Фред Варгас
Бягай и не бързай да се връщаш (17)

XVI

В понеделник Адамсберг съобщи на Данглар, че със случая с четворките е приключено. Като възпитан човек Данглар не си позволи никакъв коментар и се задоволи само да кимне.

Във вторник в четиринайсет и четвърт позвъниха от първи район, за да го уведомят, че са открили труп на улица Жан-Жак Русо номер 117.

Адамсберг остави слушалката изключително внимателно, както човек прави през нощта, когато не иска да събуди някого. Само че това ставаше посред бял ден. И той не се опитваше да бди над съня на другите, а сам да се приспи, безшумно да премине в света на забравата. Познаваше тези мигове, когато собствената му природа го безпокоеше толкова, че се молеше някой ден да изпадне в състояние на окончателно затъпяване и безсилие, да се свие на топка и да остане така завинаги. Тези мигове, в които се оказваше прав противно на здравия разум, не бяха от най-добрите. Те го сполитаха за кратко и тогава сякаш внезапно усещаше как над него тегне пагубният дар, с който го бе удостоила при раждането му някоя изкуфяла зла фея, произнесла над люлката му думите: „След като не ме поканихте на кръщенето — в което нямаше нищо чудно, тъй като бедните му като църковни мишки родители сами бяха отпразнували раждането му някъде вдън Пиренеите, увивайки го в дебело одеяло, — след като не ме поканихте на кръщенето, дарявам това дете със способността да предусеща гадорията там, където никой не я допуска“. Или нещо подобно, изречено на по-добър стил, понеже злата фея не е неграмотна, нито проста, Боже опази.

Моментите на душевен дискомфорт не траеха дълго. От една страна, защото Адамсберг нямаше никакво намерение да се свива на топка, като се има предвид, че изпитваше потребност да се движи през половината ден и да стои прав през другата половина, а от друга, защото не вярваше, че притежава каквато и да е дарба. Предчувствието му по повод на четворките в крайна сметка беше съвсем логично, дори ако логиката му не беше толкова отчетлива, колкото логиката на Данглар, дори ако бе неспособен да очертае размазания й силует. Онова, което му изглеждаше очевидно, бе, че четворките бяха замислени от самото начало като заплаха, така ясна, както ако авторът им бе написал върху вратите: „Аз съм тук и се пазете“. Все така очевидно заплахата се бе уплътнила и приела очертанията на истинска опасност, когато Декамбре и Льогерн дойдоха да му съобщят, че през същия ден се е появил предизвестител на чума. Очевидно човекът с удоволствие говореше за дирижирана от самия него трагедия. Очевидно нямаше да спре насред път, очевидно в обявената с такава мелодраматична точност смърт трябваше да има труп. Логично, дотолкова логично, че Декамбре се плашеше от същото.

Чудовищният мизансцен на автора, високопарният му стил, сложността на замисъла не смущаваха Адамсберг. В самата им странност имаше нещо класическо, типично за редкия вид убийци, измъчвани от монументална и потъпквана гордост и издигнали се на пиедестал, съответстващ на преживяното унижение и на амбициите им. По-неясно и дори неразбираемо беше прибягването до стария символ на чумата.

Комисарят от първи район беше категоричен — според първите сведения от полицаите, открили тялото, то било черно.

— Потегляме, Данглар — каза Адамсберг, минавайки покрай кабинета на помощника си. — Съберете спешния екип, имаме труп. Съдебният лекар и техниците вече са на път.

В подобни моменти Адамсберг умееше да бъде сравнително експедитивен и Данглар побърза да свика хората и да тръгне, без да е получил някакво обяснение.

Комисарят изчака двамата лейтенанти и сержантът да седнат отзад в колата и задържа Данглар за ръкава.

— Момент, Данглар. Няма нужда да ги безпокоим предварително.

— Жюстен, Воазне и Керноркян — уточни Данглар.

— Плодът падна от дървото. Трупът е на улица Жан-Жак Русо. Сградата е наскоро белязана с обърнати четворки.

