Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (33)

32

Олдърмастън беше от онези типични английски селца, които може да видите в туристическите пътеводители. Разположено в полите на невисок хълм и заобиколено от тучни пасбища и красиви букови и дъбови гори, то не беше нищо повече от няколко къщи и преустроени плевни, сгушени от двете страни на асфалтиран път, който някак си по-подхождаше за коне и каруци, отколкото за постоянния поток коли, движещ се по него. Някъде наоколо имаше свръхсекретен изследователски център, където според слуховете се намирали повечето ядрени оръжия на страната, но докато влизах в селцето, не видях нищо, което да говори за подобна дейност. И дори в сив и мрачен ден като днешния това място беше оазис на тишината и спокойствието в сравнение с трафика и лудницата на Лондон.

Карах по главната улица, която тук представляваше тясно шосе, опасано от двете страни с терасирани къщи от червени тухли. По вида на сградите личеше, че са отпреди няколкостотин години. В приземните им етажи се помещаваха антикварни магазини и агенции за недвижими имоти. В един момент шосето се раздвояваше почти под прав ъгъл, като отдясно имаше кръчма в елизабетински стил. На табелата пред нея пишеше, че заведението предлага вкусна и питателна храна. Имах време до срещата, затова отбих, слязох, влязох и си поръчах пържола с гарнитура зелен фасул и халба бира. Храната наистина беше много вкусна, но и доста скъпа. Попитах бармана, чието лице носеше всички белези на редовна злоупотреба с алкохол, как да стигна до кабинета на доктор Чини. Той очевидно познаваше лекарката и бързо ме упъти, но след това определено ме избягваше. Изглежда, не му допадаше много психично нестабилните да ядат от неговата вкусна и питателна храна.

 

 

Доктор Чини работеше в огромна съвременна къща, която най-вероятно беше едновременно дом и кабинет и се намираше на няколкостотин метра от дясната страна след раздвоението на пътя. Къщата не беше чак балсам за очите, но имаше доста приличен външен вид и широка новоасфалтирана алея пред главния вход, където спокойно можеха да паркират поне десет коли. Сега обаче имаше само две: един „Рейндж Роувър“ и един фиат „Пунто“. Паркирах до джипа и слязох от колата. Беше три без десет.

Имаше две врати. На главната висеше табела, според която желаещите да посетят кабинета на доктор Чини трябваше да използват другата, така че натиснах звънеца и ми отвориха веднага. Озовах се в малка облицована с дърво приемна, много приличаше на скандинавска сауна. На едно бюро пред мен седеше млада чаровна рецепционистка с бяла престилка и широка любезна усмивка, която разкриваше пълен набор зъби.

Аз също се усмихнах и се представих, след което казах по каква работа съм дошъл.

— Моля седнете, господин Кейн. Ще съобщя на доктор Чини, че сте тук.

Стана и излезе през една врата зад бюрото, а аз започнах да разглеждам сертификатите по стените — бяха издадени от различни психиатрични институции в уверение на това, че доктор Чини е експерт в своята област. Знаех, че всеки идиот може да си купи тези хартийки по интернет и че няма гаранция за автентичността им, но в конкретния случай имах усещането, че са истински.

След няколко секунди секретарката се върна и ме покани да вляза: доктор Чини била готова да ме приеме. Тази реплика веднага събуди ужасните спомени от посещенията ми при лекаря на младини и мислено се зарадвах, че сега ми няма нищо. Или поне нищо от компетенцията на доктор Чини. Секретарката ме попита ще желая ли кафе и аз отвърнах утвърдително. С мляко и една лъжичка захар. Благодаря. Целият ни разговор беше олицетворение на вежливостта.

Влязох в кабинета на доктор Чини, който също бе облицован с дърво като приемната, но беше значително по-голям и просторен. Сред мебелите имаше няколко стола и бюра, но липсваше класическата кушетка. Без да разбера откъде, пред мен се появи елегантна загоряла жена с изнурено лице и широки кафяви очи. Стисна здраво ръката ми. Очите й хладно ме преценяваха иззад модните очила с черни рамки, но усмивката й беше топла.

Разменихме си обичайните любезности и тя ме покани да седна пред бюрото й. Беше изрядно подредено.

