Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Flowers for Algernon = Charly, 1959, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елика Рафи, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2021)
Издание:
Автор: Даниел Кийс
Заглавие: Цветя за Алджърнън
Преводач: Елика Рафи
Година на превод: 1997
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Кибеа“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1997
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Балкан прес
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-474-105-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10367
История
- —Добавяне
Работен отчет 13
10 Юни — В един стратоджет[1] сме и се готвим да отлетим за Чикаго. Дължа този работен отчет на Бърт, комуто принадлежи блестящата идея да го издиктувам на касетофон, а в Чикаго някой стенограф да го напечата. Немур одобри идеята. Всъщност, той иска да използвам касетофона до последната минута. Убеден е, че ще бъде сполучливо допълнение към научния доклад, ако в края на сесията пуснат последния запис.
И така, ето ме, седя тук, в отделения за нас сектор на самолета, на път за Чикаго. Опитвам се да свикна да мисля на глас, а и със звука на гласа си. Надявам се машинописката да се справи с всичкита „ъ-ъ“, „хъм“ и „а-а“ и да направи така, че на хартия текста да изглежда естествено. (Не съм в състояние да овладея парализата, която ме обзема при мисълта, че стотици хора ще чуят думите, които произнасям сега.)
Чувствам главата си съвсем празна. В момента усещанията ми са по-важни от всичко останало.
Идеята да се издигна във въздуха ме ужасява.
Доколкото си спомням в дните преди операцията, изобщо не разбирах какво представляват самолетите. Никога не свързвах филмите и кадрите от телевизията с онова, което виждах да профучава над главата ми. Сега, когато се готвим да полетим, мога да мисля единствено какво би се случило, ако се разбием. Усещане за студ и мисълта, че не искам да умра. Сещам се и за онези разговори за Бога.
През последните седмици често мислех за смъртта, но не и за Бог. Случвало се е майка ми да ме води на църква, но не си спомням някога да съм свързвал това с представата за Бог. Тя често Го споменаваше и аз трябваше да Му се моля вечер, но никога не съм се замислял кой знае колко за това. Спомням си Го като някакъв далечен чичо с дълга брада на трон (като Дядо Коледа на големия си стол в универсалния магазин, който те слага на коляното си и те пита дали си бил добър и какво искаш да ти даде.) Тя се боеше от Него, но така или иначе, просеше облаги. Баща ми никога не Го споменаваше — сякаш Бог беше един от роднините на Роуз, с които той предпочиташе да няма вземане-даване.
— Самолетът е готов за полет, сър. Мога ли да ви помогна да затегнете колана си?
— Трябва ли? Не понасям да бъда овързан.
— Само докато самолетът се издигне.
— Бих предпочел да не го правя, ако не е необходимо. Страхувам се да бъда овързан така. От това сигурно ще ми прилошее.
— Такива са наредбите, сър. Нека ви помогна.
— Не! Сам ще се справя.
— Не… Това минава оттук.
— Чакайте, ъ-ъ… Добре.
Странно. Няма от какво да се страхувам. Коланът не е толкова стегнат, не те наранява. Защо мисълта, че трябва да го сложа, е така ужасяваща? Тази мисъл и вибрациите на излитащия самолет. Извънмерно безпокойство, напълно несъответстващо на ситуацията… Трябва да има нещо друго… Какво?… Да полетя високо през тъмните облаци… Затегнете коланите… Овързан… Обтегнат напред… Мирис на пропита с пот кожа… Вибрации и тътен в ушите ми.
През прозореца — в облаците — виждам Чарли. Трудно е да определя възрастта му. На около пет години е. Преди Норма…
— Готова ли си вече? — Баща му идва до вратата. Огромен, тежък, под очите с торбички и двойна брадичка. Изглежда уморен. — Попитах те, готова ли си?
— Секунда само — отвръща Роуз. — Слагам си шапката. Виж дали ризата му е закопчана и връзките на обувките му — завързани.
— Хайде, да приключваме с тая история.
— Къде? — пита Чарли. — Къде… Чарли… отива?
Баща му го поглежда и мръщи вежди. Мат Гордън никога не знае как да реагира на въпросите на сина си.
Роуз се появява на вратата на спалнята и оправя воалетката на шапката си. Прилича на птичка, а ръцете й — вдигнати към главата, са като криле.
— Отиваме при лекаря, който ще ти помогне да станеш умен.
Сякаш го гледа през мрежа с тази воалетка. Той винаги се страхува, когато се облекат по този начин и тръгнат да излизат, защото знае, че ще се срещнат с други хора и майка му ще бъде разстроена и сърдита.
Иска му се да избяга, но не знае къде да отиде.
— Защо трябва да му казваш това? — пита Мат.
— Защото е истина. Д-р Гуарино може да му помогне.
Мат крачи из стаята и прилича на човек, оставил всяка надежда, но готов да направи един последен опит, за да я убеди.
— Откъде знаеш? Познаваш ли го? Ако имаше нещо, което може да бъде направено, лекарите отдавна щяха да ни кажат.
— Не говори така — пронизително изпищява тя. — Не ми казвай, че не могат нищо да направят. — Сграбчва Чарли и притиска главата му към гърдите си. — Той ще бъде нормален, каквото и да трябва да направим, каквото и да струва това.
— То не е нещо, което се купува с пари.
— Говоря ти за Чарли. Твоя син… Единственото ти дете! — Тя го люлее, но е на ръба на истеричен пристъп. — Няма да слушам тези приказки. Те не разбират и затова казват, че нищо не може да се направи. Д-р Гуарино ми обясни всичко. Те няма да спонсорират откритието му, каза ми той, защото то ще докаже, че грешат. Като тия, другите учени — Пастьор и Дженингс, и останалите. Всичко ми разказа за тия твоите прехвалени доктори, дето се страхуват от прогреса.
Винаги когато отговаря на Мат по този начин, тя отново се успокоява и възвръща самообладанието си. Пуска Чарли и той отива в ъгъла, уплашен се притиска до стената и трепери.
— Виж — казва тя, — отново го разстрои.
— Аз ли?
— Винаги започваш подобни разговори в негово присъствие.
— О, господи! Хайде, давай да приключваме с тая проклета история.
