Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (46)

45

Излязох от къщата по същия маршрут, по който бях влязъл, и се отправих към ягуара, като пътьом се обадих на бърза помощ да изпратят линейка за Бил, както му бях обещал.

Не чух Тео да шава в багажника, затова седнах зад волана, запалих и тръгнах. Нямах ни най-малка представа закъде.

Докато карах, размишлявах върху случая и особено върху ролята на Саймън Барън в него. Питах се как е успял да стигне толкова близо до Ема и Тадеуш, при положение че всички други, работещи по случая, бяха убедени, че зад убийствата стои Николас Тиндъл? Никога нямаше да узная, разбира се, но като бивш детектив можех да предположа какво се е случило. Най-вероятно в един момент Барън е осъзнал, че е допуснал ужасна грешка, като е обвинил Джон Роубс в убийството на дъщеря му. Бях убеден, че в процеса на разследването той е попаднал на името Ричард Блаклип и е открил, че той е част от немалка и добре организирана педофилска група. Естествено не е имало солидни доказателства срещу никого от тях, но нещо явно го е навело на мисълта, че именно те, а не бащата на Хайди, са убили момичето. Това би се отразило много зле на кариерата му, още повече че, по думите на Тадеуш, Джон Роубс се самоубил в затвора преди няколко години. Барън не е можел да сподели подозренията си с никого, защото се е страхувал за репутацията си, но същевременно е изпитвал и непреодолимо чувство за вина, което, предполагам, е довело и до преждевременното му пенсиониране.

Но полицаят винаги си остава полицай. Затова когато лондонската полиция призовала оттеглилите се детективи да се върнат на работа и да помогнат за разрешаването на случая, той се отзовал. Не вярвам още тогава да е знаел колко тясно е свързано убийството на Кан и Малик със случая, който му коствал толкова болка и угризения, но едва ли му е било трудно да върже две и две, след като е разбрал коя всъщност е Ан Тейлър. Проблемът от негова гледна точка е бил, че никой от разследващия екип не проявявал интерес към смъртта на Ан или пък към това каква светлина могат да хвърлят нейните показания от миналото върху случая. Затова решил да използва журналистката от „Норт Лъндън Екоу“ Ема Нилсън, за да даде гласност на подозренията му чрез своите статии. Без да знае, че тя самата играе двойна игра, Барън й давал информация, като се надявал нейните статии да подтикнат колегите му да преосмислят стратегията на разследването. Едва ли на Ема й е било много приятно да насочва вниманието на обществото към факта, че смъртта на Ан може да не е била самоубийство, но не е имала друг избор. За да може да използва Барън за вътрешна информация, тя е трябвало да изпълни желанието му и да напише статиите.

И тогава Барън е открил нещо, което изведнъж го е превърнало в потенциална опасност. Може да е било името на някой от замесените в историята. И дори може да е споделил с Ема за кого става въпрос, с което на практика е подписал собствената си смъртна присъда.

Тя го е примамила на онова затънтено място, може би с обещание за някаква ценна информация, а после му е запушила устата завинаги. При това за малко да вкара и мен в ръцете на полицията. Беше на косъм. Много хитро и много жестоко. Тази жена наистина работеше хладнокръвно и коварно.

Дотук всичко се връзваше, но имаше една мисъл, която не ми даваше покой. Беше свързана с времето, по което са се случили тези събития. Хайди Роубс бе отвлечена и убита преди седем години. По думите на Тадеуш един от клиентите на Поуп се отървал от трупа и подхвърлил уликите, за да натопи баща й. Томбой Дарк беше заминал от Лондон за Филипините преди седем години, след като натрупал достатъчно пари (по неговите думи като информатор), за да започне свой бизнес там. Едно от криминалните занимания на Томбой в Англия беше кражбите с взлом. Дали беше просто съвпадение? Ще ви кажа нещо като полицай: няма случайни съвпадения.

 

 

Малко преди Лийдс излязох от магистралата. Беше вече единайсет. Продължих да карам, докато не стигнах една уединена отбивка, и спрях, без да обръщам внимание на думкането, което идваше откъм багажника. Слязох от колата и докато вървях по тревата към близките дървета, набрах номера на леководолазния ни клуб в Миндоро. Там сега трябваше да е малко след седем сутринта.

