Даниел Кийс
Цветя за Алджърнън (17)

Работен отчет 17

3 Октомври — По нанадолнището. Мисли за самоубийство, което да сложи край на всичко, докато все още се владея и осъзнавам света около себе си. Но тогава си спомням Чарли, който чака на прозореца. Животът му не ми принадлежи, за да го отнемам. Само го бях взел назаем за известно време и сега трябва да го върна.

Не бива да забравям, че съм единственият човек, на когото се е случило подобно нещо. Докато мога, трябва да продължавам да записвам мислите и чувствата си. Тези работни отчети са дар от Чарли Гордън за човечеството.

Станал съм нервен и раздразнителен. Карам се със съседите, задето ми правят забележки, че пускам грамофона си късно през нощта. Често ми се случва, откакто спрях да свиря на пиано. Зная, че не е добре да го правя с часове, но наистина умишлено стоя буден. Трябва да спя, но се скъпя за секундите, през които съм буден. Не само заради кошмарите. Страхувам се да не ги изгубя.

Казвам си, че по-късно, когато стане тъмно, ще имам достатъчно време за сън.

Г-н Върнър под мен никога не се е оплаквал, но сега винаги чука по тръбите или тавана на апартамента си и аз усещам ударите под краката си. Отначало не му обръщах внимание, но снощи се качи по халат. Скарахме се и аз му затръшнах вратата под носа. Час по-късно се върна с един полицай, който ми каза, че не мога да пускам толкова високо плочи в четири часа сутринта. Усмивката върху лицето на Върнър така ме вбеси, че едва се овладях да не го ударя. Когато си тръгнаха, изпочупих всички плочи и грамофона. Залъгвах се, че вече не харесвам такава музика.

 

 

4 Октомври — Най-странният лечебен сеанс, който съм имал. Строс се разстрои. Аз също не съм го очаквал.

Случи се нещо, което не смея да нарека спомен. Парапсихичен опит или халюцинация. Няма да се опитвам да го обясня или интерпретирам, само ще запиша какво стана.

Влязох в кабинета му с опънати нерви, но той се престори, че не забелязва. Веднага легнах на кушетката и той, както обикновено, зае мястото си отстрани и малко зад мен — колкото да не го виждам — и зачака да започна ритуалното изливане на всички натрупани отрови в съзнанието ми.

Извих глава назад и хвърлих поглед към него. Изглеждаше уморен, отпуснат и някак си ми напомни Мат, седнал на бръснарския си стол в очакване на клиенти. Казах на Строс за асоциацията и той кимна и зачака.

— Клиенти ли чакаш? — запитах аз. — Трябва да кажеш да ти докарат бръснарски стол, вместо тази кушетка. После когато поискаш да правят свободни асоциации, поставяш пациентите си в полулегнало положение като бръснар, който ги насапунисва и като изтекат петдесетте минути, отново вдигаш стола и им подаваш огледало, за да видят как изглеждат, след като си обръснал егото им.

Не каза нищо. Стана ми неудобно от начина, по който го обиждах, но не можех да спра.

— Тогава пациентите ти ще идват на сеанси и ще казват: „Отнемете малко от безпокойството ми, моля“, или „Не подрязвайте много суперегото ми, ако обичате“, или пациентът би могъл да дойде за измиване с яйчен шампоан, искам да кажа — с его шампоан. Аха! Забелязахте ли тази грешка на езика^[1], докторе? Отбележете си я. Казах, че искам яйчен шампоан, вместо его шампоан. Яйце… его… и двете са една цялост, нали така? Дали това не означава, че бих искал да бъда пречистен от греховете си? Прероден? Дали това не символизира кръщението? Или може би ни се разминава на косъм? Идиотът има ли ид^[2]?

Очаквах някаква реакция, но той само се размърда на стола си.

— Буден ли си?

— Слушам те, Чарли.

— Само слушаш? Никога ли не те хваща яд?

— Защо искаш да ме ядосаш?

— Безстрастния Строс, не можеш го трогна — въздъхнах аз. — Ще ти кажа нещо. До гуша ми дойде, писнало ми е да идвам тук. Каква полза от тази терапия? И двамата добре знаем какво ще стане.

— Но си мисля, че на теб не ти се иска да спираш — каза той. — Иска ти се да продължаваме, нали?

— Тъпо е. Излишно пилеене и на моето, и на твоето време.

Лежах там в сумрака, вперил поглед в квадратите на тавана… Абсорбиращи шума плоскости, с хиляди малки дупчици, поглъщащи всяка дума. Звуци, погребани живи в тази малки дупчици на тавана.

Изведнъж почувствах как главата ми олеква. Съзнанието ми беше изпразнено от съдържание. Странно, защото по време на сеансите винаги имаше много неща, които бих искал да изкажа и обсъдя. Сънища… спомени… асоциации… проблеми… Но сега се чувствах изолиран и изпразнен.

Само Безстрастния Строс дишаше зад мен.

— Чувствам се особено — казах аз.

— Искаш ли да говорим за това?

О, колко блестящ, колко деликатен беше! Какво, по дяволите, търсех тук, с моите асоциации, поглъщани от малките дупчици на тавана и от големите дупки в терапевта ми?

— Не зная дали ми се иска да говоря за това — казах аз. — Днес изпитвам необичайна враждебност към теб.

После му разказах какво съм си мислил. Без да го виждам, бях сигурен, че кима сам на себе си.

— Трудно е да го обясня — казах аз. — Едно усещане, което съм имал един или два пъти досега, точно преди да припадна. Лекота в главата… всичко протича много интензивно… макар тялото ми да остава студено и безчувствено…

— Продължавай — в гласа му се прокраднаха нотки на вълнение. — Какво друго?

— Вече не чувствам тялото си. Ледено е. Чувствам, че Чарли е някъде наблизо. Очите ми са отворени, сигурен съм в това. Така ли е?

— Да, широко отворени.

— Но виждам някаква синьо-бяла светлина, която стените и таванът излъчват и която се събира в трептяща сфера. Сега увисва във въздуха. Светлина… Прониква в очите ми… и в мозъка ми… Всичко в стаята гори… Имам чувството, че плувам… Или по-скоро, че се възнасям, възвисявам се… и без да поглеждам надолу, все пак зная, че тялото ми все още е върху кушетката…

Халюцинация ли е това?