По пътя към кабинета на д-р Гуарино избягват да говорят помежду си. Тишина в автобуса, тишина, докато изминават трите пресечки от автобуса до сградата в търговската част на града. След около петнайсет минути д-р Гуарино излиза в чакалнята да ги посрещне. Той е дебел и плешив и изглежда така, сякаш ще пръсне бялото медицинско сако. Чарли е очарован от гъстите бели вежди и бели мустаци, които от време на време подскачат нагоре. Понякога мустакът подскача пръв, а след него двете вежди, но понякога първо се вдигат веждите и мустакът подскача след тях.
Голямата бяла стая, в която ги въвежда Гуарино, мирише на прясна боя и е почти гола. Две бюра от едната страна на стаята, а от другата — огромен апарат с редици циферблати и четири дълги ръце като зъболекарска бормашина. До него е една черна кушетка за прегледи с плътни, подобни на ограничителни колани.
— Тъй, тъй, тъй — казва Гуарино и повдига вежди. — Значи, това е Чарли. — После здраво обхваща раменете му. — Ще станем приятели.
— Можете ли наистина да направите нещо за него, д-р Гуарино? — казва Мат. — Имали ли сте досега подобен случай? Нямаме много пари.
Веждите се спускат като капаци на прозорци. Гуарино се намръщва.
— Г-н Гордън, обещавал ли съм да направя каквото и да е? Не трябва ли първо да го прегледам? Може би нещо може да се направи, а може би не. Първо трябва да проведем физически и психологически тестове, за да определим причините за патологията. След това ще имаме достатъчно време, за да говорим за прогнозите. Всъщност, тези дни съм много зает. Съгласих се да се запозная със случая само защото провеждам специално изследване точно върху този тип нервна ретардация[2]. Разбира се, ако имате някакви опасения, може би…
Гласът му печално заглъхва, но Роуз Гордън ръгва Мат с лакът.
— Съпругът ми в никакъв случай не искаше да каже това, д-р Гуарино. Много говори. — Пак поглежда Мат и му дава знак да се извини.
Мат въздиша.
— Ако по някакъв начин можете да помогнете на Чарли, ние ще направим всичко, каквото кажете. В наше време нещата вървят трудно. Аз продавам бръснарски артикули, но всичко, каквото имам… ще се радвам, ако…
— Настоявам само за едно — казва Гуарино и свива устни, сякаш взема решение. — Веднъж като започнем, трябва да проведем целия курс на лечение. В случаи като този, резултатите често се появяват внезапно, след много месеци, без предшестващи белези на подобрение. Не че ви обещавам успех, не забравяйте. Нищо не гарантирам. Но трябва да дадете възможност процесът да протече, в противен случай, по-добре не започвайте.
Той ги гледа намръщено и мълчи, за да могат да осмислят казаното, а веждите му приличат на бели сенки, под които святкат сините му очи.
— Сега искам да ви помоля да излезете и да ме оставите да прегледам момчето.
Мат не е убеден, че трябва да остави Чарли насаме с него, но Гуарино кима.
— Така е най-добре — казва той и ги съпровожда до чакалнята. — Резултатите винаги са по-достоверни, ако двамата с пациента сме сами по време на психосубстанционните тестове. Външните дразнители дават странични ефекти върху отделните скали.
Роуз отправя победоносна усмивка към съпруга си и Мат покорно тръгва след нея.
Останал насаме с Чарли, д-р Гуарино го потупва по главата. Усмивката му е подкупваща.
— Хайде, детенце. На леглото.
Когато Чарли не реагира, той внимателно го вдига на тапицираното с кожа легло и здраво го завързва с тежките, подобни на ципа колани. Леглото мирише на пропита с пот кожа.
— Мамааа!
— Тя е отвън. Не се страхувай, Чарли. Изобщо няма да боли.
— Искам мама! — Чарли е объркан от това, че не може да се движи. Изобщо не разбира какво правят с него, но е имало и други лекари, които не са били толкова внимателни след като родителите му са напуснали стаята.
Гуарино се опитва да го успокои.
— Тихо, детенце. Няма от какво да се страхуваш. Виждаш ли този голям апарат тук? Знаеш ли какво ще направя с него?
Чарли притихва, но после си спомня думите на майка си.
— Ще направиш мене умен.
— Точно така. Поне знаеш защо си тук. Сега само затвори очи и се отпусни, докато аз включа тия копчета. Ще се чуе силен шум, като самолет, но няма да те заболи. И тогава ще разберем дали можем да те направим малко по-умен отколкото си сега.
Гуарино щраква ключа, голямата машина бръмчи, а червените и сини лампички мигат. Чарли е ужасен. Свива се и трепери, като се опитва да се освободи от ремъците, с които е привързан към леглото.
Започва да пищи, но Гуарино бързо затъква някаква кърпа в устата му.
— Сега, сега, Чарли. Не така. Бъди добро момче. Казах ти, няма да боли.
Той се опитва отново да изкрещи, задавя се и от гърлото му излиза глух стон. Повръща му се, чувства лепкавата влага по краката си и миризмата му подсказва, че майка му ще го напляска и ще го накаже да стои в ъгъла, задето го е направил в панталоните си. Но той не може да се овладее. Винаги когато се чувства така, хванат в капан, го обзема паника и той не може да се сдържи и се цапа. Души се… Зле му е… Повдига му се… Всичко потъва в тъмнина…
Няма как да разбере колко време е минало, но когато отваря очи, кърпата е махната от устата му и коланите са развързани. Д-р Гуарино се преструва, че не чувства вонята.
— Ето, видя, че изобщо не боли, нали?
— Н-не…
— Ами защо тогава трепериш така? Аз само използвах този апарат, за да те направя по-умен и това е всичко. Как се чувстваш сега, когато си по-умен от преди?
Забравил ужаса, Чарли гледа машината с широко отворени очи.
— По-умен ли съм сега?
— Разбира се. Ъ-ъ, дръпни се ей-там. Как се чувстваш?
— Мокър. Направих го.
— Да, е… ъ-ъ… другия път няма да правиш така, нали? Знаеш, че не боли и вече няма да се плашиш. Сега искам да кажа на твоята майка колко умен се чувстваш и тя ще те води тук два пъти седмично за късовълнова енцефало-рекондиция[3] и ти ще ставаш по-умен, и по-умен, и по-умен.
Чарли се усмихва.
— Аз мога да ходя назад.
— Така ли? Я да видим — казва Гуарино и затваря папката си с престорено вълнение. — Искам да видя.
Бавно и с голямо усилие Чарли прави няколко крачки назад и се препъва в леглото за прегледи. Гуарино се усмихва и кима.
