Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (3)

2

Томбой допи бирата си и поръча на дъщерята на Тина още една. После пофлиртува с нея, докато тя забърсваше съседната маса и му се усмихваше мило, но неангажиращо.

Каза й, че сигурно всички момчета в квартала са луди по нея, като се има предвид колко е млада и хубава. Вярно, че беше млада и хубава, но също така едва ли имаше шестнайсет, докато Томбой, ако не ме лъжеше паметта, беше на преклонната възраст от четиридесет и две и подобно държане не му подхождаше. Той ми смигаше от време на време между шегите и комплиментите, за да ми покаже, че всичко това е просто невинна закачка, но аз виждах симптомите на отчаяние в действията му. Може и да си мислеше, че просто се забавлява, но подобно на много други мъже, чиито коси оредяват, а талиите наедряват, той също имаше нужда да си доказва, че все още притежава онзи неустоим чар, на който момичетата неминуемо се поддават. За жалост нещата не стояха точно така. Освен че носеше на шкембето си двайсетина килограма повече, отколкото в доброто старо време в Лондон, носът и бузите му бяха вечно зачервени от алкохола и нашарени с плетеница от спукани кръвоносни съдове. Гордостта на младостта му — неговите руси къдрици — сега представляваше няколко нещастни кичура по темето и проскубана опашка на тила.

Но това не го спираше да се пробва с жените. Попита дъщерята на Тина какво най-много я привлича у един мъж.

— Освен очевидното, разбира се — добави закачливо.

Тя се изкикоти свенливо.

— Не знам — каза. — Не ме питай такива неща.

— Дай й избор, Томбой — намесих се аз. — Нещо като: А. Бирено коремче, Б. Силно изразен лондонски акцент, ей такива неща. Така ще имаш по-голям шанс.

— Чувството за хумор — каза тя убедено. — Това харесвам у един мъж.

Томбой се извърна към мен с наченки на враждебност в погледа. Май искаше да каже нещо, вероятно някоя хаплива забележка по мой адрес, но после се сети, че току-що ме е уговорил да убия човек, и реши, че е по-добре да си мълчи.

— Ти имаш добро чувство за хумор, Томбой — добави дъщерята на Тина.

За мен не каза същото, но може би защото не ме познаваше така добре.

Томбой се усмихна.

— Благодаря ти, съкровище.

Но меракът му за свалки беше угаснал. Явно моите натрапени забележки бяха убили желанието му за изява.

После гаврътна на един дъх остатъка от втората си бира и каза, че трябва да тръгва. Имал да свърши някои неща. Да се обади в Лондон вероятно. Да уведоми човека на име Поуп, че има кой да свърши работата.

Аз също допих питието си, като мълчаливо наблюдавах канутата в залива, но гледката вече не ми доставяше предишното удоволствие. Харесвах Томбой и нямах намерение да го дразня. Той беше едър мъж с голямо сърце и винаги се беше държал добре с мен. Когато преди три години пристигнах тук в неговия хотел, издирван от полицията и съвсем сам на света, именно той ми подаде ръка. Затова се чувствах задължен към него. Но да убия човек на мястото, където си вадим хляба? Струваше ми се прекалено.

Това беше едната причина, поради която все още не бях решил дали да довърша нещата докрай, или не. Другата беше, че не съм хладнокръвен убиец. Вярно, изпълнявал съм поръчки. Блаклип например, и други преди него в Англия. Поръчки да прекратя живота на хора, които го заслужаваха. Наркопласьори, педофили, най-долната сган сред престъпниците. Не бяха много на брой и не пречеха на работата ми като детектив към лондонската полиция, затова не смятах, че върша нещо нередно. Всичко се промени обаче преди три години, когато направих грешката да застрелям едни мъже, за които ми казаха, че са престъпници, а се оказа точно обратното. Този случай имах предвид, когато споменах, че съм се научил да не приемам всичко казано за чиста монета. Хората лъжат. И те предават. Дори тези, на които си свикнал да вярваш. В конкретния случай резултатът беше, че изпаднах в немилост и в един момент се оказах издирван от полицията, Интерпол и бог знае още от кого. Въпреки съвместните си усилия обаче институциите не успяха да ме хванат и след едно дълго и заобиколно пътуване се озовах на Филипините и започнах съдружие с човека, който навремето беше сред най-добрите ми информатори — време, когато все още бях на страната на реда и закона и хората ме познаваха като детектив Денис Милн.

Когато пристигнах тук, Томбой имаше хотелче и бар на един малък остров в южната част на Филипинския архипелаг и аз започнах работа при него. В началото бизнесът вървеше много добре, но после бунтовниците от Абу Саяф^[1] разшириха дейността си, в резултат на което отвличанията и бомбените атентати в нашия район зачестиха и потокът от туристи почти секна. Затова преди малко повече от година Томбой и съпругата му Анджела (филипинка) продадоха всичко на значителна загуба и тримата се преместихме на север, за да започнем отначало в района на Пуерта Галера, Миндоро — голям остров само на няколко часа път от Манила. Тук беше много по-оживено и много по-безопасно. Освен ако не се казваш Били Уорън, разбира се.

Платих си сметката, като оставих на дъщерята на Тина бакшиш от петдесет песо, и тръгнах по циментената алея, служеща за главна пешеходна улица; две хлапета си играеха на земята с едно опърпано кученце. Стигнах до плажа, подминах група местни мъже, които наблюдаваха бой на петли, и тръгнах по тесните мръсни улички. Минах покрай разнебитените сергии за сурово месо и риба, където жените се пазаряха на висок глас; срещнах шумна група деца, които се прибираха от училище в изрядните си униформи; подминах евтини сувенирни магазини и стриптийз барове; прекосих няколко тесни канала по дървените греди, които служеха за мостове; минах под въжета с простряно пране и през задните дворове на няколко къщи. От време на време кимвах на някой познат, един-двама дори поздравих по име, вдишвах горещия задушен въздух и през цялото време си мислех колко много обичам това място. Неговата простота и жизненост. Усещането за свобода.

Когато стигнах в другия край на града и отново тръгнах по главната улица, слънцето тъкмо залязваше и хоризонтът беше обагрен в златно розови отблясъци.

Беше красиво. И при други обстоятелства щях да се почувствам щастлив от тази гледка.

Но сега мислите ми бяха твърде заети с беглеца, запътил се насам. Той, знаех го много добре, като едното нищо можеше да съсипе живота ми в това райско кътче.