Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (25)

24

Братът на Джейсън Кан, Джейми Дели, не познаваше баща си. Предполагам, че и майка му не знаеше кой е. За първи път го арестували на осем години след смел опит да подпали училището. Но тъй като границата за криминална отговорност във Великобритания е десет години, Джейми се отървал само с предупреждение, което за дете като него си е било направо поощрение. През следващите шест години го арестували многократно за редица провинения, като се почне от по-леките, например кражби в магазини и притежание на дрога, и се стигне до така наречените по-тежки престъпления, например въоръжени нападения и кражби с взлом. Когато напуснах полицията, той беше на четиринадесет, но дори тогава не го бях виждал близо година. Сега трябваше да е на седемнадесет и със сигурност затънал в блатото до гуша. Подобно на тримата си братя, той беше малко гадно копеленце, но смятах, че най-лесно ще се разприказва. Той беше най-малкият и по възраст, и по габарити, а и не блестеше с кой знае какъв ум, за разлика, да речем, от Джейсън. Или пък Брайън или Кайл, другите двама. И тримата бяха хитри като лисици. Ако знаеше нещо, щях да го измъкна. Освен това при него имаше най-малка вероятност да ме познае. Но за всеки случай си сложих очилата.

Беше понеделник сутринта, дъждът бе спрял и грееше слънце. Главата все още ме болеше, но доста по-слабо от предния ден, а цицината от съботния инцидент бе спаднала чувствително. Станах в осем, облякох си чисти дрехи и закусих в италианското кафе на ъгъла. Купих си и вестник и много се учудих, че престрелката в Сохо не е новина номер едно. Всъщност на първа страница имаше само кратък анонс, като топ новините бяха поредният палестинец камикадзе, взривил се в Йерусалим, и някаква статия за генно модифицираните култури. Трябваше да обърна чак на трета страница, за да прочета цялата статия за престрелката. Имаше снимка на улицата, където бях застрелял убиеца. Беше отцепена с жълта полицейска лента и в дъното се виждаше полицай. Под снимката в няколко реда се казваше, че трима мъже са загинали в улична престрелка, започнала в едно порнокино. До момента полицията не била идентифицирала нито един от тримата.

Това изчерпваше събитието. Преди двайсет години подобен инцидент щеше да е най-шокиращата новина и щеше да е на цялата първа страница. А сега беше просто поредната престрелка. За държава с едни от най-строгите закони относно притежаването на оръжие Великобритания имаше забележително високо ниво на въоръжени престъпления. А по-странното беше, че в същото време полицията оставаше относително невъоръжена.

Тъкмо бях приключил със закуската и отивах към канцеларския магазин, за да си взема новите визитки, когато ми се обади Ема. Говорихме кратко и по същество, но поне не се чувствахме неловко. Ясно беше, че все още не се е отказала да ми сътрудничи. Даде ми последния известен адрес на Джейми в Айслингтън, в някакъв квартал източно от Есекс Роуд по посока към Хокстън. Познавах това място, защото бях ходил там навремето по работа, и казах на Ема, че ще я държа в течение как е минало посещението ми.

— Много внимавай, Денис — каза тя и аз се почувствах едва ли не трогнат от това, че ми говори на малко име, и то истинското ми.

Отдавна никой не ме беше наричал така.

— Не се тревожи за мен — отвърнах. — Умея да оцелявам. А при теб как е? Някакви други нежелани пратки?

— Не, всичко е наред. Днес следобед ще идват майстори да сменят прозореца.

— Добре, и ти се пази. Ще се чуем по-късно.

Затворих и си погледнах часовника. Девет и тридесет и пет. Не вярвах ленив боклук като Джейми вече да е станал, което означаваше, че сега е идеалното време за посещение.

 

 

Кварталът, където живееше, се състоеше от множество пететажни сгради със сиви фасади, свързани с покрити тунели на нивото на третия етаж, поради което цялата застроена площ приличаше на гигантски лабиринт. Както при повечето подобни сгради в Лондон, на входа имаше карта за улеснение на външните посетители. Джейми живееше в блок D, който според картата се намираше в лявата част на комплекса.

Влизаше се по двадесетметров покрит тунел и докато вървях по него, се чудех що за архитектура е това и чий гениален мозък я е измислил. Та тук си беше рай за престъпниците. Построени като крепости, тези жилищни сгради представляваха идеални укрития, където местните младежи можеха успешно да се защитават срещу цяла армия сили на реда, а многобройните проходи и тунели предоставяха идеални възможности за засада или бягство дори на най-тромавите или шумни престъпници.

Една октомврийска вечер през 1985 година, когато все още бях униформен стажант, ме изпратиха в подобен квартал в Тотнъм заедно със стотици други полицаи, за да потушим някакви местни размирици. Целият проблем беше създаден от банда хулигани, които стреляха по нас, замеряха ни с павета и коктейли „Молотов“ и пазеха територията си изключително успешно благодарение на нейната архитектура. Кварталът се казваше Бродуотър Фарм, нарицателно в полицията за „престъпност“, и онази вечер над двеста мои колеги бяха ранени, а един полицай, Кийт Блейклок^[1], загуби живота си. Бяха го наръгали и насекли с мачете. Мога да се закълна, че ако оперирахме в по-отворено пространство, щяхме да овладеем положението много по-бързо и с много по-малко жертви.

В този утринен час в комплекса беше тихо и спокойно. Тук-там се виждаше по някоя млада майка с количка, на една от терасите, опасващи всеки блок, стоеше немощен старец по халат, но общо взето нямаше много движение.

