Даниел Кийс
Цветя за Алджърнън (14)

Работен отчет 14

15 Юни — Бягството ни вчера подлуди вестниците и журналистите от булевардната преса се втурнаха на лов. „Дейли Прес“ отпечата на втора страница моя стара снимка и рисунка на бяла мишка. Заглавието гласеше: „Слабоумен гений и мишка обезумяват“. Цитират се изявленията на Немур и Строс, според които съм бил подложен на огромно напрежение и че несъмнено скоро съм щял да се върна. Предлагат награда от петстотин долара за Алджърнън. Явно не са разбрали, че сме заедно.

Обърнах на пета страница за продължението на статията и с изненада открих снимката на майка ми и сестра ми. Явно някой репортер си беше направил труда да ги намери.

СЕСТРА В НЕВЕДЕНИЕ ЗА МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО НА СЛАБОУМЕН ГЕНИЙ

(Специално за Дейли Прес)

 

Бруклин, Ню Йорк, 14 Юни — Г-ца Норма Гордън, която живее с майка си, Роуз Гордън, на 4136 Маркс стрийт, Бруклин, Ню Йорк, отрича да знае каквото и да е за местонахождението на брат си. Г-ца Гордън казва: „Повече от седемнайсет години не съм го виждала, нито пък получавала известие от него“.

Г-ца Гордън твърди, че е мислила, че брат й е мъртъв до месец март, когато деканът на факултета по психология към университета „Бийкмън“ я потърсил, за да даде съгласието си за включването на Чарли в експеримент.

„Майка ми беше казала, че бил изпратен в приюта «Уорън»“, (Държавен приют и училище, в Уорън, Лонг Айлънд) твърди г-ца Гордън, „където починал няколко години по-късно. Нямах никаква представа, че още е жив.“

Г-ца Гордън моли всеки, който има някаква информация за местонахождението на брат й, да се свърже със семейството на домашния им адрес.

Бащата, Матю Гордън, не живее със съпругата и дъщеря си и понастоящем държи бръснарница в Бронкс.

Стоях, без да мога да откъсна очи от новинарската рубрика, после отново обърнах отзад и погледнах фотографията. Как да ги опиша?

Не бих казал, че си спомням лицето на Роуз. Макар че последната й снимка е добра, все още я виждам през мъглата на детските спомени. Познавах я и не я познавах. Ако се разминехме на улицата, сигурно нямаше да разбера, че това е тя, но сега като зная, че ми е майка, мога да си спомня отделни детайли. Да!

Слаба, с неестествено изпити черти. С остър нос и брадичка. Почти чувам писъците и птичите й крясъци. Косата й е неумолимо опъната назад в стегнат кок. Пронизва ме с тъмните си очи. Искам да ме прегърне и да ми каже, че съм добро момче и в същото време зная, че трябва да се извърна, за да избегна плесницата. При спомена за нея започвам да треперя.

И Норма — със същото слабо лице, с не толкова остри черти, но много прилича на майка ми. Разпиляната по раменете й коса прави лицето й по-меко. Двете седят на дивана във всекидневната.

Лицето на Роуз поражда спомени, които ме плашат. За мен тя беше като два различни човека и аз никога не можех да разбера кога кой е. Навярно другите отгатваха това по някое движение на ръката й, вдигната вежда или гневна гримаса — сестра ми усещаше признаците на наближаващата буря и когато майка ми губеше контрол над нервите си, беше далеч, но аз винаги бях неподготвен. И тя изливаше гнева си върху мен, защото това явно я успокояваше.

А друг път чувствах нежност и ласки, които ме обгръщаха като топла вана, и ръце, които галеха косите и челото ми, и думите, които красяха храма на моето детство:

Той е като останалите деца.

Той е добро момче.

Като в избледняла фотография виждам назад във времето себе си и баща ми, наведени над плетената детска люлка. Той ме държи за ръка и казва:

— Ето я. Не бива да я докосваш, защото е много малка, но когато порасне, ще си имаш сестричка, с която да си играеш.

Виждам майка си в голямото легло, призрачно бледа, с отпуснати върху дебелата завивка с фигури на орхидеи ръце, неспокойно да вдига глава:

— Виж го, Мат…

Това беше, преди да промени отношението си към мен и сега разбирам, че е нямало как да знае дали Норма ще бъде като мен, или не. По-късно, когато вече беше сигурна, че молитвите й са чути и Норма показваше всички белези на нормална интелигентност, гласът на майка ми започна да звучи различно. Не само гласът й, но и докосването й, погледът й, самото й присъствие — всичко се промени. Сякаш магнитните й полюси се бяха сменили и където преди привличаха, сега отблъскваха. Вече разбирам, че Норма беше цветето в градината ни, а аз се бях превърнал в плевел, комуто позволяваха да расте само там, където щеше да остане незабелязан — по ъглите и тъмните места.

Гледах лицето й във вестника и внезапно я намразих. Щеше да бъде по-добре, ако беше пренебрегнала лекарите, учителите и всички останали, които един през друг я убеждаваха, че съм слабоумен, отдалечаваха я от мен и тя ми даваше по-малко любов, а аз се нуждаех от много, много любов.

Каква полза щеше да има да се срещам с нея сега? Какво би могла да ми разкаже за мен самия? И въпреки това съм любопитен. Как ли щеше да реагира?

Да се срещна с нея и да се върна назад, за да науча кой съм бил? Или да я забравя. Струва ли си да се ровя в миналото? Защо е толкова важно за мен да кажа: „Мамо, погледни ме. Вече не съм изостанал. Нормален съм. Повече от нормален. Гений ли съм?“.

Дори когато се опитвам да не мисля за нея, спомените изпълзяват от миналото и тровят живота ми. Ето един спомен, когато вече бях доста по-голям.

 

 

Скандал.

Чарли е в леглото, придърпал завивките до брадичката. Стаята е тъмна, но под открехнатата врата прониква тънка ивица жълта светлина и свързва двата свята. Чува различни неща, не разбира, но чувства, защото когато гласовете им се изострят така, винаги говорят за него. От ден на ден той все повече свързва този тон с мрачното изражение на лицата им, когато стане дума за него.

Вече почти е заспал, когато отвъд снопа светлина меките гласове се издигат и преминават в спор. Гласът на майка му е остър и заплашителен и след миг ще премине в истеричен писък.

— Трябва да го отпратим. Не го искам повече да стои с нея в къщата ми. Обади се на д-р Портман и му кажи, че искаме да изпратим Чарли в приюта „Уорън“.

Гласът на баща ми е твърд и спокоен.

— Знаеш, че Чарли не я застрашава с нищо. На тази възраст за нея няма никакво значение.

— Откъде можем да бъдем сигурни? Може би е вредно за едно дете да расте с… някой като него в къщата.

— Д-р Портман каза…

— Портман каза! Портман каза! Не ме интересува какво е казал! Помисли какво означава за нея да има такъв брат. Грешах през всичките тези години, в които исках да повярвам, че ще порасне като другите деца. Сега признавам това. За него е по-добре да го приберем в приют.

— Сега, като имаш нея, реши, че вече не го искаш…

— Мислиш ли, че ми е лесно? Защо го правиш още по-трудно? Толкова години всички повтарят, че трябва да го дадем в приют. Да, прави бяха. Трябва да го приберат в приют. Може би в някой дом с такива като него, той ще има нещо. Вече и аз не зная кое е добре, и кое — не. Само знам, че няма да принеса дъщеря си в жертва заради него.

Чарли не разбира какво става, но е изплашен и потъва между завивките с широко разтворени очи, които сякаш пронизват тъмнината.

Сега ми се струва, че той не е наистина изплашен, просто се отдръпва — като птица или катерица, която бяга от резките движения на онзи, който я храни — неволно, инстинктивно. Светлината под открехнатата врата отново достига до мен в този миг като сияйно видение. Виждам Чарли, свит под завивките, и ми се иска да мога да го успокоя, да му обясня, че не е направил нищо лошо, че не е по силите му да промени отношението на майка си и то пак да стане такова, каквото е било, преди сестра му да дойде на бял свят. Там, в леглото, Чарли не разбира думите им, но те го нараняват. Ако можех да се върна в миналото, бих я накарал да почувства колко много страдах заради нея.

Сега не е подходящо време да ходя при тях. Не и преди да съм сигурен, че всичко с мен ще бъде наред.

 

 

За щастие, бях достатъчно предвидлив и щом се върнах в Ню Йорк, веднага изтеглих спестяванията си от банката. Осемстотин осемдесет и шест долара няма да стигнат за дълго, но ще имам време да се огледам.

Отседнах в хотел „Камдън“ на Четирийсет и първа улица, на една пресечка от Таймс Скуеър. Ню Йорк! Всичко, което бях чел за него! Готам^[1]… „големият кюп“… Багдад на Хъдсън. Град от светлини и цветове. Невероятно, но цял живот съм живял и работил на няколко спирки с метрото оттук, а само веднъж съм бил на Таймс Скуеър — с Алис.

Трудно ми беше да се въздържа да не й позвъня. На няколко пъти вдигах телефонната слушалка и после я оставях. Трябва да стоя настрана от нея.

