Даниел Кийс
Цветя за Алджърнън (16)

Работен отчет 16

14 Юли — Избрах лош ден да отида до приюта „Уорън“ — сив и дъждовен, и навярно това е причината за потиснатостта, от която съм обзет. Или се заблуждавам и навярно се безпокоя от мисълта за евентуалното ми изпращане там. Взех назаем колата на Бърт. Алис искаше да ме придружи, но аз държах да бъда сам. Не казах на Фей къде отивам.

Беше на около час и половина път с кола от фермерската комуна „Уорън“ в Лонг Айлънд. Лесно намерих мястото. Потънало в зеленина имение, показващо на света единствено вход от две бетонни колони, граничещ с тесен страничен път и добре излъскана месингова плоча с надписа: „Квалификационен център и пансион «Уорън».“

На крайпътния знак беше обозначено „Обект №15 — собственост на общественото здравеопазване“ и аз бавно подкарах колата покрай сградите. Търсех административния център.

От ливадата срещу мен се зададе трактор. Зад кормилото седеше шофьорът, а двама други се бяха хванали отзад на трактора. Подадох глава навън и извиках:

— Знаете ли къде е кантората на г-н Уинзлоу?

Шофьорът спря и посочи вляво и напред:

— Главната болница. Свий вляво и карай все вдясно.

Не можех да не забележа втренчения поглед на младия мъж, вкопчил се в перилата отзад. Върху небръснатото му лице стоеше запечатана безсмислена усмивка. Макар че нямаше слънце, козирката на моряшката му шапка беше по детински нахлупена ниско над веждите. За миг долових недоумението в широко отворените му очи. Отклоних поглед встрани. Тракторът потегли, но в огледалото за обратно виждане остана изпълнения с любопитство поглед, вперен в мен. Разстроих се… защото ми напомни за Чарли.

Изненадах се, че главният психолог е толкова млад. Висок слаб мъж с уморено лице. Но твърдият поглед на сините му очи подсказваше неприсъща за възрастта му сила.

Разведе ме из територията на приюта с колата си и ми показа залата за възстановяване, болницата, училището, административните сгради и двуетажните постройки от червени тухли, които той нарече вили и където живееха пациентите.

— Не забелязах ограда около „Уорън“.

— Не, само портала на входа и жив плет, който предпазва от любопитните погледи.

— Но как ги пазите… тях… да не се изгубят… да не напуснат дома?

Вдигна рамене и се усмихна.

— Всъщност, никак. Някои от тях наистина се губят, но повечето се връщат.

— Не ги ли търсите?

Погледна ме, сякаш се опитваше да разбере какво се крие зад въпроса ми.

— Не. Ако на някого се случи неприятност, научаваме го от хората в града или полицията ни ги води обратно.

— В противен случай?

Ако не чуем нищо за тях или те самите не се обадят, приемаме, че са се приспособили по задоволителен начин към живота навън. Трябва да разберете, г-н Гордън, това не е затвор. Държавата изисква от нас да положим всички усилия в границите на разумното да връщаме пациентите си обратно, но не сме подготвени да упражняваме строг надзор над четири хиляди души едновременно. Онези, които ни напускат, най-често са случаи с висока степен на умствена недостатъчност, каквито вече почти не приемаме. Сега повечето ни пациенти са случаи с мозъчни увреждания, които изискват постоянен надзор. Но другите, умствено изостаналите, могат да се движат по-свободно и след като прекарат навън около седмица или малко повече, отново се връщат, защото откриват, че за тях няма нищо там. Светът не ги иска и те скоро го разбират.

Слязохме от колата и отидохме до една от вилите. Стените отвътре бяха облицовани с бяла теракота и наоколо се носеше миризма на дезинфектант. Фоайето на първия етаж се оказа зала за игри, в която бяха насядали около седемдесет и пет момчета, в очакване на звънеца за обяд. Погледът ми беше привлечен от едно от по-големите момчета, седнало на стол в ъгъла, което люлееше друго момче — на четиринайсет или петнайсет години, свило се в прегръдките му. При влизането ни всички извърнаха очи към нас, а някои от по-смелите ни наобиколиха, като не откъсваха поглед от мен.

— Не им обръщай внимание — каза той като забеляза израза, изписан върху лицето ми. — Няма да ти направят нищо.

Към нас приближи едра привлекателна жена с навити ръкави на блузата си и дочена престилка над колосаната пола — завеждащата етажа. На колана й висеше връзка ключове, които подрънкваха при всяко нейно движение. Едва когато се обърна, видях, че лявата страна на лицето й е покрита с морав белег по рождение.

— Днес не очаквах компания, Рей — каза тя. — Обикновено водиш посетителите си в четвъртък.

— Това е г-н Гордън, Телма. От университета „Бийкмън“. Той иска само да поразгледа тук и да добие представа за работата ни. Зная, че това не те интересува, Телма. При теб винаги всичко е наред.

— Да — високо се разсмя тя, — но в сряда обръщаме матраците и в четвъртък тук мирише много по-приятно.

Забелязах, че гледа винаги да застава от лявата ми страна, така че да не виждам белега върху лицето й. Разведе ме из общите спални, пералнята, складовете и трапезарията — сега подготвена за обяд, който доставяха от централната кухня. Усмихваше се, докато говореше и изразът върху лицето й и вдигната на висок кок коса, я правеха да изглежда като танцьорка от картина на Тулуз-Лотрек^[1]. Нито веднъж не погледна към мен. Зачудих се какво ли би означавало да живея тук, поверен на грижите й.

— Тук, в тази сграда, са доста добре — каза тя. — Но знаете как е. Триста момчета — по седемдесет и пет на етаж, и само пет като мен да се грижим за тях. Не е лесно да се справи човек с тях. Но е много по-добре от мръсните вили. Персоналът там не се задържа много. С бебетата ти е все тая, но когато пораснат и пак не могат да се погрижат за себе си, наистина е доста противно.

— Изглеждате много мила — казах аз. — Момчетата имат късмет, че са поверени на грижите ви.

Тя се засмя сърдечно, все така без да поглежда встрани и белите й зъби лъснаха.

— Няма кой знае каква разлика от останалите. Много съм привързана към моите момчета. Работата не е лесна, но като зная колко съм им необходима, се чувствам удовлетворена. — За миг стана сериозна. — Нормалните деца бързо израстват, престават да се нуждаят от теб… Тръгват по свой собствен път… Забравят кой ги е обичал и се е грижил за тях. Но тези деца се нуждаят от всичко, което можеш да им дадеш — за цял живот. — Отново се засмя, смутена от сериозния си тон. — Работата тук е трудна, но си струва.

Долу, на първия етаж, където ни чакаше Уинзлоу, отекна звънецът за обяд и момчетата се заизнизваха в трапезарията. Забелязах, че голямото момче, което държеше по-малкото в скута си, сега го води към масата за ръката.

— Ето, това е — казах аз и кимнах към тях.

Уинзлоу също кимна.

— Големият е Джери, а онова е Дъсти. Тук често сме свидетели на подобни неща. Никой няма време за тях, а понякога те са достатъчно зрели, за да търсят човешки контакт и привързаност един към друг.

Докато вървяхме към училището, минахме покрай друга една вила и аз чух остър писък, последван от вой, подет и повторен от още гласове. Прозорците бяха с решетки.

За пръв път тази сутрин Уинзлоу изглеждаше притеснен.

— Вила под специален надзор — обясни той. — Умствено изостанали с емоционални разстройства. Когато се опасяваме, че могат да наранят себе си или някой друг, настаняваме ги във вила К. Заключени за вечни времена.

— Пациенти с емоционални разстройства? Те не са ли в ресора на психиатричните болници?

— Да, разбира се — съгласи се той, — но това са случаи, които не се поддават лесно на диагностициране. Някои гранични случаи на емоционални разстройства се проявяват едва след известен престой тук. Други са ни изпратени от съдилищата и трябва да ги приемем, дори когато нямаме място за тях. Реалният проблем е, че тук никъде няма място за никого. Знаете ли колко е дълъг списъкът от чакащи? Хиляда и четиристотин. А до края на годината евентуално ще се отворят места само за двайсет и пет — трийсет от тях.

— Къде са сега тези хиляда и четиристотин?

— Вкъщи. Отвън, чакат вакантно място тук или в друга някоя институция. Сам виждате, проблемът с местата при нас не е от типа на обичайната претъпканост в болниците. Обикновено пациентите ни идват, за да останат тук до края на живота си.

Стигнахме до новата сграда на училището — едноетажна постройка от стъкло и бетон с големи стъклописи по прозорците, и аз се опитах да си представя как ли ще се чувствам, ако вървях по тези коридори като пациент. Застанал в дълга редица с мъже и момчета, които чакат да влязат в класната стая. Сигурно щях да бъда от тези, които тикат нечия инвалидна количка или водят някого за ръка, или прегърнал приятелски някое по-малко момче.

В една от дърводелските работилници, където група по-големи момчета правеха пейки под наблюдението на учител, всички се струпаха около нас и отправиха към мен любопитни погледи. Учителят остави триона и тръгна към нас.

— Това е г-н Гордън от университета „Бийкмън“ — каза Уинзлоу. — Иска да се запознае с някой от пациентите ни. Възнамерява да купи мястото.

Учителят се разсмя и махна към учениците.

— Е, ако ше го к-купува, ше т-трябва и нас д-да земе. И ше т-трябва д-да ни земе м-малко по-повече д-дърво за работа.

Докато ме развеждаше из работилницата, забелязах, че момчетата са необикновено тихи. Продължиха да търкат с шкурка или полират новите пейки, но не говореха.

— Т-това са мойте т-тихи момчета, нали з-знайш — каза той, сякаш отгатнал неизказания ми въпрос. — Глухон-неми.

— Имаме сто и шест такива пациента — обясни Уинзлоу. — Участват в специална програма, спонсорирана от федералните власти.

Невероятно! Колко ги бе ощетила природата в сравнение с останалите човешки същества. Умствено изостанали, глухи, неми, и въпреки всичко, с такова желание търкаха пейки с шкурка.

Едно от момчетата, което стягаше дървено трупче в менгеме, спря работата си, потупа Уинзлоу по ръката и посочи ъгъла, където върху рафтове съхнеха вече завършени предмети. Момчето показа поставка за лампион върху втория рафт, после посочи себе си. Поставката беше некачествено изработена, нестабилна, с неогладена дървесина, а лакът блестеше мътно, неравномерно нанесен. Уинзлоу и учителят ентусиазирано го похвалиха и момчето гордо се усмихна. После погледна към мен, сякаш очакваше и моята похвала.

