Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (43)

42

Тръгнах към селото. По небето летяха гневни облаци, движеха се от запад на изток и периодично закриваха три четвърти пълната луна. Духаше остър вятър, доста по-студен от онзи в Лондон, и вдигнах яката си в напразен опит да се защитя от тази стихия, която направо пронизваше тялото ми.

Къщата до имението на Тадеуш бе широка и едноетажна, тип „ранчо“. В двора имаше огромно колело от каруца, подпряно на изкуствена канара. На алеята за паркиране имаше четири коли и цялата къща светеше, но собствениците явно не бяха толкова притеснени за сигурността си, колкото господин Тадеуш, защото портата беше отворена.

Влязох, тръгнах по алеята и свих по една пътека, заобикаляща къщата, като се стараех да се придържам плътно до стената, разделяща двата имота. От вътрешността на къщата се чуваше подрънкването на чаши и високият смях на жени, попрекалили с пиенето. Изглежда, хората празнуваха нещо и мъничко им завидях за това, че единствената им грижа утре ще е как да се отърват от махмурлука.

Стигнах до навес за градински инструменти, долепен до стената. Покачих се върху него възможно най-безшумно и надникнах към парцела на Тадеуш. Под мен имаше гъсти шубраци. Не долових никакво движение, затова се прехвърлих през стената и безшумно се спуснах на земята. Проврях се през шубрака и се огледах.

Бях на двадесетина метра от ъгъла на къщата. След шубрака се простираше грижливо подрязана морава с тучна зелена трева, която дори на тази светлина изглеждаше сочна. До един от стълбовете имаше малка охранителна будка, която не се виждаше от пътя. Вътре светеше и успях да различа силуета на оплешивяващ мъж, беше с профил към мен. Пред него имаше няколко монитора, очевидно свързани с камерите из имението, но той не изглеждаше много вглъбен в тях. Както беше навел глава, заключих, че най-вероятно чете книга, но се старае да го прави възможно най-незабелязано, в случай че шефът му го наблюдава отнякъде. Според Тео този мъж беше единствената охрана, но за да се уверя в това, трябваше да изчакам.

Така че зачаках.

Минаха пет минути. После десет. Бях на път да реша, че Тадеуш е бил сигурен, че няма да се захвана с него, и затова не си е направил труда да подсили охраната си, но точно тогава един мъж в униформа се зададе откъм задната част на къщата. Пушеше цигара и водеше немска овчарка. Не се изненадах много. Охранителите трябва да разполагат с нещо, което да държи натрапниците настрана, защото по принцип самите те не са въоръжени. Това е един от парадоксите на британския закон. Можеш да наемеш охранители да пазят живота и имота ти, но техните правомощия за носене на оръжие и извършване на арест са толкова ограничени, че на практика ги правят безполезни. Дори ако тяхното куче ви ухапе, може да подадете граждански иск за нанесени щети. Но това животно нямаше да е голям проблем. Определено го хранеха добре и по моя преценка не беше далеч от пенсионна възраст. Охранителят, който също имаше вид на чакащ пенсия, ако не и вече пенсионер, вървеше напред, за да кара и кучето да крета. Животното спря и реших, че може би е надушило миризмата ми, но то вдигна крак и се изпика. Охранителят пък се закашля от цигарата.

Отново се сврях в храстите, закрих лицето си с шала и зачаках кучето да си свърши работата и двамата да продължат обиколката си. Тръгнаха. Чувах как ключовете на колана на мъжа подрънкват. Явно не залагаше много на елемента изненада.

Стигнаха до мен. Деляха ни само три метра. Кучето все още не даваше признаци да е надушило нещо, но когато видя будката на пазача, се разбърза. Сигурно му беше време за вечеря.

Тихо излязох от скривалището си, направих четири бързи крачки и затиснах устата на охранителя. Бях с ръкавици. С другата ръка опрях браунинга в бузата му. Кучето се обърна и изръмжа. Май все пак се канеше да заработи прехраната си. Трябваше да действам бързо.

— Разкарай кучето или ще го убия — казах приглушено. — И бъди много тих. Действай.

Пуснах устата му, но не свалих браунинга.

— Спокойно, Принс — прошепна охранителят притеснено и се наведе да погали кучето, което вече не беше така наежено. — Всичко е наред, момче.

После вдигна очи към мен.

— Не искам неприятности, господине. Няма да окажа съпротива, не е нужно насилие.

— Ако изпълняваш каквото ти кажа, никой няма да пострада. Не съм дошъл за теб.

Пуснах го и казах:

— Сега тръгвай към будката. Влез вътре както обикновено и аз поемам оттам нататък. И не се опитвай да ми въртиш номера, защото ще те убия. Без да ми мигне окото.

Говорех тихо и спокойно. От опит знам, че това е най-добрият начин да убедиш някого в сериозността на намеренията си, особено ако го заплашваш с убийство. Ако в гласа ти личи притеснение и паника, потенциалната жертва може да реши, че все още не е изгубила контрол над ситуацията и да предприеме нещо. Особено стари пушки като този тип. Може да беше посредствен полицай, но със сигурност се гордееше с професията си и нямаше да му е много приятно да го направят за посмешище.

