Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (47)

Епилог
Три седмици по-късно

Беше късно следобед на Коледа и валеше като из ведро. Колата стигна до края на алеята и спря. През замъгленото предно стъкло едва се виждаше как шофьорът оглежда непознатата местност.

Аз стоях скрит зад един бук наблизо и го наблюдавах. Изчаках трийсет секунди, излязох от скривалището си и тръгнах към колата. Бях с дълъг сив шлифер, сива плетена шапка и черен шал, който скриваше по-голямата част от лицето ми, но очите и устата ми бяха открити. Държах запечатан импрегниран плик, съдържащ документа, върху който бях работил последните три седмици, както и координатите на последното убежище на Хайди Роубс.

Когато приближих, детектив Джон Гелън смъкна прозореца и ме огледа изпитателно. Беше на средна възраст, няколко години по-млад от мен, с открито лице и буйна къдрава черна коса. Имаше достатъчно бръчици от смях, за да заключа, че става и за компания.

— Това, което ще ви дам, е от изключителна важност — казах аз, когато стигнах до прозореца.

Прозвуча като реплика от „Мисията невъзможна“.

— Така казахте и по телефона — отвърна той и погледна плика, а после и мен. — За какво става въпрос?

— За едно убийство, извършено преди години. Има осъден за престъплението, но не го е извършил той.

— Защо се обърнахте към мен? — попита Гелън, без да посегне да вземе плика. — Защо просто не го изпратихте в полицията?

— Защото съм чел за вас и за някои от случаите, по които сте работили, и смятам, че мога да ви имам доверие. Убеден съм, че ще прегледате съдържанието на плика много внимателно. Особено след като видите за кого става въпрос. Много е важно тази информация да попадне в честни ръце.

— Откъде разполагате с нея?

Неволно се усмихнах. Това си беше типичната полицейска реакция — опитваш се да разбереш колкото може повече. На негово място и аз бих попитал същото.

— Да речем, че съм попаднал на нея по стечение на обстоятелствата.

Подадох му плика през прозореца и той го сложи на седалката до себе си.

— Ще трябва да се задоволя с това обяснение, нали?

Кимнах и казах:

— Да. Аз бях дотук.

Отстъпих назад и добавих:

— Благодаря, че дойдохте. И… Весела Коледа.

— Бих ви пожелал същото — каза той, гледаше ме замислено, — но не знам кой сте. Може и да не заслужавате една весела Коледа, нали така?

Замислих се за миг върху думите му, после казах:

— Не знам. Зависи от гледната точка.

— Според мен, ако сте добър човек, заслужавате една хубава Коледа, ако не сте, не заслужавате.

— Така би се изразил и един стар мой приятел. Е, доколкото разбрах, вие сте добър човек, затова весели празници.

И си тръгнах.

— Така и не отговорихте на въпроса ми — извика той след мен, но аз продължих да вървя и след малко чух как колата му потегли обратно по пътя, по който беше дошла.

Не отговорих на въпроса му, защото наистина не знаех какво да му кажа.

Преди двайсет години всичко беше толкова различно. Светът се делеше на бяло и черно. Бях млад стажант, изпълнен с мечти за едно бъдеше, което щях да сътворя сам чрез собствените си усилия. Не знам дали съм бил идеалист, но наистина вярвах, че мога да променя нещата. И макар полицаите отдавна да не са издигнати на пиедестал, аз се гордеех с професията си. Смятах, че да си полицай е по-благородно от това да си бизнесмен или програмист. Не печелиш много, но пък служиш на обществото. Представях си как един ден ще се оженя и ще имам деца; ще раста в йерархията и ще стана главен инспектор или дори завеждащ отдел; как ще защитавам колегите си пред бюрократите в правителството; как ще кажа на министъра на вътрешните работи, че е време да зареже бумащината и да ни даде повече свобода на действие, за да се борим успешно със злосторниците. Хората щяха да спят по-спокойно, като знаят, че такива като мен бдят за тяхната сигурност.

Никога не съм си представял, че ще стана убиец.

Но човек не знае какво го очаква, нали така?

Когато стигнах до колата, вече се смрачаваше. Запалих и потеглих, без да се обръщам назад.