— Чарли, добре ли си?

Или това са онези състояния, които мистиците описват?

Чух гласа му, но не исках да му отговоря. Присъствието му ме дразни. Трябва да се абстрахирам от него. Да бъда пасивен и да позволя на това… каквото и да е то… да ме изпълни със светлина и да ме погълне.

— Какво виждаш, Чарли? Какво има?

* * *

Нагоре, издигам се, като лист, понесен от възходящ поток топъл въздух. Ускорение, атомите на тялото ми се отблъскват. Ставам по-лек, по-голям и не така напрегнат… по-голям… устремен към слънцето. Аз съм разширяващ се космос, понесен нагоре в море от тишина. Малък първоначално, затворник в тялото си, в стаята, в сградата, в града, в страната, докато не почувствам, че ако погледна надолу, ще видя сянката си, паднала върху земята.

Лек и нечувстващ. Прониквам и изпълвам времето и пространството.

И после, когато след миг само ще пронижа черупката на битието като летяща риба, изскочила от морето, усещам някакво притегляне надолу.

Дразня се. Искам да се освободя от него. На ръба на сливането ми с вселената чувам шепот на предела на съзнанието и макар и отслабнало, това притегляне все още ме задържа към ограничения и смъртен свят долу.

Бавно, като вълни, които се отръпват, моят въздигнал се дух отново се смалява до земните измерения — не доброволно, защото аз бих предпочел да изчезна в небитието, а заради онова притегляне надолу, отново към самия мен, в себе си, и само след миг отново съм върху кушетката и надявам ръкавиците на плътта върху пръстите на съзнанието си. И знам, че мога да раздвижа ето този пръст и да мигна с това око, ако поискам. Но аз не искам да се движа. Няма да се движа!

Чакам и се оставям отворен, пасивен или каквото и да означава това усещане. Чарли не ми позволява да проникна отвъд завесата на съзнанието. Чарли не иска да разбере какво лежи отвъд.

Дали се страхува да види Бог?

Или нищото?

Лежа тук в очакване и през мен преминава вълна, в която аз съм себе си, вътре в мен, и отново губя всякакъв усет за телесно или сетивно. Чарли ме тегли надолу към самия мен. Взирам се навътре към центъра на моето невиждащо око в червеното петно, което се превръща в многолистен цвят — трепкащото, въртящо се в спирала, луминесцентно цвете, погребано дълбоко в сърцевината на моето подсъзнание.

Свивам се. Не че атомите на тялото ми се доближават по-плътно. Не, те се сливат — сякаш атомите на собственото ми Аз се сливат в микрокосмос. Огнена жар и болезнена светлина — ад в самия ад. Но аз не гледам към светлината. Само цветето — неразединяващо се, невъзвръщащо отликата си от множеството към единичното. И за миг трептящото цвете се превръща в златен диск, въртящ се на връв, а после в мехурчета на извиващи се в спирала небесни дъги и накрая отново се озовавам в пещерата, където всичко е тихо и тъмно. Аз плувам във влажния лабиринт и търся някой да ме приеме… да ме прегърне… да ме погълне… в себе си.

Така бих могъл да започна.

В сърцевината отново съзирам светлина, пролука в мрака на пещерата, съвсем малка и много далечна… като през обратния край на телескопа — блестяща, ослепителна, трептяща. И отново многолистното цвете (въртящ се в спирала лотус, плуващ близо до прага на подсъзнанието). На входа на тази пещера ще открия отговора, ако посмея да се върна и да се хвърля в сиянието отвъд.

Още не!

Страхувам се. Не от живота, от смъртта, или от нищото. Страхувам се да не се изгубя, като че ли никога не ме е имало. Ала когато тръгна към пролуката, усещам напрежение около себе си, което ме тласка и понася като стихия вълна към изхода на пещерата.

Толкова е тесен! Не мога да се провра!

И неочаквано съм запратен към стените, отново и отново, и насила изтласкан към изхода, където светлината ще ослепи моя взор. Отново чувствам, че ще пронижа черупката и ще проникна в тази свещена светлина. Повече е, отколкото мога да понеса. Болка, която не съм познавал, и хлад, и пристъп на гадене, и непоносимото бръмчене над главата ми като плясъка на хиляди криле. Отварям очи, заслепен от силната светлина. И раздирам въздуха, и треперя, и крещя.

* * *

Нечие грубо разтърсване и миг по-късно, аз изплувам. Д-р Строс.

— Слава богу — казва той, когато го поглеждам в очите. — Изплаши ме.

Поклатих глава.

— Добре съм.

— Мисля, че за днес това е достатъчно.

Изправих се и се олюлях, докато възвърна усещането си за перспектива. Стаята ми се стори много малка.

— Не само за днес — казах аз. — Не мисля, че трябва да продължавам със сеансите. Не искам повече видения.

Разстрои се, но не направи опит да ме разубеди. Взех шапката и палтото си и си тръгнах.

А сега — думите на Платон се надсмиват над мен в сенките над прага зад пламъците:

„… и онези от пещерата ще кажат за него, че е тръгнал нагоре, а долу се е върнал без очи…“

 

 

5 Октомври — Трудно е да седна и да пиша тези отчети, а не мисля, че с касетофона ще се получи. Продължавам да отлагам през по-голямата част от деня, но зная колко е важно и трябва да го направя. Казах си, че няма да обядвам, докато не седна и не напиша нещо — каквото и да е.

Професор Немур отново ме извика днес сутринта. Иска ме в лабораторията за някакви тестове. От онези, които някога правех. Отначало реших, че е съвсем в реда на нещата, защото те все още ми плащат, а пък е и важно да завърша записките, но когато отидох в „Бийкмън“ и направих всичко с Бърт, разбрах, че за мен ще бъде прекалено.

Първо лабиринта на лист хартия и молив. Спомних си как беше преди, когато се научих да го правя бързо и когато се състезавах с Алджърнън. Бих казал, че сега ми е нужно доста повече време, за да го реша. Бърт протегна ръка, за да вземе листа, но аз го разкъсах и хвърлих в кошчето за боклук.

— Стига! Приключих с лабиринтите. Вече съм в сляпа улица и нищо не може да се направи.

Изплаши се да не избягам и се опита да ме успокои.

— Всичко е наред, Чарли. Успокой се.

— Какво искаш да кажеш с това „успокой се“? Не знаеш какво означава това.

