Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (26)

25

Затворих вратата, сложих веригата, прибрах револвера в колана си и се върнах в банята. Джейми напразно се опитваше да освободи ръката си от въжето, с което беше завързан за тръбата на душа. Кръвта от отрязаното му ухо се стичаше по лявото му рамо. Отвратителна гледка.

Чу, че влизам, и се извъртя и ме погледна. Нямаше признаци да ме е познал.

— Ще ме свалиш ли оттук? — попита с онзи писклив глас, който помнех, откакто беше на тринадесет години. — Моля те.

— Трябва да ти задам няколко въпроса. Ако ми отговориш бързо и честно, ще срежа въжето.

— Стига бе, човече, не можеш да…

— Какво искаха тези двамата?

Той ме погледна умолително, но номерът не мина. Аз продължих да го гледам с нетрепващи очи и повторих въпроса.

— Не знам — отвърна той.

Каза го завалено, с онова просташко произношение, типично за гетата, което е хит сред хлапетата в днешно време.

— Някой почука на вратата — продължи той. — Отворих и единият ме фрасна в лицето. Ей така, направо. После ме довлякоха тук и ме вързаха за душа. Питах ги какво искат, но не ми казаха. Нито дума. А после онзи с козята брадичка извади ножиците и ми клъцна ухото. Да си го виждал някъде? Отрязаното парче? — каза той и започна да оглежда мръсния балатум на пода за липсващата част.

— След малко ще го намерим — прекъснах го грубо, защото нямах време за губене. — А после какво направиха? Питаха ли те нещо, или те кълцаха за кеф?

— Питаха ме разни неща за брат ми.

Най-сетне имаше светлина в тунела.

— За Джейсън ли? Дето го убиха?

Той бързо закима.

— Да, за него. Искаха да знаят защо се е срещал с онова ченге в нощта на убийството.

— А ти какво им каза?

— Не знам за какво са се срещали — извика той, явно започваше да губи търпение. — Не бях виждал брат си от седмици, преди да го пречукат. Това им казах, но тия копелета не ми повярваха. Тъкмо щяха да започнат да ми режат пръстите. И тогава се появи ти.

Бях объркан.

— И не знаеш кои са? Когато влязох, ми казаха, че работят за някаква голяма риба, някакъв наистина опасен тип. Имаш ли представа кой може да е? За кого според теб работят тия двамата?

Той опипа с ръка ухото си, като същевременно ме наблюдаваше. Така приличаше на плъх. Всъщност винаги е приличал на плъх. Хитър и злобен. Абсолютно заслужаваше да загуби няколко пръста.

— Хайде де, човече, свали ме оттук.

— Не. Отговори на въпроса.

— И защо да го правя? — изрепчи се той без ни най-малка благодарност за това, че моята намеса го беше спасила от по-нататъшни телесни повреди.

Насочих револвера към слабините му.

— Защото ако не ми отговориш, ще ти пръсна топките. Затова.

Той издиша драматично. Май разбираше, че нямам никакво желание да го застрелвам. Забелязах, че една струйка кръв от ухото му вече е стигнала до гръдния кош.

— Чувал ли си за Николас Тиндъл? — попита той, като леко се извъртя на въжето.

Казах му, че непрекъснато чувам това име.

— Брат ми работеше за него, като дилър. Преди време. Виждал съм го с един от тези типове, затова смятам, че ги е пратил Тиндъл.

Което означаваше, че Тиндъл не знае за какво са се срещали Малик и Кан. Значи не той беше поръчал убийството им. За пореден път през последните няколко дни усещах как попадам в задънена улица.

Погледнах си часовника. Бях тук от около три минути и не исках да се бавя повече. Този разпит не водеше доникъде. Джейми отново се мъчеше да се освободи, сега беше с гръб към мен.

— Според теб кой е искал брат ти да умре?

— Нямам представа. Казах ти, не го виждах често. Той живееше с приятелката си някъде до Каледониън Роуд.

— А сега и тя е мъртва.

— Свали ме оттук, човече. Моля те. Ще умра от това отрязано ухо.

— Искам име.

— К’во?

— Име. На човек, който е познавал брат ти и приятелката му. И който може да ми даде информация. Тогава ще те освободя.

— Казах ти, човече. Не го виждах често. Не познавам приятелите му.

— Дай ми име.

Той рязко дръпна дясната си ръка в опит да се освободи от въжето или да изкърти душа, което стане първо. Но за негово разочарование не стана нито едно от двете. Той изруга. Наблюдавах го в очакване и мълчаливо броях секундите, защото знаех, че хората на Тиндъл скоро ще се върнат. Знаех също, че ако не изкопча някаква информация от Джейми, язък за идването ми.

— Преди време снабдявах с трева една приятелка на Ани, гаджето на Джейсън. Андреа не знам коя си. Фамилията й започва с В.

