Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (36)

35

Лежах по гръб в тъмна стая. Чаршафите миришеха на чисто. Бях без яке и обувки, завит с леко одеяло. Опитах да се надигна, но ми се зави свят и отново се отпуснах на възглавницата. Опипах главата си. Беше професионално превързана, макар че едва ли бях в болница.

В стаята нямаше нито монитори, нито банки с физиологичен разтвор, нищо от обичайното болнично оборудване. Само един пластмасов стол, на който грижливо беше сгънато якето ми, и още един дървен стол до вратата. Погледнах си часовника. Три и десет. Среднощ. Зачудих се къде съм и дали онзи, който ме прибра от улицата, е видял, че съм въоръжен, и дали се е обадил в полицията.

Дълго лежах, гледах тавана и се опитвах да преценя ситуацията. Кой знаеше, че искам да се срещна с Андреа Блум? Ема, а също и Джейми Дели. Помолих Ема да не казва нищо на Барън, но не беше изключено да се е изтървала пред него. Не беше изключено и някой да подслушва телефона й. Може би Тео Морис от „Тадеуш холдингс“? Или Николас Тиндъл? Списъкът с евентуалните заподозрени все още беше дълъг, но лека-полека го съкращавах. За жалост намаляваха и моите шансове.

Чух зад вратата стъпки, после тя се отвори. Влезе дребен негър на шестдесетина години. Имаше благо лице и веднага разбрах, че не е дошъл да ми създава неприятности.

Видя, че съм буден, и се усмихна.

— Нося ви нещо — каза тихо.

Говореше като човек от Западна Африка. В края на осемдесетте работех с един нигериец и той говореше по същия начин.

Пристъпи към мен и видях, че държи нещо като дървен мускал с формата на рог. Беше с метално капаче и изглеждаше много стар. С невероятна сила старецът ме хвана за тила, изправи ме и ме подпря на възглавницата.

— Изпийте това — прошепна и допря мускала до устните ми.

Течността имаше непознат, но не неприятен вкус. Беше леко солена, но и сладникава също. Изпих я до капка и той си прибра мускала.

Погледа ме няколко секунди и попита:

— По-добре ли сте вече?

Изправих се още малко в леглото.

— В интерес на истината, да.

И наистина беше така. Тежестта в главата ми бързо намаляваше и изведнъж се почувствах много по-свеж.

— Какво ми дадохте?

— Лекарство — отвърна старецът.

— Много по-добро е от парацетамол. Трябва да го предложите на фармацевтичните компании.

— Готов ли сте да станете? — попита той, усмихваше се все така мило. — Един човек иска да ви види.

— Кой? — попитах, докато се навеждах да си взема обувките.

Той не отговори на въпроса ми. Стоеше до вратата и чакаше да се обуя.

— Оставете якето и револвера тук, няма да изчезнат. — И ми кимна да го последвам.

Тръгнах след него. Чувствах се все по-добре с всяка секунда — явно лекарството или каквото там ми даде, действаше бързо. Световъртежът и тежестта в главата ми вече почти бяха изчезнали.

Вървяхме по дълъг коридор с врати от лявата страна. Паркетът блестеше. Отдясно имаше панорамен прозорец, през който се разкриваше гледка към кадифения мрак на спящия град, осеян тук-там с по някоя светлинка. Недалеч се виждаха две високи жилищни сгради, заобиколени от море ниски постройки. По моя преценка бяхме поне шест етажа над земята. Опитах да се ориентирам къде съм, но не можах. Определено бях някъде в Лондон, но друго не можех да кажа.

Водачът ми спря пред една от вратите и почука отмерено три пъти, сякаш това беше някакъв уговорен сигнал. Вратата се отвори и се появи висок негър с мрачно лице. Носеше слънчеви очила, макар стаята зад него да беше едва-едва осветена. Дръпна се на една страна, за да може да се мине, и моят водач ми направи знак да го последвам.

Разбрах с кого ми предстои да се срещна и не знаех дали да съм доволен, или ужасен. По-вероятно второто, но въпреки това влязох, и без това нямах избор.