— С какво мога да ви бъда полезна, господин Кейн? — попита тя, след като седна на своя стол с изпънат като струна гръб и бавно скръсти ръце на гърдите си.

Този жест беше доста обезкуражаващ и ако имаше за цел да предразполага пациентите, сега не се получи, но после се замислих и реших, че може би е предназначен специално за мен.

Изложих й накратко фактите по случая — по-точно онези, които имаха пряко отношение към визитата ми.

— Трима души са мъртви — започнах аз. — Господин Кан, господин Малик и госпожица Тейлър, като тримата са свързани помежду си. Както предполагам знаете, в момента се води разследване по тези убийства, но чичото на господин Малик иска и второ мнение.

— И усилията на един частен детектив са по-резултатни от общите усилия на експертите в полицията, така ли?

— До момента общите усилия на експертите в полицията не са дали кой знае какъв резултат. Разследването тече вече почти месец и половина, а още не са арестували никого, да не говорим за предявяване на обвинения в предумишлено убийство. Освен това, преди госпожица Нилсън да повдигне въпроса, смъртта на Ан Тейлър дори не беше част от това разследване. А доколкото знам, и сега не е. Не казвам, че съм по-добър от полицията, но се надявам, че мога да подходя към случая от друг ъгъл и евентуално да постигна някакъв успех.

Тя бавно кимна, сякаш в знак на съгласие, без обаче да спира да ме преценява с поглед.

— Съзнавате, че казаното между лекар и пациент е строго поверително — рече тя. — Затова мога да ви кажа само онова, което Ан искаше да излезе наяве, нищо повече.

Замълча, докато секретарката сервира кафето, и когато момичето излезе, аз казах, че това ме устройва.

— Доколко сте запознат със случая?

— Знам само основните неща. Ваш колега е препратил Ан при вас, защото е смятал, че тя страда от някакво личностно разстройство, което може би е било причината за агресивното й поведение. По време на лечението вие сте я провокирали да си спомни аспекти от миналото, в резултат на което баща й е бил арестуван и обвинен в блудство с деца. Не знам никакви подробности обаче за това негово деяние, освен факта, че е било доста сериозно.

Доктор Чини ми се усмихна вяло.

— Нека ви обясня нещо, господин Кейн. Аз не вярвам особено в онова, което днес масово наричат „синдром на потиснатите спомени“.

Сигурно съм направил доста тъпа физиономия, защото тя продължи:

— Потиснатите спомени са явлението, при което се смята, че пациентът е преживял толкова тежка душевна травма, че единственият начин на мозъка да се справи с нея е да заличи спомена за това преживяване. С други думи, пациентът забравя какво му се е случило и продължава да си живее живота. Някои психиатри смятат, че тези спомени могат да се върнат в съзнанието на пациента чрез определени терапевтични методи, най-вече хипнотерапия. Естествено въпросът за надеждността на тези спомени е обект на разгорещени спорове, защото при тази процедура има голям риск да се отправят обвинения без неоспорими доказателства, при което може да се окаже, че съвсем невинни хора са обвинени в криминални деяния, които не са извършили. Но при Ан ситуацията не беше такава. Аз лично не бих нарекла нейните спомени напълно потиснати. Според мен тя беше съвсем наясно какво й се е случило, но за да го преодолее, си беше създала един вид щит от грубост и арогантност. Когато обаче надникнах под този щит и разкрих какво се е случило в миналото й, обвиненията, които отправи тя, не бяха взети на сериозно от страна на полицията, поради разногласията по въпроса за потиснатите спомени, за които вече ви споменах. И макар че съдебните заседатели й повярваха и я обявиха за невинна поради временна невменяемост, полицията не прояви същото разбиране и отговорност. Затова и последвалото разследване беше по-скоро проформа.

— Но все пак са арестували баща й, Ричард Блаклип.

— Да, арестуваха го. Оставаше и да не го направят. Но блудството беше, меко казано, върхът на айсберга.

— Защо? Какви бяха обвиненията?