— Не, но мога да си представя. Всички сме много разстроени.

— Спести ми изблиците на състрадание. И ме остави на мира.

Смути се, а аз осъзнах, че той няма вина, а държанието ми е отвратително.

— Съжалявам, че избухнах — казах аз. — Как вървят нещата ти? Готова ли е дисертацията ти?

Кимна.

— Сега я преписвам. Ще защитя докторската си степен през февруари.

— Добро момче — тупнах го по рамото аз, за да му покажа, че не му се сърдя. — Продължавай да дълбаеш. Нищо не може да се сравни с образованието. Виж, забрави какво казах преди малко. Ще направя всичко, каквото поискаш. Само моля те, без повече лабиринти. Това не.

— Добре. Немур иска проверка с Роршах.

— За да види какво става дълбоко долу? Какво очаква да намери?

Трябва да съм изглеждал разстроен, защото се опита да се измъкне.

— Не е задължително да го правим. Ти си тук по собствено желание. Ако не искаш…

— Всичко е наред. Давай. Вади таблата. Но не ми казвай какво откриваш.

Не беше и нужно.

Познавах достатъчно добре теста, за да зная, че значение има не това, което виждаш в таблата, а как реагираш на тях. Като цяло или като отделни части, дали виждаш движение, или неподвижни фигури, дали обръщаш подчертано внимание на цветните петна, или ги игнорираш, дали те провокират в теб различни идеи, или само стереотипни отговори.

— Няма смисъл — казах аз. — Зная какво те интересува. Зная отговорите, които би трябвало да дам, за да създам определена представа за асоциативността на съзнанието си. Всичко, което трябва да направя, е да…

Погледна ме с очакване.

— Всичко, което трябва да направя, е…

Но тогава, като че ли някой ми нанесе страничен юмручен удар в главата и аз вече не помнех какво трябва да направя. Сякаш виждах отчетливо всичко изписано върху екрана на съзнанието си, но когато се обърнех, за да го прочета, част от него се оказваше изтрита, а останалото нямаше смисъл.

В първия момент отказах да повярвам. Прехвърлях таблата, обзет от паника, и се задушавах от собствените си думи. Искаше ми се да разкъсам мастилените петна и да ги накарам сами да заговорят. Някъде в тях се криеха отговорите, които знаех само допреди малко. Не точно в тях, а в онази част от съзнанието ми, което би им придало форма и смисъл и би наложило моя отпечатък върху тях.

А не можех да го направя. Не можех да се сетя какво трябваше да кажа. Всичко изчезна.

— Онова е жена… — казах аз. — … коленичила, мие пода. Искам да кажа… Не… Това е мъж с нож в ръка. — Дори когато говорех по този начин, знаех какво казвам и затова насочих разговора в друга насока. — Две фигури се борят за нещо… като кукла… Всяка я дърпа. Изглежда сякаш ще я разкъсат и… Не!… Искам да кажа две лица, които се гледат втренчено през стъкло на прозорец и…

Пометох таблата от масата и станах.

— Край на тестовете! Не искам да правя повече тестове.

— Добре, Чарли. Край за днес.

— Не само за днес. Повече няма да се върна тук. Онова, което е останало в мен, и което ти търсиш, ще го намериш в работните отчети. Повече няма да решавам лабиринти. Вече не съм лабораторна мишка. Достатъчно! Сега искам да ме оставите на мира.

— Добре, Чарли. Разбирам.

— Не, не разбираш, защото не ти се случва на теб и никой освен мен не може да го разбере. Не те виня. Ти имаш работа, която трябва да свършиш, и докторска дисертация да защитаваш, движен от онази любов към човечеството, която вече толкова рядко се среща. Имаш си свой живот, който трябва да изживееш. Освен това ние двамата не се намираме на едно и също равнище. Минах през твоя етаж, докато се изкачвах, сега минавам през него, докато слизам, а не мисля, че отново ще се кача на същия асансьор. Затова нека просто се сбогуваме тук и сега.

— Не мислиш ли, че трябва да говориш с д-р…

— Кажи довиждане на всички от мое име, моля те. Като че ли нямам желание да виждам никого засега.

Излязох от лабораторията, преди да успее да каже каквото и да е или да ме спре. Слязох с асансьора и си тръгнах от „Бийкмън“. Завинаги.

 

 

7 Октомври — Днес сутринта Строс отново се опита да ме види, но не отворих вратата. Сега искам просто да ме оставят на мира.

Вземам книга, която съм чел и на която съм се наслаждавал само преди няколко месеца и откривам, че не помня нищо. Странно усещане. Спомням си, че намирах Милтън за великолепен. Когато взех „Изгубения рай“ можах да си спомня, че ставаше дума за Адам и Ева и за Дървото на познанието, но сега вече не виждам смисъл в това.

Станах, притворих очи и видях Чарли… себе си… на шест или седем години… Седя на масата в кухнята с учебник, уча се да чета… Отново и отново повтарям думите, а майка ми седи до него… до мен…

 

 

— Опитай отново…

— „Виж Джак. Виж Джак бяга. Виж Джак виж.“

— Не! Не „Виж Джак виж“, а „Бягай, Джак, бягай!“ — сочи тя със загрубял пръст.

— „Виж Джак. Виж Джак бяга. Бягай Джак виж.“

— Не! Не се стараеш! Опитай отново!

Опитай отново… Опитай отново… Опитай отново…

— Остави момчето на мира. Плашиш го.

— Трябва да се научи. Мързелив е и не внимава.

Бягай, Джак, бягай… Бягай, Джак, бягай… Бягай, Джак, бягай… Бягай, Джак, бягай…

И после, когато вдигам поглед от масата, имам чувството, че се виждам през очите на Чарли, да държа „Изгубения рай“, и осъзнавам, че съм хванал подвързията с двете си ръце, сякаш искам да разкъсам книгата на две. Късам корицата, изтръгвам няколко страници и ги захвърлям заедно с книгата в ъгъла на стаята, където са счупените плочи. Оставям я там. Разнищени бели езици ми се присмиват, защото не мога да разбера какво казват.

Трябва да се опитам да задържа нещата, които съм научил. Моля те, Господи, не позволявай всичко да изчезне!

