Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Денис Милн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Good Day to Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka(2021)

Издание:

Автор: Саймън Кърник

Заглавие: Подходящ ден за умиране

Преводач: Диана Николова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 24.09.2007

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-825-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5205

История

  1. —Добавяне

27

Седнахме на една маса в ъгъла. Бяхме единствените посетители. Аз седях от едната страна с чаша портокалов сок пред себе си, а те от другата — Грант с халба бира, а Андреа с минерална вода.

— Как ме открихте? — попита Андреа.

— Един приятел на Джейсън ми каза, че сте познавали приятелката му, Ан.

Тя кимна и ме попита какво искам да знам. Гласът й звучеше доста зряло за възрастта й.

— Всичко, което би хвърлило някаква светлина върху това защо е бил убит Джейсън Кан.

— Не мога да ви помогна. Бегло познавах Джейсън. Бях по-близка с Ан. Но защо са наели вас? Доста полицаи работят по случая, нали?

— Така е, но клиентът ми се притеснява, че няма напредък.

— А клиентът ви е…?

Усмихнах се. Това момиче не беше глупаво. Казах й, че ме е наел чичото на Азиф Малик, и тя, изглежда, ми повярва. После ми каза, че не се сеща за никаква причина да убият Джейсън.

— Не виждам как може да се е забъркал с някой достатъчно важен или достатъчно зъл, за да си прави труда да го убие — добави. — Той беше крадец и дребен търговец на дрога. Мислеше се за голяма работа, но според мен си беше чист неудачник.

И сви рамене, сякаш да покаже, че няма какво повече да добави по въпроса.

Реших да сменя тактиката и я попитах откъде познава Ан.

Тя видимо се отпусна. Грант също.

— Запознах се с нея преди няколко години — започна тя, въртеше чашата в пръстите си. — Израснах в приемно семейство, но майка ми се разболя от рак и вече не можеше да се грижи за мен и брат ми. Разделиха ни и мен ме пратиха временно в един дом в Камдън, докато ми намерят друго приемно семейство. Ан вече живееше там и ме взе под крилото си. Станахме приятелки. Харесах я, защото беше твърдо момиче и не оставаше длъжна на грубияните, но инак беше нежна и чувствителна, ако ме разбирате какво искам да кажа.

Напълно я разбирах. И аз бях останал с такова впечатление за Ан, макар че не можех да го кажа на Андреа. Дадох й знак да продължи, защото исках да я оставя да говори, без да я притискам.

— Останах в дома половин година и когато ме пратиха в другото приемно семейство, с Ан продължихме да поддържаме връзка. Те живееха в Барнет, така че не беше трудно да ходя да я виждам. Излизахме заедно, пиехме, пушехме, ходехме по кръчми, забавлявахме се. Но да си призная, в един момент взе да ми писва. Не исках да си пропилявам живота така. Исках нещо различно, сещате се, да си намеря работа, да върша нещо смислено, да довърша обучението си… Срещнах Грант…

При тези думи тя сложи ръка в дланта му и на лицето на младежа се изписа онази смесица от блаженство и копнеж, която често се среща в сладникавите романтични филми. Но някак си ми стана мило. Винаги е приятно да видиш проява на невинна и чиста любов.

— С Ан се поотчуждихме за известно време — продължи Андреа, — но напоследък отново станахме близки. Тя също беше започнала да съзрява и имаше намерение да промени начина си на живот. — Въздъхна: — Но, уви, твърде късно. Винаги е късно за момичета като Ан. Много хора я бяха отписали като безнадежден случай и със сигурност мнозина от тях смятат, че си е получила заслуженото, защото Ан беше с труден характер. И не обичаше да се подчинява. Но едно ще ви кажа: тя беше добър човек, наистина добър. И означаваше много за мен.

Споменаването на дома за деца събуди и моите спомени. Спомени за онези последни дни в Лондон, завършили с кръв и убийство. За това как една кратка връзка, която можеше да прерасне в нещо значимо, приключи още преди да е започнала. Жената се казваше Карла Греъм и за известно време беше директор на дома. Мисля, че дори бях влюбен в нея. Но образът й в съзнанието ми изрови и други спомени, които бих предпочел да забравя, както заради себе си, така и заради останалите.

Извадих бележника си и старателно записах показанията на Андреа. След това я погледнах в очите и я попитах дали смята, че Ан се е самоубила.

— Така твърди полицията — отвърна тя. Определено избягваше погледа ми.

— Така е — допълни Грант. — А те би трябвало най-добре да знаят, нали?

— Може би — казах аз. — Но искам да знам и вашето мнение.

— Аз смятам, че се е самоубила — каза Грант малко по-уверено от необходимото. — Имаше проблеми от няколко месеца. А когато убиха Джейсън, сигурно не е издържала.

Андреа въздъхна:

— Мисля, че Грант е прав. Навярно така е станало.

— И двамата ли дадохте показания пред полицията?

Мълчание. Грант изглеждаше неспокоен. После Андреа каза:

— Не ни потърсиха. И понеже те не проявиха интерес, аз също не се обърнах към тях. Никога не ми е било приятно да имам вземане-даване с полицията. И гледам да ги избягвам.

— По моя информация — продължих аз — Ан Тейлър е била мъжко момиче, което е прекарало доста години от живота си по домове. Според статистиката такива хора се самоубиват най-рядко. Те са по-твърди от останалите, свикнали са с ударите на живота и трудностите не ги повалят така често. Те и без това са на дъното. Съгласна ли си с тази характеристика на Ан, Андреа?

— Вярно е, че беше мъжко момиче, но имаше и нежна страна. Страдаше като всички останали.