— Ето, на това му викам аз постижение. Ти само почакай. Преди още да сме приключили, ще станеш най-умното момче в квартала.
След толкова похвали и внимание, Чарли пламва от удоволствие. Не му се случва често някой да му се усмихне и да му каже, че е свършил нещо добре. Започва да забравя дори и ужаса от машината и това, че е бил завързан.
— В целия квартал? — Представата набъбва в него, целия го изпълва и въздухът не достига дробовете му, макар че той се опитва, много се опитва. — По-умен даже и от Хайми?
— И от Хайми по-умен — отново се усмихва Гуарино и кима.
Чарли гледа машината с ново учудване и внимание. Тази машина ще го направи по-умен от Хайми, който знае как да чете и пише и е при младите скаути.
— Твоя ли е тая машина?
— Още не. На банката е. Но скоро ще бъде моя и тогава ще мога да направя много момчета като теб умни. — Той потупва Чарли по главата и казва: — Ти си много по-добър от повечето нормални деца, които майките им водят тук, защото се надяват, че мога да вдигна коефициента им на интелигентност и да направя гении от тях.
— Те ще станат ли тъпаци, ако вдигнеш очите им?[4] — Той слага ръце на лицето си, за да види дали машината не е вдигнала очите му. — Ще ме направиш ли тъпак?
Гуарино се разсмива приятелски и стисва Чарли за рамото.
— Не, Чарли. Няма от какво да се страхуваш. Само лошите малки магарета стават тъпаци. Ти ще си останеш такъв, какъвто си сега — едно мило дете. — После замълчава за миг и добавя: — Разбира се, малко по-умен.
Той отключва вратата и извежда Чарли при родителите му.
— Ето ви го, приятели. Нищо му няма след експеримента. Послушно момче. Мисля, че ще станем добри приятели, нали, Чарли?
Чарли кима. Иска му се д-р Гуарино да го хареса, но е ужасен, когато забелязва изражението върху лицето на майка си.
— Чарли! Какво си направил?
— Просто случайност, г-жо Гордън. За пръв път му е и се изплаши. Но не го винете, не го и наказвайте. Не искам да свързва наказанието с идването си тук.
Но Роуз Гордън ще припадне от притеснение.
— Отвратително е! Не зная какво да правя, д-р Гуарино. Дори и когато е вкъщи, пак забравя. А понякога и пред чужди хора. Толкова се срамувам, когато прави така.
Отвращението, изписано върху лицето на майка му, го кара да трепери. Преди миг само беше забравил колко е лош и как кара родителите си да страдат. Не знае защо, но когато тя каже, че я кара да страда, това го плаши. Когато тя плаче и му крещи, той извръща глава към стената и тихичко стене.
— Не го разстройвайте, г-жо Гордън, и не се притеснявайте. Водете го тук във вторник и четвъртък всяка седмица по това време.
— Ама наистина ли ще има полза от това? — пита Мат. — Десет долара са много…
— Мат! — Тя се вкопчва в ръкава му. — В момент като този, това ли трябваше да кажеш? Твоя плът и кръв е, и може би с Божията помощ д-р Гуарино ще го направи като другите деца, а ти говориш за пари!
Мат Гордън понечва да се защити, но после размисля и вади портфейла си.
— Моля ви… — въздиша Гуарино, сякаш видът на парите го смущава. — Асистентката ми на бюрото отпред ще уреди финансовите въпроси. Благодаря. — Той леко се покланя към Роуз, разтърсва ръката на Мат и потупва Чарли по гърба. — Добро момче. Много добро. — После отново се усмихва и изчезва зад вратата на кабинета си.
Спорят през целия път към къщи. Мат се оплаква, че търговията с бръснарски артикули не върви и че спестяванията им се топят. В отговор Роуз крещи пронизително, че по-важно от всичко е да направят Чарли нормален.
Чарли скимти, изплашен от скандала помежду им. Гневът в гласовете им му причинява болка. В мига, в който влизат в апартамента, той се отскубва и тича към ъгъла на кухнята, зад вратата, и застава с притисната към стената глава. Трепери и стене.
Те не му обръщат внимание. Забравили са, че трябва да го почистят и сменят дрехите му.
— Не съм истеричка. Само ми е писнало да се оплакваш всеки път, когато се опитам да направя нещо за сина ти. Не ти пука. На теб просто не ти пука.
— Не е вярно! Но знам, че нищо не можем да направим. Да имаш дете като него е кръст. Носиш го и го обичаш. Него аз мога да понеса, но вече не издържам твоите глупости. Пръсна всичките ни спестявания по мошеници и шарлатани. А това бяха пари, с които можех да започна свой бизнес. Да. Не ме гледай така. С парите, които хвърли на боклука, за да направиш нещо невъзможно, можех да си отворя собствена бръснарница, а не да се трепя с тая търговия по десет часа на ден. Моя собствена бръснарница с хора, които работят за мен!
— Престани да крещиш! Погледни го, той трепери!
— Майната ти. Сега вече зная кой е глупакът тук. Аз! Щото те слушам. — Той изфучава навън и тръшва вратата зад себе си.
* * *
— Съжалявам, че ви прекъсвам, сър. След няколко минути ще се приземим. Трябва отново да затегнете колана си… О, той е на вас! Бил сте със затегнат колан през целия път от Ню Йорк! Цели два часа…
— Съвсем забравих за него. Сега ще го оставя така, докато се приземим. Изглежда вече не ме безпокои.
* * *
Сега разбирам откъде е необикновената мотивация да стана умен, която в първия момент толкова учудваше всички. Роуз Гордън живееше с тази мисъл нощ и ден. Чарли е малоумен. Нейният страх, нейната вина, нейният позор. Мечтаеше да направи нещо. И вечният, неизбежният въпрос: чия е вината — нейна или на Мат? Едва когато Норма създаде у нея увереността, че може да има нормални деца и че аз съм нелепа случайност, тя сложи край на опитите си да ме променя. Но предполагам, че никога не съм преставал да се стремя да бъда умното момче, което тя искаше да има, за да ме обича.
И нещо любопитно за д-р Гуарино. Би трябвало да го ненавиждам заради това, което правеше с мен и задето злоупотребяваше с Роуз и Мат, но не мога. След онзи първи ден, винаги беше любезен. Не липсваше потупването по рамото, усмивката, окуражаващата дума, която толкова рядко ми се случваше да чуя.