— Да — кимнах аз и изразително раздвижих устни, — много добре… чудесно. — Казах го, защото той искаше да го чуе, но се почувствах неловко. Момчето ми се усмихна и когато тръгнахме да излизаме, се приближи и докосна ръката ми. Сбогуваше се с мен. Задавих се и едва потиснах вълнението си, докато отново излязохме в коридора.

 

 

Директорката на училището — дребна, закръглена, добродушна дама, ми показа прегледна таблица, в която бяха включени различните типове пациенти, уменията, притежавани от всяка категория изостанали и изучаваните от тях предмети.

— Разбира се — обясни тя, — вече не приемаме толкова пациенти с висок коефициент на интелигентност. За онези с коефициент шейсет и седемдесет все повече и повече се грижат в специалните класове в градовете, или пък общините имат заведения за работа с тях. Повечето от пациентите ни са в състояние да живеят навън, в специализирани домове, пансиони и да извършват по-прост вид труд във ферми или черна работа в заводи и перални…

— Или пекарни — допълних аз.

— Да — намръщи се тя, — предполагам, биха могли и там да работят. Ние пък класифицираме нашите деца (наричам ги деца, независимо от възрастта им, защото тук те всички са деца), та значи, ние ги делим на „чисти“ или „нечисти“. За персонала в отделните вили е много по-лесно, ако са на едно и също равнище. Някои от „нечистите“ са случаи с тежки мозъчни увреждания, държим ги в кошарки и за тях се полагат грижи до края на живота им…

— Или докато науката открие начин да им помогне…

— О — усмихна се тя и предпазливо добави: — Боя се, че това са безнадеждни случаи.

— Няма безнадеждни случаи.

Впери в мен колеблив поглед.

— Да, да разбира се, прав сте. Не трябва да губим надежда.

Успях да я ядосам. Усмихнах се вътрешно при мисълта какво ли би станало, ако ме върнеха обратно тук като някое от техните деца. Дали щях да бъда от „чистите“?

В кабинета на Уинзлоу пихме кафе и той говори за работата си.

— Мястото е добро — каза той. — В екипа ни няма психиатри — само външен консултант, който идва веднъж на две седмици. Но добре, че е така. Всеки от психолозите тук напълно се е посветил на работата си. Бих могъл да назнача и психиатър, но за парите, които трябва да му плащам, мога да наема двама психолози — хора, които няма да се колебаят да жертват нещо от себе си за тези онеправдани същества.

— Какво искате да кажете с това „нещо от себе си“?

За миг остана загледан в мен, после зад умората проблесна гняв.

— Има хора, готови да дадат пари или вещи, но много малко са склонните да отделят време или да се привържат истински към пациентите си. Това имам предвид. — Гласът му се изостри и той посочи един празен биберон на библиотеката на отсрещната стена. — Виждате ли тази бутилка?

Казах му, че ме е учудила, когато влязохме в кабинета му.

— Е, колко хора познавате, които са готови да вземат някой възрастен на ръце и да го хранят с такава бутилка? И да позволят на пациента да уринира и дефекира върху тях? Изглеждате изненадан. От висотата на изследователската си кула от слонова кост не можете да проумеете, нали? Какво знаете вие за тези хора, които са обречени на такова жалко съществуване?

Не можах да потисна усмивката си и той навярно ме разбра погрешно, защото се изправи рязко и ми показа, че разговорът е приключен. Ако се върна тук за постоянно и той узнае цялата история, убеден съм, че ще разбере. Беше от хората, които могат да разберат.

Отпътувах от „Уорън“, без да зная какво да мисля. Примирението — сиво и студено — ме обгръщаше отвсякъде. Изобщо не стана дума за рехабилитация, за лечение, за възможност някой ден тези хора отново да се върнат в нормалния свят. Никой не таеше надежди. Сякаш бяха живи мъртъвци. Или по-лошо — същества, които никога не са били напълно живи и съзнаващи. Мъртви души, обречени ден след ден да се взират безмълвно във времето и пространството.

Замислих се за болногледачката с червените петна по лицето, за пелтечещия учител в работилницата, за добродушната директорка и младия психолог с уморено лице и ми се прииска да разбера кое ги е довело тук, какво ги е накарало да се посветят на тези безмълвни, забравени от бога същества. Като момчето, което държеше по-малкото на ръце, всеки от тях намираше удовлетворение като отдаваше част от себе си на онези, които имаха нужда от това.

А нещата, които не ми бяха показани?

Навярно скоро ще се върна в „Уорън“, за да прекарам остатъка от живота си с другите… в очакване.

 

 

15 Юли — Отлагам посещението при майка ми. И искам, и не искам да я срещна. Не, докато не съм сигурен какво ще стане с мен. Нека първо видим как ще тръгнат нещата и какво ще открия.

Алджърнън вече отказва да решава лабиринта. Липсва му мотивация. Днес отново се спрях при него да го видя. Този път и Строс беше там. И двамата с Немур изглеждаха притеснени, докато наблюдаваха усилията на Бърт да го нахрани. Странна гледка бяха — малката бяла топка пух, притисната към работната маса, и Бърт, който насила вкарваше храната в гърлото му с капкомер.

Ако продължава така, ще се наложи да го хранят инжекционно. Гледах как Алджърнън се гърчи, завързан, за да не избяга, и сякаш чувствах ремъците около моите ръце и крака. Задавих се, усетих, че се задушавам и излязох на чист въздух. Трябва да престана да се идентифицирам с него.

Отидох в бара на Мъри и изпразних няколко чаши. После позвъних на Фей и предприехме една от обичайните си обиколки. Фей се дразни, че вече не я извеждам на танци, сърди се и снощи ме заряза. Представа няма от работата ми, не се и интересува и когато се опитвам да разговаряме, дори не прави опити да скрие отегчението си. Просто не желае да бъде безпокоена и аз не я виня. Доколкото мога да преценя, интересуват я три неща: танци, рисуване и секс. И единственото, което ни свързва, е сексът. Глупаво е да се опитвам да я заинтригувам с работата си. Така че тя отиде да танцува без мен. Каза ми, че предишната вечер сънувала, че влиза в апартамента ми, подпалва всичките ми книги и бележки и танцува с мен около пламъците. Ще внимавам. Започва да проявява собственически чувства. Снощи осъзнах, че апартаментът ми вече наподобява нейния — истински бардак е. Трябва да спра да пия.

 

 

16 Юли — Снощи Алис се запозна с Фей. Безпокоях се какво ли ще стане, ако двете се срещнат. Алис научила за Алджърнън от Бърт и дойде да ме види. Знае какво може да означава това и все още се чувства отговорна, че първа ме е окуражила.

Пихме кафе и говорихме до късно. Знаех, че Фей отиде на танци в „Стардъст“ и не я очаквах рано вкъщи. Но към два без петнайсет сутринта Фей внезапно се появи на аварийния изход. Потропа, бутна притворения прозорец и влезе в стаята с валсова стъпка и бутилка в ръка.

— Провалям купона — каза тя. — Нося собствен бюфет.

Бях й казал, че Алис работи върху проекта в университета, а по-рано, бях споменал за Фей пред Алис, така че срещата не ги изненада. Размениха си преценяващи погледи и миг по-късно вече говореха за изкуство и единствената им грижа бе да ме разкарат. Харесаха се.

— Ще донеса кафе — казах аз и отидох в кухнята, за да ги оставя сами.

Когато се върнах, Фей си беше свалила обувките, седеше на пода и отпиваше джин от бутилката. Обясняваше на Алис, че що се отнася до нея, нямало нищо по-ценно за човешкото тяло от слънчевите бани и че нудистките колонии са отговорът на моралните проблеми на света.

Алис истерично се смееше на предложението й всички ние да се присъединим към някоя нудистка колония. После се приведе напред и прие питието, което Фей й наля.

Седяхме и говорихме до сутринта. Настоях да изпратя Алис вкъщи. Тя отказа — било излишно, но Фей каза, че би биха глупачка да излиза сама по това време. Така че слязох долу и наех такси.

— В нея има нещо — каза Алис на път за дома й. — Не зная какво. Искреност, доверчивост, лишена е от всякаква себичност…

Съгласих се.

— И те обича — каза Алис.

— Не, тя обича всички — настоях аз. — Аз съм просто съседът от другата страна на коридора.

— Не си ли влюбен в нея?

Поклатих глава.

— Ти си единствената жена, която съм обичал.

— Да не говорим за това.

— Прекъсваш една важна тема за разговор.

— Безпокои ме само едно, Чарли. Алкохолът. Подочух нещо за твоя махмурлук.

— Кажи на Бърт да ограничи наблюденията и коментарите си до експерименталните факти. Няма да търпя да те настройва срещу мен. Не се напивам толкова лесно.

— И преди съм чувала това.

— Но не и от мен.

— Това е единственото нещо, което не харесвам в нея. Научила те е да пиеш и пречи на работата ти.

— И с това мога да се справя.

— Тази работа сега е важна, Чарли. Не само за света и за милионите неизвестни хора, но и за теб. Чарли, трябва да го решиш заради себе си. Не позволявай на никого да ти връзва ръцете.

— Ето сега вече истината излезе наяве — подразних я аз. — Би искала да я виждам по-рядко.

— Не съм казала такова нещо.

— Но това имаше предвид. Щом пречи на работата ми, и за двама ни е ясно, че трябва да я изхвърля от живота си.

— Не, не мисля, че трябва да я изхвърлиш от живота си. Подхожда ти. Имаш нужда от жена като нея край себе си.

— Ти би ми подхождала повече.

Извърна глава встрани.

— Не и в смисъла, в който тя ти подхожда. — Отново ме погледна. — Тази вечер дойдох тук, убедена, че ще я намразя щом я видя. Очаквах някоя долна тъпа уличница, с която си се забъркал, и кроях планове как ще застана помежду ви и против волята ти ще те отърва от нея. Но сега, когато се запознахме, разбрах, че нямам право да я съдя за поведението й. Мисля, че ти действа добре. Сега вече дишам по-спокойно. Харесвам я, макар че не я одобрявам напълно. Но въпреки всичко, ако ще пиеш с нея и ще си пилееш времето по нощни клубове и кабарета, тя определено ти пречи. А това е проблем, който само ти можеш да решиш.

— Само той ли е? — засмях се аз.

— Не ти ли стига? Много си се увлякъл по нея. Убедена съм в това.

— Не чак толкова.

— Казал ли си й за себе си?

— Не.

Забелязах облекчението, изписано върху лицето й. Бях запазил тайната за себе си и по този начин не се бях обвързал напълно с Фей. И двамата знаехме, че въпреки всичко, Фей никога не би разбрала.

