Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (41)

40

В първия миг само гледах трупа, без да мога да помръдна, изпълнен с жал за поредния отнет невинен човешки живот.

После се отърсих от вцепенението и пристъпих към него.

Главен детектив Саймън Барън бе подпрян на стената, със затворени очи и пропити от кръв дрехи. Беше с бяла риза и бледосиня вратовръзка. В гърдите и корема имаше множество прободни рани, теклата от тях кръв вече се беше съсирила. До обувките му се беше образувала локва, обагрила полите на бежовия му шлифер в алено. Лицето му беше бяло, поради което заключих, че не е умрял сега, а поне преди час-два.

Воят на сирените сега беше непрекъснат и се чуваше все по-ясно. През прозореца вече се виждаха синьо-белите мигащи светлини, отблясъците им танцуваха в нощното небе над сградите. Колите бяха все още на шосето, но само на няколкостотин метра, и докато гледах през прозореца, първата сви по отбивната към „Тембра“.

Идваха за мен.

Обърнах се и хукнах. Профучах по коридора и през площадката, вземах стъпалата по три наведнъж, че даже и по четири. Слизах надолу етаж след етаж, а отвън полицейските коли спираха една по една и вече чувах виковете на полицаите, които започваха да отцепват района. Знаех, че ще минат и отзад, за да са сигурни, че техният човек няма да избяга. Трябваше да ги изпреваря.

На първия етаж свърнах наляво и затичах по коридора, опитвах се да си спомня къде бях видял счупения прозорец. Стигнах до последната врата вдясно, отворих я, влетях вътре и видях, че не съм сбъркал. Спуснах се към прозореца и ритнах стърчащото стъкло, то полетя и се разби с трясък на земята. Прехвърлих се през прозореца — порязах си крака — и започнах да се смъквам по улука. Той се откърти от стената и се наложи да скоча, макар да бях на два метра от земята. Строполих се на асфалта, част от улука падна на главата ми, но бързо се изправих и хукнах към задния двор.

Някой зад мен извика:

— Стой! Полиция!

Но аз не спрях. Пресякох паркинга и се покатерих на стената, без да мисля за железата. Скочих с главата напред, като се надявах да не си разбия черепа при тази маневра, за миг се опрях на ръце, последва мигновена челна стойка и претъркулване в една локва, при което револверът ми изхвърча от колана, но слава богу, не гръмна.

Скочих, взех го и го затъкнах на мястото му.

Намирах се в огромен двор, пълен със строително оборудване. Имаше и няколко камиона, както и множество метални контейнери. Доста удобни места да се скрие човек, още повече че наоколо нямаше жива душа. Бях изморен, но адреналинът и мисълта, че полицията е по петите ми, ми даваха сили да продължа. Чух как един от полицаите извика, че съм се прехвърлил през стената. Стори ми се много близо, затова отново побягнах.

Прекосих двора за секунди и през една дупка в оградата излязох на някакъв асфалтиран път. Пресякох го, пробягах още стотина метра, излязох на друг и хукнах по него. Стигнах до края му, свих надясно и тръгнах ходом. Нямаше много пешеходци, но трафикът беше достатъчно муден, за да забави полицейските коли, ако тръгнат да ме преследват.

Тогава ми мина мисълта да се откажа. Да се махна оттук и да се кача на самолета за Филипините, доволен от това, което съм свършил. Сега поне знаех, че смъртта на Малик е свързана по някакъв начин със случилото се преди седем години, а Поуп, Блаклип, Били Лисицата и сега Барън бяха наказани заради нея. Разбира се, оставаха няколко висящи въпроса като например какво точно е научил Джейсън Кан, за да реши да се срещне с Малик и да отприщи цялата поредица последвали убийства. Имаше неясноти, но никой не можеше да ме обвини, че не съм се постарал да отмъстя за своя стар приятел и колега и да въздам поне малко справедливост, макар че семейството му никога нямаше да разбере истината за неговата смърт.

Трябваше да се откажа, но разбира се, не го направих. Терзаеше ме мисълта за онзи мъж с черната кожена маска, който една нощ преди седем години беше измъчвал и убил невинно момиченце и който по всяка вероятност все още се разхождаше на свобода. Трябваше да го намеря. Него и приятелчетата му.

И вече знаех къде да търся.