Отнасяше се с мен — дори и тогава — като с човешко същество.
Може и неблагодарник да съм, но едно от нещата, които ненавиждам тук, е отношението към мен като към опитно морско свинче. Вечното напомняне на Немур, че ме е направил такъв, какъвто съм, или че някой ден ще има и други като мен, които ще станат истински човешки същества.
Как да го накарам да разбере, че не той ме е създал?
Допуска същата грешка като другите, които се смеят при вида на някой слабоумен, защото не могат да проумеят, че той има чувства като самите тях. Не разбира, че и преди да дойда тук, аз бях човек.
Уча се да потискам яда си, да не бъда толкова нетърпелив, да изчакам нещата да станат от само себе си. Предполагам, че израствам. Всеки ден научавам все повече за мен самия и спомените, които се надигаха в мен като леки вълни, сега ме заливат като океан.
11 Юни — Недоразуменията започнаха от момента, в който пристигнахме в хотел „Чалмърс“ в Чикаго и открихме, че заради някаква грешка стаята ни няма да бъде свободна до вечерта на следващия ден и че ще трябва да отседнем в близкия хотел „Индипендънс“. Немур побесня. Прие това като лична обида и се изпокара с целия персонал на хотела — от пиколото до мениджъра. Чакахме във фоайето, докато всеки един служител в хотела хукваше да търси шефа си, за да види какво може да се направи.
Стояхме смутени, докато Немур се опитваше да хване за яката чиновниците, ангажирани от Международната асоциация по психология, а около нас цареше хаос — непрекъснато пристигаше багаж и задръстваше цялото фоайе, пикола се блъскаха насам-натам с багажните си колички, участници, които не се бяха виждали цяла година, сега се срещаха и поздравяваха.
Накрая, когато стана ясно, че нищо не може да се направи, той се примири с факта, че трябва да прекараме първата си вечер в Чикаго в „Индипендънс“.
После се оказа, че в „Индипендънс“ са отседнали повечето по-млади психолози и че тук ще бъдат дадени първите приеми. Хората бяха чули за експеримента и повечето знаеха кой съм. Където и да отидехме, винаги идваше някой, който да попита за мнението ми по някакъв въпрос — от ефекта от новия данък до последните археологически разкопки във Финландия. Чувствах се провокиран и със запаса от общи познания, който имах, за мен не беше трудно да говоря почти на всякакви теми. Но малко по-късно забелязах, че Немур се дразни от вниманието, на което се радвах.
Когато една млада и привлекателна лекарка на практика в Университетската клиника „Фалмаут“ ме попита дали мога да обясня някои от причините за собствената си ретардация, аз й казах, че професор Немур е човекът, който трябва да даде отговор на този въпрос.
Това беше търсената от него възможност да демонстрира авторитета си и за пръв път, откакто се познавахме, той сложи ръката си на рамото ми.
— Не знаем точните причини за фенилкетонурията[5], от която Чарли е страдал като дете. Някаква необичайна биохимична или генетична ситуация, вероятна йонизираща радиация или дори вирусна атака върху фетуса[6] — каквото и да е, последицата е дефектен ген, произвел, да го наречем „патоензим“, провокиращ дефектни биохимични реакции. И разбира се, новосинтезираните аминокиселини се състезават с нормалните ензими и причиняват мозъчни увреждания.
Момичето се намръщи. Не очакваше лекция, но Немур вече беше взел думата и продължи в същия дух:
— Наричам това конкурираща ензимна инхибиция[7]. Нека ви дам пример, за да илюстрирам механизма. Мислете за ензима, произведен от дефектния ген, като за неподходящ ключ, който съответства на химичната ключалка на централната нервна система, но не се превърта. Понеже е там, истинският ключ — нормалният ензим — дори не може да влезе в ключалката. Тя е блокирана. Резултатът? Необратимо разрушаване на протеините в мозъчните тъкани.
— Но ако е необратимо — намеси се един от психолозите, присъединил се към групата слушатели, — как обяснявате факта, че г-н Гордън вече е преодолял ретардацията?
— О! — изграчи Немур. — Казах, че разрушаването на тъканите е необратимо, а не процесът като такъв. Много изследователи успяха да предизвикат обратен процес чрез инжектиране на препарати, които се свързват с дефектните ензими и моделират молекулната повърхност на интерфериращия ключ. Това е от решаващо значение и за нашата техника. Но първо, ние отстраняваме разрушените участъци от мозъка и позволяваме имплантираната мозъчна тъкан, предварително ревитализирана по химичен път, да продуцира мозъчни протеини в свръхнормално количество…
— Момент, професор Немур — прекъснах аз опиянението от собственото му красноречие, — какво ще кажете за трудовете на Рахаджамати в тази област?
Той ме изгледа с празен поглед.
— Рахаджамати? В статията си той критикува теорията на Танида за ензимната фузия[8] и концепцията за промяната на химичната структура на ензима, блокирал отделен етап в метаболитната верига.
Той се намръщи.
— Къде е публикуван преводът на тази статия?
— Все още не е публикуван на английски. Прочетох го само преди няколко дни в „Хинду Джърнъл ъв Сайкопатолоджи“.
Той обходи с поглед насъбралите се и вдигна рамене.
— Е, не мисля, че това е нещо, което трябва да ни тревожи. Нашите резултати сами говорят за себе си.
— Но Танида пръв предлага теорията за блокаж на патоензимите чрез комбинация и сега посочва, че…
— О, хайде, Чарли. Само защото човекът, пръв формулирал теорията, не е в състояние да каже последната дума при експерименталното й развитие. Вярвам, присъстващите тук ще се съгласят, че изследванията в Съединените щати и Великобритания далеч надминават постигнатото в Индия и Япония. Ние все още притежаваме най-добрите лаборатории и апаратура в света.
— Но това не опровергава възгледа на Рахаджамати, според…
— Сега не е нито времето, нито мястото да се занимаваме с това. Убеден съм, че всички гледни точки ще получат нужното внимание на утрешното заседание.
Той се извърна и заговори с някого за стар приятел от колежа. Сякаш не съществувах. А аз стоях там напълно слисан.
Успях да дръпна Строс настрана и го обсипах с въпроси.
— Добре, казваш ми, че съм прекалено чувствителен, когато става дума за него. Но какво казах сега, че се разстрои така?
— Караш го да се чувства посредствен и той не може да го понесе.