Толкова объркани проблеми, които трябва да реша. Повтарям си, че докато продължавам да печатам работните си отчети, нищо не е загубено. Изложението ще бъде пълно. Нека за известно време ги оставя в неведение. Аз живеех в неведение повече от трийсет години. Но вече съм изморен. Вчера не можах да спя в самолета и сега едва държа очите си отворени. Утре отново ще продължа.

 

 

16 Юни — Набрах номера на Алис, но затворих телефона, преди да вдигне слушалката. Днес намерих един мебелиран апартамент. Деветдесет и пет долара месечно е повече, отколкото бях решил, че мога да си позволя, но е на Четирийсет и трета и Десето авеню и е на десет минути път от библиотеката. Мисля да продължа заниманията и изследванията си. Апартаментът е на четвъртия етаж, четиристаен, с пиано под наем. Хазяйката каза, че тия дни от наемната служба ще го изнесат, но може би дотогава ще се науча да свиря.

Компанията на Алджърнън е приятна. По време на храна сяда на мястото си на масата със сгъваеми крила. Обича солени бисквити и днес си пийна бира, докато гледахме играта на топка по телевизията. Мисля, че викаше за „Янките“.

Реших да махна повечето мебели от втората спалня и да я използвам за Алждернън. Ще му построя сложен триизмерен лабиринт от пластмасови изрезки, които мога да намеря евтино в града. Бих искал да разучи различни варианти лабиринти, за да съм сигурен, че е във форма. Но ще видя дали няма да открия друга мотивация, освен храната. Трябва да има някаква награда, която да го накара да решава задачите.

Самотата ми дава възможност да чета и да мисля, а сега, когато спомените отново изплуват, мога да възстановя миналото си, да открия кой и какво съм в действителност. Ако нещата тръгнат на зле, поне това да ми остане.

 

 

19 Юни — Запознах се с Фей Лилман — съседката ми от отсрещния апартамент. Връщах се от бакалницата, натоварен с покупки, и открих, че съм се заключил. Спомних си, че аварийният изход свързва прозореца на всекидневната ми с апартамента от другата страна на коридора.

Радиото свиреше непоносимо високо, затова почуках — отначало леко, после — по-високо.

— Влизай! Вратата е отворена!

Бутнах вратата и застинах. Слаба блондинка по бикини и розов сутиен стоеше пред триножник и рисуваше.

— Извинявай — задавих се аз и отново затворих вратата. После извиках отвън: — Живея в апартамента отсреща. Заключих се и исках да използвам аварийния изход, за да стигна до моя прозорец.

Вратата рязко се отвори и тя застана пред мен все така по бельо, с четка във всяка ръка, опряла юмруци на кръста си.

— Не чу ли, че ти казах да влезеш? — Махна навътре и блъсна встрани кашон с отпадъци. — Само прескочи тия боклуци тука.

Мислех, че трябва да е забравила или не осъзнава, че е разсъблечена, и не знаех накъде да гледам. Извърнах поглед встрани — към стените, тавана, навсякъде, но не и към нея.

В стаята цареше опустошение. Десетки малки сгъваеми масички, заринати с усукани туби боя — някои засъхнали и покрити с кора като мумифицирани змии, други все още живи и изпускащи цветни панделки. Туби, четки, консервени кутии, парцали, счупени рамки, платна. Наситен мирис на боя, ленено масло и терпентин, примесен с лек дъх на прокиснала бира. Дрехи, натрупани на огромни купчини върху трите стола и мръсния зелен диван; обувки, чорапи и бельо, разпръснати по пода, сякаш имаше навика да се разсъблича, когато влиза, и да навлича дрехите върху си, когато излиза. И над всичко — плътен слой прах.

— А, значи, ти си г-н Гордън — каза тя и ме огледа. — Умирах да те зърна, откакто се настани. Сядай. — Събра накуп дрехите от единия от столовете и ги хвърли на претъпкания диван. — Значи накрая реши да посетиш съседите си. Ще пийнеш ли?

— Ти рисуваш — избъбрих аз, за да кажа нещо. Смелостта ми се изпари при мисълта, че всеки момент ще осъзнае, че е гола и с писък ще се втурне към спалнята. Местех поглед насам-натам, като старателно избягвах да гледам към нея.

— Бира? Точно сега нямам друго, освен някакво скапано шери. А ти не искаш скапано шери, нали?

— Не мога да остана — казах аз, надигнах се и заковах поглед върху красивото петно отляво на брадичката й. — Заключих се. Исках да отида до аварийния изход. Той свързва прозорците ни.

— По всяко време — увери ме тя. — Тия шибани нови брави са голяма беля. Първата седмица като се преместих тук, на три пъти се заключих навън. А веднъж половин час стоях гола в коридора. Излязох да си взема млякото и тая скапана врата хлопна зад мен. Изтръгнах бравата и оттогава карам така.

Трябва да съм се намръщил, защото тя се разсмя.

— Ами нали виждаш какво става с тия дяволски брави. Стоиш навън заключен, а пък и не пазят кой знае колко, нали? Петнайсет кражби в тая шибана сграда миналата година и то в заключени апартаменти. Никой не е идвал, въпреки че вратата винаги е отворена. Пък и ако някой си мисли, че може да намери тук нещо ценно, само ще си загуби времето.

После пак настоя да пия бира с нея и аз приех. Отиде в кухнята, а аз отново огледах стаята. Не бях забелязал, че част от стената е разчистена. Мебелите бяха изблъскани към единия край и в центъра на стаята, така че стената (мазилката, от която беше свалена и се виждаха тухлите) беше превърната в галерия. Окачените картини я покриваха до тавана, а други стояха подпрени една върху друга. Имаше няколко автопортрета, два от тях — голи тела. Платното, върху което работеше, когато влязох, това на единия от стативите, също беше автопортрет. Дългата й коса покриваше голите рамене (сега я беше вдигнала високо и русите й къдрици се извиваха около главата като корона), а два кичура падаха отпред и лежаха между гърдите й. Беше нарисувала гърдите си високи и твърди, с нереално червени зърна, като захаросан плод. Чух, че се връща с бирата и бързо се извърнах от статива, препънах се в някакви книги и се престорих, че се интересувам от един малък есенен пейзаж на стената.

С облекчение видях, че е намъкнала тънък, раздърпан домашен халат, наистина осеян с дупки на най-неудобните места, но сега вече за пръв път можех да я погледна спокойно. Не точно красива, но сините й очи и вирнатият чип нос правеха лицето й като котешка муцунка, която контрастираше с резките й атлетични движения. Беше на около трийсет и пет, слаба и добре сложена. Остави бирите на покрития с дъски под, приседна до тях и ми махна да направя същото.

— Чувствам се по-удобно на пода, отколкото на столовете. — Отпи бира направо от кутийката. — А ти?

Отвърнах й, че не съм мислил по този въпрос, а тя се разсмя и ми каза, че имам открито лице. Беше в настроение да говори за себе си. Избягвала Гринич Вилидж, каза ми тя, защото там вместо да рисува, щяла да прекарва цялото си време по баровете и кафенетата.

— По-добре е тук, далеч от снобите и дилетантите. Тук мога да правя каквото ми харесва и никой не идва да ми се присмива. Не си дошъл да се подиграваш, нали?

Вдигнах рамене. Опитвах се да не забелязвам прахта, полепнала по панталоните и дланите ми.

— Всъщност, мисля си, че всички се присмиваме на някого. Ти например се присмиваш на снобите и дилетантите, нали?

Малко по-късно казах, че е по-добре да се прибирам в апартамента си. Тя премести куп книги от прозореца и аз изпълзях от камарата вестници и книжни пликове, пълни с празни бирени бутилки от по литър и половина.

— Тия дни — въздъхна тя, — трябва да ги върна.

Качих се на перваза на прозореца и стигнах аварийния изход. Отворих прозореца си и се върнах за плика с покупки, но преди да успея да й благодаря и да се сбогувам с нея, тя тръгна към аварийния изход след мен.

— Искам да видя апартамента ти. Никога не съм влизала там. Преди да се преместиш, двете малки сестри, маниачки на тема Вагнер, дори не ми казваха добър ден. — Тя се промъкна през прозореца и седна на перваза.

— Заповядай, влез — казах аз и оставих покупките на масата. — Нямам бира, но мога да ти направя кафе. — Но тя гледаше зад мен с разширени, невярващи очи.

— Божичко! Никога не съм виждала толкова чист апартамент. Кой може да помисли, че сам мъж ще държи жилището си така подредено?

— Не винаги съм бил такъв — извиних се аз. — Само откакто се преместих тук. Като дойдох беше чисто и на мен ми се прииска и аз да го поддържам така. Сега се дразня ако нещо не е на мястото си.

Тя слезе от перваза на прозореца и тръгна да разглежда апартамента.

— Ей — изведнъж каза тя, — обичаш ли да танцуваш? Нали знаеш… — Протегна напред ръце, изпя със затворена уста някаква мелодия в латиноамерикански ритъм и изпълни сложна стъпка. — Кажи ми, че танцуваш и ще се пръсна.

— Само фокстрот — отвърнах аз. — Не много добре при това.

Тя сви рамене.

— Луда съм по танците, но никой от познатите ми — от тия дето ми харесват — не танцува добре. От време на време трябва да се издокарвам и да ходя в центъра, в балната зала „Стардъст“. Повечето от момчетата, дето се навъртат там, са гадняри, но могат да танцуват.

Въздъхна и се огледа наоколо.

