Ърскин Колдуел
Земя на страдание (4)

4

Много време бе необходимо на Либи и Спенс да успокоят достатъчно Мод, за да си легне. Слънцето бе вече високо над покривите на къщите, когато на следната сутрин Спенс отвори очи. Преди последиците от тоника да преминат окончателно, Мод бе успяла да се измъкне от къщи и да тръгне ревяща из улицата. Когато той я настигна, тя удряше с юмруци по входната врата на един съсед и Спенс трябваше да й сграбчи ръцете и да я завлече до вкъщи. Виковете и писъците на Мод събудиха Чет и Мърт и те излязоха на верандата, за да видят какво става. Спенс не им обърна внимание, докато носеше Мод покрай къщата им, и те си легнаха отново. След това в продължение на един час Мод направи живота му невъзможен, като викаше и се бореше, защото смяташе, че има право да се забавлява и настояваше да покани гости. Някъде след полунощ Либи най-после успя да я убеди да си легне и скоро след това тя потъна в дълбок сън.

Спенс леко повдигна глава от възглавницата и погледна към Мод. Тя все още спеше на леглото си и той дълго време лежа буден, заслушан в тежкото й дишане. Мод бе изритала юргана, а нощницата й я нямаше.

Спенс се унесе отново в дрямка, но високият глас на Чет Митчел го стресна и събуди. Чет крещеше на Мърт за нещо, което не му бе харесало, и Спенс седна, като търкаше очи, защото знаеше, че след всичко това не би могъл да заспи отново. Той се вслушваше в гласа на Чет, когато му хрумна да погледне през вратата в съседната стая. Беше широко отворена и почти веднага усети как стомахът му болезнено се сви. Либи си беше отишла.

Скачайки от кревата, той изтича бързо бос до вратата. Не стана нужда да отива по-нататък, за да се убеди, че Либи си е отишла. Леглото бе празно и в стаята нямаше никакви нейни дрехи. Спенс се върна и с натежало сърце започна да търси панталоните и ризата си. Докато се обличаше, бе сигурен, че чу някой да изплисква леген вода в задния двор. Изтича до кухненската врата. Първото нещо, което видя, бе локва сапунена вода насред пътя между стъпалото и ъгъла на верандата. Вдигна панталона си, гледайки как водата постепенно попива в земята. С крайчеца на окото си видя, че Чет го наблюдава от своята веранда, отиде до парапета и се изплю погнусено в локвата.

— Ако някога въобще е съществувал жалък съсед, това си ти! — извика той на Чет, без да го погледне.

Чет се облегна на дирека и се засмя.

— Какво й бе на твоята бабичка снощи? — попита той след малко. — Не можеш ли да си я укротяваш, бе селяндур?

— Разбирах се отлично с нея, преди въобще да съм чувал за теб, Чет Митчел, и още мога да се разбирам.

— Ако искаш да чуеш съвета ми, дръж си старата вкъщи — провикна се Чет, — защото ако не го сториш, някой ще я сбърка със сърна и ще я вземе на мушка!

Той се наведе и вдигна нощницата на Мод от един стол. Смачка дрехата на стегнато кълбо и я хвърли към Спенс.

— Намерих това в предния си двор тази сутрин, селяко! — изруга той.

Спенс вдигна нощницата, плю в локвата и влезе в кухнята.

В печката имаше тава прясно изпечени, още топли бисквити, а кафето бе готово в кафеничето. Спенс запали огъня, за да го стопли, и извади каната със сорго от долапа. Имаше едно дълго парче наденица, останала от вечеря, и той сложи и него на масата. Докато се приготви да яде, разчупи шест бисквити и ги поля със сорго.

Кафето скоро завря и Спенс донесе кафеничето на масата. Тогава си сложи отново бисквити и сорго и си отряза ново парче наденица.

Той току-що бе изпил остатъка от кафето, когато усети, че някой се докосва до ръката му. Обърна се, мислейки, че е Мод, но видя до себе си едно от момичетата на Флойд Шарп, с коси като кълчища. То гледаше жадно как той топи бисквити в соргото. Момиченцето бе на около пет години, но Флойд имаше толкова много момиченца, които изглеждаха еднакви на Спенс, че никога не можеше да ги различава.

— Ти Клариса ли си? — попита я той, като тъпчеше бисквитите със сорго в устата си.

Тя поклати отрицателно глава с очи в бисквитите и соргото. Спенс разчупи нова бисквита, натопи я в сладката течност и я подаде на малкото момиче. То я взе нетърпеливо, като облизваше соргото, капещо по краищата й.

