Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (35)

34

Когато свих по улицата на Андреа, минаваше девет. Вечерта беше студена, а аз бях извървял цялото разстояние от метростанцията пеша. Остър вятър подхвърляше боклуци по тротоара и държеше хората по домовете им. Бях със сива зимна шапка и шал през лицето, така че се виждаха само очите ми.

Светеше прозорецът на дневната и няколко прозореца на третия етаж, но вторият етаж и коридорът бяха тъмни. По думите на Андреа освен тях двамата с Грант в къщата живеела още една двойка и едно момче. Но беше доста тихо за толкова много хора.

Приближих до вратата, като се надявах, че не съм дошъл напразно, и веднага забелязах, че е открехната.

Спрях и се ослушах. В дневната работеше телевизорът. Май вървеше някакво шоу с активното участие на публиката, звукът беше доста увеличен. Не чух нищо друго, затова бутнах леко вратата. Запитах се дали не беше по-добре първо да почукам. Питах се и дали е разумно въобще да влизам. В Хакни хората не си оставят вратите отворени. Както и в цял Лондон всъщност, особено в студена нощ като тази.

Влязох и тихо затворих вратата. Щеше ми се да извикам, за да обявя присъствието си, но се въздържах.

Някъде на горния етаж нещо изскърца. Не се притесних особено. Къщата беше стара, най-вероятно строена през двайсетте години. В такава къща е нормално да чуваш скърцане. Отново наострих уши, но не чух други звуци.

Носех револвера, но не го извадих. Щеше да е много трудно да обясня наличието му, ако се наложеше.

Свърнах наляво, отворих вратата на дневната и изведнъж звукът от телевизора гръмна в ушите ми. Шоуто беше „Кой иска да стане милионер?“ и в момента Крис Тарънт^[1] тъкмо питаше състезателя коя е столицата на Руанда. Докато му даваше четирите възможности за верен отговор, огледах празната стая и забелязах няколко отворени бирени кутии до единия фотьойл. Не бяха там предния ден и тъй като стаята беше общо взето чиста, заключих, че някой ги е отворил тази вечер. Не че това ми помагаше много.

Излязох от стаята в момента, когато състезателят спечели осем хиляди за верния отговор (който се оказа Б, Кигали), и възможно най-тихо тръгнах по стълбите към горния етаж. Две от стъпалата изскърцаха, но въпреки това продължих нагоре.

Видях една отворена врата. Беше тъмно, но успях да различа, че е тоалетна, при това празна. Сякаш цялата къща беше празна.

Вляво от мен няколко стъпала водеха към втория етаж. Изкачих ги и потънах в мрака на тясната площадка. Някаква врата вдясно от мен се затвори.

— Ехо?

Гласът идваше от площадката на третия етаж. Беше Андреа.

— Ти ли си, Джеф? — добави тя.

— Не, Андреа, Мик Кейн съм — извиках. — Външната врата беше отворена. Дойдох да поговорим.

— Какво става? — попита тя, все още не я виждах. — Защо е толкова тихо долу?

— Не знам — отвърнах искрено. — В дневната няма никого. Мисля, че си сама в къщата.

— Не съм. Маз и Стар също са тук. Или поне бяха преди няколко минути. Чух ги.

— Може да са излезли за цигари или нещо такова. Искам да ти задам само няколко кратки въпроса.

— Не желая да разговарям повече с вас и не ми харесва как сте влезли в дома ни. Изплашихте ме до смърт.

— Съжалявам, но не можах да ти се обадя, защото не ми остави телефон. Днес ходих при психиатърката на Ан, доктор Чини. Тя ми каза доста неща. Мисля, че и ти можеш. Моля те. Ще отнеме само няколко минути, а е страшно важно.

С периферното си зрение долових в полумрака някакво едва забележимо движение под краката си.

— Няма да разговарям с вас. Сега си влизам в стаята и се заключвам. Ако не си тръгнете, ще повикам полиция. Говоря сериозно.

Погледнах надолу. Под вратата от дясната ми страна се беше появила някаква тъмна линия и постепенно се разширяваше. Стигна до килима и започна да образува локвичка до ръба.

Кръв.

Усетих как цялото ми тяло се стяга.

— Андреа, чуй ме — извиках настоятелно. — Трябва незабавно да слезеш долу!