— Мамка му — каза Данглар.

— Мъж на трийсетина години. Бял.

— Защо казвате „бял“?

— Защото тялото му е черно. Кожата му е черна, почернена. Езикът му също.

Данглар смръщи чело.

— Чумата — каза той. — „Черната смърт“.

— Точно. Но не мисля, че този човек е умрял от чума.

— Откъде сте толкова сигурен?

Адамсберг помръдна с рамене.

— Не знам. Изглежда прекалено. Във Франция няма чума от време оно.

— Винаги може да се инжектират бацили.

— Обаче трябва и да се намерят отнякъде.

— Не е невъзможно. Научните институти са тъпкани с йерсинии. Има ги и в Париж и може да се узнае къде. На тези тайни места битката продължава. Ловък и осведомен човек би могъл да си ги достави.

— Кое, йерсиниите?

— Това им е родовото име. Фамилия, малко име: Yersinia pestis. Качество: чумен бацил. Професия: исторически килър. Брой на жертвите: десетки милиони. Подбуди: наказание.

— Наказание — прошепна Адамсберг. — Сигурен ли сте?

— В продължение на хиляда години никой не се е съмнявал, че чумата е изпратена на земята лично от бог, за да ни накаже за греховете.

— Ще ви кажа нещо — не бих искал да срещна бог на улицата през нощта. Вярно ли е това, което разправяте, Данглар?

— Вярно е. Чумата е съвършеният бич божи. Представете си човек, който си я носи в джоба — това би могло да бъде истинска катастрофа.

— А ако не е това, Данглар, ако само искат да ни накарат да повярваме, че някой си разнася в джоба бича Божи, катастрофата ще е още по-голяма. Разчуе ли се, паниката ще се разгори като факел. Ще последва нечувана колективна психоза.

От колата Адамсберг се обади в Бригадата.

— Криминална бригада, лейтенант Ноел — обяви сух глас.

— Ноел, вземете някого с вас, някой по-дискретен, или по-скоро не, вземете онази жена, брюнетката, сдържаната…

— Лейтенант Елен Фроаси, господин комисар?

— Нея, и идете на кръстовището Едгар Кине-Деламбр. Проверете незабелязано дали човек на име Декамбре си е у дома, на ъгъла на улица Гете, и останете там до вечерното издание на устния вестник.

— Устен вестник?

— Ще разберете, като го чуете. Мъж, стъпил върху сандък, към шест и нещо. Стойте там, докато ви сменят, и си отваряйте очите за всичко възможно. Особено за публиката около глашатая. Пак ще ви се обадя.

 

 

Петимата мъже се качиха на петия етаж, където ги чакаше комисарят от първи район. Всички врати в сградата бяха почистени, но не бе трудно да се видят следите от наскоро нанесените широки черни линии.

— Комисар Девияр — пошушна Данглар на Адамсберг точно преди да стигнат до последната площадка.

— Благодаря — каза Адамсберг.

— Изглежда, че вие поемате случая, Адамсберг — каза Девияр, като му стисна ръката. — Току-що говорих с Кея.

— Да — отвърна Адамсберг. — Следя го отпреди да се е появил.

— Чудесно — каза Девияр, който изглеждаше изтощен. — Имам разбит магазин за видеотехника — сериозен обир, и трийсетина изкормени автомобила. Работа за повече от седмица. Знаете ли чие е тялото?

— Нищо не знам, Девияр.

Адамсберг притвори вратата на апартамента, за да я разгледа от външната страна. Беше чиста, без следа от боя.

— Рене Лорион, ерген — каза Девияр, като четеше от бележките си, — трийсет и две годишен, автомонтьор. Чисто досие. Тялото е открито от чистачката, която идва веднъж седмично във вторник сутрин.

— Лош късмет — каза Адамсберг.

— Да. Получи нервна криза, дъщеря й дойде да я отведе.