— Нужна ми е — казах аз, — а по особен начин и тя има нужда от мен. Живеем точно един срещу друг и просто се оказа удобно. Това е всичко. Но не мога да го нарека любов. Не е същото като това, което съществува помежду ни.

Сведе поглед към ръцете си и се намръщи.

— Не съм сигурна, че зная какво съществува помежду ни.

— Нещо толкова важно и значимо, че Чарли в мен винаги изпада в ужас, когато има някаква вероятност да се любим.

— Но не и с нея?

Свих рамене.

— Така разбрах, че с нея не е важно. За Чарли не е от такова значение, че да изпада в паника.

— Страхотно! — разсмя се тя. — Дяволски смешно е. Когато говориш по този начин за него, започвам да го мразя. Мислиш ли, че някога ще ти позволи… ще ни позволи…

— Не зная. Надявам се.

Оставих я пред вратата й. Подадохме си ръце, и странно, но докосването ни беше много по-интимно, отколкото ако я бях прегърнал.

Върнах се вкъщи и се любих с Фей, но продължавах да мисля за Алис.

 

 

27 Юли — Работя по две смени в денонощие. Въпреки протестите на Фей, пренесох едно походно легло в лабораторията. Собственическите й апетити се изострят и започва да се сърди заради работата ми. Допускам, че може да понесе друга жена, но не и тази пълна отдаденост на нещо, което не разбира. Хранех опасения, че нещата ще стигнат до тук, а сега нямам време за нея. Ревнувам всеки миг, в който не работя и ми липсва търпение за всеки, който се опитва да открадне от времето ми.

Макар че повече пиша бележки, които пазя в отделна папка, понякога гледам да маркирам настроенията и мислите си, просто заради навика.

Изследвам параметрите на интелигентността и съм като омагьосан. В известен смисъл, това е проблем, с който съм бил свързан през целия си живот. Сега търся конкретно приложение на цялото придобито от мен познание.

Времето е с ново измерение — работа и отдаденост в търсене на отговор. Светът около мен и миналото ми изглеждат далечни и сякаш изкривени. Като че ли времето и пространството са с неясно естество, размито, оплетено и изгубило форма. Единствената реалност са клетките, мишките и лабораторната апаратура тук, на четвъртия етаж на централната сграда.

Няма нощи и дни. В няколко седмици трябва да осмисля изследвания, провеждани от другите цял един живот. Зная, че трябва и да почивам, но не мога, докато не разбера истината за онова, което става.

Сега помощта на Алис е неоценима. Носи ми сандвичи и кафе и не предявява никакви претенции.

Относно възприятията ми: всичко е ясно и отчетливо, всяко усещане — изострено, като проблясък. Червеното, жълтото и синьото сякаш пламтят. Странен е ефектът от това, че спя тук. Миризмите на животните в лабораторията — кучета, маймуни, мишки, ми навяват спомени и трудно разбирам дали изживявам ново усещане, или си припомням миналото. Невъзможно е да преценя кое е от миналото и кое съществува тук, в този миг. Странно се смесват спомени и реалност, минало и настояще, ответни реакции на стимули, съхранени в мозъчните ми центрове, и реакции на стимулите от това, което ме заобикаля. Сякаш наученото досега се е сляло в калейдоскопичен универсум, който се върти пред мен, така че мога да виждам всички негови фасети, отразени във великолепни светлинни взривове…

 

 

Маймуна, седнала в средата на клетката си, вперва сънлив поглед в мен и трие бузите си с малки, съсухрени като на старец ръце… Чии… чии… чиииии… и блъска по мрежата на клетката нагоре към люлката, където другата маймуна стои, тъпо загледана в празното. Уринира, дефекира, размахва ръце, гледа ме и се смее… Чинии… чиииии… чиииии…

И се блъска, и подскача, хоп нагоре, хоп надолу, люлее се и се опитва да сграбчи опашката на другата маймуна, но тя, застанала на пръчката, шумно я размахва, без признаци на безпокойство и не й позволява да я стигне. Хубава маймуна… Красива маймуна… С големи очи и свистяща опашка. Мога ли да му дам фъстък?… Не, човекът там ще се кара. Има надпис: „Не хранете животните!“. Това е шимпанзе. Мога ли да го погаля? Не. Искам да погаля това ш-па-зе. Остави, ела и виж слоновете.

Навън тълпи ярки, слънчеви хора, облечени в пролет.

Алджърнън лежи неподвижно в собствената си мръсотия и вонята е по-силна от всякога. А аз?

 

 

28 Юли — Фей си има нов приятел. Снощи се прибрах вкъщи, за да бъда с нея. Първо се отбих при мен да взема една бутилка и после тръгнах към аварийния изход. За късмет, преди да вляза, погледнах вътре. Бяха заедно на дивана. Странно, но май ми е все едно. Почти изпитах облекчение.

Върнах се в лабораторията и продължих работата си с Алджърнън. На моменти излиза от летаргията. От време на време пробягва някой нов лабиринт, но когато се провали и попадне в сляп изход, реакциите му са неконтролируеми. Слязох в лабораторията и надникнах при него. Беше нащрек и се приближи към мен, сякаш ме позна. Гореше от желание да работи и когато го пуснах през падащата врата в телената плетеница на лабиринта, той леко се плъзна по коридорите към отделението с наградата. Два пъти пробяга лабиринта успешно. На третия път стигна средата, спря на едно разклонение, после внезапно се извърна и тръгна в погрешна посока. Можех да си представя какво щеше да стане и исках да се пресегна и да го взема, преди да е стигнал слепия изход. Но се въздържах и само гледах.

Когато откри, че се движи по непозната пътека, тръгна по-бавно и реакциите му станаха объркани: тръгваше, спираше, връщаше се, въртеше се и отново се отправяше напред, докато накрая попадна в глуха отсечка, където един лек удар го информира, че е сгрешил. Но вместо да се обърне и да потърси алтернатива, той закръжи и започна да издава писъци като драскане на фонографска игла върху грамофонна плоча. Хвърли се веднъж върху стените на лабиринта, после пак и пак, подскачаше, извиваше се назад и падаше, и отново се хвърляше. На два пъти се вкопчи с нокти в телта горе, драскаше като обезумял, пускаше се и подновяваше отчаяните си опити. После спря и се сви на малка, твърда топка.

Опита се да се изправи, когато го вдигнах, но остана в същото състояние, като в кататонен ступор^[2]. Раздвижих главата и крайниците му и имах чувството, че са от восък. Поставих го обратно в клетката и останах при него, докато ступорът премине и движенията му отново станат нормални.

Причината за тази регресия ми се изплъзва. Дали не е особен случай? Изолирана реакция? Или съществува някаква обща, принципна грешка в основата на експеримента като цяло? Трябва да открия закономерността.

Ако я установя, ако прибавя макар и капчица информация към вече установеното за менталната ретардация и възможността да бъде оказана помощ в подобни случаи, бих бил доволен. Каквото и да стане с мен, аз ще изживея хиляди нормални животи чрез онова, което ще придам на все още неродените.

То ми стига.

 

 

31 Юли — В критична точка съм. Чувствам го. Всички са на мнение, че е самоубийство да се движа с такава скорост, но те не знаят, че живея в пик на яснота и красота, чието съществуване никога не съм подозирал. Всяка частица в мен е в съзвучие с работата. Денем тя се просмуква през порите ми, нощем се промъква в движенията ми, преди да заспя. Идеите избухват в главата ми като фойерверки. Няма по-голяма радост от неочакваното решение на някакъв проблем.

Невероятно изглежда да се случи нещо, което да унищожи тази кипяща енергия, и жарта, подклаждаща всяко мое начинание. Сякаш цялото знание, усвоено от мен през изминалите няколко месеца е изкристализирало и ме е издигнало до висини от светлина и прозрение. Красота, любов и истина в едно. Радост. И сега, когато го открих, как бих могъл да го пожертвам? Работата и животът са най-прекрасните дарове за човека. Влюбен съм в това, което правя, защото отговорът на проблема е тук, в главата ми, и скоро, много скоро, ще го осъзная. Нека разреша точно този проблем. Моля Бог това да е отговорът, който търся, но ако не е, бих приел какъвто и да е отговор и бих се опитал да бъда благодарен за онова, което имам.

Новият приятел на Фей е инструктор по танци в „Стардъст“. Не мога да я виня, след като имам толкова малко време да бъдем заедно.

 

 

11 Август — Сляпа улица за последните два дни. Нищо. Някъде съм направил грешен завой, защото открих отговорите на много въпроси, но не и на най-важния: каква е връзката между регресията на Алджърнън и главната експериментална хипотеза?

За щастие, зная достатъчно за мозъчните процеси, за да позволя това препятствие да ме разстрои особено. Вместо да се поддам на паниката и да се откажа (или което е по-лошо, да се хвърля в преследването на отговори, които не съществуват), трябва за известно време да се дистанцирам от проблема и да го оставя да узрее. Стигнах предела на съзнателното равнище и сега идва ред на онези тайнствени операции на подсъзнателно равнище. Едно от необяснимите неща е начинът, по който всичко научено и преживяно се привнася върху проблема. Прекалената настойчивост само ще замрази нещата. Колко много значими проблеми са останали неразрешени само защото хората не са знаели достатъчно или им е липсвала вяра в творческия процес и в тях самите, за да позволят на мозъка да работи с пълния си капацитет?

Затова вчера следобед реших да оставя за малко работата и да отида на коктейла, даван от г-жа Немур в чест на двама членове на управителния съвет на фондация „Уелбърг“, помогнали на съпруга й да получи стипендията. Реших да заведа Фей, но тя каза, че има среща и би предпочела да отиде да танцува.

Започнах вечерта с най-доброто намерение да бъда забавен и да спечеля нови приятели. Но в последно време трудно достигам до хората. Не зная дали причината е в мен, или в тях, но всеки опит да завържа разговор се проваля за минути и помежду ни се издигат бариери. Дали защото те се страхуват от мен? Или защото някъде дълбоко в тях им е все едно, а и с мен е същото?

Отпивах от чашата си и крачех из обширния хол. Хората се бяха събрали на малки групи и разговаряха оживено. Открих, че ми е невъзможно да се присъединя към тях. Накрая г-жа Немур ме притисна до стената и ме представи на Хайрам Харви, един от членовете на управителния съвет. Г-жа Немур е привлекателна жена, на около четирийсет, русокоса, с тежък грим и дълъг червен маникюр. Хвана Харви под ръка.

— Как върви изследването — заинтересува се тя.

— Както може да се очаква. Точно сега се опитвам да разреша заплетен проблем.

Тя запали цигара и ми се усмихна.