— Да ти кажа ли какво не харесвам в един толкова подреден апартамент като твоя. Като художник… тия линии ме подлудяват. Всички тия прави линии по стените, по подовете, тия ъгли дето те затварят като в ковчег. Единственият начин да се отърва от това, е да си пийна. Тогава линиите стават вълнисти и къдрави и целият свят ми изглежда по-добър. Поболявам се, когато нещата са толкова праволинейни и подредени. Ъ-хъ! Ако живеех тук, трябваше изобщо да не изтрезнявам.

Изведнъж се завъртя и застана пред мен.

— Кажи, ще ми дадеш ли петарка до двайсети? Тогава идва чекът с издръжката от бившия ми съпруг. Обикновено не харча толкова, но миналата седмица имах проблем.

Преди да успея да й отговоря, тя изпищя и се втурна към пианото в ъгъла.

— Някога свирех на пиано! Няколко пъти те чух да го изпробваш и си казах, че си те бива. Така разбрах, че искам да се запозная с теб, преди още да съм те срещнала. Не съм свирила от сто години. — Започна да чука по пианото, а аз отидох в кухнята да направя кафе.

— Заповядай по всяко време, ако искаш да се упражняваш — казах аз. Сам не зная защо изведнъж започнах да се държа така свободно, но в нея имаше нещо, което предразполагаше. — Невинаги оставям външната врата отключена, но не затварям прозореца, тъй че ако някога ме няма, трябва само да минеш през аварийния изход. Сметана и захар за кафето?

Тя не отговори и аз погледнах към всекидневната. Нямаше я, но когато тръгнах към прозореца, чух гласа й от стаята на Алджърнън.

— Ей, какво е това? — Оглеждаше триизмерния лабиринт от пластмаса, който бях направил. Остана известно време, вперила поглед в него, и после нададе нов писък. — Модерна скулптура! Само кутии и прави ъгли!

— Това е специален лабиринт — обясних аз. — Тренажор за Алджърнън.

Но тя кръжеше възбудено около него.

— В Музея за модерно изкуство ще се побъркат!

— Това не е скулптура — настоях аз. Отворих вратата на клетката на Алджърнън, свързана с лабиринта и го пуснах в него.

— Божичко! — пошепна тя. — Скулптура с жив елемент! Чарли, това е най-великото нещо след джънкмобилите и тинканията^[2].

Опитах се да й обясня, но тя все повтаряше, че живият елемент ще превърне скулптурата в класика. Едва когато видях искриците смях в налудничавия й поглед, разбрах, че се шегува.

— Би могло да бъде самоувековечаващо се изкуство — продължи тя. — Творение на любител на изкуството. Вземи си друга мишка и когато им се родят малки, задръж една, за да възпроизвеждаш живия елемент. Твоето произведение на изкуството ще бъде обезсмъртено и всички светски хора ще купуват копия от него вместо жанрови картини. Как ще го наречеш?

— Добре — въздъхнах аз. — Предавам се.

— Не — изръмжа тя и почука по пластмасовия купол, под който Алджърнън вече беше открил пътя към целта. — „Предавам се“ е прекалено изтъркано. Какво ще кажеш за: „Животът е просто сандък с лабиринти“?

— Съвсем си побъркана! — казах аз.

— Естествено! — Завъртя се и направи реверанс. — Чудех се кога ще забележиш.

В този момент кафето изкипя.

Преди да е преполовила чашата си, тя въздъхна и каза, че трябва да бяга, защото преди половин час имала среща с някого, с когото се била запознала на някаква изложба.

— Трябваха ти пари — казах аз.

Посегна към полуотворения ми портфейл и изтегли една банкнота от пет долара.

— До следващата седмица, когато дойде чекът. Хиляди благодарности. — Смачка банкнотата в ръката си, изпрати въздушна целувка на Алджърнън и преди да успея да кажа каквото и да е, се промъкна през прозореца към аварийния изход и изчезна. Останах глуповато загледан след нея.

Толкова привлекателна! Така жизнена и изпълнена с възбуда! Гласът й, очите й — всичко в нея ме привличаше. И живее зад прозореца, и ни дели само един авариен изход.

 

 

20 Юни — Навярно трябваше да изчакам, преди да отида при Мат. Или изобщо да не ходя. Не зная. Не излезе както исках. Знаех, че Мат е отворил бръснарница някъде в Бронкс и не беше трудно да го открия. Помнех, че продаваше за компания за бръснарски артикули в Ню Йорк. Това ме отведе в „Метро-бръснарски артикули“, които имаха открита сметка на името на „Бръснарско ателие «Гордън»“ на Уентуърт стрийт в Бронкс.

Мат често говореше за собствен бръснарски салон. Толкова мразеше тази търговия! Водеха истински битки заради нея! Роуз крещеше, че търговски пътник е поне достойно занимание и тя никога не би търпяла един бръснар за съпруг. О, не, Маргърет Фини няма да има удоволствието да се присмива на „бръснарката“. А да не говорим за Лоуис Мейнър, чийто съпруг е ревизор в компания за алармени системи! Тя ли няма да си навири носа до небето?

Години наред той работеше като търговски пътник и посрещаше с ненавист всеки нов ден (особено след като гледа филмовата версия на „Смъртта на търговския пътник“). Мат мечтаеше някой ден сам да си бъде господар. Това трябва да е имал наум в онези дни, когато говореше за спестявания и ме подстригваше в мазето. Добре ме подстригвал, хвалеше се той, много подобре от ония, в евтината бръснарница на Скейлс Авеню. Когато заряза Роуз, той заряза и професията на търговски пътник и аз му се възхищавам за това.

Вълнувах се при мисълта, че ще го видя. Топлеха ме спомените. Мат беше готов да ме приеме такъв, какъвто съм. Преди да се роди Норма, когато не ставаше дума за пари или да направим впечатление на съседите, и двамата бяха единодушни — трябва да ме оставят на мира и да не искат от мен да бъда като останалите деца. Но след като се появи Норма, аз имах право на свой живот, макар че не бях като останалите деца. Винаги ме защитаваше. Нямах търпение да видя изражението върху лицето му.

Уентуърт стрийт беше в западналата част на Бронкс. На витрините на повечето магазини на улицата висяха табели „Дава се под наем“, на други пък пишеше, че днес няма да работят. Но на половин пресечка от спирката стоеше надпис „Бръснарница“, в който се отразяваха луминесцентното осветление на витрината.

Салонът беше празен. Бръснарят четеше някакво списание на стола до прозореца. Вдигна поглед към мен и го познах. Мат. Набит, червендалест, доста остарял и почти плешив — тясна ивица сива коса опасваше главата му. Но все пак, това беше Мат. Видя ме на вратата и захвърли списанието.

— Няма да чакате! Вие сте на ред.

Поколебах се.

— Обикновено по това време не е отворено, господине. — Явно криво ме разбра. — Имах час с един от редовните ми клиенти, ама той не се появи. Тъкмо щях да затварям. Имате късмет, че седнах да ми почиват краката. Най-добрите прически и бръснене в Бронкс.

Оставих се да ме въвлече в салона. Той се разтича, заизважда ножици, гребени и чиста кърпа.

— Всичко е хигиенизирано, както сам виждате, а това, мога да твърдя, не се среща в повечето от бръснарниците в квартала. Подстригване и бръснене?

Отпуснах се на стола. Невероятно, че не ме позна, а аз толкова ясно си го спомнях. Не биваше да забравям, че не ме беше виждал повече от петнайсет години и че през последните няколко месеца външността ми се беше променила до неузнаваемост. Покри ме с раираната кърпа и внимателно огледа отражението ми в огледалото. Сякаш смътен спомен изплува в съзнанието му, защото смръщи вежди.

— Всичко — казах аз и кимнах към одобрения от профсъюзите ценоразпис. — Подстригване, бръснене, шампоан, кварцова лампа…

Веждите му се вдигнаха.

— Имам среща с човек, с когото отдавна не съм се виждал — успокоих го аз, — и искам да изглеждам добре.

Той отново подстригваше косата ми и усещането беше потресаващо. После, когато започна да точи бръснача по ремъка, острото съскане ме накара целия да настръхна. Наведох глава, подчинявайки се на лекия натиск на ръката му и почувствах острието предпазливо да пълзи по гърлото ми. Затворих очи и зачаках. Сякаш отново бях на операционната маса.

Един мускул на врата ми се сви и неочаквано потрепна. Острието поряза кожата ми точно над адамовата ябълка.

— Ей! — извика той. — Исусе Христе… спокойно. Ти мръдна. Ей, ужасно съжалявам.

Спусна се към мивката да намокри една кърпа.

Гледах в огледалото яркия червен мехур и тънката струйка по врата ми. Изплашен и сипещ извинения, той попи кръвта, преди да е стигнала яката на ризата ми.

Наблюдавах движенията му — неочаквано ловки за толкова дребен и пълен човек и се почувствах виновен заради измамата. Искаше ми се да му кажа кой съм, да почувствам дланите му върху раменете си, да поговорим за миналото. Но само стоях и чаках, докато той посипваше раната с кръвоспираща пудра.

