Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (38)

37

Според това, което бях чул, преди седем години едно младо момиче бе загубило живота си, брутално убито от група мъже по време на садомазохистична оргия. По думите на доктор Чини, въпросната група се състояла от петима мъже. Единият бил Ричард Блаклип. Един от другите навярно е бил Поуп, но дори това не знаех със сигурност. Знаех обаче, че ако казаното от Ан е вярно, а аз бях убеден в това, то тогава все някой е обявил въпросното момиче за изчезнало. Трябваше само да разбера кой.

Върнах се мислено седем години назад, за пореден път през последните двадесет и четири часа. Когато става въпрос за ужасяващи престъпления, имам много добра памет. Спомням си например когато три деца бяха убити за един уикенд, при два отделни случая. Беше лятото на 1994 година. Един слънчев понеделник се събудих и чух новината по радиото. Три деца бяха мъртви. Това ме наведе на мисълта, че светът наистина се е побъркал и че моите усилия на полицай са отишли на вятъра, щом все още има хора, способни на такова безумие.

Но такива случаи бяха рядкост и колкото и да напрягах паметта си, не се сещах за някой специфичен случай преди седем години, останал неразрешен. Разбира се, съществуваше и възможността някой от педофилите да е пожертвал собствената си дъщеря. За повечето хора това е абсурдна и недопустима мисъл, но колкото и да не ви се вярва, има такива случаи. Но при тях обикновено убиецът бива заловен. Ако убиеш собственото си дете, дори да не го обявиш за изчезнало, рано или късно все някой ще забележи, че го няма.

Следователно някъде имаше доклад за изчезването на това момиче. Просто трябваше да се поровя усърдно, за да го намеря.

Започнах с един интернет клуб на Еджуеър Роуд. Влязох, поръчах си кафе и отворих страницата на Сдружението за помощ при изчезнали лица.

Това е национална благотворителна организация, която се занимава със случаите на хилядите изчезнали хора всяка година на територията на цяла Великобритания. В това число около сто хиляди деца под осемнадесет години. Много безпризорни хлапета скитат по улиците. За щастие повечето от тях изчезват само за ден-два, след което се прибират вкъщи, но аз си спомнях думите на една представителка на организацията, която преди години беше дошла да изнесе беседа в управлението. Тя каза, че дори ако 99,9 процента от случаите бъдат разрешени и децата намерени, пак остават сто деца, за които не се знае нищо. Не ми се мислеше какво може да означава това.

Открих номера за общи запитвания, изключих се от Мрежата и го набрах.

Жената, която вдигна телефона, беше заета (при сто хиляди изчезнали на година нямаше как да не е), но и доста любезна. Обясних, че съм частен детектив, който работи за защитата на младеж, обвинен в убийство. В процеса на разследването с моите колеги сме открили, че в детството си нашият клиент е бил жертва на педофилска група, която по неговите думи по време на една от оргиите била убила малко момиче. Като чу това, жената ахна. По гласа й прецених, че е около шестдесетгодишна и най-вероятно доброволка, и веднага се почувствах гузен.

— Да ви кажа честно, госпожо — добавих, за да посмекча нещата, — тази история едва ли е вярна, но съм длъжен да я проверя.

— Да, да, разбира се — отвърна тя неуверено.

— Има ли начин да проверя твърденията на този млад човек? — попитах и после й казах за кога става въпрос. — Знам, че имате архив на изчезналите деца.

— Да, съхраняваме данните — отвърна тя предпазливо. — Всичко се пази, дори ако детето е намерено, но тази информация не е на свободен достъп. Не мога да давам сведения на частни лица. При запитвания от полицията обаче сме длъжни да им съдействаме. Можете ли да се обърнете първо към тях? Сигурна съм, че ще проявят интерес.

Там беше въпросът. Не можех.

Знаех, че само ще събудя подозренията й, ако се опитам да получа информацията със заплахи, затова й благодарих за отделеното време и затворих. Бях разочарован, но не много изненадан. Ако работата на детектива е толкова лесна, нямаше да има неразрешени случаи.

