не му пука особено, той се опитва да си запази препитанието и не е тази бурята, която ще го развълнува. Бертен ми изглежда доста разтърсен, Дамас не разбира нищо, Мари-Бел се тресе от нерви. Останалите се държат както може да се очаква — всичко крият от нас, нищо не ни казват и сезоните не са каквито бяха някога. Когато зимата е топла, вместо да е студена; лятото е хладно, вместо да е горещо, и така е и с пролетта, и с есента.

— Ще ви се отвори много работа, съветнико.

— И на вас, господин комисар.

— Вече не знам кое точно ми е работата.

— Откъде възнамерявате да започнете?

— Възнамерявам да отида да се наспя, Декамбре.