 

 

10 Октомври — Обикновено през нощта излизам на разходка. Скитам из улиците. Не зная защо. Предполагам, заради лицата, които виждам. Снощи не можах да си спомня къде живея. Доведе ме един полицай. Имам странното усещане, че всичко това вече ми се е случвало — преди доста време. Не ми се иска да го пиша, но продължавам да си повтарям, че единствен аз на този свят мога да опиша какво се случва, когато то става по този начин.

Не вървя, а сякаш плувам в пространството, в което нещата не са ясни и отчетливи, а покрити със сив слой. Зная какво става с мен, но нищо не мога да направя. Вървя или просто стоя на тротоара и гледам хората да отминават. Някои ме поглеждат, други — не, но никой не ми говори. Освен онзи мъж, дето дойде една вечер и ме попита дали не искам момиче. Заведе ме на едно място. Поиска десет долара предварително и аз му ги дадох, но той повече не се върна.

И тогава се сетих какъв съм глупак.

 

 

11 Октомври — Когато тази сутрин се върнах в апартамента си, намерих Алис заспала на кушетката. Беше толкова чисто, че отначало помислих, че съм сбъркал вратата, но после видях, че не е докоснала счупените плочи, скъсаните книги, нито пък нотните листове в ъгъла на стаята. Подът изскърца и тя се събуди и ме погледна.

— Здрасти — усмихна се тя, — нощна сово.

— Не сова, по-скоро додо^[3]. Тъпо додо. Как влезе тук?

— През аварийния изход. Апартамента на Фей. Обадих й се да питам за теб и тя каза, че е притеснена. Каза, че се държиш странно. Внасял си смут тук. И реших, че е време да се появя. Пооправих малко. Не мислех, че ще имаш нещо против.

— Имам против… и то много. Не искам никой да ми досажда със съжаленията си.

Отиде до огледалото и започна да реши косата си.

— Не съм тук, защото ми е жал за теб. За мен ми е жал.

— Какво трябва да означава това?

— Нищо не означава — вдигна рамене тя. — Нещо като в поемите. Просто исках да те видя.

— Какво не е наред в зоопарка?

— О, хайде, Чарли. Не ме занасяй. Прекалено дълго чаках да ми се обадиш. И реших аз да дойда при теб.

— Защо?

— Защото все още има време. И искам да го прекарам с теб.

— Това от някоя песен ли е?

— Не ми се присмивай, Чарли.

— Не се смея. Но не мога да си позволя да прекарам времето си с когото и да било. Това, което ми остава, няма да ми стигне и за мен самия.

— Не мога да повярвам, че искаш да останеш съвсем сам.

— Така е.

— Прекарахме известно време заедно, преди да се разделим. Имаше неща, за които си говорехме, неща които правехме заедно. Не продължи дълго, но беше нещо. Виж, знаехме, че това може да се случи. Не беше тайна. Аз не настоявах, Чарли, само чаках. Сега отново си горе-долу на моето равнище, нали?

Гневно крачех из апартамента.

— Но това е лудост! Няма на какво да се надяваме. Аз не смея и да си помисля за бъдещето. Гледам само назад. След няколко месеца, седмици, дни — един дявол знае — ще ме настанят в „Уорън“. Не можеш да ме последваш там.

— Не — призна тя. — Навярно дори няма да те посетя там. Отидеш ли веднъж в „Уорън“ ще направя всичко, за да те забравя. Няма да се преструвам, че не е така. Но докато си тук, не виждам причина за който и да е от двама ни да бъде сам.

Целуна ме, преди да успея да кажа нещо. Седна до мен и склони глава на гърдите ми, а аз зачаках, но паниката не идваше. Алис беше жена и може би сега Чарли щеше да разбере, че не е майка му или сестра му.

Въздъхнах облекчено, защото знаех, че кризата е преминала. Вече нищо не ме спираше. Нямаше време за страх и преструвки, защото никога, с никого другиго нямаше да е същото. Всички бариери паднаха. Бях развил нишката, която тя ми даде и бях открил как да се измъкна от лабиринта, където ме чакаше тя. Обичах я не само с тялото си.

Не искам да се преструвам, че разбирам тайнството на любовта, но този път не беше само секс, не беше само нуждата от женско тяло. Беше като полет над земята, отвъд страха и безпокойството, като приобщаване към нещо по-велико от мен самия. Напуснах за миг тъмната клетка на собственото си съзнание, за да се превърна в част от някого другиго, също както онзи ден, когато лежах на кушетката по време на сеанса. Тогава направих първата си стъпка навън към космоса, отвъд космоса, защото в него и чрез него ние се сляхме, за да сътворим отново и съхраним човешкия дух. Възвисяване и разсейване навън, и свиване и приемане на форма навътре — това е ритъмът на битието — на дишането, на ударите на сърцето, на деня и нощта. А ритъмът на телата ни отекваше като ехо в съзнанието ми. Също както тогава, в онова странно видение. Булото на сивия мрак се повдигна от съзнанието ми и светлината проникна през него до мозъка ми (колко странно, че тази светлина може да ослепява!) и тялото ми отново бе погълнато от великия космичен безкрай, пречистено в странно кръщение. Моето тяло потръпна и се отдаде, нейното тяло потръпна и прие.

Такава беше обичта ни, докато нощта изсветля в безмълвен ден. Лежах с нея и мислех колко важна е физическата любов, колко нужно е за всеки от нас да бъде в прегръдките на другия, да се отдаваме и да вземаме. Космосът се взривяваше, всяка частица поемаше в собствена орбита, и ни запращаше в тъмнината на пустото пространство. Откъсваше ни завинаги един от друг — като дете извън утробата на майката, като приятел далеч от приятеля — ние се отдалечавахме един от друг и всеки поемаше своя път към крайната цел, където стаена, чакаше самотната смърт.

Обвързването и задържането бяха актът на противодействието. Също както по време на буря хората се вкопчват един в друг, за да не бъдат отнесени през борда и да се противопоставят на опасността да бъдат разделени, така и телата ни се сляха в брънка от човешката верига, която не би позволила да бъдем пометени в нищото.

Миг преди да заспя, си спомних как беше между мен и Фей и се усмихнах. Не е чудно, че стана лесно. Просто физиология. А с Алис беше тайнство.

Сега Алис знае всичко за мен и приема факта, че ще бъдем заедно съвсем кратко време. Съгласи се да си тръгне, когато й кажа. Подобна мисъл ми причинява болка, но подозирам, че това, което имаме, е повече, отколкото някои хора намират за цял живот.