— За бога, говоря сериозно! Кажи ми истината.
— Чарли, трябва да престанеш да мислиш, че всеки ти се присмива. Немур не може да обсъжда статиите, защото не ги е чел. Той не ползва тези езици.
— Не чете хинди и японски? О, хайде и ти сега.
— Чарли, не всеки притежава твоя дар за езици.
— Но тогава как може да отхвърля критиката на Рахаджамати срещу метода му и съмненията на Танида относно валидността на тази тип контрол? Би трябвало да е запознат с…
— Не е… — замислено каза Строс. — Това навярно са нови статии. Не е имало време да бъдат преведени.
— Искаш да кажеш, че и ти не си ги чел?
Той сви рамене.
— Аз съм по-слаб лингвист и от него. Но съм убеден, че още преди края на последните доклади, всички журналисти ще изровят допълнителна информация.
Не заех какво да кажа. Чудовищно беше да чуя признанието, че и двамата са невежи в цели области от собствената си специалност.
— Какви езици знаеш?
— Френски, немски, испански, италиански и малко шведски, колкото да се оправям.
— И нито дума руски, китайски, португалски?
Той ми напомни, че като практикуващ психиатър и неврохирург, не му е оставало много време за езици. И единствените древни езици, които може да чете, са латински и гръцки. Нито един древен източен език.
Видях, че иска да прекрати разговора, но някак си аз не можех да оставя нещата така. Трябваше да открия до къде стигат познанията му.
И открих.
Физика: нищо повече от квантовата теория за полетата. Геология: нищо за геоморфология, стратиграфия[9] или дори петрология[10]. Нищо от микро- и макроикономическата теория. Малко математика над елементарното ниво на вариационното смятане[11], и абсолютно нищо от банаховатата алгебра[12] или римановите пространства[13]. Това беше първото от откровенията, които ме осениха през тази седмица.
Не можех да остана на приема. Измъкнах се да се разходя и да обмисля случилото се. Мошеници! И двамата. А се преструваха на гении. Но бяха просто обикновени хора, които работеха напосоки, и се правеха, че могат да разпръснат мрака. Защо всички лъжат? Никой от онези, които познавах не се оказа такъв, какъвто изглеждаше. Завих зад ъгъла и забелязах Бърт. Вървеше след мен.
— Какво става? — попитах го аз, когато той ме настигна. — Следиш ли ме?
Той сви рамене и смутено се усмихна.
— Експонат №1, звездата на шоуто. Не мога да те оставя да те отмъкне някой от тия моторизирани чикагски каубои или да те нападнат и пребият на Стейт стрийт.
— Не ми харесва да бъда под нечие попечителство.
Той тръгна до мен, дълбоко напъхал ръце в джобовете си. Избягваше погледа ми.
— Не се разстройвай, Чарли. Старецът е на ръба. Тази конференция означава много за него. Репутацията му е заложена на карта.
— Нямах представа, че сте толкова близки — подхвърлих аз. Спомних си случаите, когато Бърт се оплакваше от тесногръдието и амбициозността на професора.
— Не сме близки — погледна ме той предизвикателно. — Но Немур вложи целия си живот в това. Не е Фройд, Юнг, Павлов или Уотсън[14], но прави нещо сериозно и напълно му се е посветил. Аз го уважавам — може би, защото е обикновен човек, който е подхванал дело, достойно за великите умове, докато великите умове са заети да правят бомби.
— Би ми харесало да те чуя, че го наричаш обикновен в лицето му.
— Няма значение какво мисли той за себе си. Наистина, самомнителен е, но какво от това? Човек без его като неговото не може да се заеме с такова нещо. Виждал съм много хора като него и зная, че когато си заобиколен с толкова високомерие и ламтеж за слава, е дяволски лесно да попаднеш в капан от страхове и несигурност.
— И плиткоумие, и фалш — добавих аз. — Сега ги виждам такива, каквито са в действителност — лицемери. Подозирах Немур в това. Той винаги изглежда изплашен от нещо. Но Строс ме изненада.
Бърт забави крачка и дълбоко въздъхна. Свихме към някакъв ресторант за чаша кафе и аз не виждах лицето му, но разбрах, че е раздразнен.
— Мислиш, че не съм прав ли?
— Само зная, че измина дълъг път за доста кратко време. Вече имаш великолепен мозък, интелигентност, която реално е неизмерима, и досега успя да погълнеш толкова знания, колкото повечето хора не съумяват да натрупат през целия си живот. Но си едностранчив. Знаеш много. Вникваш в нещата. А не си развил способността да се отнасяш с разбиране или — ако трябва да използвам думата, липсва ти толерантност. Наричаш ги лицемери, но кога някой от тях е предявявал претенции, че е съвършен или свръхчовек? Те са обикновени хора. А ти си гений.
Той млъкна объркан, изведнъж осъзнал наставническия си тон.
— Продължавай.
— Виждал ли си съпругата на Немур?
— Не.
— Ако искаш да разбереш защо той винаги е под напрежение, дори и когато нещата в лабораторията и на лекциите му вървят добре, трябва да се запознаеш с Берта Немур. Не знаеш ли, че тя уреди професурата му? Не знаеш ли, че тя използва влиянието на баща си, за да му уреди стипендията на фондация „Уелбърг“! Е, сега пак тя го пришпорва с тази прибързана изява на конференцията. Докато сам не изпиташ какво означава брак с толкова амбициозна жена, не мисли, че можеш да го разбереш.
Нищо не казах, а и видях че той иска да се прибираме. Мълчахме по целия път обратно към хотела.
Гений ли съм? Не мисля така. Или поне, още не. Както Бърт би вметнал, с присъщия си стил, пародиращ евфемистичния педагогически жаргон, аз съм изключителен — демократичен термин, употребяван вместо позорните „надарен“ и „онеправдан по рождение“ (използвани, за да обозначат „феноменален“ и „изостанал в развитието си“), но в мига, в който „изключителен“ добие някакво значение за когото и да е, пак ще го подменят. Изглежда идеята е: използвай дадена фраза само докато тя не значи нищо за никого. „Изключителен“ обхваща и двете граници на спектъра, така че през целия си досегашен живот аз все съм бил изключителен.
Странно нещо е познанието. Колкото по-далеч отивам, толкова повече се убеждавам, че никога не съм разбирал дори и съществуващия около мен свят. До не толкова отдавна наивно вярвах, че мога да науча всичко, да усвоя цялото знание на света. Сега се надявам да бъда в състояние да се докосна само до усещането за наличието му, да осмисля зрънце от него.