Открих блок D и се качих по страничните стълби до четвъртия етаж. Джейми живееше в номер 42. На терасата, която минаваше по цялата дължина на сградата, нямаше никого. Стигнах до входната врата, чух, че вътре свири радио, и почуках силно. Не последва отговор. Завесите бяха дръпнати и освен радиото не се чуваше нищо друго. Отново почуках, този път по-силно.

Не бях изминал цялото това разстояние, за да се върна в хотела, без да съм говорил с Джейми. Наоколо не се виждаше жива душа и реших да прибягна до по-радикални мерки от обикновено. Отстъпих крачка назад и ритнах с все сила вратата, точно под дръжката. Тя поддаде малко, но се задържа, затова я ритнах още веднъж и този път излетя навътре с трясък.

Влязох и я затворих. Миришеше ужасно. На пържено, на пот, на застоял боклук и на цигари. Бих могъл да преспя тук единствено с противогаз.

— Ти пък кой си, по дяволите?

Въпросът беше зададен от добре сложен бял мъж на около тридесет години, с квадратна челюст и черно кожено яке. Държеше в дясната си ръка трийсетсантиметрова палка. Беше застанал на една врата в дъното на стаята и без да чака отговор, вдигна заплашително оръжието си и тръгна през разхвърляната стая.

— Аз съм човекът с ютията — отвърнах, извадих от колана на дънките револвера и го насочих в гърдите му. — Пусни палката. Веднага.

Той спря, поколеба се няколко секунди, докато прецени ситуацията, после неохотно пусна палката на земята. Отидох до него, дръпнах ударника и опрях дулото в гърдите му.

— Не знаеш с кого си имаш работа, приятел — озъби се той.

— Ами осветли ме тогава. Защото ти със сигурност не си Джейми Дели, а аз търся него.

Той погледна първо револвера, после мен и разбра, че не се шегувам. Заговори със същото заплашително ръмжене:

— Съветвам те да се обърнеш кръгом и да се махнеш оттук. Защото шефът ми е голяма риба и не обича разни натрапници да му се бъркат в бизнеса. Схващаш ли?

Отстъпих крачка назад и вдигнах: револвера така, че дулото беше на милиметри от челото му.

— Къде е Дели?

През вратата се чу друг глас:

— Какво става, Джер? С кого говориш?

— Не отговаряй — казах аз, без да отмествам револвера. — Влизай вътре.

Той отново започна да ме убеждава, че правя огромна грешка, затова му казах, че ще броя до три и ако дотогава не е тръгнал, няма да може да отиде никъде. Той ме гледа кръвнишки с присвити очи, докато стигнах до две, след което бавно се подчини на инструкциите ми.

Побутнах го да мърда по-живо и влязох след него в малкия вътрешен коридор на жилището. Гласът отново се обади. Идваше откъм първата стая вдясно от нас. Вратата беше открехната и аз бутнах Джер вътре. В същото време я отворих с крак възможно най-широко и се озовах пред гледка, която бих предпочел да си спестя по това време на деня.

За тръбата на душа над ваната, завързан за едната си ръка, висеше кльощав мърляв тийнейджър — Джейми Дели. Беше само по оръфани посивели боксерки и ме гледаше втренчено с разширени от болка и страх очи. От двете му ноздри течеше кръв, но не това привлече погледа ми. Вниманието ми беше приковано от факта, че една трета от лявото му ухо липсва. Вратът му беше целият в кръв. Малко встрани пред Джейми стоеше още един бял мъж, с лъскава гола глава, тъмна козя брадичка и куха усмивка. Държеше окървавена лозарска ножица, която в момента беше около кутрето на свободната ръка на Джейми в готовност за действие.

Щом плешивият ме забеляза, усмивката му изчезна и на нейно място се появи израз на досада, досущ като онзи, с който Джер ме беше удостоил преди малко.

— Здрасти — казах и насочих револвера към него. — Прекъсвам ли нещо?

— Ти пък кой си, по дяволите? — настоя да узнае той.

— Какво ви става на вас двамата? Никой ли не ви е учил на обноски? Аз съм ангелът пазител на това момче и съм тук, за да ви кажа да се омитате, докато все още можете.

— Мисля, че не се шегува, Том — каза Джер, беше забил поглед в револвера.

— Да бе — озъби се Том. После се обърна към мен. — Няма да смееш да го използваш. Не и тук.

Разсмях се.

— Може да се изненадаш, но не се тревожи, не мисля да те убивам. Само ще ти надробя коляното.

И насочих револвера подходящо, за да не съм голословен.

— Ще броя до три. Ако след това още си тук, ще те наричат Еднокракия до края на живота ти.

— Не знаеш с кого си имаш работа.

— И Джер това ми каза. Не ме интересуваше тогава, не ме интересува и сега. Едно…

Двамата се спогледаха, после Том бавно изхлузи ножицата от пръста на Джейми, като го поряза уж случайно. Джейми изохка, но не каза нищо.

Направих им път, за да излязат от банята.

— Ще съжаляваш — каза ми Том, когато ги последвах в дневната.

— Животът е твърде кратък, за да го пропиляваме в съжаления.

— Твоят със сигурност ще бъде. Мъртъв си, човече.

— Зарежи заплахите и мърдай, плешивецо — отвърнах. Ставаше ми забавно.

Професията на детектива е безмерно по-удовлетворителна, когато не се налага да играеш по правилата.

Той ме изгледа кръвнишки, но отвори вратата и се подчини на инструкциите. Джер също се опита да ме погледне лошо, но не беше много убедителен. Наблюдавах ги как се отдалечават по терасата към стълбите. Том вече говореше по мобилния си телефон, без съмнение призоваваше подкрепление с пистолети.

Нямах много време.