— Мистър Даутит, моето име е Лили Мей — каза тя и го загледа с големите си кръгли очи, докато дъвчеше. — Клариса ми е сестра.

— Знам това — отвърна той, — но просто не мога да ви запомня всичките. Колко сте сега?

— Мистър Даутит, аз имам седем сестри — сериозно му заяви тя. — Мама казва, че ще си имам и нова сестричка.

Момичето бе изяло бисквитата и облизваше пръстите си. Спенс й даде още една със сорго.

— Още ли не си закусила? — попита той, като я наблюдаваше как лакомо яде.

— Закусила съм, мистър Даутит. Имахме каша.

— Защо си дошла?

— Мистър Даутит, тате иска да знае трябва ли ви картата на пътищата — каза тя бързо, сякаш решена да си спомни какво й бяха поръчали, — и ако не ви трябва, може ли да му я заемете за малко?

— За какво му е потрябвала на татко ти? — запита Спенс разтревожено. — Да не би да възнамерява да се връща?

— Мистър Даутит, всъщност ние няма да се връщаме. Но тате каза, че иска да разгледа картата на пътищата, уж че ще заминаваме.

— О! — въздъхна Спенс с облекчение.

Той изля сорго на друго парче хляб и го подаде на Лили Мей, а после си сипа още от наденицата.

— Вкусно е като захарно петле, нали, мистър Даутит? — каза Лили Мей, като облиза соргото от устата си.

— Тъй е — съгласи се той. — Не съм ял много други толкова вкусни неща.

Момичето чакаше спокойно до ръба на масата с ръце здраво стиснати отзад и го наблюдаваше, докато свърши да яде.

— Мистър Даутит, ще ми дадете ли картата на пътищата за тате? — попита тя загрижено.

— Ще потърся из къщи да видя дали мога да я намеря някъде — отвърна той. — Щом я намеря, ще я донеса у вас. Твърде зает съм, за да я търся точно сега.

— Тогава довиждане, мистър Даутит — каза тя, като тръгна към вратата.

— Бай-бай, Джюстин! — извика той.

— Аз съм Лили Мей — поправи го тя веднага.

— Бай тогава, Лили Мей — каза той.

Спенс чуваше шляпането на малките й боси крака, докато тя минаваше през къщата към предната веранда. Щом телената врата се затръшна, той избута стола си назад и стана.

Когато излезе на задната веранда, утрото беше почти отминало и бе настъпила потискаща обедна жега. Чет беше излязъл от къщи, а Мърт метеше боклука в техния заден двор. Спенс се облегна на един дирек и започна да я наблюдава с интерес. Той никога не говореше с Мърт, освен ако имаше сериозна причина за това, тъй като не искаше да има нищо общо с някой, който е толкова близък с Чет Митчел. Те с Чет никога не са били приятели, дори и преди кавгата за Мейвис и затова Мърт не идваше да навестява Мод. Сега обаче, като я наблюдаваше да пристъпя и мете двора, Спенс имаше чувството, че би могъл да бъде приятел с нея, ако поиска. Той си каза, че никога няма да си го върне на Чет, ако не потърси някакъв начин да стори това. Мърт бе едра жена със сламена коса и винаги готова да се усмихне. Освен това, тя бе доста хубава. Гледал я беше много пъти, когато притичваше на задната веранда и се облекчаваше, мислейки, че никой не я вижда.

Мърт се обърна и го погледна за момент. Той се канеше да слезе по стъпалата и да й каже нещо, когато си спомни, че все още не беше погледнал под възглавницата на Мод. А тъкмо сега това бе по-важно от всичко друго.

Забърза към къщи и мина безшумно на пръсти през кухнята за спалнята. Мод спеше дълбоко.

Спенс отиде до леглото и мушна ръка под възглавницата й. Когато си тръгваше, Либи винаги оставяше малко пари под възглавницата на майка си и Спенс беше сигурен, че и този път ще има нещо. Той опипа внимателно под главата й, стараейки се да намери парите, без да я събуди. Но не можа да ги намери веднага и се смъкна на колене, като мушна още веднъж ръката вътре в калъфката на възглавницата. Мод се събуди моментално. Преди да успее да си измъкне ръката, тя го плесна и се изправи.

— Къде е Либи? — попита Мод, като оглеждаше стаята.

Спенс скочи и застана до леглото, укорявайки се, че не можа да намери парите, преди Мод да се събуди и да го хване.