— Зная, че всички участници в проекта са благодарни, че сте решил да запретнете ръкави и да помогнете. Но си мисля, че по-скоро бихте предпочел да работите върху нещо свое. Сигурно е доста досадно да си ангажиран с нечия работа, вместо с нещо, замислено и създадено от теб самия.

Безспорно беше интелигентна. Не би допуснала Хайрам Харви да забрави, че заслугите на съпруга й заслужават признание. Не устоях на изкушението да й го върна.

— На практика никой не започва каквото и да е от нищото, г-жо Немур. Всеки гради върху провалите на другите. В науката едва ли има нещо наистина оригинално. Стойностното е онова, което всеки добавя към вече натрупаното познание.

— Разбира се — говореше по-скоро на възрастния си гост, отколкото на мен, — жалко е, че г-н Гордън не се появи по-рано, за да помогне в разрешаването на тези малки, заключителни проблеми. — Усмихна се. — Но всъщност, забравям, че тогава не сте бил в състояние да провеждате експерименти по психология.

Харви се засмя, а аз предпочетох да запазя мълчание. Берта Немур не би допуснала последната дума да е моя и ако нещата продължаха в същия дух, наистина щеше да стане неприятно.

Видях, че д-р Строс и Бърт разговарят с другия човек от фондация „Уелбърг“ — Джордж Рейнър. Строс казваше:

— Всъщност, г-н Рейнър, при работата ни върху подобни проблеми са нужни значителни средства, за да не се окажат ръцете ни вързани по финансови причини. Когато сумите са с конкретно предназначение, ние реално не можем да оперираме.

Рейнър поклати глава и ръката му, с голяма пура между пръстите, описа широк кръг към малката група хора около тях.

— Истинският проблем е да убедим управителния съвет в практическата стойност на едно такова изследване.

Строс поклати глава.

— Искам да подчертая, че тези пари са предназначени за изследователски цели. Никой не би могъл предварително да знае дали един проект ща доведе до нещо полезно. Резултатите нерядко са негативни. Достигаме до нещо, което не е така, и за онзи, който ще тръгне оттук, това е толкова важно, колкото и всяко позитивно откритие. Поне ще знае какво да не прави.

Наближих групата и забелязах съпругата на Рейнър, на която вече бях представен. Красива тъмнокоса жена на около трийсет. Стоеше, вперила поглед в мен, или по-скоро над главата ми, сякаш очакваше оттам да изникне нещо. Отвърнах на погледа й. Почувства се неловко и се обърна към д-р Строс.

— А какво ще кажете за настоящия проект? Възнамерявате ли да използвате същата техника и върху други умствено изостанали? Дали това е нещо, което светът би могъл да използва?

Строс сви рамене и кимна към мен.

— Все още е рано да се каже. Съпругът ви ни помогна да включим Чарли в проекта и сега много неща зависят от онова, което той ще направи.

— Разбира се — вметна г-н Рейнър, — всички ние разбираме нуждата от изследвания заради самите изследвания в област като вашата. Но ако създадем достъпен метод, позволяващ реализацията на трайни резултати и извън лабораторията, ако покажем на света, че от него ще излезе нещо наистина добро, това би затвърдило репутацията ни.

Понечих да заговоря, но Строс, който трябва да е почувствал какво се готвя да кажа, се изправи и сложи ръка на рамото ми.

— Всички ние в „Бийкмън“ сме убедени, че работата на Чарли е от първостепенно значение. Неговата цел сега е да открие истината, накъдето и да води тя. Разчитаме на вашата фондация да се справи с общественото мнение.

Усмихна се на семейство Рейнърс и ме отведе встрани.

— Имах да добавя и други някои неща — казах аз.

— Не се и съмнявам — прошепна той, без да изпуска лакътя ми. — Но по искриците в очите ти разбрах, че си готов да ги нарежеш на парчета. А това вече не можех да допусна, нали?

— Предполагам — съгласих се аз и долях мартини в чашата си.

— Разумно ли е да пиеш толкова?

— Не, но се опитвам да се отпусна. Изглежда не съм попаднал на подходящо място.

— Добре, карай по-умерено и гледай да не си навлечеш някоя беля тази вечер. Хората тук не са глупаци. Знаят какво изпитваш. Може ти да не се нуждаеш от тях, но на нас те ни трябват.

Отдадох чест.

— Ще се опитам, но гледай г-жа Рейнър да стои далеч от мен. Ще я оскубя, ако отново се опита да върти задничето си пред мен.

— Ш-ш-ш! — изсъска той. — Ще те чуе.

— Ш-ш-ш! — имитирах го аз. — Извинявай. Ето, сега ще седна тук, в ъгъла, и ще си кротувам.

Вече всичко беше като в мъгла, но забелязах погледите, вперени в мен. Предполагам, че съм си говорел сам навярно прекалено високо. Не помня какво съм казал. После изпитах усещането, че хората си тръгват малко рано, но не обърнах внимание, докато Немур не застана пред мен.

— За кого, по дяволите, се мислиш, че се държиш така? През живота си не бях виждал подобна наглост. Възмутително!

Направих опит да се изправя.

— Защо говориш така?

Строс се опита да го възпре, но той се задъхваше и пръскаше слюнки.

— Говоря, защото в теб няма и капчица благодарност, нито пък желание да вникнеш в ситуацията. В крайна сметка, ако не на нас, задължен си на тези хора, и то в доста отношения!

— Откога от лабораторния плъх се очаква благодарност? — изкрещях аз. — Използвахте ме за свои цели и сега се опитвам да поправя вашите грешки, така че от къде на къде трябва да се чувствам задължен на когото и да било?

Строс замахна, сякаш да сложи край на всичко, но Немур го спря.

— Само момент! Държа да чуя това. Мисля, че е време да си поговорим.

— Пил е много — каза съпругата му.

— Не чак толкова — изръмжа Немур. — Достатъчно красноречив е. Прекалено дълго го търпях. Той застраши, а може би и напълно съсипа работата ни, и сега искам да чуя от него самия, какво ще каже за свое оправдание.

— О, остави — казах аз, — едва ли толкова държиш да чуеш истината.

— Държа, Чарли! Поне твоята версия. Искам да зная дали чувстваш някаква благодарност за всичко, което направихме за теб — за качествата, които разви, за нещата, които научи, за опита, който натрупа. Или може би мислиш, че преди си бил по-добре?

— В някои отношения, да.

Останаха шокирани.

— През изминалите няколко месеца научих доста — казах аз. — Не само за Чарли Гордън, а и за живота, за хората, и открих, че всъщност никой не го е грижа за Чарли Гордън, за това дали той ще е глупак, или гений. Така че каква е разликата?

— О — засмя се Немур, — обзет си от самосъжаление! А ти какво очакваше? Експериментът беше замислен като опит да се повиши интелигентността ти, а не да те направи популярен. Нямаме контрол над личността ти и от един мил и приятен млад човек със забавено развитие, ти се превърна в арогантно, себично, асоциално копеле.

— Проблемът, скъпи професоре, е, че ти е необходим някой, когото да направиш интелигентен, но когото да продължиш да държиш в клетка и да изваждаш на показ само за да жънеш почестите, за които си жаден. Но има една подробност. Аз съм личност.

Побесня. Виждах, че се разкъсва между желанието да сложи край на спора и да направи още един опит да се разправи с мен.

— Както обикновено, си непочтен. Знаеш, че винаги сме се отнасяли добре с теб, правехме за теб всичко, което беше по силите ни.

— Всичко, освен да се отнасяте с мен като с човешко същество. Неведнъж ти самият се хвалеше, че преди експеримента съм бил нищо и аз зная защо. Защото щом съм бил нищо, тогава ти си моят създател и това те прави и Господ, и мой господар. Чувстваш се обиден от факта, че не демонстрирам благодарност във всеки миг от деня. Е, дали ще повярваш, или не, но наистина съм ти благодарен. Обаче това, което направи за мен, колкото и велико да е, не ти дава правото да ме третираш като опитно животинче. Сега съм индивидуалност. Такъв беше и Чарли, преди изобщо да пристъпи прага на лабораторията ти. Изглеждаш шокиран! Да, неочаквано откриваме, че аз винаги съм бил личност — дори и преди — и това е истинско предизвикателство за теб, който си убеден, че никой с коефициент на интелигентност под 100 не заслужава някакво внимание. Професор Немур, страхувам се, че всеки път, когато ме погледнете, съвестта ви гризе.

— Стига, достатъчно! — изсъска той. — Пиян си.

— О, не — уверих го аз. — Защото ако наистина се напия, ще видиш един друг Чарли Гордън, не онзи, който вече познаваш. Да, другият Чарли, дето върви в тъмното, все още е тук, с нас. Нося го в себе си.

— Побъркал се е — каза г-жа Немур. — Говори така, сякаш има двама Чарли Гордън. По-добре се погрижете за него, докторе.

Д-р Строс поклати глава.

— Не. Зная какво има предвид. Напоследък се проявява по време на терапевтичните сеанси. През последния месец и нещо възникна особена дисоциация^[3]. На няколко пъти имаше изживявания, в които се възприемаше такъв, какъвто беше преди експеримента — сякаш в съзнанието му все още живее един отделен и различен индивид — старият Чарли се бори за контрол над тялото…

— Не! Не съм казвал това! Не става дума за борба за надмощие. Чарли е тук, добре, но не се бори с мен. Просто чака. Никога не се е опитвал да ме подчини или да ми попречи да направя нещо, което бих искал. — После си спомних Алис и уточних нещата. — Е, почти никога. Кроткият, винаги готов да се самоунижи Чарли, за когото говорехте преди малко, просто чака търпеливо. Признавам, че в много отношения съм като него, но покорството и самоунижението вече не са ми присъщи. Разбрах колко малко дават те на личността в този свят.

— Станал си циничен — каза Немур. — В пълния смисъл на думата. Геният е разрушил вярата ти в света и в хората около теб.

— Това не е съвсем вярно — меко заговорих аз, — макар да научих, че интелигентността сама по себе си не означава и пукната пара. В твоя университет интелигентността, образованието, познанието са въздигнати на пиедестал. Но съществува нещо, което всички вие пропускате: ако са лишени от хуманност, интелигентността и образованието не струват и пукната пара.