Мълчаливо довърши бръсненето. После донесе кварцовата лампа до стола и сложи върху очите ми хладни бели тампони памук, потопени в билков екстракт. Там, в ярката червена тъмнина, която ме обгръщаше, видях какво се случи онази нощ, когато ме отведе от дома…

 

 

Чарли спи в другата стая, но крясъците на майка му го събуждат. Свикнал е да спи, докато те се карат. В тази къща скандали стават всеки ден. Но сега в истеричния й глас звучат нотки, които го ужасяват. Той се сгушва във възглавницата и слуша.

— Нищо не мога да направя! Той трябва да си отиде! За нея трябва да мислим! Не мога да гледам как всеки ден се връща разплакана от училище защото децата й се подиграват. Не можем заради него да я лишим от нормален живот.

— Какво искаш да направиш? На улицата ли да го изгоним?

— Махни го! Изпрати го в приюта „Уорън“.

— Ще поговорим сутринта.

— Не! Ти единствено говориш, говориш, а нищо не правиш! Не го искам нито ден повече. Сега! Тази вечер!

— Не ставай глупава, Роуз! Прекалено късно е да направя каквото и да е… тази вечер. Така крещиш, че всички ще те чуят.

— Не ме интересува. Той си тръгва оттук тази вечер! Не мога да го гледам повече.

— Невъзможна си, Роуз! Какво правиш?

— Предупреждавам те! Махни го оттук!

— Махни ножа!

— Няма да позволя да съсипе живота й.

— Ти си луда. Остави този нож.

— По-добре да е мъртъв. Никога няма да може да води нормален живот. По-добре…

— Съвсем си се побъркала! Овладей се, за бога!

— Махни го оттук. Сега! Тази вечер!

— Добре. Тази вечер ще го оставя при Херман, а утре ще видим как да го заведем в приюта.

Настъпва тишина. Къщата „потръпва“ в тъмнината. Усещам това. После чувам гласа на Мат. Опитва се да я успокои.

— Зная какво преживя с него и не те виня. Но трябва да се овладееш. Ще го заведа при Херман. Това стига ли ти?

— Това е единственото, което искам. Дъщеря ти също има право на живот.

Мат влиза в стаята на Чарли и облича сина си. Момчето не разбира какво става, но е изплашено. Когато тръгват към вратата, тя извръща поглед. Навярно се опитва да си внуши, че вече е излязъл от живота й, че не съществува. Докато върви към вратата Чарли вижда дългия нож за месо, с който тя реже пържоли и смътно долавя, че е искала да го нарани. Искала е да му отнеме нещо и да го даде на Норма.

Отново извръща глава към нея. Тя взема парцала и почва да мие мивката…

 

 

Подстригването, бръсненето, кварца и всичко останало приключи и аз седях отпуснат в стола и се чувствах лек, издокаран и чист. Мат махна кърпата и ми предложи второ огледало, за да видя прическата си отзад. Гледах се в огледалото пред себе си, вперил поглед в огледалото леко наклонено зад мен под ъгъл, който създаваше илюзия за дълбочина. Безкрайните коридори на самия мен… Гледах в себе си… Гледах в себе си… Гледах в себе си… Гледах в себе си…

В кого? Кой бях аз?

Мислех да не му казвам. Каква полза, ако знаеше? Просто щях да си тръгна, без да разкривам кой съм. После си спомних, че ми се искаше да разбере. Той трябваше да признае, че съм жив, че съм някой. Искаше ми се утре, докато подстригва и бръсне клиентите си, да се хвали с мен. Тогава всичко щеше да стане истинско. Ако той знаеше, че съм негов син, тогава и аз щях да бъда личност.

— Сега, когато подстрига косата ми, и лицето ми се вижда добре, може би ще ме познаеш?

Намръщи се.

— Какво е това? Някаква шега?

Уверих го, че не се шегувам и че ако ме погледне и помисли, ще ме познае. Той сви рамене и се извърна. Почна да прибира ножиците и гребените.

— Нямам време да си играя на гатанки. Трябва да затварям. Три и петдесе.

Ами ако наистина не ме помни? Ако това е само някаква нелепа халюцинация? Ръката му стоеше протегната в очакване, но аз не направих движение да извадя портфейла си. Той трябваше да си спомни. Трябваше да ме познае.

Но не, не, разбира се. После почувствах лошия вкус в устата и потта по дланите и разбрах, че след миг само ще ми прилошее. Но не исках това да се случи тук.

— Ей, добре ли си?

— Да… само… почакай… — Залитнах към един от хромираните столове и се подпрях напред. Задъхах се, останал без въздух и чаках кръвта отново да се качи в главата ми. Стомахът ми се преобърна. О, Господи, не позволявай отново да припадна. Не позволявай да ставам смешен пред него.

— Вода… малко вода, моля…

Не че имах чак такава нужда от вода. Исках само да се обърне. Не можех да понеса след толкова години да ме види в това състояние. Когато се върна с чашата, вече бях по-добре.

— Ето, изпий това. Почини си малко. Ще се оправиш. — Остана вперил поглед в мен, докато аз отпих от студената вода. Усетих, че в него се надигнаха полузабравени спомени.

— Наистина ли ви познавам отнякъде?

— Не… Сега съм добре. След минута си тръгвам.

Как можех да му кажа? Какво трябваше да кажа? Ето, виж ме! Аз съм Чарли. Синът, когото отписа. Не че те виня за това, но ето, сега съм тук, нормален и по-добре от всякога. Изпитай ме. Задай ми въпроси. Говоря двайсет езика, живи и мъртви, факир съм по математика и пиша концерт за пиано, който ще ги накара да ме помнят, когато вече отдавна ще съм си отишъл.

Как можех да му го кажа?

Абсурдно беше да седя в салона му и да се надявам, че той ще ме потупа по главата и ще каже: „Добро момче!“. Търсех одобрението му, задоволството, което проблесна върху лицето му, когато се научих сам да си връзвам обувките и да си закопчавам жилетката. Дошъл бях тук, само заради това изражение, изписано върху лицето му, но знаех, че няма да го получа.

— Да повикам ли лекар?

Аз не бях негов син. Това беше друг някакъв Чарли. Интелигентността и знанията ме бяха променили и това би го оскърбило. Така, както и останалите от пекарната се почувстваха оскърбени. Защото промяната в мен ги правеше незначителни. Не исках това.

— Добре съм — казах аз. — Съжалявам за безпокойството. — Изправих се и се опитах да се задържа на краката си. — От храната трябва да е. Сега ще ви оставя да затворите.

Тръгнах към вратата, но ме застигна острият му глас.

— Ей, я чакай! — Впи в мен подозрителен поглед. — Какви се опитваш да ми ги пробуташ?

— Не разбирам.

Протегна напред ръка и потърка палеца и показалеца си.

— Дължиш ми три и петдесе.

Извиних се и му платих, но виждах, че не ми вярва. Дадох му банкнота от пет долара, казах му да задържи рестото и излязох от бръснарницата, без да поглеждам назад.

 

 

21 Юни — Към повишаващата се сложност на триизмерния лабиринт въведох и времеви изисквания и Алджърнън лесно ги усвоява. Не е нужно да го мотивирам с храна или вода. Изглежда учи заради самото решаване на задачата — сякаш успехът е наградата, която сам избра.

Но както Бърт спомена на конференцията — поведението му е противоречиво. Понякога след или дори по време на пробега побеснява и започва да се блъска в стените на лабиринта, или се свива на кълбо и категорично отказва да работи. Фрустрация^[3]? Или нещо по-дълбоко?

5:30 следобед. — Фей е побъркана. Днес следобед дойде през аварийния изход с една бяла женска мишка — два пъти по-малка от Алджърнън и каза, че я носи да му прави компания в дългите летни нощи. Бързо отхвърли всичките ми възражения и ме убеди, че за Алджърнън ще е добре да не е сам. Съгласих се, след като се уверих, че малката „Мини“ е с добро здраве, мил нрав и стабилен морал. Бях любопитен да видя как ще реагира Алджърнън, когато срещне женска мишка. Но щом сложихме Мини в клетката му, Фей ме хвана за ръката и ме измъкна от стаята.

— Какво става с чувството ти за романтика? — настоя тя. Пусна радиото и тръгна към мен със застрашителен вид. — Ще ти покажа новите стъпки.

Как може човек да се сърди на момиче като Фей?

В крайна сметка, радвам се, че Алджърнън вече не е сам.

 

 

23 Юни — Късно снощи смях в коридора и тропане по вратата ми. Фей с някакъв мъж.

— Здрасти, Чарли — изкиска се тя, когато ме видя. — Лерой, запознай се с Чарли. Моят съсед по коридор. Великолепен художник! Прави скулптури с жив елемент.

Лерой я прихвана и задържа миг преди да се удари в стената. Изгледа ме нервно и промърмори някакъв поздрав.

— Запознах се с Лерой в „Стардъст“ — обясни тя. — Страхотен танцьор е! — Тръгна към апартамента си и го дръпна след себе си. — Ей — пак се изкиска тя, — защо не поканим Чарли да пийне нещо и не направим купон?

Идеята не се хареса на Лерой.

Измислих някакво извинение и се прибрах. Те тръгнаха към апартамента й и зад затворената врата до мен достигна смехът им. Опитвах се да чета, но не можех да се отърся от картините, които се редяха в съзнанието ми: голямо бяло легло… бели хладни чаршафи и те двамата, прегърнати.