Чух я как се отдръпва към стаята си, където си мислеше, че ще е в безопасност.

— Казах ви! — изкрещя тя. — Ще повикам полиция.

— Нещо не е наред, Андреа. Повярвай ми!

В къщата имаше външен човек! Бутнах вратата и усетих, че се опира в нещо. Натиснах я по-силно и тя се отвори бавно, избутваше онова, което й пречеше.

— Андреа, моля те, слез долу!

Напипах ключа за електричеството и светнах лампата.

В краката ми лежеше труп.

Опитах се да осъзная гледката. Премигнах. И отново се опитах.

Беше млад мъж на двадесетина години с остра, боядисана в черно коса и мъртви сини очи. Лежеше свит на земята, а от двата огромни прореза по лицето и гърлото му още бликаше кръв.

Чух как на горния етаж Андреа бързо се прибра в стаята си и тръшна вратата.

Направих няколко крачки напред и видях полуголото тяло на слабичко дребно момиче, също на двадесетина години, проснато върху нисък разтегаем диван. Девойката лежеше по гръб, едната й ръка беше отпусната върху гърдите и корема, а изцъклените й очи гледаха тавана. Нейното гърло също беше прерязано, чаршафите около тялото й бяха обагрени в наситено червено.

Сега вече извадих револвера и излязох от стаята.

В къщата пак се чуваше само далечният звук на телевизора.

— Андреа, ако ме чуваш, моля те, слез долу и ела с мен. Или извикай полицията.

Не последва отговор. Ни звук, ни стон. Нищо. Нито дори изскърцване.

Можех да си тръгна. Да се обърна и да се махна, а после да се обадя на полицията от безопасно разстояние.

Можех да си тръгна и исках да го направя. Но не постъпих така. Вместо това се промъкнах по коридора, стигнах до края му и започнах да се изкачвам по стълбите към стаята на Андреа. През цялото време пръстът ми беше на спусъка.

Едно стъпало изскърца. Над мен беше тъмно почти като в рог. Продължих нагоре.

Изкачих стъпалата и спрях. Намирах се на малка вътрешна площадка. Имаше общо три врати — две вляво от мен и една точно пред мен. И трите бяха затворени.

— Андреа? Чуваш ли ме?

Пълна тишина. Чувах единствено биенето на собственото си сърце.

Опипах за електрически ключ, не намерих и затова пристъпих напред и рязко отворих вратата пред себе си. Видях облицован с плочки под, вана от дясната ми страна, частично закрита от найлонова завеса, тоалетна чиния и мивка. В дъното имаше прозорец, през който се процеждаше слаба светлина.

С едно бързо движение дръпнах завесата.

Ваната беше празна.

Както и цялото помещение.

Излязох на площадката и чух слабо хлипане.

Замръзнах. Звукът идваше иззад някоя от другите две врати. Знаех, че може да е капан, затова не бързах да действам. Не бях сигурен откъде точно идва хлипането.

Стоях като статуя. Стоях и се ослушвах.

А после вратата до мен се открехна и бавно-бавно започна да се отваря. Вдигнах с две ръце револвера и зачаках. Стори ми се много дълго, ръцете ми омаляха и дори започнаха да треперят.

И тогава Андреа най-после се появи на вратата. Права и вперила очи в мен. Уплашена, ужасена…

… и умираща.

Гърлото й беше прерязано и кръвта бликаше на струи от зейналата рана. С всеки удар на сърцето й червеният фонтан пръскаше килима пред мен.

За миг бях така смаян, че не можех да помръдна, но после изведнъж тялото й полетя към мен. Опитах се да го избегна, но не успях и двамата паднахме назад към парапета в мокра кървава прегръдка. През цялото време тя отваряше и затваряше уста и издаваше ужасни хрипове. Отблъснах я от себе си миг след като зърнах убиеца, който идваше към мен с вдигната бухалка. Беше с прозрачен защитен костюм с маска и приличаше на работник в лаборатория за бойни отровни вещества. Андреа залитна и падна на земята, едната й ръка продължаваше да се протяга към мен, а другата напразно се опитваше да спре изтичащия от гърлото й поток кръв.