Отново допълних чашата си с мартини от бара до мен и продължих проповедта си:

— Не ме разбирайте погрешно. Интелигентността е един от най-великите дарове за човека. Но прекалено често стремежът към познание измества любовта. Това е още нещо, което открих за себе си в последно време. Излагам го пред вас като хипотеза: интелигентност, лишена от способност да отдаде и приеме обич води до умствени и морални разстройства, до неврози, а може би и до психози. Твърдя, че егоцентричният мозък, затворен и прекалено ангажиран със себе си до степен, отричаща човешките взаимоотношения, довежда до насилие и страдание. Когато бях умствено изостанал, имах много приятели. Сега нямам нито един. О, познавам много хора. Но истински приятели нямам. Не и такива, каквито имах в пекарната. Нито един приятел в този свят, който да значи нещо за мен, и никой, за който и аз да означавам нещо. — Открих, че говоря неясно и почувствах някаква празнота в главата си. — Навярно бихте го отрекли, нали? — настоях аз. — Искам да кажа, вие какво мислите по този въпрос? Мислите ли, че това е… това е така?

Строс се приближи и взе ръката ми.

— Чарли, може би не е зле да полегнеш за малко. Пи прекалено много.

— Защо сички ме гледате така? Кво лошо казах? Казах ли нещо лошо? Не исках да кажа нищо, дето да не е така.

Езикът ми се заплиташе, сякаш в лицето ми беше инжектиран новокаин^[4]. Бях пиян. Изобщо не се владеех. В този миг, сякаш някакъв ключ превъртя и аз вече наблюдавах сцената от вратата на трапезарията и виждах себе си като другия Чарли — ето тук, близо до бара, с чаша в ръка, с разширени, изплашени очи.

— Аз винаги искам да правя добри неща. Моята майка винаги ме е учила да бъда любезен с хората, защото тя казваше така ти няма да си навличаш бели и винаги ще имаш много приятели.

От начина, по който се кривеше и преплиташе крака, разбрах, че трябва да отиде до тоалетната. О, Господи, не тук, не пред тях!

— Извинете, моля — каза той, — трябва да отида…

По някакъв начин, в това състояние на пиянско вцепенение, успях да го накарам да се извърне и да се отдалечи от тях. Отведох го към банята.

Справи се навреме и секунди по-късно, отново се овладях. Опрях челото си в стената. После наплисках лицето си със студена вода. Все още бях пиян, но знаех, че ще се оправя.

Тогава видях Чарли, вперил поглед в мен от огледалото над умивалника. Не зная как разбрах, че това е Чарли, а не аз, самият. Може би нещо в тъпия, питащ израз на лицето му. Очите му — разширени и изплашени, сякаш само една моя дума, и той ще се извърне и ще потъне дълбоко в измерението на огледалния свят. Но той не побягна. Стоеше, вперил в мен поглед, с отворена уста и увиснала челюст.

— Здрасти — казах аз. — Значи най-после застанахме лице в лице един с друг.

Намръщи се. Съвсем леко. Сякаш не разбираше какво исках да кажа и търсеше обяснение, но не знаеше как да попита. После явно се отказа и се усмихна насила, само с ъгълчетата на устата си.

— Стой тук пред мен и не мърдай! — изкрещях аз. — Писна ми да ме шпионираш от входовете и тъмните ъгли, където не мога да те хвана.

Не отместваше очи от мен.

— Кой си ти, Чарли?

Нищо, освен усмивката.

Кимнах и той кимна в отговор.

— Какво искаш?

Вдигна рамене.

— О, хайде сега — казах аз, — трябва да искаш нещо. Преследваш ме…

Погледна надолу и аз погледнах ръцете си, за да видя какво гледа.

— Искаш си ги обратно, нали? Искаш да се махна оттук, за да можеш ти да се върнеш и да заемеш мястото си. Не те виня. Това е твоето тяло, твоят мозък и твоят живот, макар че не можа да извлечеш кой знае каква полза от него. Нямам право да го отнемам от теб. Никой няма това право. Кой може да каже, че моето просветление е по-добро от твоята непросветеност? Кой може да каже, че смъртта е по-добра от тъмата, в която тънеш? Кой съм аз, че да твърдя подобно нещо?… Но ще ти кажа и още нещо, Чарли. — Изправих се и се отдръпнах от огледалото. — Аз не съм ти приятел. Твой враг съм. Няма да се разделя с интелигентността си без борба. Не мога отново да сляза в онази пещера. Сега няма къде да отида, Чарли. Така че, стой настрана! Стой в подсъзнанието ми, където ти е мястото и престани да ме следваш по петите. Няма да се предам, независимо от мнението на другите. Независимо колко самотен ще бъда. Ще съхраня това, което ми дадоха, и ще направя велики неща за света и за хората като теб.

Когато се извърнах към вратата, имах усещането, че протегна ръка към мен. Но цялата тази проклета история беше пълна глупост. Просто бях пиян и това беше собственото ми отражение в огледалото.

Излязох от банята и Строс ми предложи да ме качи в някое такси, но аз предпочетох да се прибера сам. Имах нужда само от малко чист въздух и не исках никой да идва с мен. Исках да повървя сам.

Виждах себе си такъв, какъвто наистина бях станал. Немур го каза. Арогантно, себично копеле. За разлика от Чарли, аз не бях в състояние да печеля приятели и да се ангажирам с проблемите им. Интересувах се от себе си и единствено от себе си. За един дълъг миг се видях в онова огледало през очите на Чарли. Бях погледнал в себе си и бях видял в какво съм се превърнал. Засрамих се.

Няколко часа по-късно, открих че стоя пред входа на моя дом. Тръгнах нагоре по стълбите и прекосих слабо осветените коридори. Минах покрай апартамента на Фей и видях, че лампите вътре горяха. Тръгнах към вратата й. Но в мига, в който вдигнах ръка да почукам, я чух да се смее. В отговор прозвуча мъжки смях.

Бях закъснял.

Тихо влязох в апартамента и останах така в тъмното. Нямах смелост да се движа, нямах смелост да светна. Просто стоях там и усещах сълзите, които пареха очите ми.

Какво ми ставаше? Защо се чувствах толкова сам на този свят?

4:30 сутринта — Съзрях решението тъкмо преди да склопя очи. Просветление! Всичко съвпада и сега разбирам онова, което трябваше да зная от самото начало. Никакъв сън. Трябва да се върна в лабораторията и да подложа на проверка резултатите от компютъра. В крайна сметка, това е пукнатината в експеримента. Открих я?

Какво ще стане сега с мен?

 

 

26 Август

ПИСМО ДО ПРОФЕСОР НЕМУР (КОПИЕ)

Скъпи професор Немур,

 

Изпращам ви в отделен плик копие от доклада ми: „Ефектът Алджърнън-Гордън: изследване върху структурата и функцията на повишената интелигентност“, който, ако решите за нужно, можете да публикувате.

Както знаете, приключих с експериментите си. В доклада ми са включени всички новоизведени формули, а в приложението е представен математически анализ на данните. Разбира се, те подлежат на проверка.

Изводите са недвусмислени. И най-сензационните аспекти на бързия ми напредък не могат да прикрият фактите. На оперативно-инжекционния метод, развит от вас и д-р Строс, следва да се гледа като на експеримент с малка или нищожна, в настоящия момент, практическа приложимост за повишаване на интелекта у човека.

С оглед на фактите при Алджърнън: макар и с все още физически млад организъм, при него се наблюдава психична регресия. Намалена моторна активност, обща редукция на функцията на жлезите с вътрешна секреция, ускорена загуба на координация и неоспорими симптоми на прогресивна амнезия.

Както споменах в доклада си, тези и други физически и психични синдроми на деградация могат да бъдат предвидени със статистическа точност чрез формулата, която предлагам. Въпреки че оперативната намеса, на която и двамата бяхме подложени, стимулира интензивността и скоростта на всички мозъчни процеси, пропускът, който си позволих да нарека „Ефект на Алджърнън-Гордън“ е логично следствие от повишената интелектуална активност като цяло. Така изложената хипотеза може да бъде най-просто формулирана по следния начин:

ИЗКУСТВЕНО ИНДУЦИРАНИЯТ ИНТЕЛЕКТ ДЕГРАДИРА С ТЕМПОВЕ, ПРАВО ПРОПОРЦИОНАЛНИ НА СТЕПЕНТА НА ИНДУКЦИЯ.

Докато съм в състояние да пиша, ще продължа да излагам размислите и идеите си под формата на работни отчети. Това е едно от малките удоволствия на моето самотно съществуване и е безспорно нужно за завършването на настоящето изследване. Но както сочат фактите, собствената ми умствена деградация ще протече твърде бързо.

Десетки пъти проверявах отново и отново фактите, с надеждата да открия някаква грешка, но със съжаление трябва да призная, че изводите се налагат от само себе си. И все пак, благодарен съм и за малкото, което прибавих към знанието за функциите на човешкия мозък, и за законите, направляващи изкуственото стимулиране на човешкия интелект.

Преди няколко вечери д-р Строс каза, че експерименталният провал, опровергаването на една теория, е със същата стойност за развитието на познанието, както и евентуалният успех. Убеден съм във верността на по-горе казаното. Все пак, съжалявам, че собственият ми принос в тази област трябва да почива върху пепелта от усилията на целия екип и по-специално на онези, които направиха толкова много за мен.

Искрено Ваш:

Чарлс Гордън

Прил.: доклад

Копие: Д-р Строс

Фондация „Уелбърг“

 

 

1 Септември — Не бива да се поддавам на паниката. Скоро ще настъпят белезите на емоционална нестабилност и слаба памет — първите симптоми на настъпващата немощ. Дали ще ги разпозная? Единственото, което мога да направя сега, е да продължавам да записвам психичното си състояние колкото се може по-обективно и да не забравям, че този психологически дневник е първият по рода си, а може би и последният.

Тази сутрин Немур накара Бърт да занесе доклада ми и статистическите данни в университета „Холстън“. Там водещи експерти в областта ще проверят резултатите от изследването ми и приложимостта на формулите. През изминалата седмица Бърт трябваше подробно да изучава моите експериментални и методологични схеми. Всъщност, предпазливостта им не би трябвало да ме безпокои. В крайна сметка, аз съм само един по-късен вариант на Чарли и за Немур не е лесно да приеме факта, че работата ми може да надхвърли неговите постижения. Започнал е да вярва в мита за собствената си непогрешимост и в крайна сметка, аз съм аутсайдер.

Вече ми е безразлично какво мисли той или какво е мнението на който и да било от тях по този въпрос. Няма време. Работата е свършена, фактите са налице и сега единствено остава да видим дали според предвижданията ми кривата на стойностите при Алджърнън ще се окаже точна прогноза на онова, което ще се случи с мен.

Алис се разплака, като й казах новината. После избяга навън. Трябва да й внуша, че няма основание да се чувства виновна за каквото и да било.