Искаше ми се да позвъня на Алис, но не го направих. Защо да се измъчвам? Дори не можех да си представя ясно лицето й. Можех да опиша Фей, облечена или, ако исках — разсъблечена, с ясните й сини очи и руса коса, сплетена на плитка и навита около главата й като корона. Фей беше близка, а Алис като в мъгла.

Около час по-късно от апартамента на Фей се разнесоха крясъци, после чух писъка й и шум от хвърлени предмети. Станах от леглото да видя дали няма нужда от помощ, но вратата й се затръшна и Лерой си тръгна, сподирян от ругатни. Няколко минути по-късно чух потропване по прозореца на всекидневната ми. Отворено беше, Фей се плъзна вътре и седна на перваза. Черното копринено кимоно се разтвори и разкри прекрасните й крака.

— Здрасти — прошепна тя, — имаш ли цигара?

Подадох й една и тя се плъзна от перваза на прозореца върху дивана.

— Уф — въздъхна тя. — Винаги мога да се погрижа за себе си, но някои са толкова напористи, че единственото, което трябва да направи човек, е да ги държи настрана.

— О — казах аз, — довела си го тук, за да го държиш настрана?

Тя долови раздразнението ми и рязко вдигна глава.

— Имаш нещо против ли?

— Кой съм аз, че да имам нещо против? Но ако отмъкнеш някого от салон за танци, значи му даваш аванси. Негово право е да те ухажва.

Тя поклати глава.

— Ходя в „Стардъст“, защото обичам да танцувам и не разбирам защо, ако позволя на някого да ме изпрати до вкъщи, трябва да спя с него. Ти не мислиш, че съм спала с него, нали?

Представата ми за двамата, прегърнати, се разпръсна като сапунени мехури.

— Ако ти беше на негово място — каза тя, — би било по-различно.

— Какво би трябвало да означава това?

— Ами това, което чу. Ако ме помолиш, ще спя с теб.

Опитах се да запазя спокойствие.

— Благодаря — казах аз. — Ще го имам предвид. Да ти предложа ли чаша кафе?

— Чарли, не мога да те разбера. Повечето мъже или ме харесват, или не, но аз веднага разбирам това. А ти изглежда се плашиш от мен. Не си хомосексуалист, нали?

— Не, за бога, не!

— Искам да кажа, че ако си, не е нужно да го криеш от мен, защото тогава просто ще бъдем добри приятели. Но аз трябва да зная.

— Не съм хомосексуалист. Тази вечер като тръгна към апартамента си с онзи, другия, поисках да бъда на негово място.

Тя се наведе напред, кимоното й се разтвори и откри гърдите й. Обви ръце около мен и зачака да направя нещо. Знаех какво беше то и си казах, че няма причина да не стане. Чувствах, че този път няма да изпадна в паника. Не и с нея. В крайна сметка, не аз правех първата стъпка. А тя беше по-различна от всички жени, които съм познавал. Навярно с тази емоционална нагласа, би била подходяща за мен.

Плъзнах ръце около нея.

— Това е нещо различно — гърлено прошепна Фей. — Вече си мислех, че не те интересува.

— Интересува ме — прошепнах аз и целунах шията й. Но когато го направих, видях нас двамата, сякаш бях някой трети, застанал на вратата. Видях някакъв мъж и жена, прегърнати. Гледах на себе си по този начин, от дистанция, и изведнъж усетих хладина. Вярно, паника нямаше, но липсваше и вълнение. Не изпитвах никакво желание.

— При теб или при мен? — попита тя.

— Почакай.

— Какво има?

— Може би е по-добре да не правим нищо. Тази вечер не се чувствам добре.

Погледна ме учудено.

— Има ли и нещо друго?… Нещо, което искаш да направя?… Нямам нищо против…

— Не, не е това… — остро казах аз. — Просто тази вечер не се чувствам добре.

Обзе ме любопитство да видя как би възбудила един мъж, но сега не беше време за експерименти. Другаде трябваше да търся решението на проблема си.

Не знаех какво да й кажа. Тя ме изгледа продължително.

— Виж, имаш ли нещо против да прекарам нощта тук?

— Защо?

Вдигна рамене.

— Харесваш ми. Не зная. Лерой може да се върне. Има много причини. Ако не искаш да…

Отново се оказах неподготвен. Можех да намеря различни извинения и да се освободя от нея, но се предадох.

— Имаш ли джин? — попита тя.

— Не, не пия много.

— Аз имам в апартамента си. Ще го донеса.

Преди да успея да я спра, вече беше излязла от прозореца и секунда по-късно се върна с две трети пълна бутилка и един лимон. Донесе две чаши от кухнята и наля джин в тях.

— Ето — каза тя, — ще те накара да се почувстваш по-добре. И ще огъне правите линии. Теб това те плаши. Всичко е прекалено чисто и идеално, затова си като парализиран тук. Също като Алджърнън в скулптурата ти.

В първия момент ми се прииска да откажа, но после си казах, защо пък не. По-зле от това нещата няма да станат, а пък може би ще успея да удавя усещането, че наблюдавам самия себе си с очи, които не разбират какво правя.

Тя ми подаде чашата.

Спомням си първата чаша и леглото, в което бяхме, и тя до мен, да отпива от бутилката. И това беше всичко, до днес следобед, когато се събудих с ужасно главоболие.

Тя все още спеше с лице към стената и възглавница, събрана на топка под главата й. На нощната масичка до леглото, до препълнения със смачкани фасове пепелник, стоеше празната бутилка, но последното, което си спомням преди завесата да падне, е, че изпих втора чаша.

Тя се протегна и извърна към мен. Съвсем гола. Отдръпнах се и тупнах от леглото. Грабнах едно одеяло и го увих около себе си.

— Здрасти — прозя се тя. — Знаеш ли какво ми се ще да направя тия дни?

— Какво?

— Да те нарисувам гол. Като „Давид“ на Микеланджело. Красив си. Добре ли си?

Кимнах.

— Като оставим настрана главоболието. Аз… ъ-ъ, много ли пих снощи?

— Доста — разсмя се тя и се повдигна на лакът. — И-и, ама наистина беше странен, нищо не казвам, ама странен си беше.

— Какво — попитах аз, докато се опитвах така да омотая одеялото около себе си, че да мога да вървя, — означава това? Какво направих?

— Виждала съм хора, като се напият да стават щастливи или тъжни, да им се спи, или чука, но не бях виждала някой да се държи като теб. Добре че не пиеш често. О, божичко, защо нямах фотоапарат! Ама че картинка беше!

— О, по дяволите, какво толкова съм направил?

— Не съм вярвала, че такова нещо е възможно. Нямаше секс, нищо нямаше. Но ти беше върхът. Каква игра само! Беше неотразим! Няма да имаш равен на сцената. Ще ги побъркаш в „Палас“. Стана един такъв, съвсем объркан и глупав. Нали знаеш, също като инфантилен възрастен, който се прави на дете. Говореше как искаш да тръгнеш на училище и да се научиш да четеш и пишеш, за да станеш умен като останалите. Всякакви такива идиотщини. Сякаш беше различен човек — също като тия, дето ходят на игрова терапия. И все повтаряше, че не искаш да играеш с мен, защото майка ти ще ти вземе фъстъците и ще те заключи.

— Фъстъците?

— Да! Ще умра! — разсмя се тя и се почеса по главата. — И все повтаряше, че не мога да взема твоите фъстъци. Беше неотразим! И само как говореше! Като идиотите по уличните кюшета, които като погледнат някое момиче, и вече са готови. Съвсем различен човек. Отначало помислих, че се занасяш, но сега си мисля, че си маниак. Тая твоя подреденост и това, че непрекъснато се тревожиш за всичко…

Не се разстроих, макар че би трябвало да го очаквам. Напил съм се и по някакъв начин това за момент е разчупило съзнателните бариери, които са държали стария Чарли Гордън дълбоко скрит в съзнанието ми. Прав бях, когато през цялото време подозирах, че той не е напълно изтрит. Едва ли нещо някога напълно се изтрива от съзнанието ни. Операцията го е покрила е лустрото на образованост и култура, но емоционално той е тук — гледа и чака.

Какво чака?

— Добре ли си сега?

Казах й, че се чувствам чудесно.

Тя сграбчи одеялото, с което бях увит и ме дръпна към леглото. Прегърна ме, преди да я спра и ме целуна.

— Изплаших се снощи, Чарли. Помислих, че си изперкал. Чувала съм за импотентни мъже, които изведнъж ги прихваща и се превръщат в маниаци.

— А ти защо остана?

Тя сви рамене.

— Ами приличаше на малко изплашено дете. Бях сигурна, че няма да ми причиниш нищо лошо, но си помислих, че може да се нараниш. Тъй че реших да поостана. Толкова ми беше мъчно. Но държах това под ръка. За всеки случай… — Тя измъкна една тежка книга, която беше заклещила между леглото и стената.

— Надявам се, не е станало нужда да я използваш.

Поклати глава.

— Ама и ти! Трябва много да си обичал фъстъци като малък.

Стана и започна да се облича. А аз лежах, вперил поглед в нея. Движеше се пред мен, без следа от свян или притеснение. Гърдите й бяха пълни, както ги беше нарисувала на автопортрета си. Прииска ми се да протегна ръка към тях, но знаех, че няма смисъл. Въпреки операцията, Чарли все още живееше у мен.

А Чарли се страхуваше да не загуби фъстъците си.

