Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (30)

29

— Соня Блаклип — каза Ема, съобщаваше ми това, което вече знаех.

Седеше с кръстосани крака на оранжевия си диван, облечена в широка бяла тениска и сини дънки. Току-що измитата й коса падаше свободно по раменете. Държеше една от четирите кутии „Фостърс“, които бях донесъл, когато се появих в жилището й преди няколко минути. Изглеждаше невероятно свежа и спокойна предвид събитията от последните двадесет и четири часа. Аз седях на фотьойла срещу нея, отпивах от друга кутия бира, пушех и я слушах. Беше малко след седем вечерта и се чувствах доста добре.

— … е истинското име на Ан Тейлър — добавих аз.

— Точно така — отвърна тя и ми разказа подробно какво е научила за Ан: потвърди всичко, което ми бяха казали Андреа и Грант.

— Психотерапевтичните сеанси на Ан са започнали през октомври миналата година, а лекарката се е казвала… — тя спря за миг и погледна записките си — Маделин Чини и доколкото успях да разбера, била една от най-добрите в тази област. Години наред изучавала процеса на възвръщане и възобновяване на спомените. И след множество сеанси с Ан успяла да изкара на повърхността събития от миналото й, които Ан не била споделяла с никого. Откритията на доктор Чини са потресаващи. Не успях да се добера до всички подробности, защото по-голямата част от тази информация не е публично достояние, но тя е дала писмени показания за пред съда, в които твърди, че според нейните заключения като дете Ан е била подложена на системен сексуален тормоз от страна на баща си. Това започнало, когато Ан била на четири години, малко след смъртта на майка й, и продължило до единадесетата й година, когато тя избягала от къщи и дошла в Лондон.

Спря за миг и ме погледна.

— Обвиненията са ужасяващи. Според въпросните показания я е изнасилвал не само баща й, но и приятелите му. Имало и други деца, с които се гаврели. При проведеното разследване обаче полицията така и не успяла да разбере кои са тези други мъже и единственият, подведен под отговорност, бил бащата на Ан, Ричард. Но той изчезнал, след като го пуснали под гаранция, а после го намерили убит в един хотел в Манила, още преди да се стигне до процес.

— Трябва да говоря с тази доктор Чини — казах аз.

— Знаеш ли къде работи?

— Все скромни желания, а? Тук са и телефонът, и адресът й — отвърна тя и размаха тефтера пред мен. — Но първо искам да знам какво общо има всичко това с убийството на Малик и Кан.

Отпих от бирата и за пореден път признах пред себе си, че това момиче наистина ми харесва. Разказах й за срещата ми с Джейми Дели, включително за състоянието, в което го намерих, а след това й предадох и разговора с Андреа и Грант.

Ема сякаш се обезпокои повече от това защо хората на Тиндъл са измъчвали Дели, отколкото от самото мъчение.

— Това означава, че Тиндъл няма нищо общо с убийството на Малик и Кан, нали така? — заключи тя. — Защото ако имаше, щеше да знае причината за срещата им.

— Не знам — казах.

— Но в такъв случай кой ми е сложил на леглото онази изцапана с кръв кукла?

— И това не знам.

— Има нещо, което премълчаваш — рече тя твърдо. — Защото нищо от това, което ми каза досега, не посочва връзката на психичното състояние на Ан с целия този случай. Какво е то?

— Мисля, че Андреа и Грант знаят повече, отколкото казват. Много старателно избягваха темата за Ан Тейлър, особено за психотерапевтичните й сеанси.

Ема поклати глава.

— Не, не е само това. Има и друго. И искам да знам какво е.

Вече нямаше как да избегна темата. Краткото ни познанство беше стигнало до критична точка. Когато общувам с хората, винаги се старая да извлека колкото може повече информация от тях, а да давам възможно най-малко. Нищо не печелиш, ако разкриваш душата си пред някого — само ставаш по-уязвим. Но този път знаех, че ще трябва да се разкрия напълно. Ако отново й дадях повод за съмнение, с партньорството ни беше свършено.

— Открих чии са телефонните номера, които ми даде в събота — продължи тя. — Онези, които уж бяха от мобилния на Поуп. Един от тях е на самия Поуп. Защо ли се е обаждал на себе си, как мислиш? Освен, разбира се, ако не си ме излъгал и те изобщо не са от телефона на Поуп, а от нечий друг. Което лично на мен ми изглежда доста по-вероятно. Какво ще кажеш?

Когато се запознах с Ема в „Бен Крауч Тавърн“, забелязах, че невинното й момичешко излъчване кара хората да я подценяват. Бях допуснал точно тази грешка и подозирах, че не съм първият.