 

 

2 Септември — Все още нищо конкретно. Намирам се в състояние на безметежност, изтъкана от тиха, ясна, бяла светлина. Всичко около мен е застинало в очакване. Мечтая да се озова сам на върха на някоя планина, да се взирам в земята около мен, в зеленото и жълтото, и в слънцето горе, превърнало сянката ми в свито около краката ми кълбо. Когато слънцето потъва в следобедното небе, сенките се разстилат и пълзят към хоризонта, издължени и неуловими, далеч зад мен…

Тук отново искам да повторя онова, което вече казах на д-р Строс. Никой не може да бъде винен за станалото. Експериментът беше грижливо подготвен, предхождан от многобройни опити върху животни и статистически потвърден. Когато решиха да го изпробват върху мен — първото човешко същество, имаха основание да вярват, че няма да има физически последици. Невъзможно беше да се предвидят психологическите капани. Не искам, който и да било да страда заради това, което става с мен.

Сега единственият нерешен въпрос е: докога ще се задържа в това състояние?

 

 

15 Септември — Немур каза, че резултатите ми са потвърдени. Това означава, че грешката е фундаментална и поставя под въпрос цялата хипотеза. Някога може би ще бъде възможно този проблем да бъде преодолян, но времето още не е дошло. Бих препоръчал да не се правят повече опити върху човешки същества, докато нещата не се уточнят след допълнителни изследвания върху животни.

Имам чувството, че най-благодатна линия в експеримента ще се окаже изследването на неравновесието в ензимните системи. Както при толкова други неща, и тук времето е ключов фактор — скоростта на разкриване на дефицита и скоростта в прилагането на хормонални заместители. Бих искал да помогна в тази област на изследването, както и в търсенето на радиоизотопи, които евентуално биха били приложими в локалния контрол на кортекса, но вече зная, че нямам време за нищо.

 

 

17 Септември — Ставам разсеян. Оставям неща върху бюрото си или в чекмеджетата на масите в лабораторията и когато не мога да ги намеря, се ядосвам и ругая всеки, който се изпречи насреща ми. Първите симптоми?

Преди два дни умря Алджърнън. В четири и половина сутринта се върнах в лабораторията от разходката си край брега на реката и го намерих изопнат в ъгъла на клетката. Сякаш пробягваше лабиринта и във вечния си сън.

Дисекцията потвърди предвижданията ми. В сравнение с нормалния мозък, мозъкът на Алджърнън беше с по-ниско тегло. Наблюдаваше се и общо изглаждане на церебралния релеф, както и по-голяма дълбочина и ширина на мозъчните гънки.

Страшно е, като си помисля, че може би в този момент същото става и с мен. Видях го при Алджърнън и го чувствам по-реално. За пръв път бъдещето ме плаши.

Сложих тялото му в малък метален контейнер и го отнесох вкъщи. Няма да им позволя да го кремират. Глупаво и сантиментално е, но късно през нощта го зарових в задния двор. Сложих букет диви цветя върху гроба и заплаках.

 

 

21 Септември — Утре ще отида на Маркс стрийт. Ще посетя майка си. Един сън снощи отключи поредица от спомени, освети миналото и сега е важно да го запиша бързо, преди да съм го забравил, защото паметта ми изглежда се влошава. Беше свързано с майка ми, а сега повече от всякога ми се иска да я разбера, да узная каква е била и защо се е държала по този начин. Не бива да я мразя.

Трябва да се помиря с нея, преди да съм я видял, за да не се държа рязко или глупаво.

 

 

27 Септември — Трябваше бързо да запиша това, защото е важно отчетът да бъде пълен.

Преди три дни отидох да видя Роуз. В крайна сметка, сам се заставих и взех колата на Бърт под наем. Страхувах се, но знаех, че трябва да отида.

Стигнах Маркс стрийт и в първия момент помислих, че съм сбъркал. Спомените, които пазех, бяха съвсем различни. Това беше една мръсна улица. Празни парцели на мястото на съборените къщи. Един изоставен върху тротоара хладилник с изкъртена врата и изтърбушен стар матрак до бордюра с щръкнали пружини. Прозорците на някои къщи бяха заковани с дъски, а други приличаха повече на закърпени коптори, отколкото на истински домове. Оставих колата на една пресечка от къщи и тръгнах пеш.

На Маркс стрийт не играеха деца. Изобщо не приличаше на картината, която пазех в спомените си — навсякъде деца и Чарли, вперил поглед в тях от предния прозорец (странно, но повечето спомени за улицата са обрамчени от прозорец, зад който стоя аз и гледам децата да играят). Сега, в сенките на разсъхнати веранди, се спотайваха старци.

Наближих къщата и изживях втори шок. На стълбите отпред стоеше майка ми в стар кафяв пуловер и въпреки студеното ветровито време, миеше прозорците на долния етаж. Вечно заета с нещо, за да видят съседите каква добра съпруга и майка е.

Какво ще кажат другите — това винаги е било най-важното. Приличието беше по-ценно от нея самата, и от семейството й. И добрите нрави. Неведнъж Мат настояваше, че онова, което ще кажат хората за теб, не е най-важното нещо в живота. Но полза нямаше. Норма трябва да се облича добре, мебелите вкъщи трябва да са хубави, Чарли трябва да си стои вътре, за да не разберат хората, че нещо не е наред.

Спрях се на портата да я погледам, когато се изправи да си поеме дъх. Лицето й ме накара да потръпна, но това не бяха чертите, които толкова отчаяно се опитвах да си спомня. Косата й — прошарена и посивяла, а кожата на хлътналите й страни — набръчкана. По челото й блестяха капчици пот. Видя ме и впери поглед в мен.

Прииска ми се да извърна очи, да хукна надолу по улицата, но не можех. Не и след като бях стигнал толкова далеч. Само щях да помоля да ме упъти, сякаш съм се загубил. Видях я и това ми стигаше. Но продължавах да стоя неподвижен. Чаках първа да направи нещо. Но тя само стоеше, без да сваля поглед от мен.

— Искаш ли нещо? — Не бих сгрешил този дрезгав глас, който сега отекна като ехо в коридорите на паметта ми.

Отворих уста, но оттам не излезе и звук. Устните ми се движеха, знаех това, и се мъчех да й заговоря, да произнеса нещо, защото в този миг по блясъка в очите й видях, че ме позна. Не бих искал да ме види точно в тази светлина. Не и застанал тук, пред нея, неспособен да изразя онова, което чувствах. Но езикът ми пречеше като непреодолимо препятствие и устата ми оставаше суха.

Накрая се получи нещо. Не така, както го бях замислил (исках с нещо успокояващо и окуражително да овладея ситуацията и с няколко думи да изтрия миналото и болката), но от гърлото ми излезе единствено едно прегракнало: „Ма-а-а…“.

След всичко научено, на всички овладени езици, единственото, което съумях да й кажа сега, когато ме гледаше от верандата, беше това „Ма-а-а“. Като агне пред пресъхнало виме.

Изтри чело е опакото на ръката си и ме погледна с присвити очи, сякаш не виждаше ясно. Пристъпих напред и тръгнах по пътеката към стъпалата. Отдръпна се.

Отначало не бях сигурен дали наистина ме е познала, но после тя изстена:

— Чарли!…

Не изпищя, нито пък прошепна името ми. Само изстена като човек, който се пробужда от сън.

— Мамо — тръгнах нагоре по стъпалата. — Аз съм.

Движенията ми я изплашиха. Отстъпи назад, събори кофата със сапунена вода и мръсната пяна потече по стълбите.

— Какво правиш тук?

— Само исках да те видя… да поговоря с теб…

Езикът ми все така ми пречеше и от гърлото ми излезе глас, който звучеше като пресипнал хленч. Навярно преди много време съм говорел така.

— Не си отивай — помолих я аз. — Не бягай от мен.

Но тя вече беше влязла в коридора и заключила вратата. Миг по-късно я видях да наднича ужасена към мен зад тънкото бяло перде. Зад стъклото устните й се движеха беззвучно.

— Махай се! Остави ме на мира!

Защо? Коя беше тя, че ме отхвърляше по този начин? Кое й даваше право да се отвърне от мен?

— Позволи ми да вляза! Искам да говоря с теб! Нека вляза!

Похлопах силно по вратата. Дълбока пукнатина плъзна като паяжина по стъклото и в ръката ми проникнаха остри, режещи късчета. Трябва да е помислила, че съм се побъркал и съм дошъл да я тормозя. Отдръпна се от входната врата и се втурна по коридора към апартамента.

Отново блъснах вратата. Резето поддаде и неочаквано останал без опора, аз загубих равновесие и паднах в коридора. Ръката ми кървеше и като не знаех какво да правя, просто я сложих в джоба си, за да не изцапам наскоро забърсания линолеум.

Тръгнах покрай стълбището, което толкова често виждах в кошмарите си. По високите тесни стълби често ме преследваха демони, които се вкопчваха в краката ми и ме повличаха надолу към килера, а аз се опитвах да извикам без глас, задушавах се от собствения си език и стоях с безмълвно отворена уста. Като немите момчета в „Уорън“.

На втория етаж живееха хазяите ни — семейство Майър, които винаги бяха мили с мен. Даваха ми сладкиши и ми позволяваха да сядам в кухнята и да си играя с кучето им. Прииска ми се да ги видя, но и без да ми казват, знаех, че са си отишли, че са мъртви и че сега горе живеят непознати. Този път беше вече затворен за мен.

Вратата в дъното на коридора, през която Роуз излетя, се оказа заключена и за миг се спрях нерешително.

— Отвори вратата.

Отговори ми истерично джафкане на малко кученце. Изненадах се.

— Виж — казах аз, — не исках да те обезпокоя, но идвам отдалече и няма да си тръгна, без да говоря с теб. Ако не отвориш вратата, ще я разбия.

Чух гласа й:

— Ш-ш-ш, Напи… Хайде отивай в спалнята.

Миг по-късно ключалката изщрака. Вратата се отвори и тя застана на прага и впери очи в мен.

— Мамо — прошепнах аз, — няма да направя нищо. Само искам да поговорим. Трябва да разбереш, че вече не съм същия като преди. Промених се. Вече съм нормален. Не виждаш ли? Вече не съм умствено изостанал. Не съм слабоумен. Като другите съм. Нормален — като теб, Мат и Норма.

Не спирах да говоря, за да не затвори вратата. Исках да й кажа всичко, наведнъж.

— Промениха ме, направиха ми операция и аз станах различен, такъв, какъвто винаги си искала да бъда. Не чете ли за това във вестниците? Нов научен метод за промяна на интелектуалния капацитет и аз съм първият, върху който е изпробван. Не можеш ли да разбереш? Защо ме гледаш така? Сега съм умен. По-умен от Норма, от чичо Херман, от Мат. Зная неща, които дори професорите в колежите не знаят. Говори ми! Вече можеш да се гордееш с мен и да разкажеш на всички съседи. Не е нужно да ме криеш в килера, когато идват гости. Само ми говори. Разказвай ми за нещата, както го правеше, когато бях малко момче. Само това искам. Няма да ти направя нищо лошо. Не те мразя. Но трябва да науча нещо за себе си, да разбера себе си, преди да е станало прекалено късно. Не виждаш ли, че не мога да бъда пълноценна личност, ако не разбера себе си, а сега само ти можеш да ми помогнеш. Позволи ми да вляза и да поседя за малко.

