Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (13)

12

Спах три часа и когато се събудих, се чувствах ужасно. Къркоренето в стомаха ми също беше взело заплашителни размери. Станах, с ужасно главоболие, но все пак жив, налях си чаша вода от чешмата, облякох се и излязох да потърся нещо за ядене. Навън беше мрачно и студено.

На петдесет метра по улицата имаше „Бъргър Кинг“ и понеже отдавна не бях ял в такова заведение, влязох и си поръчах голямо меню с диетична кола. Момчето зад щанда много приличаше на филипинец, но аз не си направих труда да го попитам дали наистина е такъв.

Отнесох храната си на горния етаж, където нямаше други хора освен мен, и я изядох точно за две минути. И не защото беше особено вкусна, а защото бях страшно гладен. После, докато седях на масата и отпивах от колата, извадих от джоба си смачкана вестникарска статия.

Тя беше написана от някоя си Ема Нилсън, представена като разследващ криминален репортер на вестник „Норт Лъндън Екоу“. Статията беше отпреди месец, с дата трети ноември, и в общи линии се занимаваше с факта, че седмица след двойното убийство на бившия полицай от Айслингтън главен инспектор Азиф Малик, на тридесет и една години, и живеещия в Айслингтън, осъждан за улични грабежи Джейсън Кан, на двадесет и две, в едно кафе в Кларкънуел, полицията все още е много далеч от разрешаване на случая. В статията се казваше също, че главен инспектор Малик, последното и най-талантливо попълнение на НСБОП и представител на етническите малцинства, изградил бърза и успешна кариера в професията и много скоро можел да стане шеф на лондонската полиция, което според мен беше малко изхвърляне от страна на журналистката. Малик беше изключително добър полицай, безспорно, но все още беше много далеч от върха на пирамидата.

Но както всички знаем, журналистите не си падат много по представяне на голите факти. Интересуват ги повече сензациите, а доколкото се бях ровил из интернет през последните няколко седмици, изглежда, госпожица Нилсън живо се интересуваше от тази. Беше написала още три статии във вестника относно тези убийства. В едната просто се разказваше за живота и кариерата на Малик, но в другите две фокусът беше върху евентуалните мотиви за неговото убийство. В общи линии те се свеждаха до работата му в НСБОП, която го беше сблъскала с нелегална мрежа за внос на хероин и организирана педофилска група. Разбира се, имал врагове и в подземния свят в северен Лондон, бил си ги създал през двете години работа в Скотланд Ярд. Затова съвсем естествено не липсваха заподозрени, но в последната си статия по въпроса, излязла преди седмица, госпожица Нилсън насочваше вниманието си към точно определена криминална групировка, която, по нейните думи, трябвало да отговаря на доста въпроси. Описваше лидера на групировката като подземен главорез, отговорен за множество убийства, но не го назоваваше по име. Вместо това само намекваше, при това недвусмислено, че въпросният тип най-вероятно има свой човек в екипа, разследващ убийствата. „Защо са се срещнали Малик и Кан?“, питаше тя в последния абзац на своята статия. „И защо над сто детективи, работещи по случая, все още задават този въпрос? Може би сред тях има такива, които не искат да открият отговора“.

Отново намек за грозната реалност на корупция в полицията. С подобни статии дръзката госпожица Нилсън едва ли беше сред любимците на разследващите полицаи, но пък нямаше и защо да им прави мили очи, особено като се има предвид, че в днешно време, когато се случва полицаи да бъдат разкрити като наемни убийци, обвиненията й не бяха съвсем безпочвени. Аз също бях убеден, че организаторите на това убийство имат вътрешен човек в разследващия екип. Именно той беше разпространил информацията, че Били Лисицата е заподозрян.

В националните вестници излязоха доста статии относно случилото се с Малик и Кан (макар никоя от тях да не съдържаше острата полемика на госпожица Нилсън), но с течение на времето други новини започнаха да заемат първите страници и постепенно интересът към двойното убийство намаля, особено при липсата на съществен напредък в разследването. Статиите станаха по-кратки; редакторските коментари, възхваляващи саможертвата на полицая пред лицето на беззаконието, изчезнаха; животът продължаваше.

Полицията не беше престанала да разследва, разбира се, но пет седмици без никакъв арест са много време. А сега, когато главният им заподозрян бе изчезнал яко дим, без да успеят дори да го разпитат (никъде в медиите не се споменаваше името на Били Уест), разследващите полицаи бързо щяха да загубят мотивация и желание за работа и лека-полека по случая щяха останат да работят все по-малко хора, тъй като ежедневно изникват нови и по-разрешими загадки.