— Отиде ли си Либи? — попита отново тя, като мушна ръка под възглавницата и затърси пипнешком парите. След малко престана да ги търси и потупа възглавницата с доволна усмивка. — Либи си е отишла — съобщи тя.

След всичко това Спенс не можеше да направи нищо друго, освен да поклати глава. Мод добре знаеше, че под възглавницата й няма да има пари, ако Либи не си е тръгнала.

— Либи направи чудесни топли бисквити, преди да си тръгне — каза Спенс, като се надяваше, че Мод ще стане и ще отиде в кухнята. — Искаш ли да идеш да си хапнеш нещо, Мод?

Мод потупа възглавницата и сложи собственически глава на нея. Тя гледаше Спенс, без да продума.

Той почака още известно време, за да види дали Мод няма да промени решението си и да отиде в кухнята, но тя явно нямаше намерение да излезе от стаята, докато той е там.

Спенс отиде до кутията, където държеше разни дреболии, и започна да търси картата на пътищата. След като извади всичко и го разпиля по пода, той намери картата и я сложи в задния си джоб. На път за предната веранда хвърли поглед към леглото, но Мод не бе помръднала. Слезе по стълбите и тръгна бавно към къщата на Флойд Шарп.

Флойд бе най-добрият приятел на Спенс в Пуър Бой. Беше няколко години по-млад от Спенс, това лято бе навършил четиридесет, но докато косата на Спенс бе все още гъста и черна, на Флойд бе побеляла. Обаче той винаги се шегуваше с бялата си коса, като казваше, че всеки мъж, който има осем дъщери, е щастлив, ако въобще му е останала коса за побеляване. Той бе дошъл тук по едно и също време със Спенс, за да работи в барутния завод. Преди да затворят завода, Флойд живееше в къща под наем в Саут Сайд, а сега обитаваше малка двустайна барака, която сам си беше построил незаконно и не плащаше наем.

Всеки признаваше на Флойд заслугата за кръщаването на околността Пуър Бой, защото той бе първият, който прегради и построи барака край канала. Скоро след това други безработни, които не можеха да си плащат наема, чуха за Пуър Бой и една година по-късно няколкостотин семейства вече живееха там.

Земята беше ниска и мочурлива и след всеки силен дъжд водата от рекичката преливаше и наводняваше дворовете и улиците. Собствениците на много от парцелите считаха, че те нямат стойност, а общината бе иззела повечето от тях за неплатени данъци. Всички те бяха част от Саут Сайд, но градът, разпрострял се на много мили върху равната земя, не проявяваше голям интерес към Пуър Бой. Хората бяха обеднели, не можеха да плащат данъци и членовете на градската управа не се нуждаеха от техните гласове, за да продължат мандатите си.

Мнозинството от хората, които живееха в Пуър Бой, бяха бивши работници от барутния завод, доведени тук от Арканзас, Тенеси, Мисисипи, Алабама и Джорджия. През двете години, докато заводът работеше, много от тях получаваха не повече от долар и половина на час за полуквалифицирана работа. Никой в Пуър Бой не знаеше причината, поради която заводът бе затворен, а машините му изпратени другаде. Някои от мъжете се опитваха да докажат, че заводът бил твърде далеч както от Атлантическото, така и от Тихоокеанското крайбрежие; други казваха, че правителството било построило твърде много такива заводи. Но каквато и да бе причината, сега тук имаше стотици закъсали семейства. Повечето от тях не бяха успели да спестят достатъчно пари, за да се върнат обратно по домовете си; други нямаха нужните пари да си платят сметките, за да могат да напуснат града. През последната година бяха продавани едно след друго пиана, радиоапарати и мебели, за да се набавят пари за храна. Тогава без кола и без нищо друго за продаване в Пуър Бой успяваха да преживеят само онези, които имаха най-силна воля.

Десет или дванадесет семейства бяха слезли надолу по канала до бунището, където прекарваха времето си в преравяне на боклуците, за да вземат здравите бутилки и парчета метал и да ги продадат на вехтошарите в града. И Флойд, и Спенс се бяха заклели, че по-скоро ще гладуват, но няма да събират боклуци.