Стоеше като хипнотизирана по-скоро от начина, по който говорех, отколкото от това, което казвах. Стоеше на прага и ме гледаше втренчено. Неволно извадих окървавената си ръка от джоба и молитвено сплетох пръсти. Тя я видя и изражението й се смекчи.

— Влез да се измиеш. Имам бинт и йод.

Последвах я към пропуканата мивка с ръждясала решетка за изцеждане, където тя толкова често миеше лицето и ръцете ми, когато се връщах от задния двор, преди да ме нахрани или да ме сложи да спя. Не откъсваше поглед от мен, докато навивах ръкавите си.

— Не трябваше да чупиш прозореца. Хазяйката ще се сърди, а аз нямам достатъчно пари, за да го платя.

После, сякаш изгубила търпение, взе сапуна от мен и изми ръката ми. Направи го толкова съсредоточено, че не посмях да кажа и дума, за да не разваля магията. От време на време цъкваше с език или въздишаше:

— Чарли, Чарли, винаги се забъркваш в някаква каша. Кога ще се научиш да се грижиш за себе си?

Също като преди двайсет и пет години, когато аз бях нейният малък Чарли и тя беше решена да се бори за мястото ми в света.

Когато отми кръвта и изсуши ръцете ми с хартиена салфетка, вдигна поглед нагоре към лицето ми и очите й се разшириха от ужас.

— О, Господи! — изстена тя и отстъпи назад.

Отново заговорих. Меко и настоятелно, за да я убедя, че всичко е наред и няма да й причиня безпокойство. Но докато говорех, имах усещането, че мислите й блуждаят. Огледа се неспокойно наоколо, сложи ръка пред устата си и когато отново ме погледна, от устните й се отрони стон:

— Вкъщи е толкова разхвърляно! Не очаквах гости. Виж стъклата и рамката там.

— Всичко е наред, мамо. Не се тревожи за това.

— Трябва пак да натрия с парафин тия подове. Трябва да бъдат чисти.

Забеляза някакви петна от пръсти върху вратата, грабна парцала и ги забърса. Вдигна поглед към мен, видя, че я наблюдавам и се намръщи.

— За сметката за електричеството ли си дошъл?

Преди да успея да отрека, тя размаха пръст към мен, сякаш ми се караше.

— Мислех на първи тоя месец да изпратя чек, но съпругът ми отсъства от града по работа. Казах им да не се тревожат за парите, защото тази седмица дъщеря ми ще получи заплата и тогава ще можем да се погрижим за сметките си. Тъй че не трябва да бъда притеснявана за пари.

— Тя единствено дете ли ти е? Нямаш ли други деца?

За миг остана вперила поглед в мен, после погледна встрани.

— Имам момче. Толкова гениално, че другите майки до една ми завиждаха. Урочасаха го. Казват му коефициент на интелигентност, но това е коефициент на злото. Ако не беше станало така, щеше да бъде велик. Наистина беше много умен — изключителен, както казваха за него. Гений щеше да бъде.

Грабна четката за търкане на дъски.

— Извинете ме сега. Трябва да приготвя всичко. Дъщеря ми е поканила един млад мъж за обяд и трябва да почистя тук.

Коленичи и започна да търка пода, който и без това блестеше. Повече не вдигна поглед към мен.

Само си мърмореше нещо под носа. Седнах до кухненската маса. Щях да чакам, докато излезе от това състояние, за да ме разпознае и разбере кой съм. Нямаше да си тръгна, докато не разбере, че аз съм нейният Чарли. Някой трябваше да разбере.

Започна тъжно да си припява, но после, сякаш внезапно осъзнала присъствието ми, изведнъж спря и четката й застина между кофата и пода.

Извърна се с изморено лице и блеснал поглед и вирна глава.

— Как е възможно? Не разбирам. Казаха ми, че не можеш да се промениш.

— Направиха ми операция и това ме промени. Сега съм прочут. Целият свят научи за мен. Сега съм интелигентен, мамо! Мога да чета, да пиша, мога да…

— Благодаря на Бога! — прошепна тя. — Молитвите ми… Толкова години мислех, че Той не ме чува, но Той ме е чувал и само е чакал да дойде Неговото време, за да изпълни волята Си.

Избърса лицето си с престилката и когато я прегърнах, заплака на рамото ми. Болката беше измита и бях щастлив, че съм дошъл.

— Трябва да кажа на всички! — усмихна се тя. — На всички тия учители в училището. О, чакай да видиш лицата им, когато им кажа. И на съседите. И на чичо Херман, трябва да кажа на чичо Херман! Толкова доволен ще остане. И само почакай баща ти и сестра ти да се върнат у дома! О, тя толкова ще се зарадва да те види! Представа си нямаш!

Прегърна ме, без да спира да говори възбудено и да прави планове за новия живот, който двамата заедно щяхме да започнем. Нямах сила да й напомня, че повечето учители са напуснали училище, че съседите отдавна вече не живеят тук, че чичо Херман умря преди много години и че баща ми я е напуснал. Нещастието през всичкото това време й беше причинило достатъчно болка. Исках да я видя усмихната и да зная, че аз съм я направил щастлива. За пръв път през живота си я карах да се усмихва.

Миг по-късно спря замислено, сякаш си припомни нещо. Имах чувството, че мислите й отново се разпиляват.

— Не! — изкрещях аз, за да я стресна. Исках отново да я върна към реалността. — Чакай, мамо! Има и нещо друго. Нещо, което искам да ти оставя, преди да си тръгна.

— Да си тръгнеш? Сега не можеш да си тръгнеш.

— Трябва да вървя, мамо. Имам много работа. Но ще ти пиша и ще ти изпратя пари.

— Ама кога ще дойдеш пак?

— Не зная… за сега. Но преди да си тръгна, искам да приемеш това.

— Списание?

— Не точно. Един научен доклад, който написах. Всичко е описано в детайли. Виж, озаглавен е „Ефектът Алджърнън-Гордън“. Нещо, открито от мен, и отчасти заради това наречено на мен. Искам да задържиш един екземпляр от доклада, за да можеш да показваш на хората, че синът ти вече не е малоумен.

Взе го и го загледа с благоговение.

— Тука… тука е името ти! Знаех си, че ще стане. Винаги съм казвала, че някой ден ще стане. Направих всичко, което беше по силите ми. Ти беше много малък, за да помниш, ама аз наистина не се отказвах. На всички им казах, че ще отидеш в колеж, ще станеш голям професионалист и ще оставиш своя следа в света. Смееха се, но аз им го казвах.

Усмихна ми се през сълзи и миг по-късно вече не гледаше към мен. Взе парцала и започна да трие касата на кухненската врата. Отново си припяваше. Помислих си, че е по-щастлива и от сън.

Кучето отново залая. Входната врата се отвори, после пак се затвори и чух един глас, който казваше:

— Добре, Напи, добре, аз съм.

Кучето скачаше възбудено срещу вратата на спалнята.

Побеснях. Сякаш бях в капан. Не исках да виждам Норма. Нямаше какво да си кажем, а и се страхувах, че това ще провали посещението ми. Нямаше заден вход, откъдето да се измъкна. Можех единствено да се прехвърля през прозореца в задния двор и да прескоча оградата. Но някой би могъл да реши, че съм крадец.

Чух, че ключът й се превърта във вратата и без да зная защо, прошепнах на майка си:

— Норма се връща.

Докоснах ръката й, но тя не ме чу. Припяваше си и усърдно търкаше дървената каса.

Вратата се отвори. Норма ме видя и се намръщи. В първия момент не ме позна. В стаята беше мрачно, а светлината не беше запалена. Остави пазарската чанта, която носеше, и превъртя ключа.

— Кой сте вие?…

Но преди да успея да отговоря, тя притисна ръка към устата си и опря гръб на вратата.

— Чарли! — прошепна тя и въздъхна също като майка ми. А и приличаше на нея — слаба, с изострени черти, хубавичка и някак си, прилична на птичка.

— Чарли! Каква изненада! Господи! Можеше да се обадиш и да ме предупредиш. Трябваше да позвъниш. Не зная какво да кажа… — Погледна майка ми, седнала на пода до мивката. — Добре ли е? Надявам се, не си я разстроил…

— Излезе от това състояние известно време. Поговорихме си малко.

— Радвам се. Тия дни паметта й изневерява. От възрастта е — сенилност. Д-р Портман настоява да я дам в старчески дом, но не мога да направя такова нещо. Не бих понесла мисълта, че е в една от онези институции. — Отвори вратата на спалнята и пусна кучето. После, когато то заскача около нея и весело залая, тя го вдигна и прегърна. — Просто не мога да направя такова нещо с майка си. — Погледна ме и се усмихна колебливо. — Каква изненада. Не съм и сънувала. Чакай да те огледам. Не бих те познала. Щях да мина покрай теб на улицата. Толкова си различен — въздъхна тя. — Радвам се да те видя, Чарли.

— Така ли? Не мислех, че би искала да ме видиш отново.

— О, Чарли — взе тя ръцете ми в своите. — Не говори така. Радвам се да те видя. Очаквах те. Не знаех кога, но вярвах че някой ден ще се върнеш. Особено откакто прочетох, че си избягал от Чикаго. — Отстъпи назад, за да ме огледа по-добре. Не можеш да си представиш колко съм си мислила за теб. Чудех се къде ли си и какво правиш. Откакто онзи професор идва тук през… кога беше?… През март? Само преди седем месеца?… Нямах представа, че все още си жив. Беше ми казала, че си умрял в „Уорън“. През всичките тези години вярвах, че е така. Когато ми казаха, че си жив и им трябваш за онзи експеримент, не знаех какво да правя. Професор… Немур — така ли се казваше? — не ми позволи да те видя. Страхуваше се да не се разстроиш преди операцията. Но когато видях във вестниците, че се е получило и ти си станал гений — о, божичко! — не можеш да си представиш как се чувствах, докато го четях. Разказах на всички от кантората и на момичетата от клуба за бридж. Показах им твоя снимка във вестника и им казах, че някой ден ще се върнеш да ни видиш. И ти се върна. Наистина го направи. Не си ни забравил.

Прегърна ме.