 

 

24 Юни — Днес бях на своеобразна антиинтелектуална вечеря. Ако имах повече кураж, сигурно щях да се напия, но след случилото се с Фей, знаех, че не е безопасно. Така че отидох до Таймс Скуеър. Обикалях киносалоните и се оставях да бъда погълнат от уестърни и филми на ужасите — също като преди. Всеки път, когато оставах да изгледам някой филм, усещах, че чувството за вина плющи като бич върху мен. Тогава излизах по средата на прожекцията и влизах в друг киносалон. Повтарях си, че търся в света на илюзиите нещо, което липсва в новия ми живот.

После, неочаквано интуитивно, точно пред увеселителния център „Кено“ разбрах, че са ми нужни не филмите, а публиката. Исках да бъда между хората, които ме заобикаляха в тъмнината.

Тук стените помежду ни са тънки и ако слушам внимателно, чувам какво става. В Гринич Вилидж е същото. Не е само близостта с някого, защото в асансьора или в натоварените часове в метрото това чувство изчезва. Същото е като в горещите нощи, когато наоколо се носи особен шепот и всички са излезли на разходка или са насядали в театъра. Аз се сблъсквам с някого и за миг усещам връзката между клона, стъблото и корена. В такива мигове кожата ми е тънка и изопната, и тласкан от непоносим копнеж да бъда част от нещо, аз го търся из тъмните ъгли и слепите пътеки на нощта.

Обикновено, когато се изморя да скитам, се връщам в апартамента и потъвам в дълбок сън, но тази нощ, вместо да се върна у дома, отидох да вечерям. Имаше нов мияч на чинии. Момче на около шестнайсет. Нещо в него ми беше познато — движенията му, изразът на очите му. После, докато разчистваше масата зад мен, изпусна няколко чинии.

Те се разбиха на пода и парчета се разпиляха под масите. Той стоеше там, зашеметен и изплашен, с празния поднос в ръка. Клиентите го освиркваха (Викове: „Ей, ето къде отива печалбата!“… „Мацал тов!“^[4] и „Е, той не работи тук от толкова време…“, които явно неизбежно се чуват след счупването на някой съд в обществен ресторант) и го притесняваха.

Когато собственикът дойде да види за какво е целият този шум, момчето се изплаши — вдигна ръце, сякаш да се предпази от удар.

— Добре! Добре, тъпако — изкрещя мъжът, — само не стой тук! Вземи метлата и събери тоя боклук. Метла… метла, идиот такъв! В кухнята е. Събери тия парчета.

Момчето разбра, че няма да бъде наказано и страхът изчезна от лицето му. Ухили се и когато се върна с метлата, оживено мънкаше нещо под нос. Но грубияните в ресторанта продължаваха да подхвърлят коментари и да се забавляват за негова сметка.

— Ей, слънчо, ей тук. Зад тебе има едно големичко парче…

— Айде, пробвай пак…

— Не е толкова тъп. По-лесно е да ги счупи, отколкото да ги мие…

Момчето плъзна празен поглед из тълпата. Лицето му плахо отразяваше смеховете. После устните му се разтеглиха в несигурна гримаса. Усмихваше се на шегата, която не разбираше.

Гледах тъпата, празна усмивка, очите му — широко разтворени и блеснали от детинското желание да се хареса и в мен се надигна раздразнение. Осъзнавах кого разпознавам в негово лице. Присмиваха му се, защото беше умствено изостанал.

И за пръв път аз се забавлявах с другите.

Внезапно ме обзе гняв — и към мен самия, и към останалите, които така самодоволно се хилеха. Изпитах желание да хвана чиниите и да ги хвърля. Искаше ми се да размажа ухилените им лица. Скочих и изкрещях:

— Млъквайте! Оставете го на мира! Той не разбира. Нищо не може да промени… И за бога, поне спазвайте някакво благоприличие! Човешко същество е!

Изведнъж настъпи тишина. Проклех се, че изгубих контрол и направих сцена. Платих сметката и излязох, без да докосна храната и без да поглеждам към него. Чувствах се засрамен и заради двама ни.

Странно е, че хора с реалистични възприятия и чувствителност, които не биха злоупотребили с човек, роден без крака, ръце, или зрение, без да се замислят оскърбяват някого с ниска интелигентност по рождение. Побеснях при спомена, че не толкова отдавна аз подобно на това момче, също играех ролята на шут.

А почти бях забравил.

Съвсем наскоро разбрах, че хората са ми се присмивали. Сега виждам, че несъзнателно сам съм се превръщал в посмешище за тях. Това ме наранява повече от всичко.

Често препрочитам първите си отчети и осъзнавам невежеството, детската наивност, слабоумния мозък, който наднича през ключалката на тъмна стая към ослепителната светлина навън. В сънищата и спомените си виждам Чарли щастливо усмихнат и не съвсем сигурен в това, което другите около него казват. Дори в слабоумието си, съзнавах, че съм непълноценен. Другите притежаваха нещо, което на мен ми липсваше и заради което бях отхвърлен. В интелектуалната си слепота вярвах, че по някакъв начин това е свързано със способността да чета и пиша и бях убеден, че ако придобия тези умения, ще придобия и интелект.

Дори и малоумният иска да бъде като останалите.

Детето може и да не е в състояние да се нахрани или да не знае какво яде, но осъзнава глада.

Денят беше добър за мен. Трябва да престана с детинските си страхове за миналото и бъдещето ми. Нека дам нещо от себе си на другите. Трябва да използвам познанията и уменията си, за да работя за повишаването на човешкия интелект. Кой друг е така добре подготвен? Кой е живял и в двата свята?

Утре ще се свържа с директорския съвет на фондация „Уелбърг“ и ще помоля за разрешение да започна независимо изследване по проекта. Ако ми позволят, може би ще съм в състояние да им помогна. Имам някои идеи.

Ако тази техника се усъвършенства, ще бъде постигнато много. Щом аз се превърнах в гений, какво остава за повече от петте милиона умствено изостанали в Щатите? А за милионите по цял свят? А за все още неродените, но обречени да бъдат умствено изостанали? А фантастичните равнища на познание, до които може да се достигне, ако методът се приложи върху нормални хора? А върху гении?

Предстоят да се отворят толкова врати! Нямам търпение да приложа собствените си познания и умения за решаване на проблема. Ще ги накарам да разберат, че за мен е важно да направя това. Убеден съм, че ще получа разрешение от фондацията.

Но вече не понасям самотата. Трябва да разкажа на Алис за това.

 

 

25 Юни — Днес позвъних на Алис. Бях нервен и трябва да съм говорил несвързано, но ми беше приятно да чуя гласа й, а и тя изглежда се зарадва, че й се обадих. Съгласи се да се видим и взех такси до центъра. Нямах търпение да стигна по-бързо при нея.

Преди още да съм почукал, тя отвори вратата и ме прегърна.

— Чарли, толкова се тревожихме за теб! Представях си чудовищни неща. Виждах те мъртъв в някоя алея или че се скиташ из бардаците с амнезия. Защо не се обади да ни кажеш, че си добре. Това поне можеше да направиш.

— Не се сърди. Имах нужда известно време да остана сам, за да си отговоря на някои въпроси.

— Ела в кухнята. Ще приготвя кафе. Какво прави?

— През деня мислех, четях и пишех, а през нощта — скитах и се опитвах да намеря себе си. И открих, че Чарли ме наблюдава.

— Не говори така — сви рамене тя. — Тази история, дето някой те наблюдава, не е реална. Сам си я измислил.

— Нищо не мога да направя срещу усещането, че това не съм аз. Присвоих си неговото място и го изолирах също както в пекарната изолираха мен. Искам да кажа, че Чарли Гордън съществува в миналото, а миналото е реално. Не можеш на мястото на една сграда да построиш нова, без преди това да си разрушил старата, а предишният Чарли не може да бъде унищожен. Той съществува. Отначало аз го търсех. Отидох да видя баща му… баща ми. Исках единствено да докажа, че Чарли съществува като реална личност с минало и така да оправдая собственото си съществуване. Обидих се, когато Немур каза, че ме е създал. Но открих, че Чарли съществува не само в миналото, но и сега. В мен и около мен. Непрекъснато ни разделя. Мислех, че интелигентността ми издига бариери. Моята високомерна, глупава гордост и усещането, че нямаме нищо общо, защото аз те превъзхождам. Ти ми внуши тази идея. Но не в това е въпросът. Става дума за Чарли, малкото момче, което се страхува от жените заради нещата, които майка му правеше с него. Не разбираш ли? През всичките тези месеци, докато израствах интелектуално, емоционално оставах малкият Чарли. И всеки път, когато се приближавах към теб и исках да се любим, ставаше късо съединение.

Бях развълнуван и думите ми болезнено се стоварваха върху Алис. Тя започна да трепери. Лицето й пламна.

— Чарли — прошепна тя, — мога ли да направя нещо? Мога ли да ти помогна?