— Добре, ще ти кажа какво знам и откъде го знам, но имай предвид, че няма да ти хареса.

— Да не си масов убиец? — изсмя се глухо тя. — Не се тревожи, ще го понеса.

Казах й. За Блаклип, за Били Уест Лисицата, всичко. Спестих й единствено мястото на убийствата и моето местопребиваване през последните три години, но и за тях не беше трудно да се досети, като се имаше предвид къде е намерен трупът на Блаклип.

Известно време тя не каза нищо. Седеше и ме гледаше. По нищо не личеше какво изпитва, макар че можех да си представя. Запалих цигара и се замислих дали да не опитам да оправдая постъпките си. Но в крайна сметка реших да не го правя. Тя знаеше, че едната ми жертва е жесток и непоправим изнасилвач на деца, а другата — наемникът, екзекутирал Малик и Джейсън Кан. Това би трябвало да е достатъчно оправдание.

— Защо не ми каза всичко това преди? — попита тя накрая.

— Нямаше нужда да знаеш. А и не би ме издигнало в очите ти, нали?

Тя понечи да каже нещо, но аз я спрях с ръка. Долових някакъв шум отвън. Стъпки.

И двамата се заслушахме.

Единственият звук в стаята беше тихото бъбрене на телевизора в ъгъла.

Изведнъж ни стресна силно почукване на вратата. Спогледахме се.

Чукането се повтори.

— Ема, вкъщи ли сте? — попита един естествено силен глас, плътен и властен. — Аз съм детектив Барън. С детектив Бойд съм. Искаме да поговорим с вас.

Ема ме погледна разтревожено и аз й дадох знак да ги пусне. После станах, взех пепелника и бирата си и възможно най-тихо тръгнах към стълбите.

— Един момент, идвам — извика Ема, докато стъпвах на третото стъпало.

Когато отвори вратата, вече бях на площадката, надвесен през парапета, за да чуя какво имат да кажат двамата детективи. Силно се надявах Ема да не се изкуши изведнъж да стане звезда, като им разкрие беглеца, който се крие в дома й. Вярно, че я смятах за доверен човек, но вече не бях толкова сигурен, особено когато силите на закона стояха на прага й, а аз току-що бях признал, че на съвестта ми лежат още две убийства.

— Какво има? — попита Ема, след като двамата детективи влязоха и тя им предложи да седнат.

— Снощи сте се интересували от едно лице, Джейми Дели — каза Барън. — Обадили сте се на моя колега Джон Гелън и сте поискали адреса на Дели. Вярно ли е?

По всяка вероятност Ема кимна, защото Барън я попита за какво й е бил този адрес.

— Исках да говоря с него за брат му Джейсън — отвърна тя. — Правя свое разследване, както знаете.

Тогава се намеси другият детектив, Бойд. Беше жена и гласът й беше по-тих, така че не можах да чуя какво казва. Изглежда, беше нещо за статиите на Ема. Тонът й беше малко рязък.

Барън я прекъсна и каза на Ема, че сутринта полицията е била повикана в апартамента на Джейми.

— Държим го под око, откакто започна разследването по случая Малик/Кан, и тази сутрин се обадил негов съсед. Чул някакъв шум в апартамента му, нещо като борба. С детектив Бойд отидохме първи на мястото. Видяхме висок слаб мъж с брада да излиза от сградата, но той изчезна, преди да успеем да го заловим. Влязохме в апартамента и заварихме господин Дели полугол във ваната с множество наранявания по тялото, от които заключихме, че е бил измъчван. Сега е в болница.

Детектив Бойд попита Ема дали познава човек, отговарящ на описанието, който може да е замесен в този случай.

Ема отвърна, че не познава такова лице, и аз мислено й благодарих. Но се питах колко ли време ще им трябва, за да свържат това описание с мъжа, замесен в престрелката в Сохо. Поне още няколко дни, надявах се. Имаше много записи за преглеждане, а и тогава бях със съвсем друго облекло. Но си беше притеснение.

— Какво смятахте, че може да ви каже Джейми Дели за Джейсън? — попита Бойд. Сега гласът й беше по-висок и ясен.

Ема отвърна, че не е длъжна да отговаря, но Бойд й каза, че предвид сутрешните събития е по-добре да го направи.

— Все още търся мотив за двете убийства — обясни Ема. — Случаят е приоритетен, но всъщност няма кой знае какъв напредък. Реших, че Джейми може да ме осветли за някои неща. Мислех да го посетя утре.

— Е, на нас нищо не ни каза — намеси се Барън, — така че ако изкопчите някаква информация от него, моля да ни уведомите.