Имам ли време?
Бърт се дразни. Намира, че ми липсва търпение. Навярно и другите мислят същото. Възпират ме и ми показват мястото. А къде ми е мястото? Кой и какво съм аз сега? Дали съм съвкупност от целия си живот, или само от последните месеци? О, да, те всички губят търпение, когато се опитвам да обсъдя това с тях. Не им харесва да признаят, че не знаят. Парадоксално е, но един обикновен човек като Немур си позволява да превръща други хора в гении. Би му харесало, ако за него мислят като за откривател на нови закони в образованието — Айнщайн на психологията. И страда от присъщия за учителя страх да не бъде изпреварен от ученика, от ужаса на майстора, да не бъде опозорен от работата на чирака си. (Не че аз съм студент на Немур или негов последовател като Бърт.)
Предполагам, че мога да разбера страха на Немур да не бъде дискредитиран като човек, качен на кокили сред гиганти. Подобен провал би го унищожил. Прекалено възрастен е, за да започне отново.
Шокиращо е наистина да откриеш истината за хората, които си почитал, от които си се възхищавал, но допускам, че Бърт е прав. Трябва да бъда търпелив с тях. Идеите им и блестящата им работа направиха експеримента възможен. Сега, когато ги изпреварих, трябва да се противопоставя на естествената склонност да ги гледам от високо.
Трябва да разбера, че когато непрекъснато ми напомнят да говоря и пиша просто, така че онези, които четат отчетите, да могат да ги разберат, те имат предвид и себе си. Но все пак се плаша от мисълта, че съдбата ми е в ръцете на хора, които не са титаните, за каквито ги мислех, хора, които не знаят всички отговори.
13 Юни — Диктувам под огромно емоционално напрежение. Зарязах всичко. Летя сам към Ню Йорк и нямам никаква представа какво ще правя, когато стигна там.
Признавам, в първия момент бях обзет от страхопочитание при вида на всички тези учени, събрали се да обменят идеи на международния конгрес в Чикаго. Ето, мислех си аз, тук нещата наистина стават. Тук ще бъде различно от безплодните колежански спорове, защото това са хора, достигнали най-високите равнища на психологическите изследвания и наука, учени, които пишат книги и изнасят лекции, авторитети, цитирани от другите. Ако Немур и Строс бяха обикновени хора, които работят свръхвъзможностите си, бях сигурен, че с другите ще бъде различно.
В уречения час Немур ни поведе през огромното фоайе с тежки барокови орнаменти и внушително извито стълбище от мрамор. Вървяхме, заобиколени от многобройна група хора, които искаха да ни стиснат ръцете, кимаха ни и ни се усмихваха. Към нас се присъединиха и други двама професори от „Бийкмън“, които пристигнаха в Чикаго едва тази сутрин. Професорите Уайт и Клингър вървяха малко вдясно и на крачка-две зад Немур и Строс, а ние с Бърт бяхме последни.
Правостоящите отстъпиха встрани, за да ни направят път в Голямата бална зала, а Немур помаха към репортерите и фотографите, които бяха дошли, за да чуят от първа ръка изумителните неща, направени с един възрастен със забавено развитие преди малко повече от три месеца.
Явно Немур беше уведомил пресата предварително.
Някои от докладите по психология, разпространени на срещата, бяха впечатляващи. Екип от Аляска демонстрира как стимулацията на различни участъци от мозъка провокира развитието на способността за по-бързо заучаване, а група от Нова Зеландия беше картографирала мозъчните участъци, контролиращи перцепцията[15] и стимулната ретенция[16].
Но имаше и доклади като изследването на П. Т. Целерман върху различията в продължителността на времето, нужно на белите плъхове, за да разучат един лабиринт със заоблени, а не прави ъгли, статията на Уърфел върху влиянието на степента на интелигентност върху реакционния потенциал при индийските маймуни. Дразня се от доклади като тези. Пари, време и усилия, пропилени за подробни анализи на неща, които нямат реален принос към науката. Бърт с право се възхищаваше от Немур и Строс, че са се посветили на нещо толкова значимо и несигурно и че не търсят незначителното и сигурното.
Само ако можеше Немур да гледа на мен като на човешко същество.
Председателят обяви доклада от университета „Бийкмън“ и ние заехме местата си зад дългата маса на трибуната — клетката на Алджърнън стоеше между мен и Бърт. Бяхме главната атракция на вечерта и щом седнахме, председателят пристъпи към нашето представяне. Нямаше да се изненадам, ако беше прогърмял от микрофона: „Дами-и-и и господа-а-а! Елате насам и вижте това шоу! Невиждано досега в света на науката! Мишка и идиот превърнати в гении пред очите ви!“.
Признавам, че се държах предизвикателно.
Но той само каза: „Следващият доклад наистина не се нуждае от представяне. Всички знаем за изумителния експеримент, извършен в университета «Бийкмън» със спонсорството на фондация «Уелбърг» под ръководството на декана на факултета по психология професор Немур, в тясно сътрудничество с д-р Строс от Невропсихиатричния център в «Бийкмън». Излишно е да споменавам огромното нетърпение, с което очакваме този доклад. Давам думата на професор Немур и д-р Строс“.
Немур прие комплиментите на председателя с благосклонно кимване и победоносно намигна към Строс.
Професор Клингър беше първият говорител от „Бийкмън“.
Бях нервен. Виждах, че и Алджърнън, разтревожен от дима, шума и непривичната обстановка, тича неспокойно из клетката си. Обхвана ме безумното желание да отворя вратата и да го пусна. Мисълта беше абсурдна, обзе ме като сърбеж, който се опитвах да потисна. Но докато слушах досадния доклад на професор Клингър върху „Предимствата на левите крайни отделения пред десните крайни отделения в Т-лабиринта“, с изненада се усетих, че си играя с резето на клетката на Алджърнън.
След малко (преди Строс и Немур да направят съобщение за коронното си постижение), Бърт щеше да прочете описание на процесите и резултатите от тестовете, повишаващи интелигентността и способността за заучаване, създадени от него за Алджърнън. Беше предвидена и демонстрация, на която Алджърнън да покаже на какво е способен. Трябваше да реши някаква задача, за да получи храната си (нещо, което все така ме възмущава!).
