Марсел Паньол
Славата на моя баща (37)

Високите корони на дърветата от двете страни на пътя скриваха хоризонта пред нас. Но след двайсет минути ние изведнъж съзряхме малко селце, кацнало на върха на един хълм между две падини, а отляво и отдясно две отвесни скали, които провансалците наричат „пръти“, затулваха пейзажа.

— Ето го селцето Ла Трей! — извика татко.

Чакаше ни стръмно изкачване.

— Госпожата ще трябва да слезе, а ние малко да побутаме — каза Франсоа.

Мулето само̀ беше спряло и мама скочи върху прашния път.

Коларят свали Пол от трона му, после отвори нещо като сандък под колата и измъкна оттам две дебели парчета дърво. Той подаде едното на мама и тя много се учуди.

— Това е подпора — обясни той. — Когато ви кажа, ще я сложите на земята зад това колело.

Мама изглеждаше доволна, че щеше да вземе участие в мъжката работа, и с малките си ръце хвана голямата подпора.

— А аз — каза Пол — ще сложа другата. Предложението му беше прието и аз дълбоко се засегнах от това ново нарушение на правото на старшинство. Но веднага бях стократно възнаграден, защото Франсоа ми протегна камшика си — солиден коларски камшик — и каза:

— Ти ще удряш мулето.

— Отзад ли?

— Където свариш, и то с дръжката.

После той си плю на ръцете, главата му хлътна в раменете и с изопнати ръце подпря колата отзад: тялото му беше почти хоризонтално. Баща ми зае същата поза. Тогава коларят подвикна няколко обидни ругатни по адрес на мулето и ми извика: „Удри, удри“, като забута с все сили. Аз ударих животното, но не силно, а колкото да му дам да разбере, че трябва да мръдне. Цялата каруца се затресе и измина трийсетина метра. Тогава селянинът, без да повдигне глава, си пое дъх и извика:

— Подпората! Подпората!

Мама, която вървеше до задното колело, бързо сложи подпората под желязната шина. Пол с учудваща сръчност направи същото и колата се закова, за да си починем пет минути. Франсоа се възползува от престоя да ми обясни, че трябва да удрям животното много по-силно, най-добре по корема. Пол нададе страхотен вик:

— Не, не искам! Не искам!

Малко оставаше татко да се разнежи, че това човече има толкова добро сърце, но Пол посочи с пръст изненадания колар и извика:

— Трябва да му избодем очите!

— Брей! — развика се възмутеният Франсоа. — Да ми избодат очите, а? Какъв е този дивак? Я по-добре да го затворим в сандъчето.

Той се направи, че уж го отваря, а Пол отърча да се хване за панталоните на баща ми.

— Ето какво става с онзи, който иска да избожда очите на хората — тежко-тежко заговори татко. — Затварят го в сандък.

— Не е вярно! — завика Пол. — И не искам.

— Господине — обърна се мама към Франсоа, — хайде да почакаме малко с наказанието. Мисля, че той се пошегува.

— Даже и на шега — отсече Франсоа, — такива неща не се говорят. Да ми избоде очите! И то точно в деня, когато си купих черни очила, да не ми блести слънцето.

И той наистина измъкна от джоба си едно пенсне с тъмни стъкла — някакъв амбулантен търговец ги продаваше за четири петачета на пазара.

— Все пак ще можеш да ги слагаш — каза Пол отдалече.

— Слушай, нещастнико — отвърна Франсоа, — ако са ти избодени очите и на всичкото отгоре си сложиш и черни очила, нищичко няма да видиш. Хайде, стига толкова… Да тръгваме!

Всеки зае мястото си. Аз удрях мулето не много силно по корема, но крещях в ухото му колкото ми глас държи, а пък селянинът го наричаше „кранта“ и „мърша“ и го хокаше, че се храни с нечистотии.

С върховни усилия ние стигнахме до селцето или по-точно до махалата, чиито червеникави покриви бяха удължени, както в прастари времена. В дебелите стени на къщите бяха пробити съвсем малки прозорчета.

Вляво се виждаше тераса, оградена с чинари, която се крепеше от наклонена стена, десетина метра висока. В дясно — улица. Бих казал главната улица, ако имаше и друга. Но се виждаше само малка пресечка, дълга десет метра, която все пак беше намерила начин да завие под два прави ъгъла, за да стигне до селския площад. По-малко от училищен двор, това площадче беше засенчено от много стара черница със ствол, набразден от дълбоки пукнатини, и две акации — устремени към слънцето, те сякаш се опитваха да надминат камбанарията. Насред площада чешмата си говореше сама.

Тя представляваше раковина от необработен камък, поставена като паничка на свещник около квадратен каменен блок, от който се подаваше медна тръба.

Франсоа разпрегна мулето (защото каруцата не би могла да мине) и го отведе до раковината. Животното дълго пи вода, като удряше хълбоците си с опашка.

Мина един селянин. Въпреки че беше по-скоро слаб, той изглеждаше огромен. Под плъстената му шапка, вкоравена от мръсотия, изпъкваха две руси вежди, едри като ръжен клас, и малките му черни очи блестяха като в дъното на тунел. Гъсти руси мустаци скриваха устата му, а страните му не бяха бръснати от седмица. Като мина покрай мулето, той се изплю, но нищо не каза. После се отдалечи със сведен поглед и клатушкаща се походка.

— Ето една личност, която никак не е симпатична — каза татко.

— Всички не са такива — отговори Франсоа. — Този ми мисли злото, защото ми е брат.

Като сметна, че този довод е достатъчно ясен, той задърпа мулето, а то взе, че пусна на земята няколко топки и накрая обърна правото си черво наопаки във формата на домат.

Помислих си, че ще умре, но татко ме успокои:

— Това за него е здравословно — то така се чисти.