Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (15)

14

„Бен Крауч Тавърн“ беше голяма кръчма с черна дървена фасада на петдесетина метра източно от Оксфорд стрийт. До вратата висеше табела, на която с тебешир беше написано, че сервират чудовищни бургери, а на стената над нея имаше плочка с надпис: „Елате и се потопете в демоничния свят на Бен Крауч“^[1], който и да беше той. Тръпки да те побият.

Вътре беше полутъмно и всички мебели, включително дървеният под, гредите на тавана и стъпалата към отворения балкон, бяха боядисани в същото черно като фасадата. Срещуположната стена беше изцяло заета от барплот, а между бутилките с напитки се виждаха няколко каменни готически чудовища. Но с това в общи линии демонизмът се изчерпваше. Беше претъпкано, най-вече с огромни групи шумни студенти, но тук-там имаше и по някой самотен клиент. Местата на бара бяха заети до едно, а шумът от разговорите и дрънкането на чаши почти заглушаваше музиката, която в случая беше някаква песен от осемдесетте.

Спрях и се зачудих как по дяволите ще открия в тази навалица непозната червенокоса дама на тридесет и една. Някой ме потупа по рамото.

Обърнах се и видях усмихнатото лице на много красива млада жена, с меки самодивски черти и прекрасна червеникаворуса коса, която падаше свободно по раменете й. Беше много по-ниска от мен, сигурно нямаше метър и шейсет, и беше облечена в елегантен велурен костюм, с кокетна червена чантичка през рамо. В едната си ръка държеше цигара, но не видях питие, и не бих й дал повече от двадесет и две, ако не бяха очите й, които имаха удивителен лешниковозелен цвят и определено издаваха зрялост. Това момиче беше от онези, които нарочно създават впечатлението на повърхностни, но винаги е грешка, ако не ги приемеш на сериозно. Типично поведение при доста журналисти всъщност, а и немалко полицаи.

— Господин Кейн?

Подадох ръка и тя я стисна.

— Как ме познахте? Толкова ли се отличавам от тълпата?

Тя се усмихна широко и на бузите й цъфнаха дълбоки трапчинки:

— Наистина ли искате да ви отговоря?

— Може би не — отвърнах с тъжната усмивка, която навремето безотказно стопяваше женските сърца.

— Не. Просто наистина изглеждате, сякаш са ви били. Но не ми казахте, че ще сте с очила.

И аз не знаех допреди час, но реших да си ги сложа за още по-добро прикритие. Не е лошо да си предпазлив, когато си в компанията на журналисти.

— Отскоро ги нося — отвърнах — и често ги забравям. Е, радвам се да се запознаем. Статиите ви са много интересни.

— Искате ли да отидем другаде? — попита тя и се приближи до мен. Усетих деликатния й парфюм. — Тук не чувам дори собствения си глас.

Което не беше съвсем вярно. Гласът й беше плътен и силен, но не крещящ. Определено личеше, че е получила образованието си в много по-елитно училище от онова, в което прекарах младостта си аз.

На една маса вляво от нас група пияни студенти пееха някаква мръсна песен и блъскаха с длани по масата в опит да налучкат някакъв ритъм. Меко казано, не успяваха.

Кимнах.

— Добре. Водете.

Излязохме от шумотевицата, пресякохме улицата и влязохме в една по-малка и не толкова претъпкана кръчма на ъгъла. Ема намери пролука на бара и аз я попитах какво ще желае.

— Бутилка „Бекс“, благодаря.

Привлякох вниманието на бармана и поръчах нейната „Бекс“ и халба „Прайд“ за мен, без да знам какво точно да очаквам. Бяха минали три години, откакто пих за последно английска бира, и не бях сигурен дали ще ми се стори като еликсир, или като топла пикня.

— А защо се срещнахме в другата кръчма? — попитах, след като се настанихме на една празна маса в ъгъла, на достатъчно разстояние от другите клиенти. — Искахте да видите дали си заслужава да говорите с мен ли?

— Не ви познавам и не знам нищо за вас — отвърна тя с усмивка. — Какво очаквахте?

Отпих от бирата. На първо четене клонеше към топла пикня.

— Все още не знаете нищо за мен.

— Така е, но ви наблюдавах, когато влязохте, и ми се сторихте надежден. Обикновено познавам, когато хората се представят за каквито не са. Срещам много такива. Ако изглеждахте твърде нервен или неспокоен, щях просто да се изнижа, без изобщо да разберете.

— Имате право — казах и си помислих колко е хубаво, че не знае истината.

— Как така се оставихте да ви пребият? — смени тя темата и извади от чантата си тефтер и химикалка. — Какво открихте?

— Първо нека ви кажа нещо. Искам да ми помогнете, както и аз ще ви помогна, но трябва да ми обещаете, че няма да пишете за разкритията ни, докато не получим конкретни резултати.

— Защо?

— Имам чувството, че сте права в последната си статия. Този случай е по-дълбок, отколкото изглежда. Просто искам да сме внимателни, това е.