— Къде мога да я намеря?

— Откъде да знам, по дяволите? Не съм я виждал от месеци.

Станаха четири минути и търпението ми беше на изчерпване. Рипнах към него, сграбчих го за косата и блъснах главата му в покритата с мухъл стена, след което натиснах дулото на револвера в окървавената му буза.

— На твое място щях да си размърдам мозъка — изсъсках. — И то бързо. Защото в противен случай отрязаното ухо ще е най-малкият ти проблем. Ясен ли съм?

Най-сетне схвана.

— Добре, добре, успокой се, човече — почна той бързо. — В чекмеджето под телевизора в дневната има един стар тефтер. Там трябва да е. Там са всичките ми контакти.

Оставих го да виси и тръгнах към дневната с ясното съзнание, че времето ми изтича. Дръпнах чекмеджето под телевизора и го разрових. Намерих старо оръфано тефтерче под куп дивидита и огромен пакет трева. Запрелиствах страниците, докато стигнах до „Б“, и мислено благодарих на училищата в Айслингтън, че все пак са успели да научат Дели на буквичките. На страницата фигурираше някоя си Андреа Блум, заедно с адрес в Хакни и мобилен телефон, записани с едва четлив детски почерк. Тъй като това беше единствената Андреа в сектора на „Б“, предположих, че става въпрос за тази. Прибрах тефтера в джоба си и се върнах в банята.

Джейми вече не се мъчеше да се освободи. Просто висеше отпуснат на въжето, с клюмнала глава, целият в кръв. Чак да ти дожалее за него.

Когато влязох, той вдигна поглед към мен и ми се стори, че в хитрите му плъши очички проблясва искра на разпознаване. Беше време да си вървя.

Като се стараех да не съм точно пред погледа му, извадих швейцарското ножче и започнах да режа въжето. От Джейми се носеше натрапчива миризма на вкиснато и аз сбърчих нос. Докато го освобождавах, го попитах доколко брат му е познавал Азиф Малик.

Както и очаквах, той каза, че не знае.

— Но когато Джейсън реши да става мюсюлманин, знам, че говори с Малик за това — допълни момчето. — Поиска му съвет.

Срязах и последната нишка на въжето и Джейми се строполи в мръсната вана. Внимателно докосна отрязаното си ухо, после вдигна поглед към мен.

— Кой си ти бе, човек? — попита и разбрах, че все още няма представа кой съм всъщност.

— Онзи, който се погрижи да останеш с по пет пръста на ръцете и краката — отвърнах. — Не го забравяй.

После пуснах душа и си тръгнах, без да обръщам внимание на виковете му, че водата е студена. Едно къпане нямаше да му навреди.

 

 

Излязох на терасата, погледнах си часовника и видях, че са минали шест минути, откакто бях изритал Том и Джер. Чак сега забелязах иронията в имената им. Тия двамата едва ли щяха да се забавят да се върнат с подкрепление и не исках да съм тук, когато това стане.

Бях сигурен, че няма да изтезават Джейми повече. Досега би трябвало да са разбрали, че той не знае много за смъртта на брат си и следователно няма да им е от полза. Повечето сериозни престъпници причиняват болка само ако се налага и предполагах, че Тиндъл не прави изключение. Смятах обаче, че Джейми ще им каже каквото бе казал и на мен и че те също може да решат да издирят Андреа Блум. Трябваше да стигна до нея пръв. Вярно, че беше доста слаба следа, но за момента нямах нищо по-надеждно.

Тръгнах по терасата и видях, че от покрития тунел излизат мъж и жена, и двамата елегантно облечени. Дори от това разстояние се виждаше, че жената е млада и красива, вероятно нямаше тридесет години, с кестенява коса, подстригана на черта, а мъжът беше на моята възраст и височина, но с няколко излишни кила, най-вече около талията. Веднага разбрах, че са полицаи, и сякаш за да го потвърдят, и двамата погледнаха към блок D. Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че идват насам.

Бързо тръгнах към другия край на сградата и като стигнах до стълбата, хукнах, без да се обръщам.

Все така тичешком излязох в задната част на комплекса на осеяна с боклуци уличка, успоредна на някаква особено грозна част от Риджънтс Канал. Изоставени порутени складове с изпотрошени прозорци се редяха от двете страни на въгленовочерната вода, жалки останки от времето, когато тук все пак е имало някаква индустрия. Продължих да тичам, докато не намерих пейка, която да не е обърната с краката нагоре или пък хвърлена в канала, и седнах, за да си отдъхна няколко минути. Когато дишането ми се поуспокои, извадих тефтера и отворих на Андреа Блум. Набрах мобилния й телефон, но се оказа, че няма връзка с този номер.

Прочетох името на улицата, където живееше. Познавах мястото. Намираше се на около два километра. И отново времето не беше на моя страна.

Така че станах от пейката и тръгнах.