Допих си кафето, излязох от клуба и отидох да взема колата, предоставена ми от Тиндъл. Беше черна „Киа“ четири по четири. Вечерта я бях оставил близо до Хайд Парк. На предното стъкло вече имаше лепенка за глоба. Много чевръсти са тия лондонски полицаи. Но не се притесних. Нямаше аз да я плащам. Отлепих стикера, хвърлих го на предната седалка и потеглих по Парк Лейн към следващата си дестинация.

Вестникарският отдел на британската библиотека се намираше в едно сиво предградие в Колиндейл, където преобладаваха жилищни сгради, строени след войната. На микрофиш в този отдел се съхраняваха броевете на по-значимите вестници отпреди двеста години до днес. Самата сграда не беше огромна и красива, както очаквах, и приличаше по-скоро на фабрика или училище, отколкото на библиотека. Намираше се почти точно срещу спирката на метрото.

Показах фалшивия си паспорт на регистратурата и ми издадоха еднодневна карта за читалнята. На стената имаше табелка, според която всички палта и чанти трябваше да се оставят на гардероб от съображения за сигурност, но слава богу, уредникът не ми поиска якето. Ако го беше направил, сигурно щеше да види пистолета, затъкнат в дънките ми, а дори да го пропуснеше, доста от посетителите щяха да го забележат. Но той само ми се усмихна и ме пусна да вляза. Каза ми, че броевете на „Таймс“ са на горния етаж.

Доста ровене ме чакаше. Според данните Ан беше приета в дома за деца на 6 юни 1998 година и бе казала на доктор Чини, че убийството, на което е станала свидетел, се е случило няколко седмици преди това. Реших да насоча усилията си към „Таймс“ и да започна от 1 януари, като гледам дали има данни за изчезнали или умрели при странни обстоятелства деца. Сметнах, че нещо такова ще е голяма новина, затова ограничих търсенето до първите пет страници на всеки брой. Това едва ли може да се нарече научен подход, но аз работех сам, ресурсите ми бяха крайно ограничени и не виждах друг начин да се справя със задачата. Четците на микрофишове се намираха в една тъмна зала в дъното. Намерих един свободен и през следващите десет минути напразно се опитвах да заредя филма с броевете на „Таймс“ от първи до десети януари. Накрая една симпатична студентка ме съжали и ми показа как да боравя с машината.

Годината започваше с обичайния набор лоши вести: поредните размирици в Северна Ирландия; кървави кланета в Алжир; гангстерски убийства; поредица домашни трагедии. Сякаш четях днешен вестник. Нищо не се беше променило към по-добро. Както винаги.

Намерих статии за процеса срещу малолетния убиец, който в един влак беше забил касапски нож до дръжката в главата на двадесет и осем годишна служителка в благотворителна организация. Жената пътувала сама и била с гръб към него и той я убил само защото в момента тя била най-подходящата жертва, както сам обяснил по-късно. Имаше материали и за процеса срещу Виктор Фарънт — изнасилвача, освободен преждевременно от затвора, който само седмици след това убил бившата си приятелка и пребил почти до смърт друга жена. Убитата била разведена, майка на две деца, и когато върнали Фарънт в затвора, нещастните сирачета питали защо, за бога, въобще са го пуснали? Добър въпрос, на който нямаше да е зле да се опита да отговори новият главен съдия Парнъм-Джоунс в едно от ония интервюта до камината.

Докато четях статиите, ме порази неимоверният брой брутални престъпления, извършени във Великобритания от хора, чийто единствен мотив е да задоволят садистичните си наклонности. На Филипините също убиваха. При това дори бегъл преглед на криминалната хроника в Манила показва, че там убийствата са много повече, отколкото в Англия, но в общи линии те се дължат на два фактора: бедност и религия. Единици убиват за удоволствие. А тук, където хората имат пари и свободи, го правят масово. Доста отчайваща мисъл, защото това означава, че що се отнася до насилието сред човешкия род, нещата никога няма да се подобрят.

За момента обаче тези философски проблеми за мен оставаха на заден план.

Продължавах да чета. Да търся. Брой след брой, статия след статия.