Девияр му подаде купчината бележки и Адамсберг признателно кимна. Приближи до тялото и техниците се отдръпнаха, за да може да го огледа. Човекът беше гол, лежеше по гръб със скръстени ръце, кожата му бе покрита с десетина широки, черни като сажди плаки по бедрата, гърдите, едната ръка, лицето. Езикът му бе изплезен и също черен. Адамсберг коленичи.

— Блъф, а? — обърна се той към съдебния лекар.

— Подигравате ли ми се, господин комисар? — сухо отвърна лекарят. — Още не съм огледал тялото, но този човек е мъртъв от няколко часа. Удушен, ако съдя по следите по врата под черния слой.

— Да — тихо каза Адамсберг. — Друго имах предвид.

Той събра малко от разпиляната по пода черна прах, потърка я между пръстите си и ги обърса в панталона си.

— Пепел — измърмори. — Бил е намазан с пепел.

— Така изглежда — каза един от техниците.

Адамсберг се огледа.

— Къде са му дрехите? — попита той.

— Грижливо сгънати в спалнята — отвърна Девияр. — Обувките са под стола.

— Разбита врата? Влизане с взлом?

— Не. Или Лорион е отворил на убиеца, или онзи се е справил с ключалката, без да остави следи. Май се насочваме към втората възможност. Ако е така, ще ни улесни.

— Специалист значи?

— Точно така. Такова майсторско отваряне на ключалки не се учи в училище. Убиецът явно е бил в пандиза, и то достатъчно дълго, за да усвои занаята. А в такъв случай има досие. Ако е оставил и най-малкия пръстов отпечатък, ще го хванете за нула време. Пожелавам ви го, Адамсберг.

Трима техници мълчаливо снемаха отпечатъци — единият от тялото, другият от ключалката, третият от мебелите. Адамсберг бавно обиколи стаята, после банята, кухнята, малката и подредена спалня. Беше сложил ръкавици и машинално отваряше вратите на гардероба и на нощното шкафче, чекмеджетата на скрина, на бюрото, на бюфета. На кухненската маса — единственото място, където цареше известно безредие, забеляза голям кремав плик, поставен накриво върху купчина писма и вестници. Беше чисто разрязан с нож. Дълго го гледа, без да го докосва, очаквайки образът да се изкачи на повърхността на паметта му. Не беше много надълбоко, трябваха му минута-две. Паметта на Адамсберг бе неспособна да регистрира правилно собствени имена, както и заглавия, бележки, правопис, синтаксис и всичко свързано с писменото слово, затова пък задминаваше себе си, когато ставаше дума за образи. Адамсберг притежаваше свръхразвита зрителна памет, която обхващаше целия спектакъл на живота, от светлината на облаците до липсващото копче на ръкава на Девияр. Образът се появи — бе кристално ясен. Декамбре в Бригадата, седнал срещу него, вади „особените“ от дебел кремав плик, по-голям от обичайното, подплатен с бледосива копринена хартия. Същият плик като този пред очите му върху купчината вестници. Даде знак на фотографа, който направи няколко снимки, докато Адамсберг прелистваше бележника си, за да намери името му.

— Благодаря, Бартено — каза той.

Взе плика и го отвори. Беше празен. Прегледа останалата поща и провери и другите пликове — всички бяха разкъсани с пръсти и нито един не бе празен. В кошчето за боклук, сред отпадъците, неизхвърлени поне от три дни, намери два скъсани плика и няколко смачкани листа, нито един, от които не съответстваше на размера на кремавия плик. Изправи се и замислено изплакна ръкавиците си. Защо човекът бе запазил празния плик? И защо не го бе отворил набързо с пръст, като всички останали?

Върна се в стаята, където техниците вече бяха приключили.

— Може ли да вървя, господин комисар? — попита съдебният лекар, като се колебаеше между Девияр и Адамсберг.

— Вървете — отвърна Девияр.

Адамсберг пъхна плика в найлонова торбичка и го повери на един от лейтенантите.

— Заминава с останалото в лабораторията — каза той. — Спешно.

Напусна сградата след час заедно с тялото, като остави двама полицаи да разпитат съседите.