Флойд седеше под сенчестото дърво в двора си, когато Спенс прегази през избуялите буренаци около къщата му. Три-четири от малките момиченца на Флойд изтичаха да го посрещнат и го последваха през двора. На Спенс му се струваше, че всеки път, когато идва да посети Флойд, още едно ново щапукащо дете с коси като кълчища се е прибавило към останалите. Всички те бяха слаби и изглеждаха гладни, и никое, освен най-голямото момиче, като че ли не израстваше по-високо от масата. Жената на Флойд, Берта, винаги носеше по едно сукалче в ръце.

— Мистър Даутит, дайте ми едно пени — взе да проси едно от малките момиченца, като дърпаше крачолите на Спенсовия панталон. — Моля ви, мистър Даутит.

Спенс избута момичето и отиде под дървото, като свали шапка и почна да вее с нея изпотеното си лице. Момичетата се бяха скупчили зад дървото и го наблюдаваха с любопитство. Флойд им махна да се отдалечат. Те се пръснаха като рояк пилета, но след малко се върнаха отново.

— Ако в Пуър Бой продължи да е все така горещо — каза Спенс, като си вееше ожесточено, — никак няма да се изненадам да видя някой ден дяволът да си подаде главата от земята и да заяви, че е дошъл да отвори магазин тук, понеже жегата е най-силна.

— Вярно е — съгласи се Флойд.

Най-голямата дъщеря на Флойд, Джюстин, излезе от къщата и тръгна към сянката. Тя бе на двадесет години и бе най-висока от всички деца, но не изглеждаше на повече от десет. Джюстин се спря на няколко метра от дървото и се загледа в Спенс, докато привлече вниманието му. Той я погледна изненадан — правеше му знаци с очи.

Баща й скочи и като обезумял се огледа за пръчка или клонка, но преди да намери, тя избяга зад къщата и се скри. Флойд взе шепа пясък и го хвърли към децата зад дървото. Те се втурнаха през двора към къщата.

— Какво смяташ да правиш с това, Флойд? — запита Спенс, като се обърна и погледна към ъгъла на къщата, зад който се виждаше част от главата на Джюстин, която го наблюдаваше. — На мен това ми изглежда наистина лошо.

Флойд седна и заудря по голата земя с тока на обувката си. Гледаше мрачно надолу.

— Един господ знае! — отвърна след малко той.

Цяло лято Флойд си имаше неприятности с Джюстин. Тя бягаше от къщи и просеше по улицата. А той не можеше да я надзирава всяка минута, защото трябваше да седи вкъщи и да продава безалкохолни напитки и тютюн. Беше построил малък навес пред къщата си близо до улицата, толкова висок, колкото да може човек да стои изправен под него, и толкова широк, колкото да побере няколко полици, където той слагаше тютюна, бонбоните и безалкохолните напитки. Не печелеше много, но няколко долара седмично, които изкарваше, избавяха семейството му от глад.

Самият той се беше старал да стои настрана от неприятностите и досега успяваше. Но поведението на Джюстин го караше да се чуди още колко време ще може да остане така, без да има неприятности с властите. Други мъже в Пуър Бой продаваха марихуана, за да изкарват прехраната на семействата си, а няколко жени държаха домове, посещавани от мъже. Той знаеше, че ако не махне семейството си от Пуър Бой или ако не им осигури приличен живот, всичките му момичета ще станат като Джюстин. Вече я бе хващал само през една пряка оттук в къщата на Мети Уотсън, където тя пушеше цигара с марихуана заедно с едно от момичетата на Мети. Когато я прибра вкъщи, Флойд я наби здравата, но знаеше, че това няма да помогне. По това време тя вече бе научила как да взима пари от мъжете.

Едно момиченце изтича надолу по улицата и се изкатери по парапета пред малкото магазинче на Флойд. Той стана и влезе да го обслужи.

— Мама иска бонбони за десет цента — изчурулика то на Флойд. — Каза да ми дадете колкото за най-голямата пара от десет цента, мистър Шарп.

Флойд сложи малко дъвчащи бонбони в една книжна кесия и й ги подаде. Момиченцето пусна монетата в ръката му и се втурна с всичка сила обратно към къщи. Няколко от момичетата на Флойд изскочиха от къщи, защото се надяваха да получат по някой бонбон, но Флойд им махна с ръка да бягат и заключи вратата.

Спенс усети, че някой го дръпна за ръката и се обърна. Видя до себе си Джюстин.

— Ако дойда у вас, ще ми дадете ли двайсет и пет цента, мистър Даутит? — запита тя със сух, припрян глас, като гледаше дали баща й се връща от магазина. — Ще ми дадете ли, мистър Даутит?

— Махай се! — нервно изруга той и я изблъска.