— По думите на Ан баща й я въвел в света на секса на четири години, малко след смъртта на майка й. Отначало само я опипвал по интимните части, но година след година нещата ставали по-сериозни. Говорим за сношение, както вагинално, така и анално. Орален секс. Години наред тя спяла в леглото му и смятала, че това, което й се случва, е нормално, макар Блаклип непрекъснато да й напомнял да не казва на никого. Така и станало. През всичкото това време тя си мълчала. В училище не била отличничка, но се справяла и никой от учителите й не заподозрял какво всъщност става, макар че с времето тя все по-често отсъствала от занятия.

— Ан сподели с мен как отношенията с баща й започнали да се променят, когато била на девет години — продължи доктор Чини. — Тогава за пръв път той започнал да въвлича и други хора. Мъже, за които й казвал, че са й чичовци, макар тя никога дотогава да не ги била виждала. Водел я в различни къщи, на така наречените от него „купони“, където приятелите му, въпросните „чичовци“, се забавлявали с нея сексуално, най-често в група. Не беше много сигурна за точния брой, каза, че били някъде между пет и осем души, като повечето носели маски. Описанията, които направи на събитията и това как са били организирани нещата, звучаха много автентично.

— Но предвид миналото й няма ли шанс да си е измислила всичко това?

По изражението й разбрах, че няма.

— Както казах преди година и на разследващите полицаи, професионалното ми мнение е, че не си измисляше. Говореше истината. Което се потвърди и от факта, че в хода на разследването излязоха наяве и други обвинения на баща й в блудство, направени преди много години и под различни имена.

— Господи! — възкликнах. — Горкото момиче.

Отново се сетих колко празен, хаотичен и невероятно кратък беше животът на Ан Тейлър. Питах се дали при друг баща животът й щеше да се развие по различен начин. Дали щеше да израсне като уверена в себе си щастлива млада жена? Разбира се, защо не. Според мен Блаклип я беше убил толкова сигурно, колкото и ако сам беше държал спринцовката със свръхдоза наркотик. Ако търсех оправдание за стореното от мен в Манила, вече го имах.

— Жалко за момичето, наистина — съгласи се доктор Чини. — Животът й е бил истинска трагедия, още повече че никой друг не беше обвинен за престъпленията срещу нея, а сега, когато и баща й умря при загадъчни обстоятелства… Знаете за това, нали?

— Да, чух. И бих казал, че не е голяма загуба, само дето можеше де отговори на доста въпроси, ако беше жив. Като например кой друг е замесен.

— Правилно ли ви разбирам, че според вас смъртта на Ан и на другите двама души, които споменахте, приятеля й и полицая, имат нещо общо с тези събития от нейното минало?

— Не бих искал да правя прибързани заключения — казах уклончиво. — Засега това е само хипотеза. Но мисля, че си заслужава да се работи в тази посока. Това ли бяха всички обвинения на Ан, или има още нещо?

Доктор Чини не отговори веднага, само настойчиво ме гледаше в очите.

— Защото ако има — настоях аз, — за мен е важно да знам.

— Да — каза тя накрая. — Има и друго.

Изведнъж тишината в стаята стана осезаема. Искаше ми се да запаля цигара, но бях повече от сигурен, че тук не се пуши. Нямаше начин доктор Чини да е пушачка. Понякога просто го знаеш. Личи.

— Виждате ли, в един момент усетих, че Ан премълчава нещо — почна тя. — Но не бях сигурна какво. Споделеното беше достатъчно ужасяващо, но някак си не пасваше на момичето, което седеше пред мен. Когато започнах да я лекувам, тя имаше дълбоки емоционални проблеми и склонност към насилие спрямо всеки, за когото смяташе, че й е навредил. С времето започна да става все по-ясно, че в миналото й има някакво свръхтравмиращо преживяване, което не можеше да се обясни с казаното от нея. Именно това преживяване я беше накарало най-сетне да напусне дома си и баща си. Не забравяйте, че тя е била свикнала с неговото поведение и дори го е приемала за нормално. Затова бях убедена, че има нещо друго, което тя отчаяно се опитва да потисне просто защото е твърде травмиращо, за да го приеме. След няколко тежки сеанса, бавно и по възможно най-деликатен начин, най-сетне успях да измъкна от нея какво всъщност се е случило.

Отново се възцари тишина. Този път не се обадих. Стоях и чаках. Знаех, че ще ми каже.

Тя се прокашля.