— Разбира се — увери ги Ема.

Разговорът продължи. Барън и Бойд пожелаха да узнаят докъде е стигнала Ема в разследването си. Барън каза, че предвид тона на статиите й трябва да е изключително внимателна да не се превърне самата тя в мишена. Тогава Ема им разказа за взлома миналата нощ и за окървавената кукла, оставена като предупреждение. Барън я укори, че не е съобщила в полицията за този инцидент, поиска да види куклата и още по-настоятелно й каза да внимава за собствената си безопасност. Стори ми се искрен и бях сигурен, че казва всичко това единствено защото е загрижен за Ема. Не можех да кажа същото за Бойд обаче. Тя се държеше доста по-враждебно, което беше напълно естествено. Като жена, тя не се впечатляваше така лесно от хубостта на друга жена, а като полицай не обичаше разни любопитни журналисти да й се бъркат в работата, особено ако са критично настроени.

— Можем да ви осигурим полицейска защита, ако искате — каза Барън, след като обеща да занесе куклата в полицията за по-щателен оглед, но Ема отказа.

В този момент Бойд попита дали може да използва тоалетната. Чух я как стана от мястото си, докато Ема я упътваше, че банята е първата врата вляво, точно до стълбите.

Докато Бойд се качваше, влязох безшумно в спалнята на Ема и се притаих в мрака, застанал на четири крака в ъгъла до леглото. Почувствах се, сякаш отново съм дете.

Чух я как се качи по стълбите, но вместо да влезе в банята, тя спря. Миг по късно вратата на спалнята се отвори и вече бяхме двама. Усещах присъствието й. Тя бързо тръгна по килима и изведнъж се зачудих какво ще направя, ако ме открие тук — мъжа, когото бе видяла сутринта при Дели, свит на пода пред нея. Започнах да се потя.

Още няколко крачки и щеше да се спъне в мен. Стиснах зъби и застинах, мъчех се дори да не дишам, борех се с желанието си да посегна към револвера.

Слава богу, спря, когато краката й бяха на метър от главата ми. Усещах, че оглежда бюрото на Ема. После дръпна чекмеджето и бързо прерови съдържанието му. От шумоленето реших, че е с латексови полицейски ръкавици.

Стоях замръзнал като статуя, защото знаех, че е достатъчно само да погледне леко встрани и малко надолу и животът на четиримата души в тази къща ще се промени завинаги. Едно леко мръдване на главата — и такива катастрофални последици…

Но тя не погледна встрани. Затвори чекмеджето, обърна се и излезе. След няколко секунди чух водата в тоалетната, а после как Бойд слиза по стълбите. Едва тогава отново започнах да дишам нормално.

Не останаха още дълго. Вече не можех да чуя какво казват, защото бях в спалнята, но след малко чух входната врата да се отваря и затваря. Изчаках още малко, за по-сигурно, и напуснах скривалището си.

Слязох в дневната. Ема пушеше. Изглеждаше угрижена.

— Трябва направо да те изритам оттук — каза ми горчиво. — Ами ако говорят със съседите и някой те е видял да влизаш?

— Никой не ме е видял и много ще внимавам да не ме видят и за в бъдеще — уверих я и смених темата. — Знаеш ли, че когато детектив Бойд се качи горе, претършува чекмеджето на бюрото ти?

Ема се намръщи.

— Така ли? И какво е търсела според теб?

— Не знам. Имена, данни, информация, нещо такова.

— Това не е ли незаконно?

— Незаконно е, и ако беше намерила нещо, съдът нямаше да го признае, но от време на време и това се случва. Полицията е като всички останали, иска резултати. И понякога е готова да престъпи някоя и друга граница. Но мен ме учуди друго. Защо въобще прибягна до това? Нали повечето ти източници по този случай са полицаи.

Тя кимна все така намръщена.

— Барън сред тях ли е? — По тона му бях заключил, че е.

— Да, той доста ми помогна.

— Името не ми звучи познато. В участъка в Айслингтън ли работи?

Тя поклати глава.

— Не, той е пенсионер, но го повикаха за този случай, защото не им достигат детективи. Напоследък често го правят.

— А кой е другият? Онзи, на когото си се обадила за адреса на Дели?

И неговото име не ми говореше нищо.

— Джон Гелън. Детектив от Айслингтън. Много приятен и отзивчив човек, но това няма да му попречи да ме арестува, ако разбере, че си бил вкъщи.

Едва сега осъзнах на каква огромна опасност я излагам всъщност, като я използвам за неофициален помощник. Реших, че това не бива да продължава.