И това си го спомням. Преди три години се беше разплакала пред мен, когато мислеше, че нейна приятелка от дома, обявена за издирване, е мъртва.

— Кога за последен път видя Ан жива? — попитах.

Андреа не отговори веднага и забелязах как Грант я поглежда крадешком, опитваше се да й каже нещо с очи.

— Може би около седмица, преди да умре. Така мисля.

— Преди да убият Джейсън?

Тя кимна.

— Не отиде ли да й изкажеш съболезнованията си след смъртта му?

Тя поклати глава.

— Не.

Не й вярвах. Лъжеше. И двамата лъжеха. Въпросът беше защо.

— Нали ти е била приятелка — казах аз. — Закриляла те е в дома. Помагала ти е при нужда.

Грант се намеси гневно:

— Не ми харесва тонът ви — озъби се той. — Дойдохме тук само от добра воля. Не сме длъжни да говорим с вас и не мисля да го правим повече. Хайде, Андреа.

Той тръгна да става и тя се размърда на мястото си, сякаш да го последва.

— Ако си тръгнете, ще отида право в полицията и ще им дам имената ви. Ще им дам също и доказателствата, поради които смятам, че Ан не се е самоубила. И те ще дойдат да ви търсят, само че тогава ще трябва да говорите. И ако криете нещо, те ще го разберат.

И двамата замръзнаха.

— Ако ми кажете каквото знаете, обещавам, че ще запазя анонимността ви. Никой няма да разбере, че съм говорил с вас, и никой няма да ви притеснява повече, нито аз, нито полицията.

Грант отново седна. Андреа се намести на мястото си. Няколко секунди цареше неловка тишина.

Мислех отново да ги попитам дали смятат, че Ан се е самоубила, но изведнъж си спомних една подробност от първата ми среща с Ема.

— Разбрах, че напоследък Ан е ходела на психиатър — казах аз. — Знаете ли нещо по въпроса?

Двамата отново се спогледаха притеснено.

— А вие какво знаете? — попита Грант след известна пауза.

— Много малко — отвърнах, — но лесно мога да науча още. Така че защо не ме улесните и не ми кажете вие?

Този път заговори Андреа:

— Изпратиха я на психиатър преди година, когато я арестуваха за тежки телесни увреждания. Беше част от условията за пускане под гаранция.

— Тежки телесни увреждания ли? Това е доста сериозно. Какво е направила?

— Тогава работеше на улицата. Държеше една стая в Холоуей и водеше клиентите там. Една нощ един й създал неприятности. Искал от нея неща, които тя нямала желание да прави, и извадила нож и му нарязала лицето. Той побягнал от стаята, а тя го подгонила с ножа и го рязнала още няколко пъти. Направили му осемдесет шева.

В гласа й определено се долавяше гордост. Беше ясно, че според нея мерзавецът си е получил заслуженото. Учуди ме, че с такава готовност оправдава насилието. Беше красиво, добре облечено и определено умно момиче. Човек лесно би могъл да забрави, че и нейният живот не е бил от най-леките.

— И какво каза психиатърът?

— Че страдала от някаква форма на шизофрения. Ан ми каза, че дори искала да я диспансеризира, но не се стигнало до това. Оставиха я да ходи на сеанси.

— И имаше ли полза?

Тя отново не отговори веднага.

— Да — каза след няколко секунди. — Имаше. Съдът я оправда, защото не била способна да отговаря за действията си.

— И това ли е всичко? Просто я освободиха?

— Да, това е — отвърна тя и заби поглед в масата.

— А психиатърката каза ли каква е причината за тази шизофрения на Ан?

Отново пауза, този път по-дълга.

— Мога и сам да разбера, но предпочитам да го чуя от теб.

Изведнъж Грант се наведе напред.

— Според докторката, която й постави диагнозата, причината била в миналото. Изглежда, баща й я насилвал като малка и болестта й имала нещо общо с това.

Отпи голяма глътка от бирата си и извади от джоба си метална табакера. Наблюдавах ръцете му, докато вадеше една свита цигара, запали я с евтина пластмасова запалка. Трепереха. Той дръпна от цигарата и издиша облак дим към празното място до мен. Аз също извадих своите цигари и предложих на Андреа. Тя поклати глава и каза, че ги е отказала.

— Защо толкова ви интересуват психичните проблеми на Ан? — попита ме.

На езика ми беше да й кажа: „Защото ти и Грант така упорито отказвате да говорите за тях“, но се сдържах. Вместо това зададох друг въпрос:

— Относно обвиненията на Ан към баща й. Някой проверил ли ги е? Щом съдията е повярвал на диагнозата „шизофрения“ и причината за нея, логично е полицията да проведе разследване по обвиненията към баща й.

— Да, имаше разследване — каза Грант. — И го арестуваха. Но така и не се стигна до процес. Пуснаха го под гаранция и той духна.

Усетих как ме полазиха тръпки.

Спомних си една задушна хотелска стая в Манила преди година. И един мъж, който искаше да убие младо момиче.

— И си получи заслуженото — добави Андреа с едва сподавен гняв.

Погледнах я и се удивих колко ясно личи гневът по лицето й. От предишната потайност нямаше и следа.

— Какво имаш предвид? — попитах, макар изведнъж да ми стана съвсем ясно какво точно има предвид.

— След като изчезна, напуснал страната — продължи тя. — И следващото, което чухме за него, беше, че го открили мъртъв в някакъв хотел в Азия. Бил прострелян. Някой ни отърва от тоя негодник, слава богу.

— И аз четох за това — казах. — Но не си спомням да се споменава жена на име Ан Тейлър.

— Защото Ан си смени името, когато избяга от къщи — каза Андреа. — Истинското й име е Соня Блаклип.