— Добре, но ако се натъкнем на нещо наистина голямо, може да променя решението си. Не мисля цял живот да съм в „Норт Лъндън Екоу“.

— Разбирам. Но ако това се случи, моля ви първо ми кажете, става ли? Поне да знам.

— Разбира се — каза тя и извади от чантата си пакет „Марлборо Лайте“ и евтина запалка. — Пушите ли?

И обърна почти пълния пакет към мен.

Една от цигарите беше обърната на обратно.

Казах й, че съм ги отказал, но нямам нищо против тя да запали. После я попитах дали е обърнала цигарата нарочно.

— Казват, че носело късмет — отвърна тя, докато си палеше цигарата. — Винаги го правя.

Кимнах.

— Първата ми приятелка също го правеше винаги. Дори не си взимаше цигара от чужд пакет, ако в него няма обърната. Беше много популярно навремето.

— И донесе ли й късмет? На приятелката ви?

— След като се разделихме, един ден на прага й цъфнал представител на адвентистите от седмия ден. Тя се влюбила в него и заминали за Америка. Брат ми каза, че имала пет деца. Не знам дали това минава за късмет.

— Не и с петте деца. Поне не за мен. Но може би е въпрос на гледна точка, нали?

— И аз така мисля.

Тя пушеше спокойно и се стараеше да издишва пушека встрани от мен, което ми даде възможността да я огледам по-обстойно. Не носеше грим, а и нямаше нужда. Кожата й беше гладка и мека, а в областта на носа имаше облаче лунички с цвета на косата й. Но това, което привлече вниманието ми, бяха очите. Не само поради идеално кръглата си форма и необичаен цвят, но и защото бяха пълни с живот. Ема Нилсън беше от онези жени, които привличат погледите. Не беше с класическа красота — някои от чертите й, например носът и скулите, не бяха съразмерни с останалата част от лицето — но у нея имаше някаква искра. Бих се обзаложил, че са единици онези мъже, които не би могла да върти на малкия си пръст.

— Все още не сте ми казали как ви пребиха — рече тя и отпи от бирата си.

— Знам. Ще ви кажа, но преди да се впусна в подробности за това какво ми се случи и какво успях да открия, бих искал да ми дадете малко предистория на случая.

— От колко време точно се занимавате с него?

— Не много. От вчера.

— И вече сте успели да настъпите някого по мазола. Впечатляващо.

Очевидно не вярваше много на версията ми. И аз не бих повярвал на нейно място. Чудех се дали не бе трябвало да обмисля нещата по-внимателно, преди да се срещна с нея.

— Ще бъда искрен с вас, госпожице Нилсън.

— Наричайте ме Ема. Никой не ми казва „госпожице Нилсън“.

— Добре, Ема. Имаме за какво да се хванем. Ще трябва и вие да помогнете малко, но следата е обещаваща, в това съм сигурен.

— За каква следа става въпрос?

— За име.

Тя повдигна учудено вежди, но не каза нищо.

— Името на един човек, който е замесен. Може и да не го познавате. Но първо искам да чуя вие с какво разполагате. Искам да знам дали не съм пропуснал нещо.

— Откъде да започна?

— Интересува ме предисторията. Доколкото разбирам, полицията смята, че смъртта на Малик е свързана с работата му или към НСБОП, или към Скотланд Ярд. Ако съдя по статиите ви, вие май сте на същото мнение. Дори имате предвид конкретно лице, човек с мотив, който обаче има и влиятелни приятели зад гърба си. Прав ли съм?

Известно време тя ме гледа мълчаливо с удивителните си кафяво-зелени очи, после, изглежда, взе решение.

— В миналото Азиф Малик си е създал врагове в средите на организираната престъпност — почна тя, като внимателно подбираше думите си, — но общото мнение е, че тези хора вече нямат влияние. Има обаче един човек в северен Лондон, когото, според източниците ми, Малик е разследвал, преди да го убият.

— Онзи, когото споменавате в последната си статия, но не назовавате по име ли?

— Същият. Но не мисля да го назова и сега пред човек, с когото току-що съм се запознала. Надявам се да ме разберете.

— Естествено. Но кое ви кара да го подозирате така силно?

— Джейсън Кан, убитият заедно с Малик, е бил член на организацията на този човек.

Повдигнах учудено вежди. Ставаше все по-интересно. Никъде в интернет не се споменаваше такава връзка.

— Чух, че Кан е осъждан за улични грабежи, но не бил едра риба. Едва ли е можел да срине цяла престъпна мрежа.

— Не мога да твърдя със сигурност, но явно е знаел нещо важно.

Тя спря за миг. Личеше, че разполага с още информация в подкрепа на думите си, но не е сигурна дали е разумно да я сподели. Не я пришпорвах. Седях мълчаливо и гледах как изгаси цигарата си и отпи от питието си.

После хвърли един бърз поглед наоколо и се наведе над масата. Отново усетих парфюма й.