— Ще правя всичко, мистър Даутит — помоли се тя. — Честна дума, ще правя.

Джюстин започна да отстъпва, защото баща й идваше към дървото. Преди да се обърне и побегне, тя се усмихна на Спенс и му намигна по детски с очи.

Флойд взе шепа пясък и го хвърли по нея. Спенс се чувствуваше неудобно.

— Какво ти каза, Спенс? — попита загрижена Флойд.

Спенс поклати глава. Не можеше да се насили и да му каже истината за детето.

— Нищо, Флойд — излъга го той и започна да си вее лицето, загледан отвъд канала. Флойд се втренчи мрачно в него. — Но мисля, че ако бях на твое място, щях да направя всичко възможно да я накарам да поумнее. Едно младо момиче като нея може да си навлече цял куп неприятности. Знам всичко това, защото точно сега Мейвис е хукнала като луда.

— Затънал съм в най-големите неприятности, които човек може да има — каза Флойд. Гласът му бе дрезгав и неравен. — Може би нямаше да е толкова зле, ако беше само едно, но сега имам осем деца и още едно на път. А може да имам и десет или дванадесет, преди да се махна. — Той поклати унило глава. — Това проклето място Пуър Бой е причина за всичко. Като че ли Бог ми го връща, затова че съм дошъл да живея тук и че накарах и други да се преселят. Ако не бях дошъл и построил тази барака, нямаше да има Пуър Бой. Защото аз бях този, който дойде и го кръсти така. Всичко е срещу мен, Спенс. Господ ми го връща, положително.

— Нищо не можеш да направиш сега, Флойд — каза Спенс съчувствено. — Името Пуър Бой ще си остане дотогава, докато в този край на света живеят хора.

— Бих могъл да направя нещо — настоя Флойд. — Бих могъл да запаля това място. Или да накарам градът да го порицае. Или нещо друго.

— Най-доброто нещо, което можеш да сториш, е да се върнеш обратно, Флойд. Това ще те измъкне от бъркотията. Всеки ден правя всичко възможно, за да се върна в Бийсли Каунти. — Той извади картата на пътищата и я подаде на Флойд. — Няма да се измъкнеш, без да ми се обадиш, нали? Едно от момиченцата ти ми каза, че искаш да ти заема картата си.

— Няма — отговори Флойд успокояващо. — Просто от време на време ме обхваща носталгията, а като разглеждам обратния път, ми олеква. Обаче ако съумея да измисля някакъв начин да се върна, Бог ми е свидетел, че ще го сторя. Боже господи, Спенс, толкова време откакто съм напуснал. Дори имам чувството, че не съм оттам. Наистина, това е най-лошото чувство, което човек може да има, Спенс. Да пукна, ако не е тъй!

Високо момиче на около петнадесет години се зададе по улицата и продължи по посока към града. Когато мина покрай къщата, то се усмихна на Спенс и Флойд и забави ход. Беше по-добре облечено от мнозинството момичета в Пуър Бой и носеше обувки с високи токове. Вървеше толкова бавно, че почти не се движеше и ги гледаше смело и подканващо. Но тъй като никой от тях не я заговори, тя продължи по улицата, като ги наблюдаваше през рамо.

— Това е дъщерята на Хенри Дъдли — каза Флойд. — Вече един месец откак минава оттук всеки следобед горе-долу по това време.

Те гледаха надолу по улицата след нея, докато тя се изгуби от погледите им.

— Вече дори не чакат да се стъмни — добави той, като клатеше глава. — Тръгват за града следобед, за да бъдат под ръка и си вземат полагаемото по-късно. Боже господи!

Момиченцата на Флойд притичаха през двора. И двамата гледаха децата, докато се скрият зад ъгъла на къщата. Спенс стана и нахлупи шапката ниско на главата си. Слънцето залязваше.

— Някой ден ще направя нещо отчаяно, Спенс — каза Флойд, гледайки сериозно нагоре. — Не знам какво, но ще го направя. Нещата не могат да продължават така. Ако не измисля нищо по-добро, ще ги заведа тези мои дъщери на канала и ще ги издавя всичките. Единствената причина, загдето още не съм го сторил досега, е, че всеки път, когато си го помисля, ми става тъжно. Човек не обича да губи това, което има на този свят, а моите момичета са единственото нещо, с което засега мога да кажа, че живея.

Спенс свали шапката си и отново седна под дървото. Не можеше да си тръгне и да остави Флойд отчаян.