Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (6)

5

Азиф Малик. Повече от година той беше мой колега в криминалния отдел в Айслингтън, точно преди да напусна Лондон. Отначало му бях шеф, а после, тъкмо преди позорното ми напускане, го повишиха до моя ранг, което съвсем не беше изненада. Винаги съм го смятал за човек, който ще успее. Той беше трудолюбив, умен и най-важното, почтен. Повечето ченгета успяват да останат почтени, но някои — моя милост включително — с годините се поддават на покварата. Някога вярвах в професията си, вярвах, че като полицай, действащ строго в рамките на закона, ще мога да променя нещата и да въздам правосъдие. Но с течение на времето все по-ясно осъзнавах, че това, което въздавам, не е нищо друго освен козметичен мехлем за една зейнала рана, и това ме поквари до такава степен, че вече нито репутацията ми, нито съвестта ми подлежаха на реабилитация.

Не беше изключено и Малик да се е променил. Все пак не го бях виждал цели три години. Но някак си не ми се струваше много вероятно. Той винаги беше твърдо убеден, че това, което върши, е правилно, а хората, които преследва, са злодеи. За Малик животът беше сравнително прост. Съществуваше добро и зло, а дълг на всички трезвомислещи хора беше да се опитват да поощряват първото и да мачкат второто. Ето защо, когато преди три седмици прочетох за неговата смърт в интернет, се разстроих повече, отколкото бях очаквал. Защото той беше от добрите, а бог ми е свидетел, вече няма много такива.

Откакто бях напуснал Лондон, не преставах да следя възходящата му кариера: от детектив в криминалния отдел в Айслингтън през инспектор към отдела за организирана престъпност на Скотланд Ярд и накрая за кратко главен инспектор към Националната служба за борба с организираната престъпност (НСБОП). Радвах се на успеха му. Преди всичко защото винаги съм го харесвал. Сигурно понеже ми напомняше на мен самия в началото, когато покварата още не се беше загнездила в душата ми. Но имаше и нещо друго. По някаква причина фактът, че той гради успешна кариера, облекчаваше донякъде вината, която изпитвах от време на време, вината относно съдбата на двамата митничари и счетоводителя, които убих. Единствените трима невинни в кариерата ми на наемник, чиято смърт разби предишния ми живот и доведе до сегашното ми изгнаничество. Сякаш Малик беше моето естествено допълнение, моята добра страна. Младият полицай, когото обучих и пратих да върши велики дела. Щом съм могъл да му помогна, значи в крайна сметка не съм чак толкова лош човек. Така разсъждавах в онези моменти, когато ме обхващаше чувството за вина. И това вършеше работа, защото в него все пак имаше зрънце истина. Той беше научил много от мен, и то предимно добро, преди тайната за двойствения ми живот да излезе наяве.

Били Уест дори не е знаел кой е Малик, когато така нехайно е прекъснал неговия живот и този на събеседника му в онова кафе в Кларкънуел. Поръчката просто е била лесен начин да изкара значителна сума. Нищо повече. А сега една млада жена беше вдовица и две малки деца щяха да израснат без баща. Не вярвам Лисицата въобще да се е замислил за тях. Той вече си бе платил, но Лес Поуп? В този момент той си спеше спокойно в леглото на десет хиляди километра оттук, без дори да подозира, че си е спечелил нов враг. Хората като него бездруго имат доста.

Обядвах в открития ресторант на голф клуба с изглед към морето и островите. Не видях нито един познат. Пуерта Галера е малко градче, а експатриантите обикновено се държат един за друг. Когато те издирват за убийство, е по-разумно да не се натрапваш много-много, но в такава малка общност пълната изолация е почти невъзможна. Засега обаче нямаше проблем. Тук ме знаеха като Мик и доколкото ми е известно, приемаха версията ми, че години наред съм работил във филипинския туристически бизнес. Повечето от тях и без това бяха тук от доста време, за да знаят кой съм, а тези, които дойдоха през последните три години, не биха ме разпознали, освен ако не знаеха точно кого търсят или, както Лисицата, вече не ме познаваха отпреди. Сега изглеждах доста по-различно от времето, когато снимката ми беше публикувана във всички вестници из цяла Великобритания. Бях се подложил на две много добри професионални пластични операции — едната в Давао още като пристигнах, а другата в Манила година по-късно — които промениха формата на носа и брадичката ми и премахнаха торбичките под очите ми. От постоянното излагане на слънце кожата ми сега беше много по-тъмна отпреди, а косата — по-светла. Бях ударил четиридесетте и косата ми беше пооредяла и леко посивяла тук-там. Имах и къса грижливо подрязана брада, която пасваше идеално на дългото ми слабо лице, а като полицай никога не бях носил брада. Въпреки всичко това малко ме притесняваше фактът, че човек, когото не бях виждал десет години, така бързо ме позна. Може би трябваше пак да се подложа на операция.

Бях си взел почивен ден и нямах настроение да се прибирам веднага, затова след като платих, се върнах в Пуерта Галера, свих на юг, вместо на север към къщи, и подкарах към Калапан по разбития път, който се виеше по хребета над океана.

Карах и се опитвах да подредя мислите си.