Вдигна Лиза, жената от рецепцията. Беше ми приятно отново да чуя гласа й, а и връзката беше добра.

— Здравейте, господин Мик — каза тя. — Как сте?

Отвърнах, че съм добре, и тя ме попита кога ще се прибера. Отговорът беше „Никога“, но разбира се, не й го казах. Вместо това я уверих, че ще е скоро, и тя каза, че с нетърпение очаква да се видим. Попитах я дали Томбой е там.

— Да, тук някъде е. Сега ще го повикам. До скоро, господин Мик.

Минута по-късно чух в слушалката гласа на Томбой.

— Как е там? — попита той.

— Излез и се разходи — казах му. — Така че никой да не те чува.

Той отново ме попита как е при мен. Като че ли беше притеснен, но не много.

— Студено — казах. — А при теб?

— Топло — отвърна той.

Разговорът не вървеше, но това не ме учуди.

— Вече съм в магазина — каза той най-сетне. — Няма никого. Можеш да говориш спокойно.

— Добре. — Въздъхнах.

Страшно ми се искаше да не бяхме стигали дотук. Навремето бяхме добри приятели. Дори само преди седмица. Сега обаче нещата стояха съвсем различно.

— Знам всичко, Томбой — казах аз.

— Какво имаш предвид? — попита той вече определено напрегнато.

— Не се прави на ударен. Знам за момичето, което Поуп и приятелчетата му са убили на онова тяхно събиране преди толкова години, и знам, че ти си изхвърлил тялото.

— Не знам за какво говориш.

— Казвала се е Хайди, между другото. Хайди Роубс. И е била само на дванадесет години. А баща й, онзи нещастник, в чиято къща си влязъл, за да подхвърлиш уликите, сега е мъртъв. Признали го за виновен, че е убил дъщеря си, макар да не са разполагали с труп, и преди две години той не издържал и сложил край на живота си. Какво друго му е оставало? Първо загубил жена си, а после и единственото си дете. Дори се учудвам, че не се е самоубил по-рано.

Мълчанието от другата страна на линията говореше красноречиво. Нямаше нужда Томбой да казва нищо: и двамата знаехме, че изреченото от мен е вярно.

— Слушай сега — продължих аз. — Каквото и да направиш, тях двамата не можеш да ги върнеш и цял живот ще живееш с вината за стореното. И всичко това от алчност. Но има нещо, което можеш да направиш, за да въздадеш поне малко справедливост. Единият от тези педофили все още си живее спокойно живота, без да е понесъл последиците, които заслужава. И в момента, ако щеш вярвай, е главен съдия на Великобритания. Той е изнасилил онова момиче и по един или друг начин, дори след толкова време, неговата ДНК е останала по тялото, убеден съм. Преди седем години не са били толкова запознати и прецизни с тези неща. Затова искам да ми кажеш къде си заровил тялото.

Томбой се прокашля, после изломоти прегракнало:

— Не знам какво да ти кажа.

Говореше така, сякаш току-що е загубил всичките си спестявания, защото конят, на който ги е заложил, е паднал на метър преди финала.

— Напротив, знаеш. Кажи ми къде е тялото. Няма да търся възмездие от теб, обещавам.

— Мик… Денис… Виж какво, аз… — Гласът му ставаше все по-глух. — Поуп ме изнудваше. Нямах избор, принуди ме да го направя. Иначе не бих го направил, знаеш го. Беше разбрал, че аз съм издал Били Уест за една работа, и заплашваше да му каже. Повярвай ми.

— Кажи ми мястото, Томбой.

Каза ми, че я занесъл в една гориста местност в Дорсет, недалеч от курортното селище Суонидж.

— В средата има езеро — продължи той. — В него е. Или поне беше. В дървен сандък. С метални вериги, за да не изплува.

Настоях да ми даде точното описание и той се помъчи да си спомни колкото може повече подробности, а аз прилежно ги записах в бележника си, притиснал с рамо телефона до ухото си. Към края вече плачеше.