Помещението беше огромно, с прозорци на три от стените — бяха закрити с тежки черни завеси. Из цялата стая горяха свещи, поставени в богато украсени свещници с различни размери. По стените имаше странни африкански маски и глави на животни, сенките им подскачаха на трепкащата светлина. Мебелировката се състоеше от няколко ниски дивана и множество огромни шарени възглавници, пръснати из цялата стая. В дъното върху нисък плетен стол с висока облегалка като на трон седеше красив добре сложен негър на тридесетина години. Пиеше нещо, най-вероятно кафе, и пушеше цигара. Като зловещи стражи от двете му страни стояха две кукли, много по-големи, разбира се, но доста наподобяващи оставената в спалнята на Ема. Догадките ми се потвърдиха.

Мъжът се усмихна и кимна към един от диваните. Моят водач излезе и затвори вратата, а онзи с очилата безшумно потъна в сенките някъде вдясно от мен.

Отидох до посочения диван и бавно седнах. Мъжът на стола ме изчака да се настаня удобно и едва тогава заговори.

— Ще приема, че знаете кой съм — заяви с приятен плътен глас.

— Мисля, че се досещам — отвърнах и бръкнах в джоба да си извадя цигарите, но те не бяха там.

— Почерпете се от моите — каза Николас Тиндъл, извади от джоба на черната си копринена риза „Марлборо Лайте“ и ми запали една. — Може би се чудите защо ви доведох тук.

Казах, че няма да е лошо да ме осведоми.

— Когато моите хора ви прибраха, бяхте много зле. Ако ви бяхме оставили там, един господ знае кой щеше да ви прибере, а това можеше да се окаже грешка.

Спря за миг да си дръпне от цигарата. На лицето му беше изписано видимо задоволство. Този човек излъчваше естествен чар. И заплаха. От цялото му същество лъхаше заплаха. Просто се усещаше, че ако разгневиш този тип с нещо, ще си имаш сериозни неприятности. Това последното май нямаше нужда да го казвам, защото е повече от ясно, че всеки, който седи в полутъмна стая, заобиколен от запалени свещи и вуду предмети, ще е човек, когото е по-добре да не ядосваш.

— Както разбрах — продължи той, — току-що сте напуснали къща, пълна с трупове. Невинни хора. Хора с прерязани гърла и счупени глави.

За пореден път този ден чувах собственото си сърцебиене.

— Ако полицията ви беше намерила проснат на тротоара, най-вероятно щяха да ви приберат. И може би щяха да ви свържат с въпросната къща. Може би дори и с други неща. Кой знае?

Погледите ни се срещнаха и аз не сведох моя. Усещането беше много странно. Чувствах, че ако продължа да го гледам, ще разкрия тайни, които бих предпочел да не знам. В полумрака зад него, озарен от свещите, се виждаше някакъв гоблен, на който имаше изобразен човек с коса в едната ръка и нещо като торба кости в другата.

— Какво искате? — попитах, без изобщо да съм сигурен дали искам да чуя отговора.

— Забелязахме, че задавате много въпроси — отвърна той, като натърти на думата „забелязахме“. — Разпитвате за убийството на Азиф Малик и Джейсън Кан. А вчера дори сте заплашили с пистолет двама от моите хора, когато сте посетили брата на Кан, Джейми.

— Не съм ги заплашвал. Посъветвах ги да си тръгнат.

— Все едно — отвърна той с усмивка. — Не са внимавали достатъчно и са се издънили. Ще им е обеца на ухото. Въпросът е, господин Кейн… Така се казвате, нали?

В очите му проблесна присмехулно пламъче, сякаш отлично знаеше, че не се казвам така. Но аз не се хванах на въдицата.

— Няма значение. Въпросът е в това, господин Кейн, че убийството на господата Малик и Кан ми причини доста неприятности. Много хора, включително вашата приятелка Ема Нилсън от „Норд Лъндън Екоу“, смятат, че имам нещо общо със случая. И тъй като вие разследвате неофициално и както виждам, се стараете доста повече от полицията, навярно имате своя теория за това кой е отговорен за случилото се. Смятате ли, че съм замесен?

— Не — отвърнах. — Не мисля, че имате нещо общо.

Той пое дълбоко дъх и сякаш стана още по-висок.