Побутнах го и той тръгна. Кучето продължи да ръмжи, но охранителят го поведе за каишката и то тръгна с нас. Не знаех как да постъпя с него. Не можех да го убия (не и след като видях как се отрази смъртта на Текс на горкия му стопанин), но не можех и да го оставя на свобода.

— Колко души има в къщата? — попитах. — И ми отговаряй тихо.

— Не знам. За първи път съм тук. Повикаха ни в последния момент.

— Но някой все пак те е посрещнал.

— Да, собственикът. Само него видях.

— Добре, по-тихо.

Стигнахме будката и той отвори вратата и влезе, както му бях наредил. Принс се промуши покрай него.

— Как е, Бил? — попита онзи с книгата, все още не можех да го видя. — Наред ли е всичко?

Сега бе моментът да вляза.

Той се обърна, видя ме, както си бях увит в шала, и на лицето му се изписа такава уплаха, че чак ми стана смешно. После бързо вдигна ръце и замръзна като в комиксите. Книгата тупна на пода. Беше с твърди корици, заглавието не ми говореше нищо. Мъжът понечи да каже нещо, но аз бързо го отрязах с едно „Шшт!“, насочих браунинга към Бил и му казах да върже кучето.

Бил беше разумен тип, не се възпротиви. Нито пък си хаби думите да ме пита съзнавам ли какво правя и знам ли, че допускам огромна грешка. Просто закачи каишката на Принс за една скоба на стената. Кучето можеше да се движи, но не и да ме стигне.

— Сложи му и намордник.

Бил взе намордника от плота, където имаше и чайник и няколко чаши, и се наведе да изпълни нарежданията ми.

Обърнах се към колегата му.

— Стани и се обърни с лице към стената.

Той се поколеба, приковал поглед в мен, сякаш знаеше, че това е краят. Повторих командата и добавих, че ако изпълнява нарежданията ми, нищо няма да му се случи. Посочих с браунинга към стената. Най-сетне той направи каквото му казах, макар че въпреки уверенията ми продължаваше да изглежда несигурен.

И тогава, с крайчеца на окото си, видях как Бил посяга към скобата. Този тип си беше наумил нещо. Не вярвах на очите си. Мигом се извърнах и ръката му спря на десет сантиметра от скобата. Той се опита да си придаде невинно изражение, но вече беше късно. Казах му, че няма смисъл да умре като герой, но преди да съм свършил, колегата му се хвърли към мен като ръгбист в атака и ме хвана през кръста. Едната му ръка отчаяно се опитваше да изтръгне браунинга.

— Помогни ми, Бил — извика той уплашено.

Бил отново посегна към скобата, а другарят му ме блъсна в касата на вратата.

Инстинктивно натиснах спусъка. А може да е било и без да искам, не съм сигурен. Резултатът обаче беше един и същ. Чу се глухо пукване и куршумът уцели Бил в главата. Или поне така ми се стори. Той извика и залитна назад, спъна се в Принс, падна по задник, стисна главата си с ръце и изпищя:

— Уби ме!

Между пръстите му течеше кръв.

Принс скочи върху него с жален вой.

Колегата на Бил се стресна и аз се възползвах от възможността, изритах го с коляно в топките и го отблъснах.

Той се преви от болка.

Обърнах се към Бил. Той продължаваше да скимти, а Принс усърдно ближеше кръвта по пръстите му.

— Уби ме — повтори той с тона на човек, на когото му остават само още няколко секунди.

— Нищо ти няма — отвърнах. — Като гледам, е само ухото, и то без да искам. Ако си търсиш виновник, обвинявай колегата си. А сега стани и сложи намордника на кучето.

Той не помръдна, но когато го заплаших, че ще му отнеса и другото ухо, най-сетне свали ръка от раната си и изпълни инструкциите ми. Ухото му кървеше, но за разлика от ухото на Джейми Дели, беше почти цяло.

Накарах колегата на Бил да отвори чекмеджетата на бюрото и във второто открих пластмасови белезници. Казах на двамата да седнат в ъгъла до Принс, накарах колегата на Бил да сложи белезниците така, че да са оковани заедно, след което да ми хвърли ключа. Те ме увериха, че ще стоят мирно и кротко, но не вярвах да удържат на думата си, така че продължих да ровя и в едно друго чекмедже открих дебела зелена връв и ножици. Завързах ги с гръб един към друг и направих двоен моряшки възел. Не беше нужна чак магия, за да се измъкнат, но щеше да им отнеме известно време, а на мен толкова ми трябваше.

— Трябва ми лекар — изпъшка Бил. — Ще ми изтече кръвта. Прималява ми.

Преувеличаваше. Куршумът само беше одраскал ухото му, но вече ми ставаше жал за тези двамата, затова намерих една чиста кърпа, намокрих я на чешмата и я сложих на ухото му.

После взех от колана на Бил връзката ключове и го попитах кой е за входната врата на къщата.

— Не знам — отвърна той. — Собственикът не ни каза. Тази кърпа е много студена. И мокра.

Изправих се и казах:

— Напомнете ми да не наемам вашата охранителна фирма. — После им обещах, че ако стоят кротко, скоро ще извикам линейка, и добавих: — Само обаче да сте гъкнали, ще стоите така цяла нощ.

Излязох, намерих ключа за будката и я заключих. После тръгнах към къщата възможно най-тихо, като се стараех да вървя в сенките на дърветата.