Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (22)

21

След двадесет и пет минути се обадих на Ема Нилсън от една задна уличка до Кингс Роуд. Бях изтощен. През цялото време ту тичах, ту вървях, и по моя преценка сега се намирах на повече от два километра от мястото на престрелката. Не исках да рискувам. Притесняваше ме не толкова мрежата от полицаи, която вече неминуемо беше обхванала целия район, колкото охранителните камери, пръснати из цял Лондон. Имаше опасност да съм попаднал в обхвата на някоя от тях, а знаех, че полицията няма да пожали хора и време, за да прегледа всички налични записи. Щяха да разширяват периметъра, докато не открият къде съм отишъл и дали съм използвал кола при бягството си.

Едва когато бях сигурен, че съм изминал достатъчно разстояние, за да направя проверяването на всяка камера практически невъзможно за моите бивши колеги, спрях да си поема дъх. Валеше като из ведро и бях сигурен, че улицата, на която се намирах — някаква занемарена пресечка в жилищен квартал зад стара общинска сграда — не е под наблюдението на Големия брат. Първо, нямаше кой знае какво за наблюдаване и второ, беше така слабо осветена, че едва ли щяха да видят нещо.

Ема вдигна на петото позвъняване. Чуваше се някакво телевизионно предаване.

— Да?

— Здравейте, Ема. Мик е. Мик Кейн, частният детектив от снощи.

— Добре ли сте? Май сте нещо притеснен.

— Добре съм, но имах малко неприятности.

— Какви неприятности?

— Свързани с нашия приятел господин Поуп. Трябва да ви видя спешно. Вижте, обикновено не постъпвам така, но дали ще е удобно да дойда у вас? Научих нещо. Мисля, че ще искате да го чуете.

Тя замълча за миг, който на мен ми се стори цяла вечност, но когато стоиш под дъжда на мрачна студена улица и половината лондонска полиция е по петите ти, всичко ти се струва цяла вечност.

— Изобщо не ви познавам — каза накрая тя с несигурен глас. — Може да сте всякакъв. Това може да е клопка. Сам казахте, че много хора няма да са доволни от статиите ми. Ами ако сте един от тях? Или работите за тях?

Имаше право. На нейно място аз бих хранил същите подозрения. За жалост, това сега не ми помагаше много.

— Не съм от тях, кълна се.

— Не мога да съм сигурна.

— Права сте, не можете. Затова ще ви кажа само следното: Поуп е мъртъв, а току-що се опитаха да убият и мен.

— О, господи!

— Мисля, че убийците му работят за човека, когото подозирате, че е замесен в убийството на Малик и Кан. Тиндъл ли се казва?

— Съжалявам, но всичко това ми идва прекалено много. Вярно, че съм журналистка, но не искам да се замесвам в убийства. Мисля, че е най-добре да се обадите в полицията.

— Не мога.

— Защо?

— Просто ми повярвайте, не мога. Съжалявам, че ви обезпокоих. Трябва да затварям.

— Един момент. Къде сте?

Казах й името на улицата и долу-горе къде се намира.

— Това е само на пет минути оттук.

— Пеша или с кола? — попитах. Надявах се, че не живее около Сохо.

— С кола. Живея в Саут Кенсингтън, до спирката на метрото.

Тя въздъхна и разбрах, че се опитва да вземе решение как да постъпи. Не се колеба дълго.

— Останете там и след няколко минути ще дойда да ви взема. Карам тъмносин фолксваген „Голф“.

— Благодаря — казах аз, но тя вече беше затворила.

Подслоних се в порутения вход на някакъв офис и извадих от джоба си портфейла, който бях взел от убития. Не възлагах големи надежди, че ще открия нещо в него, тъй като двамата убийци бяха професионалисти и едва ли носеха у себе си някаква идентификация. Подозирах, че отново ще остана с празни ръце. А за капак на всичко сега щяха да ме издирват и за още едно убийство. Но човек винаги трябва да се опитва да гледа на нещата положително, затова отправих една мълчалива молитва и отворих портфейла.

Който и да беше работодателят му, явно плащаше добре. Вътре имаше над петстотин лири в брой, но както очаквах, нямаше почти нищо друго. От един прорез за документи се подаваше поомачкана евтина визитка. Извадих я. Изпод нея изпадна друга визитка. В този полумрак не можех да ги прочета, затова ги пъхнах в задния джоб на дънките си и продължих да ровя. Открих единствено стара квитанция за химическо чистене, която също прибрах, а после взех и парите, тъй като на него вече нямаше да са му нужни, а на мен можеше и да ми потрябват.

По улицата се зададе някаква кола — „Тойота“, доколкото можех да видя — и аз потънах още по-дълбоко в сенките, докато отмине. После излязох от скривалището си и изминах двадесетина метра по улицата, докато не стигнах до един почти пълен контейнер за строителни отпадъци, поставен пред къща в ремонт. В него имаше всякакви боклуци, като се почне от парчета вътрешна стена и се стигне до ръждясала детска количка. Свалих черната си шапка и заедно с празния портфейл я закопах под парчетата изкъртена мазилка. В наши дни, ако си престъпник, трябва да си наистина много предпазлив. Бях купил шапката от един продавач източноевропеец, като платих в брой, а той дори не ме погледна. Така че полицаите, преглеждащи записите от стрелбата, едва ли щяха да имат за какво да се хванат, но все пак предпочитах да не е у мен, в случай че разпространят някакви подробности в публичното пространство, особено ако ще съм в близост до Ема.

След три минути един тъмносин „Голф“ влезе в улицата и намали.

Когато стигна на десетина метра от мен, излязох на платното и помахах. Колата спря и се качих. На сидито вървеше някаква песен на „Колдплей“.

— Благодаря — казах с вяла усмивка и веднага се свлякох на седалката, така че главата ми да е на нивото на таблото.

— Господи — възкликна отново Ема Нилсън и ме погледна с широко отворени очи. — Не мога да повярвам, че го правя. В какво сте се забъркали? Или не, по-добре не ми казвайте.

Дори в тази неудобна стойка и след всички премеждия от деня не можех да не забележа колко прекрасно изглежда. Беше със същото велурено сако от предната вечер, но под него носеше някаква розова или светлолилава блуза, която много деликатно стигаше малко над пъпа. Косата й беше вързана на опашка, от което още повече приличаше на момиче, а притеснението, изписано на лицето й, будеше у мен желание да я прегърна през раменете и да й кажа, че всичко ще се оправи. Не че в момента ситуацията изглеждаше много обещаващо.

— Ще ви обясня всичко, когато стигнем у вас — казах.

— Не съм сигурна дали искам да го чуя. Предпочитам да не знам.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — продължих една от най-големите лъжи в съзнателния си живот.

Тя ме изгледа подозрително, след което насочи вниманието си към пътя, а аз се свлякох още по-надолу и започнах да броя секундите, докато пристигнем.