После лицето му стана сериозно.

— Хубаво, така отговорихте и на собствения си въпрос. Доведох ви тук, защото цялата тази история няма нищо, повтарям, нищо общо с мен. Джейсън Кан е работил за едни хора, които познават други едни хора, които са работили за мен, но аз лично не го познавах и следователно нямам никакъв интерес да искам смъртта му. Що се отнася до Малик, той не представляваше опасност за мен. Вярно е, че навремето беше един от хората, разследвали моите бизнес дела, но доколкото знам, е престанал да се занимава с това преди няколко месеца, когато е влязъл в НСБОП. А и за какво ми е да убивам полицай, особено на такъв висок пост като Малик? Само ще привлека нежелано внимание към себе си, което очевидно не ми е нужно в момента. Не бих искал да си създавам враг в лицето на закона, господин Кейн, но за жалост, изглежда, това е станало и затова сега цялото разследване на този случай се е насочило към мен и моите бизнес партньори, което, разбирате, не ми е особено приятно. Проблемът е, че според всеобщото мнение аз стоя зад всичко, което идеално устройва истинските извършители. Ако обаче те бъдат разкрити, полицията ще престане да ми диша във врата, нали така?

— Най-вероятно — отвърнах и изгасих цигарата си в пепелник с формата на ръка, оставен до дивана.

— Ето защо искам да се възползвам от услугите ви на частен детектив.

В първия момент се стреснах, но после осъзнах, че предложението е доста логично.

— Колко близо сте до разкриването на извършителите? — попита той.

— Напредвам.

Замислих се за следата с изчезналото момиче, която ми бе дала доктор Чини, и добавих:

— Имам нещо, с което ще се заема утре и което може да ме приближи още повече.

— Въоръжен сте. При това с револвер голям калибър. Но в него има само два патрона. Разполагате ли с резервни?

Отговорих отрицателно.

— Противниците ви са много опасни. Ще ви дам друго оръжие и патрони, плюс жилетка. Може да са ви от полза и да ви помогнат да оцелеете.

— Не бих отказал и някакво превозно средство. — Прецених, че една кола няма да ми е излишна.

Тиндъл кимна.

— Ще се погрижа. Ще ви дам също и пет хиляди в брой. И още пет, ако разкриете хората, виновни за убийството на Малик и Кан, и съберете доказателствата, необходими на закона, за да ме оставят на мира. Съгласен ли сте?

Можех да му кажа, че не съм наемник, че винаги работя сам и така нататък, но в тази игра трябва да си реалист. Както вече отбелязах, Тиндъл не беше човек, с когото да си играеш игрички, а освен това дали ми плаща, или не, аз щях да си проведа разследването, както намеря за добре. Така поне в негово лице имах съюзник.

— Да, съгласен съм. Ще се заема с нещата. Но искам да оставите Ема Нилсън на мира. Повече никакви вуду кукли или улични заплахи. Разбрахме ли се?

— Не обичам да стресирам жени — каза Тиндъл и май го каза искрено, — но това момиче ми създаде много неприятности. Ако я убедите да не пише повече клеветнически статии, ще я оставя на мира.

— Имате думата ми — казах. — Утре тя напуска града и ще отсъства известно време. Докато се върне, всичко това ще е приключило.

— Мислите ли?

— Сигурен съм.

Тиндъл се облегна назад и каза:

— Чух също, че разни хора много държат да ви извадят от играта.

— Може да се каже.

— Смятайте, че съм облекчил малко този натиск.

Повдигнах вежди.

— В смисъл?

Той се усмихна като хищник. После се наведе и вдигна нещо от пода зад стола. Беше маската на убиеца, отнел живота на Андреа Блум и съквартирантите й. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная, че прозрачната материя с отвор за устата все още е на главата на убиеца.

Тиндъл я хвана с една ръка за стърчащия отдолу остатък от шийни прешлени, а с другата свали маската. Озовах се очи в очи с Блондина — моя заклет враг, откакто дойдох тук преди четири дни (Господи, нима бяха само четири дни?), който сега ме гледаше тъпо, с леко отворена уста и опръскано с кръв лице. Тиндъл пусна прешлените, хвана главата за косата и каза:

— Когато някой ми мъти водата, не оставам длъжен. Разбирате ли ме, господин Кейн?