Вдигнах револвера да стрелям, но в същия момент той ме удари по главата и загубих равновесие. Хванах се за парапета, за да не падна, и изпуснах револвера. Неизвестният нападател ме удари пак, този път по лицето, и аз се строполих върху Андреа. Веднага се претърколих и се опитах да се свия на топка, за да съм по-малко уязвим. Той ме ритна в корема, при което за малко да повърна, после отново ме удари по лицето. Чувах го как пъшка от умора и как костюмът му поскръцва при всяко движение.

А след това мъжът направи нещо странно. Спря и пусна ножа, който държеше в другата си ръка. Той падна на килима до главата ми. Острието беше цялото в кръв.

Непознатият отстъпи крачка назад и се приготви отново да ме срита. На половин метър от мен лежеше Андреа Блум, кръвта й бързо напояваше килима, а тя продължаваше да ме гледа с красивите си тъмни очи, които молеха за последен шанс за живот.

— Какво става тук, по дяволите?

Познах гласа. Беше Грант, качваше се по стълбите.

Убиецът се поколеба за миг, после отново ме ритна, но този път бях готов. Хванах го за крака и го отблъснах с колкото сили имах. Той залитна към стената, после се освободи и хукна покрай мен, като междувременно замахна с бухалката и ме уцели над лакътя. Паднах. В главата ми сякаш някой къртеше камъни, за втори път през последните няколко дни. Исках да легна и да заспя. Чух как убиецът трополи надолу по стълбите, как се сблъска с Грант, чийто предсмъртен писък не можеше да се сбърка с нищо, и знаех, че ако се поддам на изкушението и затворя очи, ще ме тикнат в затвора не само за убийствата отпреди три години, но и за тези тук. Защото именно аз оставах с оръжието на престъплението до мен, в къща, пълна с трупове.

Хванах се за парапета и се изправих, първо на колене, после и на крака. Андреа вече не хриптеше и очите й бяха затворени. Даже да беше още жива, нямаше шанс да оцелее. Дори в полумрака виждах кръвта навсякъде около себе си и долавях натрапчивата миризма на смърт. Нямаше надежда. Андреа беше дотук.

Нямах обаче време да размишлявам колко несправедлива е смъртта й. Трябваше незабавно да се махна от тази къща. Огледах се за револвера, но не го видях. Присвих очи, отново се огледах и най-после го зърнах в дъното на площадката. Наведох се и си го прибрах. Докато го вдигах, главата ми така се замая, че се наложи да се облегна на стената, за да не припадна. Гадеше ми се. Непоносимо. Но от повръщаното може да се вземе ДНК, а в този момент само това ми липсваше.

Преглътнах няколко пъти и заслизах по стъпалата, като внимавах да не се препъна в тъмното. Минах по коридора и стигнах до другите стълби. Държах револвера насочен напред, в случай че убиецът ме причаква някъде, за да нанесе последния си удар.

Грант лежеше на стълбите, десният му крак беше свит под странен ъгъл, а левият — подпрян на парапета. Цялото му лице беше обляно в кръв, а косата сплъстена и полепнала по черепа. Ударът по главата с бухалката се бе оказал фатален. Стената зад него беше опръскана с кръв.

Можеше да съм на негово място. Но не, убиецът нарочно ме бе оставил жив. За да ми лепнат тези убийства. Което означаваше, че…

Един господ знаеше какво означава. Отново преглътнах, за да потисна желанието си да повърна, и се опитах да прескоча тялото на Грант, но се спънах в крака му и залитнах напред.

Претърколих се четири стъпала надолу и пневматичният чук отново заблъска в главата ми. Изправих се, събрах сили и хукнах към вратата.

Блъснах се в нея по-силно, отколкото очаквах, опипах я, за да намеря дръжката, и когато най-сетне я хванах, рязко я натиснах.

От ледения нощен въздух мигом се почувствах по-добре. Тръгнах по улицата, като се стараех да вървя изправен, без да тичам. Исках да се отдалеча колкото се може повече от тази къща. Четирима души бяха убити, само за да се опази една тайна. Бях близо. Усещах го.

Излязох на голямата улица, паднах на колене, опитах да се изправя, видях как целият свят се размазва пред погледа ми и повърнах.

Смътно си спомням, че една кола спря до мен, някой ме вдигна и ме напъха на задната седалка. Неясно си спомням и два силуета на предните.

После съм загубил съзнание.