Марсел Паньол
Славата на моя баща (66)

Вече не ги виждах и нищо не чувах. Но за един команч беше просто игра да ги намери.

Изкачих се по склона, като тичах колкото може по-безшумно и стигнах до боровата гора. Спрях се, ослушах се. Стори ми се, че по-нависоко долових шум от стъпки по камъните. Отново тръгнах направо през гъсталака. Извървях първата борова гора, след която се простираше платото: някога там е имало лозя, а сега на тяхно място растяха смрадлика, розмарин и хвойна. Но тази растителност не беше избуяла и аз отдалече видях каскета и такето. И двамата още носеха пушките на рамо и все тъй бодро крачеха. До един голям бор те се спряха — такето слезе по склона вляво, а каскетът продължи все направо. Но той ту се изкачваше, ту потъваше като каскет, който пристъпя крачка по крачка и на пръсти. Разбрах, че ловът беше започнал. Сърцето ми заби още по-лудо. Зачаках със затаен дъх.

Изведнъж се разнесе оглушителен трясък и ехото на този гръм още дълго се разнася по върховете на възвишенията.

Изтичах до най-близкия бор и ужасен се покатерих на него. Възседнах един голям клон, страхувайки се, че ей сега ще изскочи раненият глиган, същият, който беше пръснал на цели десет метра вътрешностите на едноръкия бракониер. Понеже нищо не се показа, аз се уплаших да не би в този момент глиганът да изтърбушва баща ми и взех да моля бога — ако съществува — по-скоро да насочи животното към чичо ми, нали той вярваше в рая и значи щеше да му е по-леко да умре. Но такето се показа откъм лявата ми страна, над един хвойнов храст: с изпъната ръка, то размахваше във въздуха някаква черна птичка колкото дребен гълъб, и викаше: „Чудесен дрозд“. Каскетът изскочи от жълтугите и забърза към него. Те нещо се уговориха, после се разделиха.

Аз слязох от дървото и поисках съвет от самия себе си. Трябваше ли да се спусна след тях в дъното на долчинката? Високите храсти щяха да ми пречат да следя лова, а от друга страна — както татко беше казал, — рискувах да получа по погрешка някой куршум. А ако продължавах да вървя по гребена точно по края на бърдото и се криех зад кукучите, щях да виждам всичко, без те да ме видят. Освен това, в случай че ранят някое диво прасе, то нямаше да може нищо да ми направи и дори можех да довърша чудовището, като откъртя от скалата някой каменен блок и го запратя по него.

И така, аз започнах бързо да се промъквам през хвойновите храсти и пърнарите, чиито бодливи листа ме драскаха по краката. Направих доста голямо отклонение по платото, после навлязох в гъсталака и излязох на ръба на склона.

Те бяха долу, в дъното на широка долинка, оградена от сини скали. В средата — пресушеното корито на поток, образуван от дъждовната вода. Имаше малко дървета, но гъсталак от жълтуги, които им стигаха до пояс. Леко приведен, татко крачеше откъм моята страна. Държеше пушката си готова за стрелба, стиснал с лакът приклада, с дясна ръка — на спусъка и с лява ръка — под предпазителя. Стъпваше внимателно, приведен напред и прекрачваше храстите. Беше хубав като го гледаше човек (хубав и страшен), и аз се почувствувах горд с него. Чичо вървеше по отсрещния склон, успоредно с татко. От време на време той спираше, вдигаше някакъв камък, хвърляше го в дъното на долината и изчакваше няколко секунди. Виждах ги и двамата по-добре, отколкото ако вървях редом с тях.

Когато чичо хвърли третия камък, от гъсталака изхвръкна една едра птица и като стрела полетя в обратна посока. С възхитителна бързина той вдигна пушката, прицели се и стреля: птицата падна като камък, а след нея в потока слънчева светлина бавно се завъртяха няколко перца.

Баща ми на бегом, прескачайки бодливите храсти, отиде да прибере дивеча и го показа отдалече на чичо ми, който се провикна:

— Това е бекас! Сложете го в торбата си и продължете нататък, на двайсет метра от стръмнината.

Тази сръчност, това хладнокръвие, това самообладание разпалиха моето въодушевление и аз почувствувах как обидата ми към чичо се стопи: Бъфало Бил има право и да послъже!

Те продължиха пътя си: но понеже бяха задминали наблюдателния ми пост, аз предпазливо се оттеглих и описах нов полукръг върху огромното каменисто плато, за да мога на свой ред да ги задмина. Слънцето блестеше, извисило се на два метра над хоризонта, и аз тичах сред аромата на утринната лавандула, която неволно тъпчех.

Когато ми се стори, че съм по-напред от тях, аз завих към бърдото, но изведнъж видях пред мен да тича някаква златна кокошчица с червени точици в началото на опашката. Аз замръзнах от вълнение: Яребица! Това е яребица! Тя бягаше бързо като мишка и се мушна в огромен хвойнов храст. Слепешката, аз се хвърлих сред тези клони без бодли. Но червените пера вече тичаха от другата страна, защото кокошчицата не беше сама: видях други две, после още четири, после десетина. Тогава свих надясно, за да ги накарам да тичат към бърдото, и тази маневра ми се удаде; но те не се вдигнаха във въздуха — навярно сметнаха, че щом съм без оръжие, значи не си заслужава! Тогава събрах камъчета и ги хвърлих пред себе си: някакъв страхотен шум, сякаш изпразваха вагонетка, пълна с чакъл, ме парализира. Секунда чаках появата на някакво чудовище, после разбрах, че ятото се е вдигнало, и видях как полетя първо към бърдото и потъна в низината. Когато стигнах до ръба на склона, във въздуха отекнаха два почти едновременни изстрела. Видях баща си, който току-що беше стрелял, да проследява с поглед плавния полет на красивите яребици. Но те пореха утринния въздух, без да потрепнат. Тъкмо тогава иззад един огромен хвойнов храст се показа такето, над което стърчеше пушката, и най-спокойно стреля. Първата яребица се наклони наляво и падна, сякаш се откъсна от небето. Другите завиха надясно, цевта на пушката описа полукръг и отекна втори изстрел; другата яребица сякаш експлодира и падна отвесно надолу. Тихичко аз извиках от радост. И двамата ловци, след като потърсиха тук-таме, намериха своите жертви на петнадесет метра една от друга и ги вдигнаха от земята, като ги размахваха в ръцете си. Баща ми викаше: „Браво!“, но докато слагаше яребицата в торбата, видях как подскочи на място и трескаво заизмъква празните гилзи от пушката си: един много хубав заек премина между краката му, и без да изчака баща ми да свърши с приготовленията, се шмугна в храстите с щръкнали уши и вирната опашка. Чичо Жул вдигна ръце към небето:

— Нещастнико! Трябваше веднага да зарредиш! Щом стрреляш, зарреждаш!!!

Баща ми съкрушено разпери ръце като мъченик и натъжен „зарреди“ пушката.

През всичкото това време аз стоях изправен на ръба на бърдото, но ловците, сякаш хипнотизирани от яребиците, не ме забелязаха. Изведнъж разбрах колко съм непредпазлив и като отстъпих няколко крачки назад, отново се скрих.

Бях потиснат от нашия неуспех, който в моите очи беше истинска катастрофа. Два пъти татко беше пропуснал „царския изстрел“ и този заек просто се подигра с него — първо го накара да подскача, а после му показа задника си. Да се смееш ли, да плачеш ли.

Веднага се опитах да го оправдая: татко беше точно под бърдото и нямаше време да види яребиците, а чичо Жул можа да стреля също както когато се упражняваха. От друга страна, татко още не беше свикнал с пушката си, чичо Жул нали каза, че това е най-важното. И най-сетне, това беше първото му излизане, първите вълнения около лова и затова не беше се сетил да „зарреди“. Но в края на краищата бях принуден да призная, че тази случка потвърждаваше всичките ми страхове. Реших никога пред никого да не споменавам за това, което видях, и най-вече пред самия него.

Какво щеше да стане сега? Щеше ли татко да гръмне така, че да бъде достоен за уважение! Моят татко, който беше учител, член на изпитна комисия, който така умело мяташе топката и често пред цял кръг от познавачи играеше на дама срещу прочутия Рафаел! Щеше ли тъкмо той да се върне с празни ръце, а чичо Жул да бъде окичен от глава до пети с яребици и зайци като витрина на магазин. Не, не и не! Тая няма да я бъде! Ще ги следвам през целия ден, ще пратя към татко толкова птици и зайци, че той непременно ще убие поне едно животно.

Мислех си за всички тези неща, дъвчейки нервно клонче розмарин, подпрян на един бор, където малки черни планински щурчета сред аромата на топлата смола пиляха сухите клони.

Отново поех пътя си замислен, навел глава, с ръце в джобовете. Далечен пушечен изстрел, приглушен от разстоянието, ме изкара от това състояние. Изтичах към ръба на бърдото. Ловците бяха вече далече: бяха стигнали края на долината, а оттам започваше голямо скалисто плато. Затичах се, за да ги настигна, но само видях как завиха надясно и как изчезнаха в някаква борова горичка, зад подножието на планината Тауме, която в този момент се издигаше пред мен.

Аз реших да се спусна в дъното на долината и да вървя по следите им. Но бърдото беше високо сто метра и не виждах никаква пътечка. Тогава помислих да се върна малко назад, за да намеря пътя, по който те бяха тръгнали, когато аз се отделих от тях: но ние бяхме вървели повече от час. Пресметнах, че ако тичам, ще ми трябват най-малко двадесет минути, за да се върна на същото място, от което бях тръгнал. След това ще трябва да извървя целия дол, а там ще ми бъде трудно да тичам, защото има бодливи хвойнови храсти, по-високи от мен. Значи още половин час. А през това време те къде ли ще отидат? Седнах на един камък, за да поразмисля над създалото се положение.

Трябваше ли ей така, съвсем глупаво, да си се прибера вкъщи? Безспорно щях да изгубя уважението на Пол. И колко унизителни щяха да бъдат за мен нежните утешения на майка ми! Все пак щеше да ми остане славата, че съм направил един смел опит и че обратният път е бил изпълнен с опасности — разбира се, щях да поукрася разказа си. Но имах ли право да изоставя татко Жозеф — с неговата смешна пушка, с късогледите му очи зад дебелите стъкла, да се бори сам срещу царя на ловците? Не, това предателство щеше да е по-лошо от неговото. Значи оставаше ми само да ги настигна. Въпросът беше как. Нямаше ли да се изгубя в тази пустош. Но аз със смях отпъдих този детски страх. Трябваше само да бъда хладнокръвен и решителен като истински команч.

Щом те заобиколиха подножието на планината, вървейки отляво надясно, значи, ако аз вървя все направо, непременно ще ги срещна. Огледах внушителната маса на Тауме. Разстоянието, което трябваше да измина, наистина щеше да е доста голямо. Реших да щадя силите си, опитвайки се да стъпвам леко като индианците, с лакти, допрени до тялото, и с кръстосани на гърдите ръце, с рамене, изпънати назад, и с наведена глава. Да тичам на пръсти, като спирам всеки сто метра, за да послушам шумовете на гората и да направя три спокойни и дълбоки вдишвания.

С истинска индианска решителност аз тръгнах напред.