— Виж, знам, че ти създавам проблеми, като се намесих в този случай, затова мисля да не те излагам повече на опасност. Благодаря ти за всичко, което направи за мен. Оценявам помощта ти. А ако открия защо са убити Малик и Кан, обещавам да ти кажа. Ще те помоля за едно последно нещо: не казвай на никого, че съм се върнал.

— И ти не си в безопасност, Денис. По-добре се върни там, откъдето си дошъл, докато все още можеш.

Преди два дни блондинът ми каза долу-горе същото и както Ема сега, имаше основание. Но вече бях близо до развръзката, усещах го, и не исках да се отказвам. През последните три години животът ми беше лесен, но и празен. Истината е, че обичам преследването. Цели двадесет години преди позорното ми бягство от Англия преследвах престъпници всеки ден, понякога за незначителни престъпления, понякога за убийство. И ми харесваше. Наслаждавах се на лова, на събирането на доказателства, на бавното, но неизменно отлюспване на слоевете, докато стигна до голия кокал на загадката, до онази единствена грешка, която ще впримчи плячката ми. Фактът, че плячката обикновено получаваше по-снизходителна присъда, отколкото заслужаваше, водеше до известно разочарование, но никога толкова голямо, че да ме откаже от лова. А сега, когато над мен не тегнеха ограниченията на закона, плячката нямаше да ми се изплъзне така лесно. Загадката също беше предизвикателство. Това беше истинска мистерия, не една от онези грозни жалки трагедии, които пълнят полицейските хроники и световните криминални статистики. Разполагах с няколко убийства и опити за убийства, а все още не виждах мотив. Знаех само, че ако открия този мотив, всички пластове ще се отлюспят и ще се оголи решението, което търсех. Когато имаш зад себе си двадесетгодишен полицейски опит, независимо дали все още си действащ полицай, или не, няма как да обърнеш гръб на такова предизвикателство. Напротив, отдаваш му се изцяло. Без значение колко висок е залогът.

— Само ще те помоля да ми дадеш адреса и телефона на психотерапевтката, която е лекувала Ан. Ще съм ти много задължен.

Ема въздъхна:

— По-добре седни.

— Мислех, че…

— Знам, че е по-разумно да те оставя да си тръгнеш, но и аз вложих много усилия в този случай. Гледах как полицията тъпче на едно място, сякаш не иска да го разреши, и още повече се амбицирах да разкрия загадката. А сега, както изглежда, тази загадка е дори по-заплетена, отколкото очаквах. Наистина ли мислиш, че бащата на Ан може да има връзка с всичко това?

Седнах и казах:

— Ето какви са фактите. Преди година Лес Поуп поръчва и организира убийството на Ричард Блаклип много скоро след като той е обвинен в сексуален тормоз на дъщеря си Ан, продължил години наред. Ан е гаджето на Джейсън Кан, който е застрелян преди малко повече от месец заедно с Азиф Малик, след като първо се е обадил на Малик и го е поканил на среща в едно кафе. Възможно е Джейсън да е разполагал с важна информация, която е искал да сподели с Малик. Според брата на Джейсън двамата са се познавали. Все още не знаем за каква информация става въпрос. Може да е било нещо за „Тадеуш холдингс“ или за Николас Тиндъл и делата му, или пък за самата Ан. Във всеки случай явно е било много важно, а и Ан го е знаела, защото тя също е убита няколко дни по-късно. Затова не е изключено въпросната информация да има някаква връзка с разкритията, направени по време на психотерапевтичните сеанси. Но ако е така, защо Ан е живяла толкова дълго след смъртта на баща си, без да й се случи нищо лошо? Защо не са се отървали от нея още когато са го арестували? Щом информацията, с която е разполагала, е толкова опасна?

— Точно затова смятам, че едва ли има връзка — вметна Ема.

— Може и да няма, но тази работа с Блаклип ми изглежда твърде голямо съвпадение, за да го подмина с лека ръка. Затова искам да се срещна с лекарката и да видя каква светлина може да хвърли тя върху нещата.

— Мислиш ли, че е умно?

— Не искам да се замесваш. Барън е прав, рискуваш много, ако разберат, че продължаваш да душиш. Остави на мен. Смятам, че ще е най-добре да се отдръпнеш малко, поне за момента.

За пръв път Ема не се възпротиви. И за мое най-голямо учудване дори ме попита дали съм гладен.

— Ще правя спагети с доматен сос. Остани за вечеря, ако искаш.

Едно от житейските ми правила е: никога не отказвай на красива жена. После цял живот ще се питаш какво си пропуснал.

Но този път май трябваше да откажа, защото ако си бях тръгнал тогава, нещата навярно щяха да се развият в съвсем друга посока.