Отнемаше адски много време. Преглеждах един брой долу-горе за три минути, което правеше повече от час и половина за месеца. И докато стигна до март, вече беше почти три и половина и очите страшно ме боляха. Подвоумих се дали да не си почина, да изляза на свеж въздух и да се обадя на Ема да видя дали е пристигнала при родителите си, но не исках да рискувам някой да заеме машината. Реших да почета още един час и да приключа за днес.

1 март — нищо. 2 март — пак нищо. 3 март — нещо привлече вниманието ми. Най-отдолу на първа страница. Прочетох заглавието. После и текста.

МЪЖ АРЕСТУВАН СЛЕД ИЗЧЕЗВАНЕТО НА ДЪЩЕРЯ МУ

Полицията арестува тридесет и шест годишен мъж, след като съседи съобщили, че дъщеря му е изчезнала. Джон Мартин Роубс от Станмор, северен Лондон, беше задържан от полицаите, разследващи изчезването на дванадесетгодишната му дъщеря Хайди, която от няколко дни е в неизвестност. Майката на Хайди не живее със семейството си и полицията се опитва да се свърже с нея. По думите на съседите Роубс и дъщеря му често се карали, а Хайди имала проблемно поведение. Представител на училището на момичето заявил, че всички там се надяват и се молят тя да бъде открита жива и здрава, но споделил също, че тя и преди е бягала от къщи.

Нямаше снимка.

Извадих бележника си и записах подробностите. После проверих целия брой от 4 март, но никъде не се споменаваше за ареста или пък какво е станало с изчезналото момиче. Когато изчезне дете от ниските социални слоеве, особено ако е бягало и преди, случаят обикновено не получава никаква обществена гласност. Можеш само да гадаеш какво е станало с това дете. Ако нещо се случи на малко красиво момиченце от средната класа, ще се изпишат тонове вестникарска хартия. Но ако детето е родено и израсло в бедняшки квартал, където думата „детство“ е само на хартия, случаят няма същата сила да продава вестници, а в крайна сметка това е важното, нали?

Но дали това беше момичето, което търсех? Прегледах броя от 5 март и не открих нищо, след което проверих изданието от 6 март. В дясната колона на втора страница имаше малко каре, сбутано между статиите за стачката на багажните работници на Хийтроу и поредните англо-американски бомбардировки на иракски военни съоръжения. В него се казваше, че макар да не е намерен труп, Джон Мартин Роубс е бил обвинен за убийството на дъщеря си Хайди и се очаква да се яви пред магистратите същата сутрин. Отново нямаше снимки, нито на обвинения, нито на жертвата, но интересът ми се задълбочи, провокиран най-вече от факта, че липсваше труп. Наличието на труп осигурява голяма част от доказателствата, необходими за издаването на присъда. При липсата на труп осъждането на убиеца става почти непосилна задача. Затова се зачудих с какво ли е разполагала полицията срещу Роубс. Нямаше да е лесно да разбера. Обикновено между ареста и процеса минаваха поне шест месеца, а понякога дори година, което означаваше, че или ще изчета още доста стари броеве на „Таймс“, или ще трябва да намеря някакъв по-бърз метод за получаване на информация. Реших да пробвам с интернет.

В другия край на помещението имаше няколко компютъра с интернет достъп и седнах на един свободен. На екрана имаше огромна икона, озаглавена „Таймс“, и кликнах върху нея. Появи се прозорец, където трябваше да напиша ключова дума. Въведох името „Джон Роубс“ и погледнах часовника си. Беше четири без пет.

След няколко секунди на екрана се появиха първите съвпадения, подредени в хронологичен ред. Най-отгоре стояха статиите, които вече бях видял в броевете от март. После нямаше нищо до 26 октомври, когато в няколко реда се описваше първият ден на процеса срещу Джон Роубс, обвинен в убийството на дъщеря си. На 28 октомври имаше още една статия, в която се описваха показанията на Роубс в съда. Той през сълзи отрекъл да знае каквото и да било относно смъртта на дъщеря си, но не успял да обясни защо в къщата му е намерен нож с нейната кръв по него, както и парче окървавен плат от дрехите й. Процесът обаче явно не беше достатъчно зрелищен, за да прикове вниманието на медиите и обществото, защото и тази статия беше съвсем кратка. После отново нищо не се споменаваше за случая до 3 ноември, когато едно заглавие съобщаваше, че Джон Роубс е бил признат за виновен в предумишлено убийство и осъден на доживотен затвор.