Погледнах първо него, после главата, после пак него.

— Мисля, че започвам да схващам картинката.

— Хубаво — отвърна той и остави главата на земята. — Преди да умре, този копой ни каза, че е отишъл в къщата по нареждане на някой си Тео Морис, който явно му е шеф. Това име говори ли ви нещо?

— Да, чувал съм го. Работи за „Тадеуш холдингс“.

Кимнах към главата и попитах:

— Той каза ли защо не пожела да ме убие снощи?

Тиндъл като че ли се изненада от въпроса ми.

— Как така? Мислех, че е искал да ви убие.

Поклатих глава.

— Не. Удари ме няколко пъти и се опита да ме зашемети, но после нарочно пусна ножа до мен. Предполагам, че е искал полицията да ме намери там заедно с оръжието на престъплението и да ме обвинят за убийствата.

Тиндъл сви рамене.

— Не знам нищо за това.

— Аз ще разбера — отвърнах. — В най-скоро време ще поговоря с този Тео Морис. Ще съм ви задължен, ако ме оставите да се справя сам.

Спогледахме се.

— С други думи, нямам нужда от помощ — казах.

— Добре. Очаквам обаче ежедневен доклад докъде сте стигнали с разследването. Какъв е телефонният ви номер?

Казах му го. Той кимна, но не направи никакво усилие да си го запише.

— Когато си тръгвате оттук, ще ви дадат кодиран имейл адрес. Изпращайте информацията на него. Ако трябва да се свържем с вас, ще го направим. Как се чувствате сега?

— Добре — отвърнах и опипах главата си. — Учудващо добре. Какво беше онова лекарство, което ми даде вашият човек?

Тиндъл се усмихна хитро.

— Чували ли сте за „мути“, господин Кейн? Това е вид африканска медицина, чиито последователи вярват, че органите на току-що умрял човек могат да се използват за направата на много силни отвари. Когато ги изпие, човек получава невероятни сили. Особено ако отварата е направена от органите на повален враг.

Усмихна се още по-широко, а аз отместих поглед с надеждата, че се шегува.

— Клод, би ли изпратил господин Кейн? И се погрижи да му осигурят кола, която не може да бъде проследена.

Тиндъл стана. Аз също се изправих, но не така уверен, както преди няколко минути.

— Сега, ако ме извините — каза той, — ще се оттегля. Малко съм изморен тази вечер. Беше ми приятно да се запознаем.

Протегна ми ръка, същата, с която бе държал главата на Блонди за прешлените, и понеже все още бях с ръкавици, се ръкувах с него, макар и неохотно.

— Де да можех да кажа същото — отвърнах, обърнах се и тръгнах след мъжа със слънчевите очила.

 

 

Минахме обратно по коридора и покрай стаята, където бях настанен първоначално, завихме и се озовахме пред асансьор. Там ни чакаше онзи, който ми даде лекарството, и с обичайната си усмивка завърза очите ми с копринена кърпа. Асансьорът се спусна, слязохме и почакахме мълчаливо няколко минути. След това ме преведоха през някаква врата и излязохме на улицата. Една кола спря до нас, помогнаха ми да се кача до шофьора и ми казаха да не свалям превръзката, докато той не ми разреши. Колата потегли.

След десетина минути получих съответното разрешение и махнах превръзката. Шофьорът беше млад бял мъж, не го бях виждал досега. Движехме се по Юстън Роуд и в момента тъкмо минавахме покрай гара „Сейнт Панкрас“.

— Къде да ви оставя? — попита той.

Казах му да ме свали на гара „Падингтън“ и той продължи да кара мълчаливо по пустите нощни улици. След четвърт час спря на гарата и каза:

— Ваша е. — И слезе от колата, без да гаси двигателя. — В багажника има сак с всичко обещано.

После затвори вратата и се качи в друга кола, която тъкмо беше спряла зад нас.

Преместих се на шофьорското място. Колата зад мен потегли, зави наляво и изчезна, а аз останах да се чудя дали цялата тази нощ не е просто странен и ужасен сън.