Не че имах нещо против Бърт. Той винаги беше прям с мен, в далеч по-голяма степен, отколкото повечето хора, но когато описваше бялата мишка с изкуствено повишена интелигентност, ставаше също толкова високомерен и неестествен като останалите. Сякаш намяташе мантията на учителите си. Предпочитах да премълчавам този въпрос повече заради приятелските си чувства към Бърт, отколкото заради други някакви съображения. Ако пуснех Алджърнън от клетката, в залата щеше да настане хаос, а в крайна сметка това беше дебютът на Бърт в надбягването на плъховете по стълбицата на академичната йерархия.
Пръстът ми стоеше върху резето на клетката и бях сигурен, че Алджърнън чете мислите ми, защото не откъсваше бонбоненорозовите си очи от движението на ръката ми. В този момент Бърт взе клетката за демонстрацията си. Обясни сложното устройство на плъзгащата се ключалка и че за да бъде задачата решена, ключалката трябва да бъде разкодирана всеки път. (Тънки пластмасови резета падат в матрица с променлив модел, контролиран от мишката, която последователно натиска серия лостове в един и същ ред.) С увеличаване интелигентността на Алджърнън се повишаваше и скоростта, с която той решаваше задачата — това беше очевидно. Но сега Бърт поясни нещо, което дотогава не знаех.
В точката на интелектуалния пик, поведението на Алджърнън започва да варира. По думите на Бърт, настъпват моменти, когато Алджърнън напълно отказва да работи — дори когато явно е гладен, а в други случаи решава задачата, но вместо да приеме храната си, започва да се блъска в стените на клетката.
Някой от публиката запита дали тези поведенчески вариации не са пряко провокирани от завишената интелигентност, но Бърт се опита да избегне конкретния отговор.
— Доколкото аз мога да преценя — каза той, — липсват достатъчно доказателства в потвърждение на подобно заключение. Има и други възможности. Не е изключено и повишената интелигентност, и поведенческите вариации на това равнище да са следствие от хирургическата намеса. Не е задължително едното да бъде функция на другото. А може това непостоянство в поведението да е присъщо единствено на Алджърнън. Не се наблюдава при нито една от останалите мишки, но пък и никоя от тях не достигна такава висока интелигентност, нито пък я запази толкова продължително време като него.
Осъзнах, че тази информация ми е спестявана. Можех да си представя причината и се разстроих, но това беше нищо в сравнение с гнева, който ме обзе, когато показаха филмите.
Не съм знаел, че първите ми прояви и тестове в лабораторията са филмирани. Ето ме, при масата, до Бърт, объркан и с отворена уста, опитвам се да мина лабиринта с електрошокова показалка. Всеки път, когато почувствам удар, върху лицето ми се изписва нелеп израз на учудване, а после устните ми отново се разтеглят в неизменната глуповата усмивка. И винаги публиката се заливаше в гръмогласен смях. Редяха се опит след опит и всеки път им беше по-смешно от преди.
Казвах си, че това не са недодялани зяпачи, горящи от дебелашко любопитство, а учени, дошли тук да търсят познание. Естествено беше филмите да им се сторят смешни, но въпреки това, когато Бърт, завладян от общото настроение, подхвърляше по някой и друг забавен коментар, ме обзе желание да безчинствам. Още по-смешно щеше да бъде, ако Алджърнън избяга от клетката си и ако можех да видя всички тези хора да се пръскат и пълзят насам-натам, за да открият малкия бял гений, който припка из залата.
Но се овладях и когато Строс се качи на подиума, желанието ми вече беше изчезнало.
Строс обстойно се спря на теорията и практиката в неврохирургията и подробно описа пилотните изследвания върху картографирането на центровете за хормонален контрол, дали му възможност да ги изолира и стимулира, и едновременно с това да отстрани областта от кортекса[17], продуцираща хормона инхибитор. Изложи теорията за ензимния блокаж и описа физическото ми състояние преди и след операцията. От ръка на ръка преминаваха и се обсъждаха фотографии (не знаех за съществуването им) и по енергично кимащите глави и усмивките виждах, че повечето от присъстващите са единодушни с него, че „тъпото, безизразно фациално[18] изражение“ е трансформирано в „буден, интелигентен вид“. Също подробно описа и отделни аспекти на терапевтичните ни сеанси, и по-специално промяната в отношението ми към свободните асоциации.
Бях дошъл тук като участник в научна демонстрация и очаквах да бъда представен, но всички продължаваха да говорят за мен, сякаш аз бях новооткрит експонат, който показваха на научния свят. За никого от присъстващите не представлявах личност, човешко същество. Непрекъснатите съпоставки „Алджърнън и Чарли“ и „Чарли и Алджърнън“ недвусмислено говореха, че за тях ние бяхме двойка експериментални животни, чието съществуване се ограничаваше зад стените на лабораторията. Но като оставим настрана гнева ми, не можех да се освободя от усещането, че нещо не е наред.
Накрая дойде ред Немур да обобщи всичко като ръководител на проекта и да обере овациите за блестящо проведения експеримент. Това беше неговият ден.
Изглеждаше внушителен на трибуната и открих, че докато говореше, аз кимах в отговор на нещата, в чиято правота вярвах. Тестовете, експеримента, операцията и последвалото интелектуално развитие бяха описани надълго и широко и речта му беше илюстрирана с цитати от работните ми отчети. Неведнъж до ушите ми достигаха съвсем лични неща или някоя нелепост, изнесена пред слушателите. Благодаря на Бога, че бях достатъчно благоразумен и запазих повечето от подробностите за отношенията между Алис и мен в личната си папка.
После, в един момент от резюмето си, той го каза:
— Ние, които работихме върху този проект в университета „Бийкмън“, сме удовлетворени от увереността, че сме поправили една грешка на природата и чрез новите си техники сме създали едно по-висше човешко същество. Когато Чарли дойде при нас, той беше отхвърлен от обществото, сам в големия град, без приятели и роднини, които да се грижат за него, без достатъчно умствен багаж, за да води нормален живот. Без минало, без контакт с настоящето, без надежда за бъдещето. Можем да кажем, че преди този експеримент Чарли Гордън не съществуваше реално…
Сам не зная защо толкова се раздразних от мисълта, че ме възприемат като нещо току-що изковано в частния им монетен двор, но си мисля, че това беше ехо на представата, която отекваше в глъбините на мозъка ми от мига, в който пристигнах в Чикаго. Искаше ми се да скоча и да покажа на всички какъв глупак е, като изкрещя в лицето му: „Аз съм човешко същество, личност — със семейство, спомени и минало, и бях такъв и преди да ме вкарате в онази операционна зала!“.