 

 

14 Октомври — Събудих се сутринта, без да зная къде съм или какво правя тук, но после я видях до себе си и си спомних. Тя чувства, когато нещо става с мен и се движи предпазливо из апартамента, приготвя закуска, чисти или просто излиза и ме оставя сам със себе си, без да задава въпроси.

Тази вечер отидохме на концерт, но аз се отегчих и си тръгнахме по средата. Изглежда вече не ми е толкова интересно. Отидох, защото знаех, че някога харесвах Стравински, но сякаш сега не ми достига търпение за него.

Единственото лошо нещо е, че присъствието на Алис около мен ме кара да се боря с това. Иска ми се да спра времето, да се замразя на това равнище и никога да не се разделям с нея.

 

 

17 Октомври — Защо не помня? Трябва да се опитам да се противопоставя на тази летаргия. Алис казва, че дни наред лежа в леглото и изглежда не зная кой и къде съм. После всичко отново се връща, аз я разпознавам и разбирам какво става. Фуги^[4], последвани от амнезия. Симптоми на второто детство… Как му казват? Сенилност? Сякаш наблюдавам отстрани как тя приижда към мен.

Всичко е подчинено на желязна логика. Следствие от ускоряването на мозъчните процеси. Толкова бързо научих толкова неща и сега мозъкът ми рязко се руши. Ами ако не допусна да се случи? Ако се съпротивлявам? Мисля за онези хора в „Уорън“, за празните усмивки, за отсъстващия израз върху лицата им. Всички им се присмиват.

Малкият Чарли Гордън е впил поглед в мен през прозореца и чака. Само не започвай отново, моля те.

 

 

18 Октомври — Забравям неща, които съм научил наскоро. Като че ли следвам класическия модел — последното научено е и първото забравено. Дали наистина беше така? По-добре отново да проверя.

Чета статията си „Ефектът Алджърнън-Гордън“ и макар да зная, че аз съм я писал, продължавам да имам чувството, че е написана от други. Дори не разбирам повечето неща в нея.

Но защо съм така раздразнителен? Особено когато Алис е толкова добра с мен. Поддържа апартамента чист и подреден, винаги прибира нещата ми, мие чиниите и събира боклука по пода. Не бива да й крещя като тази сутрин, защото тя почва да плаче, а аз не искам това да се случва. Но не биваше да прибира счупените плочи, грамофона и книгите и да ги подрежда в кашон. Побеснях. Не искам, който и да било, да докосва онези неща. Искам да ги виждам там, струпани на купчина. Искам да ми напомнят какво оставям след себе си. Ритнах кашона и разпилях всичко по пода. Казах й да го остави така.

Тъпо е. А няма причина. Предполагам, че се раздразних, защото тя мисли, че е глупаво да пазя онези неща и не ми каза, че мисли, че е глупаво. Просто се преструва, че е съвсем нормално. Снизходителна е към мен. И когато видях онзи кашон, спомних си момчето в „Уорън“ с отвратителната му лампа и как ние всички бяхме снизходителни към него и се преструвахме, че е направило нещо великолепно.

Ето това прави тя с мен, а аз не мога да го понеса.

Когато отиде в спалнята и се разплака, аз се почувствах зле и й казах, че вината е изцяло моя. Не заслужавам някой така добър като нея. Защо не мога да се овладея поне толкова, че да продължавам да я обичам? Поне толкова.

 

 

19 Октомври — Разстроена моторна активност. Все така се спъвам и изпускам различни неща. Отначало не вярвах, че аз съм виновен. Мислех, че тя променя мястото на нещата. Кофата за боклук непрекъснато ми се изпречваше на пътя, същото ставаше и със столовете, а аз мислех, че тя нарочно ги премества.

Сега разбирам, че координацията ми е нарушена. Каквото и да правя, трябва да се движа бавно. И ми е все по-трудно да пиша на машината. Защо непрекъснато обвинявам Алис? И защо тя не спори с мен? Това ме дразни още повече, защото виждам съжалението, изписано на лицето й.

Телевизорът вече е единственото ми удоволствие. Повечето време през деня гледам различни състезания, стари филми, сапунени опери и дори детските програми и анимационни филмчета. И не мога да се заставя да го изключа. Късно през нощта са старите филми, филмите на ужасите, късното шоу и късното късно шоу и дори кратката церемония, преди прекратяването на излъчването по канала и „Обсипаният със звезди флаг“, който се вее на заден план и накрая тестовата схема, която се втренчва в мен от немигащото око на малкия квадратен „прозорец“…

Защо винаги гледам на живота през прозорец?

И след като всичко приключи, чувствам се уморен от самия себе си, защото ми остава толкова малко време за четене, писане и размисъл и би трябвало да бъда по-предпазлив и да не тровя мозъка си с тези долнопробни боклуци, адресирани до детето в мен. Особено в мен, защото при мен детето опитомява мозъка ми.

Зная всичко това, но когато Алис ми напомня да не си пилея времето, аз се сърдя и й казвам да ме остави на мира.

Мисля, че продължавам да гледам телевизия, защото за мен е важно да не мисля, да не си спомням пекарната, майка ми, баща ми, Норма. Искам вече да забравя миналото.

Днес преживях ужасен шок. Взех копие на статия, която бях използвал в изследването си — „За целостта на психиката“ на Крьогер, за да видя дали няма да ми помогне да разбера статията, която бях написал и онова, което съм правил. Отначало помислих, че очите ми не са наред. После осъзнах, че вече не мога да чета немски. Опитах с други езици. Всичко беше изчезнало.

 

 

21 Октомври — Алис си отиде. Да видим дали ще мога да си спомня. Всичко започна, когато тя каза, че не може да живее в такава бъркотия — с разпилените по пода разкъсани книги, хартии и плочи.

— Остави всичко на мястото си — предупредих я аз.

— Защо искаш да живееш така?

— Искам всяко нещо да е на мястото, където съм го оставил. Искам да виждам всичко това тук. Представа нямаш какво означава в теб да става нещо, което не можеш да видиш, нито да контролираш и да осъзнаваш, че всичко ти се изплъзва.