— Мисля, че през седмиците, в които бях далеч от лабораторията, се промених — казах аз. — Отначало не знаех как да го направя, но тази вечер, докато скитах из града, то просто стана. Тази тъпа история ме караше сам да реша проблема. Но колкото по-дълбоко затъвах в блатото от сънища и спомени, толкова повече се убеждавах, че емоционалните проблеми не се решават като интелектуалните. Разбрах го снощи. Казах си, че се скитам като изгубена душа и накрая разбрах какво съм изгубил. Така някак си се получи, че емоционално бях разделен от всички и от всичко. И онова, което реално търсех по тъмните улици — последното място, където наистина можех да го намеря — беше всъщност начин емоционално отново да се приобщя към хората, без да изгубя интелектуалната си свобода. Трябваше да порасна. В това беше проблемът…

Говорех и говорех, като изливах от себе си съмнението и страха, които клокочеха на повърхността. Алис беше моят резонатор и седеше там като хипнотизирана. Чувствах как ме обгръща топлина, пламтях в треска, сякаш тялото ми изгаряше. С огън се мъчех да прогоня заразата в себе си. Правех го пред някого, на когото държах, и всичко беше по-различно.

Но за нея това беше прекалено. Вече не скриваше сълзите си. Не можех да откъсна очи от картината над дивана — свенливата госпожица с розови страни — и се зачудих какво ли чувства Алис точно в този момент. Знаех, че щеше да ми се отдаде и аз я исках, но Чарли?

Може би, ако поисках да се любя с Фей, Чарли нямаше да се намеси. Сигурно просто щеше да застане на вратата и да гледа. Но в мига, в който се доближавах до Алис, той изпадаше в паника. Защо се страхуваше да ме остави да се любя с Алис?

Тя седеше на дивана, гледаше ме и чакаше да види какво ще направя. А какво можех да направя? Искаше ми се да я взема в прегръдките си и да…

Само си помислих за това и предупреждението не закъсня.

— Добре ли си, Чарли? Толкова си блед.

Седнах на дивана до нея.

— Само съм малко зашеметен. Ще мине.

Но знаех, че докато съществуваше възможността да се любя с нея, щеше да става още по-лошо.

Тогава ми хрумна нещо. Отначало ми се стои отблъскващо, но после осъзнах, че единственият начин да преодолея тази парализа, е да го надхитря. Ако поради някаква причина Чарли се страхуваше от Алис, а не от Фей, тогава щях да угася светлината и да се престоря, че се любя с Фей. Той никога не би разбрал разликата.

Гадно беше, отблъскващо, но ако се получеше, щеше да разчупи мъртвата хватка на Чарли над чувствата ми. След това щях да зная, че съм любил Алис и просто съм нямал друг избор.

— Виж, нека поседим малко на тъмно — казах аз и угасих светлините. Нужно ми беше време, за да дойда на себе си. Нямаше да е лесно. Трябваше да преобърна съзнанието си, да си представя Фей, да се хипнотизирам и да се убедя, че жената до мен е Фей. И дори и Чарли да се отделеше от мен, за да наблюдава отстрани тялото ми, нямаше да има голяма полза, защото стаята щеше да е тъмна.

Дебнех всеки знак, който той чакаше — предупредителните симптоми на паниката. Нищо. Бях спокоен и с будни сетива. Прегърнах я.

— Чарли, аз…

— Не говори! — сподавено прошепнах аз и тя се отдръпна от мен. — Моля те — опитах се да я успокоя аз, — не говори. Просто ме остави да те поддържа така в тъмното. — Привлякох я към себе си и там, в тъмнината под затворените ми клепачи извиках образа на Фей — с дългата й руса коса и светла кожа. Фей, такава, каквато я бях видял за последен път до себе си. Целувах косата на Фей, шията на Фей и накрая докоснах устните й. Усещах ръцете на Фей да се плъзгат по гърба ми, по раменете и напрежението в мен растеше. Чувствах, че я желаех както никога не бях желал жена. Галех я бавно, после с нетърпение и растящо вълнение, което скоро взе връх.

Косата на врата ми настръхна. В стаята имаше някой, който се взираше в тъмнината, и искаше да види. И аз трескаво отново и отново си повтарях името. Фей! Фей! ФЕЙ! Ясно и отчетливо си представих лицето й, така че нищо да не застане помежду ни. И после, когато тя ме привлече към себе си, извиках и я отблъснах.

— Чарли!

Не виждах лицето й, но по гласа й разбрах, че е шокирана.

— Не, Алис, не мога. Ти не разбираш.

Скочих от дивана и светнах. Почти вярвах, че ще го видя. Но разбира се, него го нямаше. Бяхме сами. Всичко беше плод на въображението ми. Алис лежеше с разкопчана блуза. Аз я бях разкопчал. Лицето й гореше, в широко отворените й очи се четеше недоверие.

— Обичам те — думите сами се изплъзнаха от устните ми, — но не мога да го направя. Нещо, което не мога да ти обясня, но ако не бях спрял, щях да се мразя до края на живота си. Не ме моли да ти го обясня, защото и ти ще ме намразиш. Свързано е с Чарли. Поради някаква причина, той не ми позволява да те любя.

Тя погледна встрани и закопча блузата си.

— Тази вечер беше различно — каза тя. — Не ти прилоша, нито пък изпадна в паника като друг път. Наистина ме искаше.

— Да, исках те, но всъщност не любех теб. В известен смисъл щях да те използвам, но не мога да го обясня. Самият аз не го разбирам. Нека просто приемем, че още не съм готов. И не мога да се преструвам, да те мамя, или да се правя, че всичко е наред, когато всъщност не е. Само още една сляпа улица.

Станах да си вървя.

— Чарли, не бягай отново.

— Трябва да бързам. Имам много работа. Кажи им, че след няколко дни ще се върна в лабораторията. Само да дойда на себе си.

Излязох от апартамента обезумял. Спрях се долу пред сградата и не знаех накъде да тръгна. Без разлика коя посока избирах, неизбежно получавах удар, което означаваше нова грешка. Всеки път беше блокиран. Господи… каквото и да направех, накъдето и да се обърнех, вратите се затваряха пред мен.

Нямаше откъде да вляза. Нямах своя улица, своя стая, своя жена.

Накрая се довлякох до подлеза и взех метрото за Четирийсет и девета. Тръгнах към автобуса и минах покрай магазин за алкохол. Без да се замисля, влязох вътре и купих литър и половина джин. На спирката отворих бутилката, както си беше в плика и както бях виждал да правят скитниците, отпих голяма, дълга глътка. Изгори гърлото ми, но се почувствах по-добре. Отново отпих — този път съвсем малко и когато автобусът дойде, сякаш нажежена лава се разливаше по тялото ми. Не посмях да пия повече. Не исках да се напивам.

Прибрах се и почуках на вратата на Фей. Никой не отговори. Отворих и надникнах вътре. Тя все така не идваше, но лампите в апартамента бяха запалени. От нищо не й пукаше. Защо и аз не бях такъв?

Прибрах се в апартамента си и зачаках. Съблякох се, взех душ и си сложих халата. Молех се това да не е някоя от нощите, когато се връщаше вкъщи с друг.

Около два и половина сутринта чух, че се качва по стълбите. Взех бутилката си и се промъкнах към аварийния изход в момента, в който вратата й се отвори. Нямах намерение да вися там и да гледам. Щях да почукам на прозореца. Но в момента, в който вдигнах ръка към стъклото, я видях, че изрита обувките си и се завъртя. Щастлива беше. Отиде до огледалото и бавно започна да сваля дрехите си, сякаш си правеше стриптийз за собствено удоволствие. Отново отпих. Но не можех да й покажа, че съм я видял.

Пресякох апартамента си, без да паля светлините. Отначало ми хрумна да я поканя при себе си, но всичко беше толкова чисто и подредено, че нямаше да се получи. Затова тръгнах към коридора. Почуках на вратата й. Отначало леко, после по-силно.

— Вратата е отворена! — изкрещя тя.

Лежеше на пода по бельо, с разперени встрани ръце и вдигнати на кушетката крака. Изви назад глава и ме изгледа от долу нагоре.

— Чарли, скъпи, защо стоиш на главата си?

— Остави това — казах аз и извадих бутилката от книжния плик. — Линиите и ъглите са прекалено прави и си мислех, че ще се присъединиш към мен заедно да ги размажем.

— Най-доброто на света за целта — каза тя, — е да се концентрираш в горещата точка в трапчинката на стомаха си. Тогава всички линии се размекват.

— Точно така става.

— Великолепно! — скочи тя на крака. — И с мене е така. Снощи танцувах с прекалено много квадрати. Давай да ги разтопим. — Подаде ми чаша и аз й я налях.

Докато пиеше, плъзнах ръката си по голия й гръб и погалих кожата й.

— Ей, чакай! Ау! Кой е това?

— Аз. Чаках те да се прибереш вкъщи.

Тя отстъпи назад.

— О, почакай малко, Чарли! Това вече сме го пробвали. И знаеш, нищо не излезе. Сам се сещаш колко много мисля за теб и ако вярвах, че има шанс, веднага бих те завлякла в леглото. Но не искам да започвам цялата тая история и нищо да не излезе. Не е честно, Чарли.

— Тази вечер ще бъде различно. Кълна се.

Преди да успее да възрази, аз вече я прегръщах, целувах я, галех я, покорявах я с всичката възбуда, която бях натрупал в себе си и която щеше да ме разкъса. Опитах се да разкопчея сутиена й, но дръпнах прекалено рязко и го скъсах.

— За бога, Чарли, су…

— Не мисли за това сега — помогнах й да го свали. — Ще ти купя нов. Сега ще наваксаме пропуснатото. Ще те любя цяла нощ.