В същото бреме, дълбоко от ядрото на гнева ми изплува едно невероятно прозрение. Осъзнах какво ме безпокоеше, докато Строс говореше, а и после, когато Немур надълго и нашироко се разпростираше върху фактите. Те грешаха! Разбира се. Статистическата оценка на периода на очакване, нужен за да докаже стабилността на промяната, се основаваше на по-ранни експерименти върху интелектуалното развитие и обучение и периодите на очакване при нормално бавно схващащи или нормално интелигентни животни. Но беше повече от очевидно, че периодът на изчакване трябва да бъде удължен в случаите, когато интелектът на животното е бил изкуствено повишен два или три пъти.
Изводите на Немур бяха прибързани. Защото и на двамата с Алджърнън ни трябваше повече време, за да видим дали промяната щеше да се запази. Учените грешаха и никой не долови това. Искаше ми се да скоча и да им го кажа, но не можех да помръдна. Чувствах се като Алджърнън — хванат в мрежата на клетката, която бяха оплели около мен.
Следваха въпросите и преди да ми позволят да взема обяда си, щяха да поискат да изпълня номера си пред изтъкнатата общност. Не. Трябваше да се измъкна от тук.
— … В известен смисъл, той е продукт на съвременната експериментална психология. Вместо слабоумната какавида, товар за обществото, което трябва да се страхува от безотговорното му поведение, ние имаме човек с достойнство и чувствителност, готов да заеме мястото си като пълноценен член на обществото. Бих искал всички вие да чуете няколко думи от Чарли Гордън…
Да върви по дяволите! Даже не знаеше какво говори. В този миг изпитах непреодолим импулс. Очарован, гледах как ръката ми се плъзна, неподвластна на волята ми, и дръпна резето на клетката на Алджърнън. Когато я отворих, той вдигна глава към мен и застина за миг. После се извърна, излетя като стрела от клетката и хукна по дългата маса.
Отначало се изгуби в дамаската. Неясно бяло петно, върху бяло, докато една жена, седнала на края изпищя, скочи и събори стола си. Зад нея се обърнаха кани с вода, а после и Бърт извика:
— Алджърнън избяга!
Алджърнън скочи върху трибуната, а от там — на пода.
— Хванете го! Хванете го! — изкрещя Немур, а публиката, явно съвсем объркана, се превърна в плетеница от ръце и крака. Няколко жени (може би недотам експериментално настроени) се опитаха да се покачат на нестабилните сгъваеми столове, а други, които искаха да притиснат Алджърнън до стената ги събориха.
— Затворете задните врати! — изкрещя Бърт, който знаеше, че Алджърнън е достатъчно досетлив, за да се насочи в тази посока.
— Избяга — чух аз собствения си глас. — Страничната врата!
— Излязъл е през страничната врата — отекна нечий вик.
— Хванете го! Хванете го! — молеше Немур.
Тълпата се надигна и изсипа в коридора през Голямата бална зала, а Алджърнън хукна по покрития с кафяв килим коридор и ги въвлече в гротескна надпревара. Под масите в стил Луи XIV, около засадените в огромни глинени саксии палми, нагоре по стълбите, около ъглите, надолу по стълбите, в централното фоайе, ние тичахме след него и повличахме след себе си и други хора. Да ги гледам как тичат насам-натам във фоайето след една бяла мишка, по-умна от много от тях, беше най-забавното нещо от дълго време насам.
— Хайде, смей се! — изръмжа Немур и едва не се блъсна в мен. — Но ако не го намерим, целият експеримент е застрашен.
Престорих се, че търся Алджърнън под едно кошче за боклук.
— Знаеш ли — казах аз, — допусна грешка. А след днешния ден може би вече няма никакво значение.
Миг по-късно половин дузина жени се изсипаха от тоалетната, притиснали като обезумели полите около краката си.
— Там е! — изкрещя някой. Но надписът на стената „Дами“ за миг спря тълпата. Аз пръв пресякох невидимата бариера и влязох зад свещените врати.
Алджърнън се беше качил върху една от мивките и стоеше, вперил поглед в собственото си отражение в огледалото.
— Хайде — казах аз. — Да се махаме оттук.
Той ме остави да го взема и да го сложа в джоба на сакото си.
— Стой там тихо, докато ти кажа.
Останалите се втурнаха през летящите врати. Изглеждаха гузни, сякаш очакваха да видят кряскащи голи жени. Излязох и ги оставих да претърсват умивалнята. Чух гласа на Бърт:
— Във вентилатора има дупка. Може да се е качил там.
— Открийте накъде води — каза Строс.
— Ти върви на втория етаж — каза Немур и махна към Строс. — Аз ще сляза в мазето.
После всички се изсипаха навън от дамската тоалетна и силите се разделиха. Аз последвах на втория етаж контингента на Строс. Търсехме вентилационния отвор. Когато Строс, Уайт и последователите им свиха вдясно по коридор B, аз завих наляво по коридор C и взех асансьора до стаята си.
Затворих вратата и потупах джоба си. Подаде се един розов нос, заобиколен от бял пух и задуши наоколо.
— Само ще си събера нещата — казах аз, — и си тръгваме. Сами. Двама създадени от човека гении бегълци.
Повиках пиколо, за да свали чантите и касетофона ми в таксито, което ме чакаше, платих сметката си в хотела и излязох през въртящата се врата с обекта на издирването, удобно настанен в джоба на сакото ми. Използвах билета си за обратен полет до Ню Йорк.
Реших да не се прибирам в квартирата си, а за няколко нощи да отида на хотел. Ще го използваме като оперативна база, докато намеря мебелиран апартамент някъде в града. Искам да бъда по-близо до Таймс Скуеър.
Чувствам се добре, когато говоря за всичко това. Дори малко глупаво. Наистина не зная защо толкова се разстроих, нито пък какво правя в самолета за Ню Йорк с Алджърнън в кутия за обувки под седалката. Не трябва да се поддавам на паниката. Тази грешка не означава непременно нещо сериозно. Просто нещата не са така сигурни, както мисли Немур. Но сега накъде?
Първо трябва да се срещна с родителите си.
Може би не ми остава толкова много време, както си мислех…