Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (14)

13

Тръгнах по Оксфорд стрийт и влязох в първия приличен магазин за мъжко облекло, който видях. Купих си кожено яке, няколко дебели пуловера и черни ботуши. Продавачът беше младо момче, което сякаш изобщо не забелязваше белезите от побой по лицето ми и ентусиазирано ме уверяваше, че избраните от мен артикули ми стоят чудесно. Поведението му не ме подразни. Винаги е приятно да получаваш комплименти, дори направени по задължение, а и прекарах там не повече от двадесет минути. В магазина продаваха също швейцарски ножчета и си взех едно — реших, че може да ми свърши работа в даден бъдещ момент.

След като похарчих почти петстотин лири за неща, които нямаше да ми трябват, когато се върна на топлия остров, тръгнах обратно към хотела. По улиците гъмжеше от пазаруващи хора, в мразовития въздух се усещаше някаква празничност. Това повдигна настроението ми и почти закопнях отново да заживея в големия град. Дори побоят, който ми нанесоха онези кретени, сега ми изглеждаше като носталгичен спомен от далечното минало, когато все още носех униформата на пазител на закона и прекарвах работното си време в отблъскване ударите на обществото, което ми плащаха да защитавам. В крайна сметка обаче знаех, че всичко това е само привидно. В действителност Лондон е мрачен, претъпкан и изключително опасен град, поне за онези, които не живеят в разкошни пентхауси и не ходят по светски събирания. Тук е пълно с улични обирджии, наркотици и бедняшки гета. Лондон е град, където полицаите нямат нито средствата, нито мотивацията да си вършат работата, а политиците развяват байрака на статистиката, без да обръщат внимание на факта, че проблемите се множат като бактерии. Това е град, в който малцината, изправили се срещу нередностите — хора като Малик, — получават куршум в главата.

Но тази вечер човек можеше да забрави всичко това. Тази вечер по улиците гъмжеше от натоварени с покупки семейства, а от витрините на магазините се лееха коледни песни. Усмихнати бащи носеха бебетата си в кенгурута, а натоварени с торби майки пазеха превъзбудените си деца да не излязат на улицата, където върволицата червени двуетажни автобуси сякаш нямаше край. Това е то Коледа: лудешко пазаруване и щастливо време, прекарано със семейството. Малко им завидях на всички тези хора, като си спомних моята последна Коледа миналата година, точно след като купихме хотела. Готвачът, Тео, не беше на работа, защото се възстановяваше след сериозно натравяне с храна, което си беше доста обезпокоително предвид професията му. Наложи се аз да го заместя в кухнята и да се потя над тенджерите и тиганите, за да приготвя храната на нашите гости, докато те се напиваха на верандата, а Томбой ги забавляваше със своята ненадмината духовитост. Или поне ги забавлява, докато не се наложи да го приберем у тях, че вече не му се разбираше какво ломоти. С две думи, не беше от коледите, които оставят незабравим спомен.

Завих зад ъгъла и видях три момчета на около шестнадесет години, наобиколили по-малко дете. Бяха го приклещили в един вход между някакъв ресторант и малък магазин и го караха да си изпразни джобовете. Видях как хлапето бавно извади мобилен телефон и малко пари, като през цялото време се опитваше да привлече вниманието на някой от многобройните минувачи. На лицето му беше изписано върховно унижение. Хората обаче подминаваха забързани: или не виждаха какво се случва на крачка от тях, или предпочитаха да не го забелязват. Явно смятаха, че като си затворят очите за ставащото, то някак си ще спре да съществува. Но не е така. Остави престъпника да извърши безнаказано нещо дребно и на следващия ден той отново ще опита, но този път ще е нещо по-голямо и ще е много по-дързък. Тези минувачи ми напомняха за миролюбивите хора от романа на Хърбърт Уелс „Машината на времето“ (май се казваха елои, ако не се лъжа), които приемаха факта, че някои от тях неминуемо ще бъдат убити и изядени от по-силните и по-агресивни морлоки, и просто се оставяха на съдбата си. Подобно на елоите, един ден тези минувачи щяха да разберат, че избягването на опасността не е защита, когато ти си мишената.

Спрях и понечих да пресека, но уличните обирджии обикновено са доста ловки и докато намеря пролука в трафика, вече бяха изчезнали в тъмната уличка. Хлапето се оглеждаше потресено и навярно се чудеше защо възрастните, които са го учили на обноски, са такива лицемери. Хукна по улицата, преди да успея да стигна до него. Горкото дете.

Гледах го как се отдалечава и се питах какво ли щях да направя, ако бях стигнал до него навреме. Да го утеша? Или да му дам четиридесет лири за нов телефон? Или да му кажа да си купи нож? Най-вероятно и трите. Но то щеше да си вземе поука от случката, сигурен бях. Щеше да разбере, че когато си на улицата, можеш да разчиташ единствено на себе си и трябва да си готов да се защитаваш. Сутринта аз бях направил подобна грешка и това за малко да ми струва доста повече от доза унижение и срив на ценностната система. Нямаше да повторя тази своя грешка. Надявах се и хлапето да е поумняло.