— О, Чарли, Чарли… Толкова е хубаво изведнъж да открия, че имам голям брат. Не можеш да си представиш. Седни. Ще ти приготвя да хапнеш нещо. Трябва да ми разкажеш всичко. Какви са плановете ти? Аз… просто не зная откъде да започна да питам. Сигурно съм смешна — като малко момиче, което е открило, че брат и е герой, филмова звезда или нещо такова.

Бях смутен. Не очаквах такова посрещане от Норма. И през ум не би ми минало, че след толкова години сама с майка ми, ще се промени. И все пак, явно това се беше случило. Вече не беше онази глезла от спомените ми. Пораснала беше. Беше станала сърдечна, състрадателна и можеше да обича.

Разговаряхме. Странно беше да седим със сестра ми и да говорим за майка ни, която сякаш не присъстваше в стаята. Всеки път, когато Норма заговореше за съвместния им живот, аз поглеждах да видя дали Роуз не слуша, но тя беше дълбоко потънала в собствения си свят, сякаш не разбираше езика ни, сякаш вече нищо не я засягаше. Бродеше из кухнята като призрак, вдигаше и оставяше разни неща, без дори да реагира на присъствието ни. Страшно беше.

Гледах как Норма храни кучето.

— Все пак, накрая имаш куче. Напи — умалително от Наполеон, нали?

Рязко се изправи и смръщи вежди.

— Откъде знаеш?

Разказах и онзи свой спомен — когато се върна вкъщи с теста си, убедена, че ще получи кучето, а Мат й забрани. Разказвах й, а бръчката между веждите й ставаше все по-дълбока.

— Нищо такова не си спомням. О, Чарли, толкова ли гадна съм била с теб?

— Спомням си и още нещо, което бих искал да ти разкажа. Не съм много сигурен дали е спомен или просто съм си го измислил. Случи се, когато за последен път играхме заедно като приятели. Бяхме в мазето и играхме една игра с абажури върху главите. Правехме се на китайски кули и скачахме нагоре-надолу върху стар матрак. Ти беше на около седем или осем, а аз — на около тринайсет. Доколкото си спомням, подскочи върху дюшека и блъсна главата си в стената. Не беше много силно — просто се удари, но мама и татко дотичаха долу, защото се разпищя и им каза, че съм искал да те убия. Тя обвини Мат, че не се грижи за мен, че ни е оставил сами и ме би с един ремък, докато почти не изпаднах в несвяст. Помниш ли? Наистина ли беше така?

Норма слушаше разказа ми като омагьосана. Сякаш пробудих отдавна заспали спомени у нея.

— Всичко е толкова смътно. Знаеш ли, мислех, че е някакъв мой сън. Спомням си, че скачахме нагоре-надолу по матрака с абажури върху главите. — Извърна се към прозореца. — Мразех те, защото непрекъснато се суетяха около теб. Никога не те пляскаха задето не си си написал добре домашното или че не си донесъл най-добрите бележки вкъщи. Повечето време отсъстваше от училище, а аз трябваше да ходя в най-трудните класове. О, колко те мразех! Децата в училище рисуваха върху дъската момче с конусовидна шапка върху главата и пишеха отдолу „Братът на Норма“. Драскаха и разни неща върху тротоара в училищния двор — „Сестрата на идиота“ или „Малоумниците от семейство Гордън“. А веднъж, когато не ме поканиха на рождения ден на Емили Раскин, знаех че е заради теб. И когато играехме в мазето с онези абажури върху главите, ми се прииска да ти го върна. — Разплака се. — Затова излъгах, че ти си ме ударил. О, Чарли, каква глупачка бях, каква глезла! Толкова се срамувам…

— Не се вини. Не ти е било лесно да гледаш другите деца. За мен светът се събираше в тази кухня и в стаята оттатък. Останалото, доколкото беше безопасно, просто нямаше значение. А ти е трябвало да се изправяш пред целия свят.

— Защо те отпратиха, Чарли? Защо не можеше да останеш тук и да живееш с нас? Винаги съм се чудила. Когато я питах, тя отвръщаше, че е за твое добро.

— В известен смисъл е имала право.

Норма поклати глава.

— Отпрати те заради мен, нали? О, Чарли, защо стана така? Защо всичко това се случи точно на нас?

Не знаех какво да й отвърна. Исках да мога да й кажа, че като в дом на Атрей^[5] или на Кадъм^[6] ние страдаме заради греховете на предците си или над нас тегне древно проклятие. Но нямах отговор за нея, нито за себе си.

— Минало е — казах аз. — Радвам се, че отново те виждам. Така нещата стават малко по-лесни.

Тя внезапно сграбчи ръката ми.

— Чарли, не можеш да си представиш какво изживях през всичките тези години с нея. Апартамента тук, улицата, работата ми. Кошмар беше да се връщам вкъщи всеки ден и да не зная дали ще я намеря и дали не се е наранила. Винях я заради тези мисли.

Изправих се и я оставих да опре глава на рамото ми. Плачеше.

— О, Чарли! Радвам се, че се върна. Имахме нужда от някого. Толкова съм уморена…

Мечтал бях за този миг, но каква полза сега, когато беше реалност? Не знаех какво ще стане с мен. Пък и как можех да не приема този неин изблик на обич като напразна преструвка? Ако бях старият, слабоумен и зависим от другите Чарли, нямаше да ми говори така. Тъй че какво право имах да й давам надежди сега? Маската ми скоро щеше да се разпадне.

— Не плачи, Норма. Всичко ще се оправи. — Чух се, че сипя баналности. — Ще се опитам да се погрижа за вас. Имам малко спестени пари и с това, което фондацията ми изплаща, ще мога редовно да ви пращам по нещо. Поне известно време.

— Но ти няма да си заминеш! Трябва да останеш с нас…

— Налага ми се да пътувам. Имам да направя някои изследвания, да изнеса няколко доклада, но ще се опитам да се върна да ви видя. Ще ти помагам, докато мога.

— Чарли, не, не си отивай! — вкопчи се тя в мен. — Страхувам се!

Ролята, която винаги съм мечтал да играя — големият брат.

В този момент почувствах, че Роуз, която дотогава седеше тихо в ъгъла, е впериха поглед в нас. Нещо в израза на лицето й беше променено. Очите й се разшириха и тя се наклони силно напред. Заприлича ми на ястреб, който се готви да връхлети върху жертвата си.

Отблъснах Норма от себе си, но преди да успея да кажа каквото и да е, Роуз вече беше скочила на крака. Сграбчи кухненския нож от масата и го насочи към мен.

— Какво й правиш? Стой далеч от нея! Казах ти какво ще ти се случи, ако пак докоснеш сестра си! Мръсно хлапе! Мястото ти не е сред нормалните хора!

И двамата отскочихме назад и поради някаква нелепа причина, ме обзе чувство за вина. Сякаш ме хванаха да върша нещо нередно. Знаех, че и Норма изпитва същото. Като че ли обвинението на майка ми оскверни онова, което правехме.

Норма изкрещя:

— Майко! Пусни ножа!

Гледката, която представляваше Роуз, застанала там с нож в ръка, ми припомни нощта, в която принуди Мат да ме махне от къщи. Сега тя отново съживяваше случилото се тогава. Не можех да говоря или да се движа. Обзе ме погнуса, задушаващо напрежение, оглушително бръмчене. Стомахът ми се свиваше и издуваше, сякаш щеше да се откъсне от тялото ми.

Тя имаше нож, и Алис имаше нож, и баща ми имаше нож, и д-р Строс имаше нож…

За късмет, Норма запази самообладание и го изтръгна от ръцете й, но не можеше да изтрие страха в очите й, когато тя закрещя:

— Махнете го оттук! Няма право да гледа сестра си и да мисли за секс!

Роуз изпищя и се отпусна върху стола. Хлипаше.

Не знаех какво да кажа. Нито пък Норма. Объркани бяхме. Сега тя вече знаеше защо бях отпратен.

Чудех се дали някога съм направил нещо, което да оправдае страховете на майка ми. Нямах такива спомени, но как можех да бъда сигурен, че зад бариерите на затормозеното ми съзнание не се таяха чудовищни помисли? В запечатаните с клеймо галерии, отвъд слепите улици, които никога нямаше да видя. Навярно никога нямаше да узная истината. Каквато и да е тя, не би трябвало да мразя Роуз, че се опитва да защити Норма. Трябва да разбера начина, по който тя гледаше на нещата. Ако не й простях, нищо не би ми останало.

Норма трепереше.

— Успокой се — казах аз. — Тя не разбира какво прави. Не се нахвърля върху мен, а върху стария Чарли. Страхува се от онова, което бих могъл да ти направя. Не мога да я виня, че се опитва да те защити. Но сега не е време да мислим за това, защото него вече го няма, нали?

Не ме слушаше. Върху лицето й беше застинал мечтателен израз.

— Току-що изживях едно от онези странни усещания, когато нещо се случва и имаш чувството, че си знаел, че то ще се случи, сякаш е било и преди, съвсем същото, и ти го проследяваш как отново се повтаря…

— На всички ни се случва да изпитаме това.

Поклати глава.

— Точно сега, като я видях с този нож, сякаш беше видение, което съм сънувала отдавна.

Каква полза да й казвам, че несъмнено в онази нощ е била разбудена и от стаята си е видяла всичко, че то е било потиснато и изкривено, докато не си е внушила, че е илюзия. Излишно беше да я товаря с истината. В дните, които се задаваха, майка ми щеше да й поднесе достатъчно мъка. С радост бих снел товара и болката от раменете й, но нямаше смисъл да започвам нещо, което не бих могъл да довърша. И на мен нямаше да ми липсват страдания. Невъзможно беше да спра времето, което се изплъзваше по тесния улей на пясъчния часовник на моето съзнание.

— Трябва вече да тръгвам — казах аз. — Грижи се за себе си и за нея.

Стиснах ръката й. Излязох, сподирен от лая на Наполеон.

Положих усилие да се овладея, доколкото можах, но когато излязох на улицата, вече бях останал без сили. Трудно ми е да го напиша, но докато вървях към колата, хората се обръщаха след мен. Плачех като дете. Не можех да се съвзема и не ми пукаше.

Вървях, а в главата ми сякаш се набиваше и отекваше с оглушителен шум ритъмът на нелепи рими:

Три слепи мишлета… Три слепи мишлета…

Виж как тичат! Виж как тичат!

Тичат след жената на стопанина.

Тя отрязва опашките им с ножа за месо.

Нима е възможно това?

Три… слепи… мишлета?

Опитах се да ги прогоня, но не успях и когато се извърнах, за да хвърля последен поглед към къщата, видях лицето на момче, вперило поглед в мен и притиснало буза о стъклото на прозореца.