— Не исках да го правя, Денис, но той ме принуди. Държеше ме в ръцете си. Можеше да ме убие. Направих го, защото това беше единственият начин да се спася.

Част от мен искаше да каже на Томбой, че го разбира, но след всичко случило се как да проявя разбиране?

— Имаш късмет, че си на десет хиляди километра оттук — казах.

Това беше единствената форма на съчувствие, която можех да проявя в момента.

— Така ли ще приключи всичко?

— За нас да. Живей си живота и се надявай един ден да не ми хрумне да се разправям и с теб.

Затворих телефона и дълго стоях загледан в голите дървета, в чворестите стволове и тънките клони, щръкнали като пръсти в зимната нощ. Стоях и се питах дали постъпих правилно, като дойдох тук и разрових миналото. Дали нямаше да е по-добре, ако не знаех за смъртта на Малик, ако не бях застрелял Били Лисицата или пък не бях разбрал за неговото участие в тези събития. Тогава просто щях да си живея в рая с моя стар приятел Томбой, без да знам какви ги е вършил в миналото. Щях да се будя сутрин щастлив, да се гмуркам, да си пия бирата и да гледам как денят се стопява и започва друг.

Но светът не е устроен така. Животът е не само труден, но и несправедлив. И няма смисъл да заравяш глава в пясъка. По света има ужасни хора и дори в този момент тяхната мишена може да сте вие или аз, може да е всеки. И ако нехаете, ако не сте нащрек или бездействате, ако не се борите срещу тях, един ден те ще се докопат до вас и тогава ще е твърде късно.

Сигурно сте чували твърдението, че не може един човек да е и обвинител, и съдия, и екзекутор. И на мен са ми го казвали. Подозирам, че и Парнъм-Джоунс е привърженик на тази теза. Аз също съм съгласен с нея. В повечето случаи. Но има моменти, когато се налага да скъсиш пътя до правосъдието. Защото в противен случай виновният за зверски престъпления най-често остава ненаказан, а това е непосилна мисъл.

Когато тръгнах обратно към колата, телефонът ми иззвъня. Не познавах номера, затова вдигнах, без да казвам нищо.

— Обаждам се да видя докъде стигнахте — каза Николас Тиндъл.

Колкото и странно да звучи, след всичко случило се днес неговият глас ми дойде като глътка свеж въздух.

— Всичко свърши — отвърнах уморено.

— А хората, които се опитваха да прецакат бизнеса ми?

— Мъртви са. Включително репортерката.

— Госпожица Нилсън? Знаете ли, аз също усетих, че не й е чиста работата.

— И тя е била в играта. Оказа се доста по-коварна и жестока, отколкото я смятахме с вас.

— Не ви ли боли, че я няма?

— Боли ме, че не беше такава, за каквато я мислех.

— Никой не може да избяга от същността си, приятелю.

Имаше право, но аз не преставах да се чудя каква ли щеше да е Ема, ако баща й не беше Ерик Тадеуш. Това беше най-тъжното: никога нямаше да узнаем.

— Дължа ли ви пари? — попита той.

— Не, сметките ни са уредени. Отначало полицията може да ви попритесни малко, но скоро всичко ще утихне, имате думата ми.

— Радвам се да го чуя. Благодаря за добре свършената работа. Може в бъдеще отново да работим заедно. Винаги са нужни хора като вас.

— Не, благодаря. Отношенията ни свършват дотук. С вас няма да се чуем повече.

— Както желаете — отвърна той.

Потвърдих, че ще постъпя според желанията си, и затворих телефона. А после го изключих и го хвърлих сред дърветата. Вече не беше мой проблем.

 

 

Потеглих на север и карах, докато не стигнах до една блатиста местност в графство Йорк. Наоколо се виждаха само голи хълмове, без нито едно дърво или къща. Отворих багажника и казах на Тео Морис, че може да си върви.

— Къде? — попита той.

— Където искаш — отвърнах. — Но тръгвай, преди да съм размислил.

Това свърши работа. Той изскочи от багажника и без дори да се обърне, хукна към долината под нас. Сто на сто беше премръзнал, изморен и объркан, но със сигурност се чувстваше и голям късметлия.

Качих се в колата и потеглих.