Започнах да чета материала. Този път имаше снимки, една на бащата и една на дъщерята. Погледнах го бегло. Изглеждаше по-млад от тридесет и шест, с продълговато лице, тъмноруса коса и широка усмивка. И разбира се, изобщо не приличаше на убиец. Хайди също не изглеждаше, както очаквах. Имаше вид на по-малка от дванадесет години, с права светлокестенява коса, подрязана на черта на нивото на брадичката, и доста по-заоблено лице от това на баща й. На снимката тя също беше широко усмихната като човека, който по всяка вероятност я беше убил, а на бузите й имаше сладки трапчинки. Не приличаше на дете с проблемно поведение.

Дълго гледах това невинно лице и знаех, че описанието, направено от доктор Чини, макар и доста общо, се отнася именно за това усмихнато дете пред мен. В личния си живот не съм имал много трагедии, а що се отнася до другите, бях се научил да се дистанцирам от тяхното страдание. Както на хората, чиято смърт съм разследвал, така и на онези, на които съм я причинил. Но през последните няколко дни тази моя дистанцираност беше подложена на истинско изпитание. Не бях готов за толкова удари един след друг: първо новината за убийството на моя стар приятел Азиф Малик, а сега и убийствата на Ан Тейлър и Андреа Блум — тези две момичета, които се бореха да излязат от калта и да заживеят почтено. Много ми дойде. А сега, в този студен декемврийски следобед, седях в тишината на тъмната зала, загледан в снимката на това дете, умряло само и безпомощно преди седем години, и за пръв път от много дълго време ми се прииска да заплача.

Отместих поглед от снимките и продължих надолу по текста. Джон Роубс, се казваше в статията, бил признат за виновен по обвинение в убийство след процес, траял малко повече от седмица. Отново се споменаваше фактът, че не е намерен труп, но резултатите от изследването на ножа и парчето плат от дрехите на Хайди, както и откритата по-късно окървавена градинарска ръкавица, за която двама свидетели потвърдили, че принадлежи на Роубс, се оказали достатъчно уличаващи.

Освен това Роубс признал, че се е скарал с дъщеря си вечерта, когато по неговите думи тя избягала от къщи. Дори я ударил, но продължаваше да твърди, че няма нищо общо със смъртта й. Съдебните заседатели, изглежда, не му повярвали и след четиринадесетчасово обсъждане го признали за виновен. Като чул решението на съда, Роубс избухнал в сълзи и му трябвали няколко минути, за да се овладее. Съдията произнесъл присъдата, доживотен затвор, като нарекъл деянието му „варварско и необяснимо“ и изразил съжаление, че Роубс не дал никакво обяснение защо е извършил това зловещо дело, нито пожелал да посочи къде е трупът.

Мярнах нещо в края на статията и замръзнах.

— Мили боже — промълвих на глас, без да се смущавам от погледите на останалите посетители, насядали по компютрите.

Цели десет секунди не успях да помръдна. Бях шокиран. Виждал съм пистолети през живота си, стреляли са по мен, неведнъж съм имал усещането, че смъртта ми е сигурна, но нищо не ме беше парализирало така, както онова, което гледах в момента.

Защото сега вече знаех какво се е случило.

Скочих от стола и излетях от залата. Вече знаех без никакво съмнение, че Ан Тейлър е казала истината, поради което е трябвало да умре, както и че дванадесетгодишната Хайди Роубс е била жертвата, убита по време на педофилската оргия. Сега беше важно Ема да стигне при родителите си жива и здрава, защото в противен случай се излагаше на огромна опасност.

Защото тя познаваше един от мъжете, за когото сега бях сигурен, че е присъствал на онази ужасна сцена преди седем години. Този човек все се появяваше, накъдето и да погледнех, а в последния абзац на статията бяха цитирали неговите изявления пред пресата след края на делото. „Процесът изопна нервите на всички замесени — бе казал той, — но поне справедливостта възтържествува“. Каква ирония, да го каже човекът, водил полицейското разследване на случая.

Главен детектив Саймън Барън.