Но Ема Нилсън все още живо се интересуваше от случая и това беше добре дошло за мен. В моя полза беше и фактът, че не работи за някой от по-големите вестници. Това я правеше по-лесно откриваема и надявах се, по-малко подозрителна по отношение на мотивите ми. Макар да имах предимството, че знам кой е организирал убийствата и дори кой е натиснал спусъка, трябваше да попълня празнотите си относно предисторията на случая и тя беше идеалният човек, от когото да започна.

В доброто старо време просто щях да се обадя в „Норт Лъндън Екоу“ и да поговоря с моя човек там, Рой Шели, но сега тази врата беше затворена завинаги. За него аз вече не съществувах и не мисля, че би искал да подновим познанството си. Жалко наистина, защото навремето бяхме добри приятели. Но това е цената, която плащаш, когато в един момент се озовеш от другата страна на закона. Всичките ти връзки мигновено секват. Родителите ми не са живи, но имам брат в Уилтшър — не бях разговарял с него, откакто бях заминал в изгнание, и вероятно никога повече нямаше да разговарям. С брат ми бездруго не бяхме много близки, но все пак си беше загуба.

Обадих се във вестника и помолих да ме свържат с госпожица Нилсън. Представих се като детектив Мик Кейн от НСБОП. Служителят, изглежда, се впечатли, но ми каза, че я няма и че ще се появи в редакцията най-рано в понеделник.

— Късметлийка — казах аз. — Как така на вас се падна дежурството в събота следобед?

— Любимка е на шефовете — каза той с едва доловима нотка в гласа, подсказваща, че не споделя тяхното възхищение. — А и е по-красива от мен.

— О, за това не се притеснявайте. От мен всички са по-красиви.

И двамата се разсмяхме, след което разменихме още няколко реплики светски разговор, докато доверието помежду ни не укрепна, и аз го попитах дали няма някакъв мобилен телефон, на който да открия Ема.

— Много е важно да се свържем с нея — казах. — Във връзка с убийствата, за които тя пише в статиите си. Аз съм от разследващия екип.

— Да, да, разбира се. Един момент.

Изчаках няколко секунди, докато той открие телефона й, след което ме попита дали е загазила. По тона му разбрах, че ще е доста доволен, ако е така, и се запитах какво толкова има против нея и дали пък наистина не е заради външния й вид. Ако това беше причината, значи си заслужаваше да се срещна с дамата. Но по-вероятно я мразеше, защото тя е по-добра от него в професията си.

Казах му, че не е загазила, благодарих му за помощта и затворих. После набрах номера, който ми даде.

След три позвънявания един звънък женски глас каза:

— Ема на телефона.

Чуваше се някакъв уличен шум. Произношението й беше на образована жена над средната класа, със съвсем лек нюанс на североизточен диалект. Реших, че най-вероятно произхожда от заможно семейство от Йоркшир или Хъмбърсайд.

— Здравейте, Ема. Не се познаваме, казвам се Мик Кейн. Частен детектив съм.

— Извинете, не ви чувам. Бихте ли говорили по-високо?

Повторих думите си на висок глас. В същото време уличният шум леко намаля.

— А, така е по-добре. Извинете, на Рийджънт стрийт съм, пазарувам. Е, какво мога да направя за вас?

— Нает съм от чичото на инспектор Азиф Малик да разследвам обстоятелствата около неговото убийство, както и това на Джейсън Кан. Знам, че полицията още не е приключила разследването, но моят клиент е обезпокоен от липсата на резултати. Разбрах, че вие също проявявате интерес към случая, затова реших, че можем да се срещнем, на неутрална територия, и да обсъдим вашите находки.

— Откъде взехте номера ми, господин Кейн? — попита тя твърдо, но не враждебно.

— Аз съм частен детектив, работата ми е да откривам каквото ми трябва.

— Защо не говорите с полицията?

— Няма смисъл, знаете как е. Съществува голяма доза професионално съперничество, нищо няма да ми кажат. Ще ви платя за времето.

Тя се поколеба малко и бях сигурен, че обмисля предложението ми.

— Имам уговорка с едни приятели довечера, но чак в девет. Можем да се срещнем към осем, ако ви е удобно.

— Разбира се. Стига вас да ви устройва.

— Има една кръчма на Уелс стрийт, казва се „Бен Крауч Тавърн“. Точно до Оксфорд стрийт, в края на Тотнъм Корт Роуд. Ще ви чакам там.

— Добре.

— Как ще ви позная?

— На четиридесет години съм, загорял, и изглеждам сякаш наскоро са ме били.

— А така ли е?

— Така е. Ще ви разкажа, като се видим.

— Сега вече ме заинтригувахте. Аз съм с дълга къдрава коса. Светлочервеникава. На тридесет и една.

— Сигурен съм, че ще се намерим. Благодаря ви, че приехте поканата. До скоро.

Казахме си дочуване и затворихме. Погледнах часовника си. Беше пет без десет. Имах доста време на разположение.