— Тъй като Ан повтори тези обвинения пред полицията и понеже аз й вярвам и искам да се направи нещо по въпроса, макар че не съм сигурна дали е възможно след толкова дълго време, ще ви кажа. Но само заради това. Ан сподели, че напуснала дома си, защото станала свидетел на убийство.

Изведнъж дъхът ми секна и попитах с пресъхнала уста:

— Какво убийство?

— На младо момиче.

Издишах по-шумно, отколкото очаквах, спомних си Блаклип в хотелската стая. С молба за младо момиче, което да убие.

— Какво е станало?

— „Купоните“, на които Ан ходела, принудена от баща си, ставали все по-груби, както сама се изрази. Участниците започнали да се държат много по-вулгарно, отколкото в началото. Появил се и нов член на групата, някакъв мъж, който винаги носел черна кожена маска и на когото другите сякаш се подчинявали. Изглежда, този мъж бил най-жестокият от всички. Освен това тогава за пръв път имало и други млади момичета. Ан си спомняше за две, били малко по-големи от нея, може би на дванадесет или тринадесет, но не ги познавала.

Доктор Чини спря за миг, пое дълбоко дъх и продължи:

— По-късно, на друг купон, където по думите на Ан имало петима мъже, между които и баща й, отново имало и друго момиче, долу-горе връстничка на Ан. И отново непозната, но Ан си спомняше, че момичето било много разстроено. Плачело и умолявало мъчителите да спрат, но това само ги възбуждало още повече. Играта загрубявала и постепенно излязла от контрол. Мъжете започнали да бият момичето, докато правели секс с него, а онзи с черната маска извадил нож и го опрял в гърлото на детето, като същевременно го карал да му изпълнява разни желания.

До този момент доктор Чини говореше с равен професионален тон, но сега гласът й леко потрепери.

— Ан си спомняше, че момичето се задавило, а мъжът с маската разрязал с ножа лицето му. Тогава някой извел Ан, тя не беше сигурна кой точно, и я заключил в една съседна стая. Останала там сама, в тъмното, и слушала сподавените отчаяни писъци на другото момиче. В един момент спрели.

— После баща й дошъл да я вземе — продължи доктор Чини. — Вече бил напълно облечен, но Ан каза, че изглеждал уморен и по врата му имало няколко петна кръв. Казал й да забрави какво е видяла и тръгнал да я извежда от къщата, но докато минавали покрай стаята, където била оргията, вратата се отворила и Ан зърнала за миг какво има вътре. На дивана седели двама мъже, голи и без маски. Щом я видели, те извърнали лица, така че тя не успяла да ги разгледа добре, но и бездруго вниманието й било привлечено от гледката на пода. Там лежал голям завързан чувал, проснат на земята, сякаш в него има труп. На няколко места бил пропит с кръв, а от другото момиче нямало и следа. В този момент някой бързо затворил вратата, а баща й станал неспокоен и набързо я извел от къщата, като отново й казал да забрави видяното и да не казва на никого, защото ако проговори, мъжът с маската ще дойде да я вземе. Тогава Ан била на единадесет години, господин Кейн. Повярвала му.

— А вие повярвахте на нея? Не искам да кажа, че си е измислила всичко това, но ако наистина е искала баща й да страда, не е ли възможно да ви е разказала тази история, за да е сигурна, че ще го арестуват?

— Не мисля. Тя никога не е искала баща й да бъде съден. Искаше само да я оставят на мира, за да продължи живота си и да забрави всичко това. Аз обаче я убедих да говори с полицията, защото се безпокоях, че Ричард Блаклип може би продължава да върши тези гадости. Също така, ако ми позволеше да разкрия тази информация пред съда, това щеше да подпомогне нейното дело, особено ако се наблегнеше на факта, че сега сътрудничи на полицията за повдигане на обвинения срещу него.

— Но полицията не проведе разследване, нали? Имам предвид за убийството.

— Не, тогава не. Казаха, че ще проучат въпроса, но без труп, точно място на престъплението, други свидетели или дори точна дата на деянието не можеха да направят много. Естествено разпитали Блаклип, но той казал, че за пръв път чува за подобно нещо. Всъщност отрекъл напълно всички обвинения и заявил, че е всеотдаен баща, но при обиск в дома му били открити списания с детска порнография. А впоследствие излезли наяве и предишните му присъди за блудство. Но както знаете, вече не може да бъде разпитан за нищо.

