Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (42)

41

Причаквах го в червеникавия полумрак на подземния гараж. Знаех, че ще дойде. Ягуарът му — кола напълно съответстваща на неговото положение — беше паркиран на обичайното си място. Тази вечер работеше до късно. Беше седем и половина, а аз стоях тук от близо половин час, застанал в тъмния ъгъл недалеч от входа за пешеходци. От време на време идваха мъже и жени с делови костюми, като първо се чуваше звънецът на асансьора или стъпки по стълбището. С напредването на вечерта те ставаха все по-малко и сега в огромното помещение бяха останали само няколко коли.

Порязаният крак ме болеше. След инцидента в сградата на „Тембра“ се върнах в стаята си, като преди това си купих от една аптека комплект за първа помощ, промих раната и я превързах, доколкото можах. Прибрах личните си вещи и напуснах хотела. После дойдох тук. Вече свиквах с тъпото пулсиране на раната. Честно казано, вече свиквах да понасям какви ли не рани, след като за последните пет дни ми бяха нанесени повече телесни повреди, отколкото през последните десет години. Това е цената, когато работиш сам.

Тъкмо правех малко упражнения, за да се постопля, когато асансьорът отново звънна. След секунди се появи възнисък мъж с гъста черна къдрава коса и мустак и уверено тръгна към ягуара. Носеше куфарче. Скрит в сянката на три метра от него, аз го наблюдавах. Той отключи колата с дистанционно, сложи куфарчето в багажника и тръгна да се качи.

Щом отвори вратата, извадих късоцевния „Браунинг“, с който ме беше снабдил Тиндъл, излязох от скривалището си, завих заглушителя и тръгнах към колата. Мъжът вече палеше мощния двигател.

Видя ме едва когато отворих вратата и се настаних до него. На лицето му се изписа неподправен страх. Понечи да извика, но не мислех да му дам шанс. Усмихнах се и опрях заглушителя в бузата му така силно, че главата му се залепи за прозореца. Като го гледах, май хич не му беше удобно.

— Портфейлът ми е в джоба на сакото — изломоти той. — Може да го вземете.

— Не, благодаря, Тео — отвърнах. — Имам по-добра идея. Ще ти задам един въпрос, а ти ще ми отговориш честно. В противен случай ще те гръмна в лицето и ще те оставя на задната седалка да умреш от загуба на кръв, докато аз се разхождам с шикозната ти кола.

Изчаках Тео Морис да започне с обичайните протести, че не знае за какво говоря и така нататък, но той не каза нищо, само едва чуто изхленчи. Лицето му се отпусна или само така изглеждаше заради заглушителя, но той явно разбра, че аз съм човекът, когото през последните няколко дни се беше опитвал или да убие, или да натопи. Очевидно осъзна, че няма смисъл да се прави на невинен. Освен това имах усещането, че иска да разтовари съвестта си. Долових нещо странно в очите му. Дали беше поражение? Или вина? Най-вероятно и двете. Този тип не беше хладнокръвен професионален убиец. Може би умееше да раздава заповеди от своя уютен климатизиран офис, но не беше човек, който ще си изцапа ръцете. И това някак си го правеше още по-лош.

— Слушам ви. Какво ви интересува? — попита той накрая.

— Мисля, че знаеш, но все пак ще те попитам. Когато в неделя изпрати онези типове да убият Лес Поуп, а вчера и Андреа Блум в дома й, от чие име действа?

— О, Господи…

— Той не може да ти помогне сега, Тео. Можеш да разчиташ единствено на себе си.

— Кълна се, не знаех, че ще стане така. Не съм поръчвал касапницата снощи. Казах на Краун само да запуши устата на момичето. Откъде да знам, че е такъв кръвожаден психопат?

— Краун значи. Така ли се казваше блондинът? Онзи, който ме посрещна в събота с обратен билет до Филипините?

Тео се опита да кимне, но в неговото положение това не беше много лесно.

— Е, Краун вече е мъртъв — казах. — Което ще се случи и с теб, ако не отговориш на въпроса ми.

Натиснах още по-силно.

— Шефът — изпъшка той. — Изпълнителният директор на компанията, Ерик Тадеуш. Той ме накара да организирам всичко. Аз не исках, но…

— Но ти е платил добре, нали?

— Казах ви, не знаех, че ще стане така. Нямах представа, че нещата толкова ще се объркат.

Тео Морис беше дребен и слабичък човечец, освен около кръста. Но в заседателната зала вероятно плуваше в свои води и излъчваше увереност и самочувствие. Определено живееше с ясното съзнание, че е един от големите играчи в своя малък свят, голяма риба в езерцето на корпоративния бизнес. И едва сега, безпомощен в ръцете ми, този човечец разбираше, че истинската власт се определя не от влиянието, което имаш сред себеподобните си, а от това към кого е насочен пистолетът. За лош късмет на Тео в този момент мишената беше той.

— Къде е сега Ерик Тадеуш?

— Не знам.

— Знаеш, не ме лъжи. Няма смисъл. Каквото и да ти е обещал, не че имаш малко, вече няма да го получиш, така че не се хаби да го защитаваш. С него е свършено, а ти ще останеш с мен, докато го намеря.

— В дома си е, в Бедфордшир. Ще остане там до утре. След това заминава за няколко седмици за едно от другите си имения, на Бахамите.

Задържах браунинга още малко в същото положение, после реших, че казва истината, и го сложих в скута си. Дулото обаче продължаваше да сочи към него.

— Добре, изключи телефона в колата.

Той не се възпротиви и го направи веднага.

— Сега тръгвай. Отиваме в Бедфордшир.

Той ме погледна, сякаш съм откачен.

— Там има охрана.

— Изобщо не се съмнявам. Тръгвай.

