Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (10)

Глава X
Куклите познават брата си Пинокио и му устройват тържествен прием, но в най-хубавия миг се появява стопанинът на кукления театър, огнегълтачът, и Пинокио се излага на опасността да свърши зле

Когато Пинокио влезе в малкия театър на куклите, случи се нещо, което предизвика половин революция.

Завесата беше вдигната и комедията беше вече започнала.

На сцената се виждаха Арлекин и Пулчинела, които се караха помежду, си и както винаги заплашваха всеки миг да си разменят десетки плесници и удари с тояга.

Зрителите припадаха от смях, като слушаха препирнята между тия две кукли, които ръкомахаха и се нападаха тъй правдоподобно, сякаш бяха две разумни животни или човешки същества.

Но по едно време съвсем неочаквано Арлекин престава да играе и като се обръща към публиката и посочва някого в дъното на партера, започва да вика с покъртителен глас:

— О, небесни божества! Сънувам ли, или съм буден? И все пак оня там долу е Пинокио!…

— Наистина, Пинокио е! — вика Пулчинела.

— Същият е! — крещи госпожа Розаура, като понадига главата си в дъното на сцената.

— Пинокио е! Пинокио е! — викат в хор всички кукли, като изскачат извън кулисите. — Пинокио е! Нашият брат Пинокио! Да живее Пинокио!…

— Пинокио, ела горе при мен — вика Арлекин, — ела да те хвърля в обятията на дървените ти братя!

При тая сърдечна покана Пинокио прави един скок и от дъното на партера се озовава в първите места; след това с друг скок от първите места кацва върху главата на диригента и оттам хоп — на сцената.

Невъзможно е да си представи човек прегръщанията, притисканията, приятелските пощипвания и почуквания с глава от истинско и искрено братско чувство, с които Пинокио бе отрупан сред голямата бъркотия от актьорите и актрисите на сцената.

Няма какво да се каже, тая гледка беше трогателна; но публиката от партера, като видя, че комедията не продължава, стана нетърпелива и започна да вика:

— Искаме комедията, искаме комедията!

Но тия викове отидоха на вятъра, защото вместо да продължат да играят, куклите удвоиха шума и крясъците и като вдигнаха Пинокио на рамената си, го понесоха тържествено пред светлините на рампата.

Тогава изскочи стопанинът на театъра, един грамаден човек, който беше тъй грозен, че извикваше страх, само като го погледнеше човек. Той имаше голяма черна брада, която стигаше доземи: достатъчно е да се каже, че когато ходеше, я настъпваше. Устата му беше широка като пещ, а очите му приличаха на два запалени червени фенера. В ръката си държеше голям камшик от змии и лисичи опашки, усукани заедно, с който плющеше.

При внезапната поява на стопанина на театъра всички притаиха дъх. Можеше да се чуе летенето на муха. Клетите кукли — и мъжките, и женските, трепереха до една като листа.

— Защо си дошъл да внасяш безредие в театъра ми? — запита стопанинът на куклите Пинокио с груб глас на караконджо, пресипнал от простуда.

— Повярвайте, уважаеми, аз не съм виновен!…

— Стига! Тая вечер ще си оправим сметките!

Действително, след като свърши представлението, стопанинът на куклите отиде в кухнята, дето си приготовляваше за вечеря един голям овен, който въртеше бавно на шиш. И тъй като не му стигаха дърва, за да го доопече, извика Арлекин и Пулчинела и им каза:

— Донесете ми тук оная кукла, която ще намерите окачена на гвоздея. Изглежда, че тя е направена от много сухо дърво и съм уверен, че като я хвърля в огъня, ще даде хубава жар за печеното.

Арлекин и Пулчинела отначало се поколебаха, но сплашени от един лош поглед на господаря си, се подчиниха и след малко се върнаха в кухнята, като носеха клетия Пинокио, който се мяташе като змиорка на сухо и крещеше отчаяно:

— Татко, спаси ме! Не искам да умра, не искам да умра!…