Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (27)

26

Според данните в тефтера Андреа Блум живееше досами Кингсланд Роуд в Хакни. По права линия това място се намираше само на няколкостотин метра от лъскавите бистра и ресторанти на южен Айслингтън, но иначе Кингсланд Роуд беше на светлинни години от тях. Той олицетворяваше мястото, където попадаш, ако сбъркаш отбивката — дълъг прав и пуст път, обграден от двете страни с общински жилища и укрепени магазини за евтини стоки, където се мотаеха банди местни гаменчета с качулки на главите в очакване нещо да се случи или да се появи подходящ за ограбване обект. Мястото не се беше променило много, откакто бях заминал, и беше все така опасно дори в единадесет сутринта, но въпреки това успях да измина безпрепятствено почти цялата улица от юг на север, което означаваше, че или изглеждам твърде як и всявам страх, или — по-вероятно — все още беше твърде рано за активната дейност на местните бандити.

Улицата, на която живееше Андреа, беше по-тиха и от малко по-висока класа. На нея имаше основно масивни триетажни къщи, повечето с излющени фасади, плачещи за ремонт. Къщата на Андреа се намираше на тридесетина метра от началото на улицата, от дясната страна, и беше една от най-разнебитените.

Позвъних няколко пъти и накрая ми отвори някакъв бял младеж на около двадесет, с грива от естествено руса къдрава коса, сплетена на плитчици. Сигурно беше над метър и осемдесет, но слаб като клечка. На носа имаше огромна халка и една по-малка на дясната вежда. На лицето му беше изписано подозрение, но не му стоеше много естествено. Прецених, че е дружелюбен по природа, просто сега беше леко притеснен. Носеше светлозелена тениска с лика на Че Гевара и спортен панталон в същия цвят, но беше бос. Можех да се обзаложа, че е вегетарианец и че е много по-образован и от много по-добро семейство, отколкото би предположил човек по вида или настоящото му местоживеене.

— Какво желаете?

— Искам да се срещна с Андреа Блум.

Той ме огледа от главата до петите, сякаш разглеждаше маркова риза менте на евтин пазар. Дори след толкова време навярно още ми личеше, че съм ченге, а не вярвах събратята ми от силите на реда да са на почит и уважение тук.

— Не познавам никаква Андреа Блум.

Личеше, че лъже. Не беше трудно да се познае.

— Напротив, познавате — казах. — Вкъщи ли е?

— На работа е.

— А къде работи?

— Няма да ви кажа — грубо каза той.

— Хубаво. Тогава ще вляза да я почакам.

Избутах го настрана и влязох в коридора. Килимът беше протрит и овехтял, но като цяло интериорът беше много по-приемлив след апартамента на Дели. Свих наляво и влязох в малка дневна с евтин телевизор в ъгъла и множество шарени хекове^[1] по пода. Видях един фотьойл и се пльоснах в него.

Той влезе след мен, видимо ядосан.

— Не знам за какъв се мислите, но не може да нахълтвате така в домовете на хората.

— Кажи ми къде да намеря Андреа и веднага ще си тръгна — отвърнах и се наместих по-удобно.

— За какво ви е? Аз съм приятелят й.

Каза го с нотка на гордост и малко ми дожаля за него.

— Искам да говоря с нея за двама нейни познати, Джейсън Кан и Ан Тейлър.

И тогава нещо стана. Тялото му се напрегна, а по лицето му пробяга осезаема сянка на страх. Той знаеше нещо.

— Андреа почти не ги познаваше — каза той прекалено бързо. — Не мисля, че има какво да ви каже. Ако ми оставите визитката си, ще…

— Виж какво, не съм дошъл, за да й направя нещо лошо. Аз съм частен детектив. Така че защо не ме улесниш, като ми кажеш къде да я намеря?

— Изчакайте за момент — каза той и излезе от стаята.

Станах, за да го последвам, но без да бързам, за да не го изплаша още повече. Интересно как реагира, когато споменах Джейсън Кан и Ан Тейлър.

Не бях направил и две крачки, когато той изведнъж се върна. Само че сега държеше лъскав кухненски нож. Дълъг. Насочи го към мен и го размаха възможно най-заплашително. По напрегнатите му черти личеше, че тази ситуация съвсем не му е приятна. Да не говорим за мен, дето бях на сантиметри от върха на ножа.

— Остави го — казах и отстъпих крачка назад.

Не ми се искаше да прибягвам до револвера и да съсипя и последния шанс за някакъв смислен разговор с този младеж или приятелката му.

— Ако го използваш, ще отидеш в затвора за много дълго.

Той пристъпи към мен, вече по-уверено.

— Искам да се махнете оттук. Андреа няма какво да ви каже и не желае да ви вижда.

— По-добре я остави тя да реши.