— Прав си. Никога не съм твърдяла, че мога да разбера нещата, които стават с теб. Нито когато беше прекалено интелигентен за мен, нито пък сега. Но ще ти кажа нещо. Преди операцията не беше такъв. Не затъваше в собствената си мръсотия и самосъжаление, не промиваше мозъка си с това вечно висене пред телевизора, който не загасваш и денем и нощем, не ръмжеше и не се зъбеше на хората. В теб имаше нещо, което ни караше да те уважаваме — дори такъв, какъвто беше. В теб имаше нещо, което преди не бях забелязвала у хора със забавено развитие.

— Не съжалявам заради експеримента.

— Нито пък аз, но ти загуби това, което имаше преди. Преди имаше усмивка…

— Празна, тъпа усмивка…

— Не, топла, истинска усмивка, с която търсеше обичта на хората.

— А те ми погаждаха номера и ми се присмиваха.

— Да, но въпреки че не разбираше защо се смеят, ти чувстваше, че щом могат да ти се смеят, те могат и да те харесват. А ти искаше да те харесват. Държеше се като дете. Дори се надсмиваше над себе си с другите.

— Точно сега не ми се ще да се надсмивам над себе си, ако не възразяваш.

Опитваше се да не се разплаче. Предполагам, че исках точно това.

— За мен беше много важно да уча. Мислех, че така ще накарам хората да ме харесват. Хранех илюзии, че ще си спечеля приятели. А това е нещо, което заслужава присмех, нали?

— Високият коефициент на интелигентност не е всичко.

Побеснях. Навярно защото не ми беше съвсем ясно накъде бие. Все по-често през тези дни тя отбягваше да говори направо и не казваше онова, което мисли. Само намекваше за нещата. Говореше със заобикалки и очакваше от мен да разбера мислите й. А аз слушах и се преструвах, че разбирам, но вътрешно се страхувах да не се досети, че смисълът ми убягва.

— Мисля, че е време да си тръгнеш.

Лицето й почервеня.

— Не още, Чарли. Все още не е дошло времето. Не ме отпращай.

— Правиш всичко по-трудно за мен. Винаги се преструваш, че мога да правя и разбирам неща, които сега са далеч от мен. Притесняваш ме. Също като майка ми…

— Това не е вярно!

— Всичко, което правиш, го потвърждава. Начинът, по който прибираш и чистиш след мен, начинът, по който уж случайно оставяш книги, които мислиш, че ще ми бъде интересно отново да прочета, начинът, по който ми съобщаваш новините и се опитваш да ме накараш да мисля. Казваш, че не влагаш някакъв особен смисъл, но всяко твое действие само подсказва важността на онова, което се случва. Учителка до мозъка на костите си. Не искам да ходя на концерти, в музеи или на чужди филми, или да правя нещо, което би ме накарало да се опитвам да мисля за живота или за себе си.

— Чарли…

— Просто ме остави на мира. Вече не съм същият. Разпадам се и не те искам тук.

Разплака се. Следобеда опакова нещата си и си отиде. Сега апартаментът е тих и празен.

 

 

25 Октомври — Прогресивно влошаване. Отказах се да използвам пишещата машина. Прекалено лоша координация. Отсега нататък ще трябва да пиша тези доклади на ръка.

Мислих много за онова, което Алис ми каза, и после изведнъж ми дойде наум, че ако продължа да чета и заучавам нови неща, въпреки че забравям старите, ще мога да съхраня интелигентността си. Сега пътувам с ескалатора надолу. Ако стоя неподвижен, ще стигна дъното, но ако започна да тичам, може би поне ще остана на същото място. Важното е да продължавам да се движа нагоре, независимо какво става.

Така че отидох в библиотеката и си взех книги за четене. Сега чета много. Повечето книги са прекалено трудни за мен, но това не ме притеснява. Докато чета, ще научавам нови неща и няма да забравя да чета. Това е най-важното нещо. Ако продължавам да чета, сигурно ще се съхраня.

Д-р Строс намина в деня, след като Алис си тръгна. Допускам, че тя му е разказала за мен. Престори се, че се интересува само от работните отчети, но аз му казах, че ще му ги изпращам. Не искам да идва тук. Казах му, че не трябва да се тревожи за мен, защото когато реша, че повече не мога да се грижа за себе си, ще се кача на влака и ще отида в „Уорън“.

Казах му, че когато времето дойде, предпочитам да отида сам.

Исках да поговоря с Фей, но виждам, че се страхува от мен. Предполагам мисли, че съм се побъркал. Снощи се прибра с някого — изглеждаше доста по-млад от нея.

Тази сутрин хазяйката — г-жа Муни се качи и ми донесе купа горещ пилешки бульон и малко пиле. Каза, че искала само да ме види как я карам. Казах й, че имам какво да ям, но тя така или иначе я остави. Хареса ми. Престори се, че го прави по своя воля, но все още не съм толкова глупав. Алис или д-р Строс трябва да са й казали да ме наглежда. Е, няма нищо. Тя е мила стара дама с ирландски акцент и много обича да говори за хората от блока. Видя бъркотията по пода на апартамента ми, но замълча. Предполагам, че всичко е наред.

 

 

1 Ноември — Измина цяла седмица откакто се осмелих отново да пиша. Не зная къде отива това време. Днес е неделя зная защото мога да видя през прозореца хората да отиват в църквата от другата страна на улицата. Мисля че съм лежал в леглото цялата седмица но помня че г-жа Муни няколко пъти ми носи храна и ме пита дали не съм болен.

Какво да правя със себе си? Не мога само да вися тук съвсем сам и да гледам през прозореца. Трябва да се зема в ръце. Все си повтарям, че трябва да направя нещо но после забравям или може би просто е по лесно да не правя това дето си казвам че ще направя.

Още имам някои книги от библиотеката, но повечето са прекалено трудни за мен. Сега чета много детективски романи и книги за крале и кралици от едно време. Прочетох една книга за един човек който мислел че е рицар и излязал на стар кон с приятеля си. Ама независимо какво правел винаги свършвал бит или оскърбен. Както когато мислел че вятърните мелници са дракони. Отначало мислех че е глупава книга защото ако той не е бил луд той можеше да види че мелниците не са дракони и че няма такива неща като магьосници и омагьосани замъци но после си спомних че тук има и нещо друго което всичко това би трябвало да значи — нещо което историята не казва ами само подсказва. Като това дето има други значения. Но аз не зная какви. Ядосах се защото мисля че преди знаех. Но аз продължавам с мойто четене и учене на нови неща всеки ден и аз зная че това ще ми помогне.