— Смятам, че Кан е знаел нещо важно, защото четири дни след като двамата с Малик бяха убити, приятелката на Кан също умря при странни обстоятелства.

— Какви обстоятелства?

— На пръв поглед свръхдоза хероин.

— Вземала ли е наркотици?

— Тя беше избягало от къщи момиче, прекарало по-голямата част от тийнейджърските си години по социални домове, и да, употребявала е наркотици, но… — Отново спря за миг. — Знам какво си мислите, господин Кейн.

— Наричайте ме Мик.

— Знам, че не е изключено да е взела свръхдоза, когато е научила за Джейсън, но просто не се връзва. Аз не я познавах, но по думите на всички била много волево и борбено момиче. Животът й не бил лесен, но неотдавна минала курс на лечение при психотерапевт и доколкото успях да разбера, вече се оправяла. По думите на приятелите им двамата с Джейсън вече не употребявали наркотици, а и без това той никога не бил стигал до хероин.

— Защо не изложихте съмненията си в статията?

— Ще излязат. В утрешния брой.

Отново повдигнах учудено вежди.

— Това ще разбуни духовете.

— Ще съм доволна дори само ако накара полицията да се поразмърда. В момента не правят почти нищо по случая.

— Трябва да сте много внимателна. Сигурен съм, че умеете да се грижите за себе си, но тук са намесени опасни хора.

Извадих бележника си и попитах:

— Как се казва приятелката на Джейсън?

— Ан Тейлър.

Положих доста усилия, за да остана с безизразно лице. Ан Тейлър. Младо момиче със слабовато детско телце и дързък език. Навремето, докато проституираше в района на гара „Кингс Крос“, я бях спасил от отвличане. Беше през последните ми дни в Лондон, когато разследвах убийството на една нейна приятелка, също избягала от къщи — Мириъм Фокс. Надявах се, че Ан е влязла в правия път след тази случка. Винаги съм я смятал за умно и оправно момиче, но нито интелигентността, нито находчивостта могат да заместят късмета, а в крайна сметка именно той не й беше достигнал.

За краткото време на познанството ни обаче не ми направи впечатление на човек, който сам ще посегне на живота си. Както намекна Ема, Ан беше кораво хлапе, свикнало да живее отритнато от всички и да се справя с превратностите на съдбата. Според статистиката вероятността такива хора да посегнат на живота си е много по-малка, отколкото при хора с по-заможен произход. Но от друга страна, може да беше станало и случайно. Лесно е да предозираш хероина, без да искаш.

Реших засега да оставя тази тема и попитах Ема какво е правил Малик в нощта на убийството.

— Двамата със съпругата му, Каз, гледали телевизия цяла вечер. Малко след десет звъннал телефонът. Малик вдигнал, говорил няколко минути, после казал, че трябва да излезе. Потвърдено е, че обаждането е било от мобилния телефон на Кан. Малик се облякъл, излязъл от къщи и според направените изчисления е отишъл направо в кафето, където е бил убит. Това е. Каз си легнала, а после полицията я събудила, за да й съобщи лошата новина.

— Тя какво казва? Малик споменал ли е за какво е тази среща? Клиентът ми, чичото, не беше сигурен.

Тя поклати глава.

— Нищо не й е казал, но изглежда, това е било обичайно за него. Работата му е… била е доста секретна. Доколкото си спомням, тя го попитала дали чак толкова се налага да излиза посред нощ и той й отговорил, че се налага. Изглеждал много развълнуван. Обикновено бил много спокоен човек, но тя подчертала, че след телефонния разговор не бил на себе си. Каквато и да е била причината да отиде на тази среща, явно е било нещо важно.

И двамата замълчахме. Аз се питах дали Джейсън Кан не е бил използван да примами Малик на среща, за да може Били Уест да го очисти. В такъв случай човекът зад всичко това е искал да умре и Кан, за да не се разприказва по-късно. Може би Кан е споменал на приятелката си за срещата и те са разбрали, което е подписало смъртната й присъда.

За момента обаче всичко това бяха само предположения.

— Е, аз ви казах каквото знам — наруши мълчанието Ема. — Сега е ваш ред. Кой ви създава неприятности?

— Искам първо да ми обещаете, че няма да пишете за това, преди да сте се консултирали с мен. И без това още нямам доказателства срещу него.

— Вече ви казах, че ще направя всичко възможно да уважа желанията ви.

— Не е достатъчно. Искам да ми дадете думата си.

— Хубаво е да срещнеш човек, който все още вярва в тези неща. Добре, давам ви дума.

Поколебах се за миг и казах:

— Мъжът, за когото говоря, се казва Лес Поуп.

Очите й се разшириха и тя се облегна назад в стола.

— Не може да бъде!

Не очаквах такава реакция.

— Какво имате предвид?

— Не знаете ли?

— Очевидно не.

Тя поклати глава, явно разочарована от детективските ми умения.

— Лес Поуп е, или по-скоро беше, адвокатът на Джейсън Кан.