Изглежда, разбираше, че няма смисъл да ми противоречи или да ме моли да пощадя живота му, така че даде назад, излезе от паркинга и отново започна да ми обяснява как не знаел, че…

Казах му да млъкне. Излиянията му не ме интересуваха.

 

 

Пътувахме дълго, в мълчание и без инциденти. Един-единствен път Тео се опита да завърже разговор, но аз бързо го срязах, пуснах радиото и увеличих звука. Не исках да го слушам, нито любезностите му, нито извиненията. Нищо. Според мен той беше толкова виновен, колкото и всички останали.

Опитвах се да не мисля и полагах огромни усилия да освободя съзнанието си от обзелите ме страхове и съмнения. Бях предаден, коварно предаден. И сега се намирах в безизходица в страната, където представителите на закона ме издирваха от три години. Ако ме хванеха, едва ли щях да видя небето без решетки до края на живота си. От друга страна, ако успеех да се изплъзна, изобщо не бях сигурен, че ще мога да се върна там, откъдето дойдох, и да продължа живота си мирно и тихо в общ бизнес с човека, на когото преди време вярвах, но който сега ми дължеше някои отговори. Томбой Дарк имаше връзка с хора, замесени в ужасни дела, и отношенията ни вече нямаше да са същите. Но сега не беше времето да мисля за това.

Станцията, която слушахме, беше „Меджик ФМ“, характерна със своята лека и мелодична музика. Първо пуснаха „The Boys of Summer“ на Дон Хенли, след това няколко стари парчета на Елвис Пресли. Никой от нас не припяваше с музиката, но Тео видимо се поуспокои и започна да кара по-стабилно. Забелязах обаче, че продължава да се поти, което предвид обстоятелствата беше напълно разбираемо.

В осем часа започна новинарският блок. Тъй като „Меджик“ излъчваше от Лондон, водещата новина беше клането в дома на Андреа Блум. Двама мъже и две жени били зверски убити в къща в Хакни, съобщи говорителката, при което Тео въздъхна и зацъка с език. Поредната кървава драма в сърцето на този опасен град, добави тя. Самоличността на убитите все още се пазела в тайна, а полицията имала няколко версии за мотива на престъплението, което в превод означаваше, че са в задънена улица. Не казаха нищо за смъртта на Барън в Уембли, но без съмнение и до това щяха да стигнат в някоя от следващите емисии.

Запалих цигара и се облегнах назад. Наблюдавах Тео, който продължаваше да кара по магистралата към Бедфордшир.

 

 

След малко повече от час, десетина минути след като слязохме от магистралата, минахме през едно китно селце, състоящо се от няколко къщи и църква, завихме наляво и се заизкачвахме по горист хълм. От двете страни на пътя се виждаха огромни къщи, всичките доста навътре и повечето скрити зад внушителни високи порти. Много подходящо място за домове на богаташи. Оттук заможните спокойно можеха да гледат към селото, както господар на трона към своите поданици.

— Колко остава още? — попитах.

— Почти стигнахме.

— Покажи ми къщата, като минем покрай нея, но не спирай.

— Тази е — каза той след половин минута, когато пътят отново започна да става равен.

Бялата каменна ограда вляво от нас бе висока поне три метра. Докато минавахме покрай портите от ковано желязо, успях да видя част от самата постройка, разположена в края на дълга алея. Беше огромна къща в елизабетински стил, с двоен портал, еркери и прозорци с декоративни решетки и катраненочерни дървени греди, спускащи се от покрива до земята.

Имаше още няколко къщи от тази страна, после почваше гора. След стотина метра забелязах еднопосочна алея, която влизаше сред дърветата.

— Свий натам — казах.

Тео послушно изпълни нареждането ми. На лицето му се четеше страх и паника. За него историята свършваше дотук и сега щеше да разбере дали ще живее, или ще умре.

След двадесетина метра му казах да спре на банкета.

— Няма да обеля и думичка за всичко това — увери ме той. — И аз като вас не искам да се стига до полицейска намеса.

— Каква охрана използва Тадеуш?

— Бил съм тук само няколко пъти. Тогава имаше нощен пазач, за друго не знам. Има и камери из цялото имение.

Реших, че тази нощ баровецът може да се е подсигурил повече, просто за всеки случай. Докато не се убеди, че съм му се махнал от главата.

— Добре, загаси двигателя.

— Мислех, че вече мога да си вървя. Казах ви, че…

Смушках го в ребрата с браунинга и той изключи двигателя.

— Слизай — казах твърдо.

Слязохме от колата.

— Отвори багажника.

Той мина отзад и неохотно вдигна капака.

— Влизай вътре.

Той се разтрепери.

— Моля ви, не ме убивайте.

— Заслужаваш го, Тео. Ти си най-долният боклук, който съм виждал и който кара други да му вършат мръсната работа, но няма да те убия. Освен, разбира се, ако след пет секунди все още не си в багажника.

Той ме погледна умолително, после явно реши, че няма какво да загуби, ако започне да моли за пощада. Каза ми, че има жена и деца и ако не за друго, поне заради тях да пощадя живота му, защото той знаел, че не заслужава да живее, и ако можел да върне времето назад… Имах чувството, че за пръв път в живота си моли за нещо, но си заслужаваше човек да види тази сцена. Жена му и децата му сигурно бяха същата стока като него, но аз нямах намерение да добавям още една малка трагедия към цялата тази кървава сага. Затова когато той най-сетне вдигна крак, за да влезе в багажника, го ударих силно в тила с дръжката на браунинга, вързах го и го натиках в багажника.

Затворих капака, взех ключовете от таблото и заключих колата. Тео Морис нямаше да спи много удобно тази нощ, но както сам бе признал, друго и не заслужаваше.