Зная че трябваше да напиша някои работни отчети преди тъй че те да знаят какво става с мен. Но писането ми е по-трудно. Трябва да търся даже лесни думи в речника сега и това ме кара да се ядосвам на себе си.

 

 

2 Ноември — Забравих да напиша в вчерашния работен отчет за жената от блока от другата страна на пътя един етаж по долу. Миналата седмица я видях прес прозореца на кухнята ми. Не зная името й и даже как изглежда но всяка вечер около единайсе тя отива в своята баня да се къпе. Тя никога не дърпа пердето и прес моят прозорец когато исгася мойте светлини аз мога да я виждам от врата на долу когато тя излиза от банята да се бърше.

Това ме възбужда и когато дамата исгаси светлините аз се чуствам разочарован и самотен. Изка ми се да можех някой път да я видя как исглежда дали е хубава или какво. Зная че не е хубаво да гледаш жена когато тя е така но нищо не мога да направя. Както и да е какво значние има за нея щом тя не знае че гледам.

Сега е почти единайсе. Време за банята й. Тъй че по добре да ходя да гледам…

 

 

5 Ноем — Г-жа Муни е много растроена за мене. Тя казва че така както се излежавам по цял ден и не правя ништо много и на помням за нейния син преди да го изфърли от къщата. Тя каза че не обича бесделниците. Ако съм болен тва е едно нещо ама ако съм бесделник тва е друго нешто и няма полза за мене. Аз и казах че аз мислия че съм болен.

Опитвам се да чета малко секи ден по вече разкази но понякога аз трябва да чета едно и също нешто отново и отново защото не зная какво то означава. И е трудно да пиша. Аз зная че трябва да търся сички думи в речника но прес цялото време съм много уморен.

После се сетих да исползвам само лесните думи в место дългите трудни. Тва пести време. На вън става хладно но аз още слагам цветя на гроба на Алджърнън. Г-жа Муни мисли че съм глупак да слагам цветя на гроба на мишка но аз й казах че Алджърнън е бил спецялна мишка.

Наминах да посетя Фей от другата страна на коридора. Но тя ми каза да се махам и да не се връштам вече. Тя си сложи нова брава на вратата й.

 

 

9 Ном — Неделя отново. Нямам кво да правя да си намеря работа сега за щото теливизорът ми е счупен и аз се забравям да го оправя. Мисля че трябва да съм загубил чека от тоя месец от колежа. Не помния.

Имам ужасни главоболия и азпирините не помагът много. Г-жа Муни сега вярва че нъистина съм много болен и много и е мъчно за мене. Тя е великолепна жена кога то някой е болен. Навън вече е толкоз студено че трябва да нося два пуловера.

Дамата прес улицата вече си пуска пердетата тъй че аз вече не мога да гледъм. Тоя мой скапън къзмет.

 

 

10 Новм — Г-жа Муни извика един странен доктор да ме види. Исплаши се да не умра. Аз казах на доктора че не съм много болен и само забравиям понякога. Той ме попита дали имам някви приятели или роднини и аз казах не аз нямам никви. Аз му казах че аз имах приятел Алджърнън преди но той беше мишка и ние правихме сътизания заедно. Той ме исгледа малко страно сякаш си по мисли че съм луд.

Той се усмихна когато му казах че съм бил гении. Той ми говореше като че ли съм бебе и той намигна на г-жа Муни. Побиснях щото той ми се подиграваше и присмивъше и аз го исгоних на вън и заключих врътата.

Мислия че зная защо нямъм къзмет. Щото си исгубих мойто заишко кръче и мойта поткова. Трябва бързо да си набавя ново заишко кръче.

 

 

11 Новм — Др Строс доде до врътата днес и Алис също но аз не им дадох да влязът. Ас им казъх че не искъм някой да ме вижда. Искъм за бъда уставен сам. По късно гжа Муни се къчи с няква храна и тя ми каза че те платили наема и и дали пари да купи храна и сичко дето ми трябва. Ас и казъх че не изкам да исползвъм тиа пари по вече. Тя каза парите сас пари и някои трябва да плашта или аз ше те исгоня. После тя каза защо ас не си намерия някоя работа ами вися тука.

Ас не зная някоя работа ами само работата дето преди вършех в пекарната. Ас не искам да се връштам там щото те ме знаят кога то бях умен и може те да ми се смеят. Но не зная кво друго да правя да зема пари. И аз искам да плаштам за сичко сам. Аз съм силен и аз мога да работя. Ако не мога да се грижа за себе си ше утида в Уорън. Ас не ща милос от никой.

 

 

15 Новм — Гледъх някои от моите стари работни отчети и е много страно ама немога да чета квото съм писъл. Мога да расбера някои от думите ама те нямът смисал. Ас мислия че ас съм ги писал ама не помния толкоз добре. Много бързо се исморям кога то се упитвъм да чета някои от книгите дето купих от другерята. Освен тия с картинките с хубавте момичета. Хъресва ми да ги гледъм ама сънувъм страни нешта за тях. Не е хубъво. По вече няма да ги копувъм. В една от тия книги ас видях че те имът магичска пудра дето те прави силен и умен и да правиш много нешта. Ас мисля че може да испратя и да купя малко за мене.

 

 

16 Нов — Алис дойде до врътата пак но ас и казах махни се не ща да те видя. Тя се разплака и ас се расплаках също ама няма да я пусна щото не я ща дами се смее. Ас и казъх че не я хъресвъм вече нито пък искам да бъда умен по вече. Тва не вярно обаче. Ас още я обичъм и ас още искъм дасъм умен ама тряваше да кажа така че да си тръгне. Гжа Муни ми каза че Алис донесла още пари да се грижи за мене и за наема. Не го ща тва. Трябва да си нъмерия работа.

Моля… моля… неме уставяи да забравия да чета и пиша…

 

 

18 Новм — Гн Донър беше много мил кога то ас се върнах и го пупитах за мойта стара работа в пикарнъта. Първо той беше много пудосрителен но ас му казъх кво ми се е случило и после той исглеждаше много тъжен и сложи ръката си на рамото ми и каза Чарли ти имъш кураш.