Тя се отдръпна от мен.

— Чарли, не съм те чувала да говориш така. И престани да ме гледаш, сякаш искаш цялата да ме погълнеш. — Грабна някаква блуза от стола и се прикри с нея. — Караш ме да се чувствам съвсем гола.

— Искам да те любя. Тази вечер мога да го направя. Зная го… Чувствам го. Не ме отпращай, Фей.

— Ето — прошепна тя. — Пийни още.

Отпих и отново й налях и докато тя пиеше, покрих шията и раменете й с целувки. Задиша учестено, сякаш й предадох вълнението си.

— Господи, Чарли, ако ме възбудиш и отново ме разочароваш, не зная какво ще направя. И аз съм човек.

Привлякох я към себе си и двамата паднахме на леглото върху купа дрехи и бельо.

— Не тук, на дивана, Чарли — измъкна се тя и скочи на крака. — Да си легнем.

— Тук — настоях аз и издърпах блузата й.

Гледаше надолу към мен. После остави чашата си на пода и свали бельото си.

— Ще загася — прошепна тя.

— Не — отново я привлякох върху дивана. — Искам да те гледам.

Целуна ме продължително и силно и обви ръце около мен.

— Само не ме разочаровай, Чарли. По-добре недей…

Тялото й бавно се раздвижи, стремеше се към мен и аз знаех, че този път нищо няма да ни попречи. Знаех какво да правя и как да го направя. Тя се задъхваше и викаше името ми.

За миг ме обзе леденото усещане, че той гледа. В тъмнината, през облегалката на дивана долових лицето му, вперено в мен от прозореца, където само минути по-рано стоях свит. Превключване във възприятията и аз отново бях на аварийния изход и наблюдавах вътре мъж и жена, които се любеха на дивана.

После, с огромно усилие на волята се върнах при нея, почувствах тялото й, желанието, което ме изгаряше, и собствената си потентност, макар да виждах лицето на прозореца, вперило жаден поглед в нас. Тогава си казах давай, нещастно копеле, гледай! Хич не ми пука.

И той гледаше с широко отворени очи.

 

 

29 Юни — Мисля, преди да се върна в лабораторията, да довърша проектите, които започнах, след като напуснах конференцията. Телефонирах на Ландсдоф от Нов институт за модерни изследвания. Интересувах се от евентуалното приложение на ядрения фотоефект при симултанната формация на позитрон и електрон от фотон в експерименталната биофизика. Отначало ме помисли за смахнат, но след като посочих грешките в статията му в „Ню Инститют Джърнъл“, ме задържа на телефона почти час. Настояваше да отида в института и да обсъдим идеята ми с неговата група. Бих могъл да се заема с него, след като приключа работата си в лабораторията. Ако имам време. Това, разбира се, е проблем. Не зная с колко време разполагам. Месец? Година? Остатъка от живота ми? Зависи какво ще открия за страничните психофизични последици от експеримента.

 

 

30 Юни — Сега, когато имам Фей, вече не скитам по улиците. Дадох й ключ от апартамента си. Подиграва ми се, задето заключвам вратата, а аз й се смея за хаоса при нея. Предупреди ме да не правя опити да я променям. Преди пет години се развела със съпруга си, защото не можела да се безпокои непрекъснато да разтребва и да се грижи за дома.

Така се отнася и към всичко, което й се струва маловажно. Просто не може или не желае да бъде безпокоена. Онзи ден в ъгъла зад един фотьойл открих купчина известия за глоби за неправилно паркиране. Трябва да бяха трийсет или четирийсет. Когато се върна с бирата, я попитах защо ги събира.

— Тия ли — разсмя се тя, — щом бившият ми съпруг прати онзи дяволски чек, трябва да платя някои от тях. Представа нямаш колко кофти се чувствам заради тия известия. Държа ги зад фотьойла, защото всеки път, когато ги погледна, ме обзема чувство за вина. Ама какво да правя! Където и да отида, те навсякъде наслагали знаци „Паркирането забранено!“, „Паркирането забранено!“ Просто не мога винаги когато искам, да изляза от колата и да чета знаците.

Така че обещах да не се опитвам да я променям. Вълнуващо е да сме заедно. Страхотно чувство за хумор. Най-вече свободен и независим дух. Единственото, което с времето може да ме отегчи, е, че е луда по танците. Цялата седмица се прибирахме в два или три през нощта. Вече не ми останаха сили.

Не съм влюбен, но много държа на нея. Откривам, че очаквам стъпките й по коридора, когато е излязла.

Чарли вече не ни гледа.

 

 

5 Юли — Посветих първия си концерт за пиано на Фей. Идеята да има нещо, посветено на нея, я развълнува, но не мисля че наистина го харесва. Потвърждение, че един мъж не може да открие всичко, което търси, в една жена. Нов аргумент в полза на полигамията.

Важното е, че Фей е духовита и добра. Днес научих защо този месец толкова бързо е свършила парите. Една седмица, преди да се запознаем, срещнала някакво момиче в „Стардъст“. Когато момичето й казало, че е без роднини в града, няма пари и не знае къде да спи, Фей я поканила при себе си. Два дни по-късно момичето открило двеста трийсет и два долара в чекмеджето на гардероба и изчезнало с парите. Фей не се обадила в полицията и както изглежда, дори не знаеше презимето на момичето.

— Каква полза да се обаждам в полицията? — попита ме тя. — Мисля си, че за да го направи, на тая нещастна кучка парите трябва много да са й трябвали. Няма да й съсипвам живота заради двеста долара. Не съм богата, не, но сега няма да смъквам кожата й от гърба, ако разбираш какво искам да кажа.

Разбирах какво иска да каже.

Не бях срещал толкова открит и доверчив човек като Фей. В момента ми е нужна точно такава връзка. Винаги съм копнял за прости човешки отношения.

 

 

8 Юли — Не ми остава много време за работа между нощните обиколки по клубовете и махмурлука сутрин. Само аспиринът и отварите, които Фей ми приготвя, ми помогнаха да довърша езиковия анализ на глаголните форми в урду^[5] и да изпратя статията в „Интърнешънъл Лингвистикс Бюлетин“. Лингвистите отново ще се втурнат към Индия с касетофоните си, защото в нея поставям под въпрос методологията на критическия им подход.

Не мога да скрия възхищението си от структурните лингвисти, създали за себе си цяла дисциплина, базирана на израждането на писмената комуникация. Още един случай на хора, посветили се на разнищването на нищожното и пълнещи томове и библиотеки с рафинирани анализи на безсмисленото. Не че има нещо лошо, но това не е основание за разрушаване стабилността на езика.

Алис позвъни днес. Питаше кога ще се върна на работа в лабораторията. Казах й, че искам да свърша проекта, който съм започнал, и че се надявам да получа разрешение от фондация „Уелбърг“ за мое собствено изследване. Между другото, тя е права — нужно ми е време за размисъл.

Фей все още настоява непрекъснато да ходим на танци. Започнахме снощната вечер с няколко чаши и с музиката в „Уайт Хорс Клъб“, оттам отидохме в „Бенис Хайдауей“, след това в „Пинк Слипър“… После вече не си спомням много ясно къде точно ходихме, но танцувахме, докато останах без сили. Поносимостта ми към алкохола трябва да се е повишила, защото пих доста, преди Чарли да се появи. Спомням си само жалкия степ, който той танцуваше на сцената в „Алаказам Клъб“. Обра аплодисментите, преди управителят да ни изхвърли. Фей каза, че всички са на мнение, че съм великолепен комедиант и са харесали играта ми на малоумен.

И какво стана после, по дяволите? Зная, че съм си изметнал гърба. Мислех че е от танците, но Фей твърди, че съм паднал от тоя дяволски диван.

Поведението на Алджърнън отново е противоречиво. Мини започва да се страхува от него.

 

 

9 Юли — Днес се случи нещо ужасно. Алджърнън ухапа Фей. Бях я предупредил да не играе с него, но тя винаги е обичала да го храни. Обикновено когато влизаше в стаята му, той се оживяваше и се втурваше към нея. Днес беше различно. Беше се сврял на кълбо в най-отдалечения ъгъл. Когато Фей провря ръката си през отвора отгоре, той затрепери от страх и се притисна в ъгъла. Тя се опита да го примами и отвори вратата към лабиринта. Преди да успея да й кажа да го остави на мира, тя реши да го вдигне и той я ухапа по пръста. После ни изгледа и двамата и побягна из лабиринта.

Открихме Мини в другия край, в отделението за почивка. Имаше дълбока рана на гърдите и кървеше, но беше жива. Посегнах да я извадя, но Алджърнън дойде и се опита да ме захапе. Впи зъби в ръкава ми и увисна така, докато не го отърсих от себе си.

След това се успокои. Наблюдавах го повече от час. Изглеждаше апатичен и объркан и въпреки че все още решава задачи без награди, изявите му вече са рядкост. Движенията му по коридорите на лабиринта не са внимателни и точни както преди, реакциите му са хаотични и неконтролируеми. Понякога прекалено бързо взема завоите и се удря в някое препятствие. В поведението му се прокрадва странна припряност.

Въздържам се от прибързани заключения. Може да означава много неща. Но сега вече трябва да го върна в лабораторията. Какъвто и да е отговорът на фондацията за стипендията ми, сутринта ще се обадя на Немур.