— Ан описа ли ви онова момиче?

Доктор Чини поклати глава.

— Не. Каза само, че била долу-горе на нейната възраст и имала не много дълга кестенява коса.

Записах си тези подробности и попитах:

— Да са ви търсили наскоро от полицията?

Тя кимна и допи кафето си. Аз не бях докоснал моето.

— Да, един полицай дойде преди няколко седмици, малко след убийствата, които разследвате.

Учуди ме, че доктор Чини не беше споменала този факт досега.

— Така ли? Във връзка с Ан? Какво искаше да узнае?

— Долу-горе каквото и вие. Пита ме за подробности относно отправените от Ан обвинения. Обясних му, че тогава съм казала всичко на полицията, но те не си мърдаха и пръста. Той се извини и каза, че е от екипа, разследващ убийствата…

— На Азиф Малик и Джейсън Кан ли?

— Да. Каза, че не е бил сред полицаите, работили по случая на Ан, затова ме помоли да повторя каквото знам.

— Как се казваше този полицай?

— Детектив Саймън Барън, ако не греша.

— Не грешите.

— Познавате ли го?

Можеше и така да се каже.

— Да — отвърнах. — Познавам го.

— Странно, че не ви е споменал за нашата среща.

Странното е, че не беше споменал на никого за тази среща. Ако толкова го интересуваше какво е станало с Ан, защо полицията не разглеждаше смъртта й като съмнителна? Нима бе запазил получената от доктор Чини информация само за себе си? Ако бе така, защо? Може би Ема щеше да успее да разбере.

Бях доволен от чутото, защото то означаваше, че съм напипал вярната следа. Усещах го. Все още не бях сто процента сигурен, че думите на Ан могат да се приемат за чиста монета, но нещо определено се беше случило и някой отчаяно искаше то да остане потулено. Някой с много власт.

През годините съм научил, че отговори не се получават, като зададеш няколко съществени въпроса. Трябва да задаваш много, но дребни на вид. Само така можеш да разгадаеш загадката.

— Преди колко време приблизително е било убито това момиче?

— Когато Ан дойде при мен миналата година, тъкмо беше навършила седемнадесет. Дотогава беше живяла около шест години по домове, значи преди около седем години. Но не мога да ви дам точна дата, защото тя не е напуснала дома си веднага след този инцидент. Мисля, че е била твърде потресена и честно казано, твърде уплашена. По нейна преценка са минали няколко седмици, а може би и месеци, преди да събере кураж и да се махне. Каза обаче, че нямало повече купони. Този бил последният.

— Но едва ли има много изчезнали деца през този период. Или поне не толкова малки. Вие самата проучихте ли надеждността на твърденията на Ан?

Лицето й се напрегна и кожата й видимо се изопна. Явно и тя като мен се беше подлагала на пластични корекции, но очевидно нейният хирург не беше добър като моя.

— Не — каза тя. — Реших, че това е работа на полицията. Все пак опитах да си спомня дали преди седем години е имало по вестниците случай на отвлечено дете, но не се сетих за такъв. Детектив Барън каза, че ще проучи въпроса.

Оставих бележника и изпих кафето си на един дъх. Беше изстинало.

— Благодаря за помощта и времето, което ми отделихте, доктор Чини. Задължен съм ви.

— Дано съм ви била полезна. Макар че без веществени доказателства ще е трудно да се докаже нещо, нали?

Станах.

— Ако историята на Ан е вярна, тогава все някъде има доказателства. Ако открия нещо, обещавам да ви уведомя.

— Така каза и детектив Барън — отвърна тя и също стана, — но повече въобще не се обади.

— Може би защото не е открил нищо — казах, докато си стискахме ръцете за довиждане. — Или не му е останало време да се занимае с този случай.

— Но вие ще се заемете, нали?

Кимнах уверено и казах:

— Ако случаят има разрешение, ще го намеря.

Говорех сериозно. Бях изминал доста път, за да разреша тази загадка, и не мислех да се отказвам.

Не и сега.