Той направи още една крачка към мен и размаха ножа за по-убедително.

— Вън!

Свих рамене.

— Добре. Щом така искаш.

Тръгнах към него, за да се разминем, той се дръпна встрани и когато бяхме един до друг, бързо хванах китката му и я извих. Той не пусна ножа веднага, затова го ударих с юмрук малко под лакътя. Той изпищя от болка и ножът падна на пода. Ритнах го в коридора, извих ръката на младежа зад гърба му и го натиснах да коленичи.

Той опита да се съпротивлява, затова извих ръката му още по-нагоре зад гърба и долепих уста до ухото му.

— Повтарям ти, аз съм частен детектив. Не съм дошъл да навредя на приятелката ти, но трябва да говоря с нея на всяка цена. Двама души са убити и тя може да ми даде информация, която да помогне на семейството на единия. Моля те. Трябва да я открия.

— Откъде да знам, че няма да й направите нещо лошо? — попита твърдо той.

— И защо да го правя? — отвърнах. Наистина ме интересуваше какво го кара да ми зададе този въпрос.

Но той не ми отговори. Само ме помоли да го пусна.

— Ще ми кажеш ли къде да я намеря?

— Ще дойда с вас. Щом искате да говорите с нея, ще присъствам и аз.

— Добре — съгласих се аз, пуснах ръката му и го оставих да стане.

— Трябва да й се обадя — каза той и тръгна към коридора, но аз го дръпнах за фланелката.

— Използвай моя телефон. — Подадох му мобилния си телефон и вдигнах ножа от земята. — И моля те, не й казвай да се покрие. Ако го направиш, просто ще дойда пак.

Той кимна съкрушено, но не взе моя телефон, а извади своя. Проведоха тих разговор, по време на който той стоеше в ъгъла до телевизора, с гръб към мен. Не успях да доловя всичко, но доколкото схванах, младежът беше приел присърце предупреждението ми и се опитваше да я убеди да се срещне с мен.

Когато приключиха, той пъхна телефона в джоба на панталона си и каза, че ще се срещнем с нея в едно кафе след двадесет минути.

— Но си губите времето. Тя не знае нищо.

— Ще видим — отвърнах, без да обръщам внимание на враждебния му поглед.

След двадесет години работа в лондонската полиция тези погледи вече не ми действаха.

Кафето се казваше „Гората“ и се намираше на десет минути пеша, в посока север. Изминахме разстоянието почти мълчешком. Аз все пак му се представих и му дадох една от новите си лъскави визитки, като успях да науча и неговото име. Казваше се Грант. Но някак си не ми приличаше много на „Грант“. По би му подхождало име като Найджъл или Тим. Но не му го казах, разбира се.

Влязохме в заведението в единадесет и тридесет и пет. Вътре имаше десетина души, все младежи с вид на студенти от типа на Грант. Стените бяха изрисувани с цветни горски пейзажи, а от тонколоните в ъглите се носеше музика, наподобяваща горски звуци. Зад дебеланата на бара висеше меню, което предлагаше „Здравословна вегетарианска храна“, но тя май предпочиташе да хапва хамбургери.

— Няма да остана тук — казах на Грант. — Да изчакаме Андреа отвън.

— Защо? Какво му е на заведението? — попита той, но аз вече бях излязъл.

— Ужасно е. И претъпкано. Ще отидем в някоя кръчма.

Той измънка нещо под нос, но не оспори решението ми, така че зачакахме на студа. След няколко минути лицето му светна като при вида на познат човек и аз забелязах, че към нас върви красива чернокожа девойка на около осемнадесет, със сплетена на плитки коса. Беше с избродирани дънки тип „чарлстон“ и дълго до коленете пурпурнолилаво кожено манто. Вървеше предпазливо, сякаш очакваше всеки момент да я арестуват.

Когато стигна до нас, Грант застана помежду ни и й обясни кой съм и защо сме отвън.

— Просто предпочитам да разговаряме на някое по-уютно място — казах и й протегнах ръка. — Мик Кейн, приятно ми е. Благодаря, че дойдохте.

— Не знам дали Грант ви е казал — отвърна тя, като неохотно стисна ръката ми, гледаше ме с огромните си прекрасни кафяви очи, — но наистина не виждам с какво мога да ви помогна.

— Казах му — намеси се Грант.

— Добре, ако ми позволите да ви почерпя по едно питие и да ви задам няколко въпроса, поне ще съм спокоен, че съм си свършил работата.

— Може — съгласи се тя със същата неохота, с която се здрависа с мен. — Но нямам много време.

Уверих я, че няма да ги задържам дълго, и предложих да влезем в кръчмата отсреща.

Не чух възражения, затова пресякох улицата. След няколко секунди те ме последваха.