Свих по Лондон стрийт и бях само на стотина метра от хотела, когато мобилният ми иззвъня. Оставих торбите на земята и погледнах дисплея. Този път беше Томбой.

— Извинявай, че не ти се обадих по-рано — каза той със същата привидна забързаност, която използвам и аз, когато съм закъснял с някое обаждане. — Бях страшно зает. При теб всичко наред ли е?

По мазния му тон разбрах, че знае отговора. Питах се дали е говорил с някого тук, откакто имах неприятности сутринта.

— Откога се познаваме с теб, Томбой?

— Значи си се свързал с Поуп?

— Не съм много сигурен. Запознах се с един тип, който по твоето описание приличаше на Лес Поуп, но започвам да си мисля, че не е бил той. Я пак ми го опиши.

— По дяволите, човече, беше отдавна.

— Поуп хубавец ли е?

— А този?

— Не е в това въпросът — казах и влязох в една пресечка по-далеч от шума на колите. Питах се защо, по дяволите, не се бях сетил да проверя тази информация по-рано. Щеше да ми спести доста неприятности.

— Не мисля, че хубавец е точната дума. Но се обличаше елегантно. Шиеше си костюмите по поръчка и така нататък, нали се сещаш.

— Със слабо лице ли беше, или с пълно?

— Ами, по-скоро пълно.

Лицето на Поуп, с когото се запознах, изобщо не беше пълно.

— Не беше очебийно дебел, но не беше и много слаб.

— Е, в такъв случай не съм го виждал — казах аз, вече убеден, че не говорим за един и същ човек. — Но се запознах с едни негови авери и те не си падаха много по приказките. Защо си издал, че идвам? Не се ли сети, че ще ми навлечеш маса неприятности?

Чух го как въздъхна. Връзката беше изключително чиста. Сякаш не беше чак на Филипините. Или пък ме обземаше параноя…

— Съжалявам, човече, наистина съжалявам — каза той. — Е, какво стана, разказвай.

— Ще ти кажа само, че твоите приятелчета не ме искат тук и ми го показаха по недвусмислен начин. Ако бяха успели, сега нямаше да разговарям с теб. Всъщност изобщо нямаше да мога да говоря.

— Слушай, нямам нищо общо с това. Моля те, повярвай ми.

— Е, какво направи?

Той се изкашля и чух как дръпна от цигарата си. Толкова чиста беше линията.

— Обадих се на Поуп. Само това. Обадих му се, защото исках да поговори с теб, да ти каже каквото знае и… нали се сещаш, да изясни нещата. А после да те убеди да се върнеш и всичко да си тръгне постарому. Както си беше. Това искам.

— Вече е късно. Това, че си се разплямпал, за малко да ми коства живота. Не ми казвай, че не си знаел.

— Не знаех, кълна се. Мислех, че само ще поговори с теб.

— Къде мога да открия Поуп?

— Не знам. Навремето живееше някъде в Мил Хил, но това беше преди години. Вече сигурно се е преместил.

Издишах шумно и приех, че казва истината.

— Защо го направи, Томбой? Смяташ ли, че съм ти благодарен, задето ме изпя? Мислех, че вече не си в тази игра, но явно съм сбъркал.

— Майната ти, Мик, просто се опитвах да предпазя и двама ни. Поуп е гъст с разни тежкари. Казах ти го още преди да решиш да заминеш на това шибано пътешествие. Ако те бях оставил да го погнеш, тогава със сигурност щяха да те убият, а след това да се захванат и с мен.

— Аха, това било значи. Пазиш собствения си гръб, без значение какво ще стане с моя.

— Слушай ме сега. Създадох свой почтен бизнес тук и когато ти се появи, преследван от кого ли не, аз издадох ли те? А, кажи, издадох ли те? Прецаках ли те? А можех, при това щях и пари да изкарам, но не го направих. Не го направих, защото беше мой човек и навремето се отнасяше добре с мен. Така че не ми ги пробутвай тия, че съм бил канарче. Само се опитвах да ти помогна, отново.

— Не се получи.

— Съжалявам, но го направих за твое добро. Ясно ли ти е? И за твое добро ще ти кажа още нещо: махай се оттам. Качвай се на първия самолет и се връщай тук. Докато все още можеш. Защото иначе ще се забъркаш в неща, за които едва ли искаш да чуеш.

— Като например?

— Просто го направи, Мик. Върни се. Не заради мен. Заради себе си.

И затвори, преди да успея да кажа нещо.

Потреперих. Студът вече щипеше. По неясни причини изпитах вина, че се държах така с него. Той изигра картата на обидения невинен, както се справяше с повечето ситуации в своя живот — с точната доза актьорско майсторство, та всичко да изглежда истинско. Освен това беше прав. Забърквах се в опасна игра. Но не можех да се откажа.

Не и преди да съм започнал.