Сички ме гледъха като слязох по стълбите и почнах работа по метенето на клозета като приди. Ас си казах на себе си Чарли ако те почнат дати се пудиграват недей да им се сърдиш за щото ти помниш че те не са толкоз умни както ти приди мислеше че са. И при тва те приди ти бяха прятели и ако те ти се смеят тва ништо не значи щото те те хъресвът при тва.

Един от новите мъже дето дошъл на работа след като съм си отишъл неговото име е Маиър Клаус ми направи нешто лошо. Той доде при мене кога то ас товарех чувалте с бръшното и той каза здрасти Чарли чувам че си много умен пич — голям чишит си бил. Кажи нешто интилигетно. Почуствах се зле щото по начина по който ми говореше можех да кажа че ми се пудиграва. Тъй че аз си продължих работата. Но тогава той дойде и ме сграбчи за ръката наистина здраво и ми се раскрищтия. Когато ти говоря момче по добре ме случай. Или ше ти счупия ръката. Той ми исви ръката тъй че ме заболя и ас се исплаших че той ше ми я счупи както каза. И той се смейше и ми я исвивъше и ас не знаех кво да правя. Ас толкоз се исплаших че се почуствах както когато ше заплача ама не заплаках и после ас трябвъше да ходя до банята нешто страшно. Моят стомах целият се сгърчи вътре също като че ли ше се пръсна ако не утида веднъга… щото ас не мога да го спра.

Ас му казах моля те пусни ме щото ас трябва да утида в тоалетната но той само ми се смейше и ас не знаех кво да правя. Затуй почнах да плача. Пусни ме. Пусни ме. И после го направих. То утиде в панталона ми и то миришеше лошо и ас плачех. Той ме пусна тогава и направи гадна физиономия и той исглеждаше убъркан тогава. Той каза за бога ас нямах ништо в предвид Чарли.

Но тогава Джо Карп доде и грабна Клаус за ризата и каза устави го намира ти шибъно копле или ше ти счупя връта. Чарли е добро момче и никой няма да се закача с него без да отговаря. Ас се по чусвах засрамен и побягнах към тоалетната да се почистя и сменя дрехите си.

Когато се върнах Франк беше там и Джо му разправяше и после Димпи влезе и те му разправиха и той каза че те ше исфърлят Клаус. Те ше кажът на гн Донър да го уволни. Ас им казъх че не мисля че той трява да бъде уволнен и да си търси друга работа защото той има жена и дете. И при тва той каза че съжалява за тва детоми го направи. И аз помня колко бях тъжен когато трябваша да бъда уволнен от пекарната и да си тръгна. И аз казах Клаус трябва да получи втори шанз щото той вече няма да ми направи нищо лошо.

По късно Джимпи дойде и той куцаше на болния си крак и той каза Чарли ако някой те беспокои или иска да те исползва ти исвикай мен или Джо или Франк и ние ше го управим. Ние искаме да не забравяш че тука имаш прятели и даже не го забравяй. Аз казах благодаря Джимпи. Тва ме накара да се почуствам добре.

Хубаво е да имаш прятели.

 

 

21 нов — Днес напавих нещо тъпо забравих че вече не съм в класа на гца Киниън в центара за възрасни като някога. Ас утидох и седнах на старото си място в дъното н стайата и тя ме погледна страно и тя каза Чарли къде беше. Ас й казах здрасти гце Киниън ас съм гонов за моят урок днеска само дето съм си исгубил книгата дето я исползвахме.

Тя почна да плаче и исбяга от стаята и сички ме гледъха и ас видях че много от тях не са хоръта дето бяха в моят клас.

После извиднъж си спомних някои нешта за опрацята и дето станъх умен и аз казах свети дим тоя път наистина го докаръх като Чарли Гордън. Тръгнах си преди тя да се върне в стайята.

За тва ас се махам от тука за добро в училиштето на прюта Уорън. Не искам да правя ништо като тва пак. Не искам гца Киниън да ме сажлява. Аз зная че в пекарната сички ме съжляват и ас не искам и тва тъй че утивам на идно място дето там са повечето хора като мене и наникой не му пука че Чарли Гордън веднъж е бил гении а сега не може даже една книга да прочете или да пише добре.

Земам малко книги с мене и даже и дане мога да ги чета аз ше се упръжнявам много и може даже да стана малко по умен от колкото съм бил преди опрацията без опрация. Ас имам едно ново зайшко краче и пени за къзмет и даже малко от уная магческа пудра ми остана и можби те ше ми помогнът.

Ако някога прочтеш тва гце Киниън не ме съжлявай. Ас се радвъм че имах втори шанз в живота както ти каза да бъда умен щото ас научих много нешта дето не са от тоя свят и ас съм благодарен че съм видял всичко тва даже и за малко. И ас се радвам че открих сичко за смейството ми и за мене. Сякаш никога не съм имъл смейство до като не си спомних за тях и не ги видях и сега ас зная че имъм смейство и ас бях личност точно като сички.

Не зная за що отново съм тъп или кво лошо нъправих. Можби щото не бях достатчно упорит или някой ми сложи тва урочасъно ай ку. Но ако се упитъм и се упръниявам много можби ас ше стана малко по умен и ше зная какво са сички думи. Ас помния малко какво добро чуство имах с синията книга дето прочетох с скъсната курица. И като си зътворя учите ас мислия за мъжа дето скъса книгата и той прилича на мене само дето той исглежда раслично и той говори расличноно ас не мислия че съм ас щото то е като да го гледам прес просорец.

Както и да е ас за тва ше се упитвам да ставам умен тъй че да мога отново да имам тва чуство. Не е лошо да знайш нешта и да бъдеш умен и ас искам да зная сичко в циля свят. Иска ми се да бях умен веднъга. Ако можех щях да седна и да чета прес цялто време.

Както и дае на бас че съм първя малоумен в света дето е открил нешто важно за наукъта. Ас направих нешто ама не пмония кво. Тъй че дпускам че съм го нъравил за сички мълоумни хора къто мене в Уорън и по целия свят.

Движдане гце Киниън и др Строс и сички…

П.П. моля да кажте на проф Немур дане бъде такъв кисел кога то хорта му се смейят и той ше има повче прятели. Лесно е да имаш прятели ако оставиш хорта да ти се смейят. Ас ше имам много прятели дето утивъм.

П.П. молия ако имате въсможнос сложете малко цветия на гроба на Алджърнън в задня двор.