Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (12)

11

Мястото, където ме бяха откарали, се оказа уединена горичка малко встрани от околовръстния път на Лондон и колкото повече премислях случилото се, толкова по се убеждавах, че именно тук са смятали да ме убият и да захвърлят тялото ми. Тази теза се потвърждаваше и от факта, че в жабката на колата намерих чисто нов зареден револвер 45-и калибър, с който вероятно са мислели да ме довършат, след като първо ме пребият до смърт. Извадих късмет, че се появиха Текс и стопанинът му, но това не променяше факта, че Лес Поуп явно искаше да ме извади от играта на всяка цена и беше готов да стигне до крайности, за да успее.

Отне ми повече от час, за да стигна до центъра на Лондон, и през цялото време тръпнех от страх да не би някой да забележи следите от кръв по капака и да се обади в полицията. Но изглежда, изцапаните с кръв коли вече не са чак толкова рядко явление в Лондон, защото страховете ми не се оправдаха. Паркирах на една задна уличка в Бейсуотър, пъхнах револвера в джоба си (нямаше резервни патрони) и с кърпичка изтрих отпечатъците си от волана, дръжките на вратите и ключовете. Оставих ключовете на таблото, записах си номера на колата, вида и модела, а после бавно и уморено тръгнах към хотела. Главата ми болезнено пулсираше.

В един и петнадесет благополучно влязох в стаята си и заключих вратата. Знаех, че рано или късно ще трябва да го направя, така че влязох в банята и се погледнах в мръсното огледало над мивката. Изглеждах ужасно. По челюстта ми, където шотландецът ме бе ударил с бухалката, се беше оформило жълтеникаво петно. На врата ми се забелязваше още една синина, наподобяваща страстно любовно осмукване, а по лицето ми имаше многобройни драскотини и други неясни травми. Очите ми бяха мътни, а косата ми стърчеше на всички страни, слепнала на кичури от засъхналата кръв. Но аз очаквах да видя нещо подобно, така че не се изненадах.

Зарязах огледалото, взех си продължителен душ и докато си миех косата, поопипах тила си. Цицината беше големичка. Не точно колкото топка за голф, но достатъчно, за да ме накара да се замисля дали не съм бил прекален оптимист, когато реших, че не съм получил сътресение на мозъка. Зрението ми вече се възстановяваше, но болката изобщо не намаляваше.

Знаех, че като приключа с къпането, ще ми се доспи. Тази мисъл ме безпокоеше. Ако имах сътресение на мозъка, имаше и вероятност да не се събудя. Освен това имаше доста въпроси, останали без отговор. Дори не бях започнал разследването си, а вече за малко да ме убият. Щеше да е много по-лесно просто да зарежа всичко и да се кача на самолета сутринта. Да си призная, в този момент много се изкушавах. Не съм мазохист — не ми доставя удоволствие да ме пребиват разни непознати, нито пък съм склонен към самоубийство. Върнах си на мъжете, които ме нападнаха, и щеше да им държи влага дълго време. Вече щяха да потръпват само при мисълта за мен. Поуп ми се изплъзна, вярно, но понякога просто трябва да приемеш нещата такива, каквито са. Стопанинът на Текс направи грешката да се хвърли право в центъра на мелето, защото се поддаде на емоциите си, и ако не бях там, нещата за него щяха да свършат много по-зле. А на мен кой щеше да ми помогне, ако нещо се обърка?

Но аз съм твърдоглав. Когато реша нещо, правя го. Понякога ме обхващат съмнения — щях да съм свръхчовек, ако не беше така, — но никога не позволявам това да осуети плановете ми. Не знам дали това е добра черта, или не, но е факт. Както казах и на Томбой, такъв съм, и това е. Именно поради тази причина сега нямаше как да избера лесния начин. Не и преди да пипна Поуп, както и онзи тип в сянка, на когото служеше. Просто щях да съм много по-внимателен, това е.

Мобилният ми иззвъня. Взех го от нощното шкафче: предполагах, че Томбой се обажда да види как съм. Но на дисплея отново нямаше изписан номер.

Което означаваше, че е господин Поуп.

— Здравейте, господин Кейн — каза той, когато вдигнах. — Съжалявам за случилото се днес, но исках да съм сигурен, че сте разбрали посланието. Лондон е много опасно място. По-добре си вървете.

В тона му нямаше заплашителна нотка. Говореше по-скоро като загрижен приятел, който ти дава съвет.

— И без това планирах да си тръгвам — казах и усетих как главата ме заболя още по-силно.

И стомахът ми се бъркаше. А бе изобщо бях доста зле.

— Исках да знаете колко важно е за нас да се качите на самолета.

— Това определено го разбрах, но защо имам чувството, че по план май не е трябвало да стигна до никакъв самолет?

Не споменах, че съм взел револвера.

— Беше само предупреждение, Кейн. Ако искахме да те убием, щяхме да го направим още щом влезе в кафето. Но следващия път ще използвам услугите на някой по-добър от онези идиоти сутринта. Подцених те. А тях ги надцених. Повече няма да допусна нито една от тези грешки.

— Радвам се да го чуя. И аз няма да правя повече грешки.

— Надявам се това да означава, че утре сутринта ще си в самолета. Този път обещавам, че нищо няма да ти се случи по пътя.

— Много успокояващо, но вече започнах да се съмнявам, че спазваш обещанията си. Така че, господин Поуп, сам ще направя плановете си, а ти ще разбереш за тях, когато те потупам по рамото някоя тъмна нощ. Тогава ще поговорим.

Смехът, който чух от другата страна на линията, беше плашещо искрен.

— Поуп ли? — каза той все още през смях. — Кой, по дяволите, е Поуп?

И затвори. А аз останах с вперен в стената поглед и с мисълта, че май изобщо не съм в час със ситуацията.