Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (19)

18

Телефонът най-сетне звънна. Беше два и половина и обядвах рибена супа с чеснова майонеза в едно малко френско ресторантче. Сутринта, след закуската, понеже не ми се прибираше в хотела, а и дъждът временно беше спрял, се поразходих към Темза: използвах възможността отново да видя и чуя града, който бях напуснал.

Сложих виното на масата и извадих телефона от джоба си. Чудех се дали отново ми се обажда блондинът, който се беше представил за Лес Поуп. Не бях го чувал почти двадесет и четири часа и очаквах това да е поредната заплаха от негова страна, особено сега, когато очевидно не се бях качил на самолета.

Но този път на екрана имаше изписан номер и предвид манията на блондина за тайнственост реших, че не е той. Оказах се прав. Беше Ема и нещо в мен трепна, когато чух гласа й. Май наистина остарявам.

— Как мина снощи? — попитах.

— Нормално — отвърна тя небрежно. — Нищо особено. Изхарчих доста пари и сега ме гони махмурлук. Често ми се случва в неделя сутрин всъщност.

— Е, отмаряйте днес. Нали за това са неделите.

— Да не мислите, че досега съм лежала в леглото?

— Разбира се, че не.

— Защото не съм. Бях заета. С онова, което ми възложихте. Нали искахте адреса на Лес Поуп.

Без да реагирам на упрека, я попитах дали го е намерила.

Тя ми издиктува адрес и телефон някъде в Хампстед и аз си ги записах.

— Живее там сам от две години — добави тя. — Но не успях да открия мобилния му телефон. Не мисля, че има регистриран на негово име. Но вие сигурно го имате, щом апаратът е бил у вас.

— Да, имам го записан някъде, не се безпокойте. Статията ви излезе ли днес?

— На първа страница.

Долових гордостта в гласа й и едва се сдържах да не й кажа за пореден път да внимава.

— Браво на вас. И благодаря за помощта.

— Нямах възможност да проверя миналото на Поуп, но ще го направя. Между другото, как мислите да го накарате да говори?

— Имам си начини — отвърнах уклончиво. Всъщност и аз това се чудех.

— Не правете нищо, от което ще пострадате.

— Много мило, че сте загрижена.

Тя се разсмя:

— Просто не искам нещо да провали статията ми.

— Ще се направя, че не съм го чул — казах и си дадох сметка, че за първи път я чувам да се смее. Може би беше добър знак.

Казахме си дочуване и затворих. После се върнах към рибената супа, която беше доста вкусна, но странно лишена от риба. Изядох я и си поръчах кафе и ябълков сладкиш.

Нямаше смисъл да посещавам мистериозния господин Поуп на празен стомах.