Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (11)

10

Събудих се в мрак. Не можах да преценя дали това се дължи на замъгленото ми зрение, или просто съм на тъмно място. Краката и гърбът ми бяха схванати, поради което заключих, че е второто. Намирах се в багажник на кола и пътувах по доста неравен път. Главата ми зверски пулсираше от удара с металната тръба, а в слепоочията си усещах адска болка.

Реших, че трябва да се опитам да остана спокоен и да преценя трезво ситуацията, което не беше толкова лесно, като се има предвид, че бях отвлечен и заключен в тясно пространство, а страдам от клаустрофобия. Но нямах голям избор. Дочувах някакви гласове, много слаби, откъм колата. Заслушах се и реших, че вероятно са двама мъже. После размърдах ръцете и краката си. Не бях вързан. А това означаваше, че най-вероятно не са успели да ме върнат в кафето. Навярно просто ме бяха вдигнали от тротоара и ме бяха набутали в багажника. Което предполагаше, че сигурно не са ме и претърсили. Именно този факт ми даваше някакви шансове.

Опипах с пръсти темето си. Имаше доста полузасъхнала кръв и огромна цицина. Адски болеше. Онзи с тръбата явно добре ме бе фраснал, но не фатално. Можех да движа всички части на тялото си, включително крайниците, а очите ми постепенно привикваха с тъмнината. Бях сигурен, че нямам мозъчно сътресение, което беше добрата новина. Лошата беше, че трябваше бързо да мобилизирам уменията си за оцеляване, ако исках да се измъкна невредим от тази ситуация.

Прокарах ръка към вътрешния джоб на якето си. Самолетният билет беше още там, но не това ме интересуваше. Бръкнах по-дълбоко и напипах малък флакон. Сълзотворен гел. В Манила се продава свободно като лично средство за защита срещу уличните бандити, които тероризират по-бедните квартали, и е за предпочитане пред газа, защото е по-прецизен и поразява само напръскания, без опасност за пръскащия или някой друг, оказал се наблизо. Освен това не е трудно да пренесеш флаконите в багажа си, защото при рентгеновите проверки на летищата излизат на екрана като дезодоранти или друг вид безобидна козметика. Ето защо бях внесъл три такива флакона и сега носех у себе си два от тях.

Колата мина през огромна дупка (сякаш отново бях по пътищата на Пуерта Галера), при което цялото ми тяло подскочи и главата ме заболя още по-силно. Но скоростта бързо падаше, което ме наведе на мисълта, че вероятно стигаме крайната си цел. Където и да се намираше тя. Чудех се дали само ще ме набият — като предупреждение, че моите противници и бивши работодатели не се шегуват — или ще е нещо по-сериозно: премахване на слабата брънка.

Поуп беше заложил добър капан, признавам му го. Примами ме на открито, уж неутрално място, престори се, че ми прави разумно предложение, за да притъпи бдителността ми, и ме нападна точно когато обмислях казаното от него. Като изключим некадърността й накрая, сервитьорката беше много находчив избор на нападател. За нищо на света не бих я заподозрял. И дори когато първоначалният му план се провали, той си имаше втори, че и трети вариант. Очевидно имах работа с много организиран, но и безпощаден човек.

Извадих флакона със сълзотворния гел и поставих палеца си върху бутона за пръскане. Точно в този момент колата мина през още една дупка, намали и спря. След няколко секунди капакът на багажника рязко се отвори и вътре нахлу дневна светлина. Една ръка ме хвана грубо за яката и ме дръпна нагоре. При това първо свободно движение след удара главата ме заболя още по-силно, а зрението ми се замъгли.

Успях да различа тъпа бяла шапка, а в лицето под нея смътно разпознах мъжа, който ме беше нападнал с металната тръба. Със замъгленото си зрение виждах, че ми се хили; на устната му имаше някакъв извит гладък белег. Дръпна ме към себе си и започна да ми говори нещо. Дъхът му миришеше на яйца и долнопробно кафе и аз сбърчих нос. После вдигнах ръка и натиснах бутона на флакона. Струята бял гел полетя напред и го уцели право в очите.

Ефектът беше незабавен и изключително удовлетворителен. Той залитна, запищя и затърка очите си, а аз през това време излязох от багажника и се огледах за евентуалните му помощници.

За жалост бях сбъркал в бройката. Оказа се, че мъжете са всъщност трима и сега другите двама идваха към мен от двете страни на колата. Този отляво беше другият работник от кафето, набит здравеняк с продълговата глава и малък мустак. Това бяха единствените подробности, които успях да забележа, защото вниманието ми беше приковано от черната бейзболна бухалка, която висеше небрежно в едната му ръка. От другата страна на колата третият, скрит от полезрението ми, извика, че имам газ.

При такива ситуации времето е от съществено значение. Отново натиснах флакона, този път към Мустакатия, но той изви глава и гелът го уцели странично. Той разтърка едното си око и изруга. Бях го спрял, но не за дълго.

Извърнах се бързо, при което отново ми причерня, и се опитах да се прицеля в третия. Започнах яростно да пръскам, докато той се приближаваше към мен, но изглежда, не уцелих, а в следващия момент от флакона вече не излизаше нищо. Беше свършил. Казваха ми, че не си струва парите. Две-три пръскания, и това е.

Пред очите ми се появи бейзболната бухалка на третия нападател и аз хукнах да бягам. Той я държеше с две ръце и нямаше вид на аматьор. Още преди да успея да изляза от обсега му, замахна, удари ме силно отзад по бедрата и аз се строполих на земята. Паднах по очи в калта, бързо пребърках джобовете си и се изтърколих настрани, за да видя какви са шансовете ми.

Не изглеждаха много добри. Намирах се в гориста местност. Стена от борове се издигаше от двете страни на калната следа, оставена от колата — същият сребрист автомобил четири по четири, който беше спрял пред кафето. Някъде из плътните бели облаци летеше самолет, но не се чуваше шум от близко шосе или магистрала. Мустакатият продължаваше да търка дясното си око, но не беше пуснал бухалката. Третият нападател, по-нисък и по-слаб от колегата си, но с повече коса, се усмихваше и самодоволно поклащаше бухалката. Първият, с белега, бе коленичил на няколко крачки от дясната ми страна и стискаше главата си с ръце.

— Шибано копеле — изсъска той.

По мои сметки този щеше да е извън играта още около пет минути, а дотогава аз или щях да съм избягал, или пребит до безсъзнание. В момента везните клоняха към второто.

Стиснах очи, а после бързо ги отворих, за да се съсредоточа върху двамата, идващи към мен. Погледът ми се избистри в кажи-речи най-неподходящия момент.

— Как е главата? — попита третият с подчертан глазгоуски акцент. — Сигурно много те боли.

— След малко ще го заболи още повече — намеси се Мустакатия и стисна бухалката здраво, сякаш се готвеше да удари мощен хоумрън.

Говореше с характерния за източен Лондон акцент и мигаше енергично, за да се справи с последиците от гела.

Спряха над мен, от двете ми страни.

— Оказа се по-корав, отколкото те мислехме — каза третият. — Ама не достатъчно. Сега си затвори очите и ще приключим бързо.

При тези думи вдигна бухалката и колегата му го последва.

— Това няма да ти свърши работа, мой човек — допълни той и посочи онова, за което си мислеше, че е празният флакон в ръката ми, докато аз бавно я вдигах.

В същия момент чух шум в дърветата, някъде отляво. Нещо тичаше и приближаваше към нас. А след това мъжки глас извика:

— Текс, ела тук веднага!

Гласът беше все още далеч, но кучето бе много по-близо. Вероятно беше чуло суматохата и идваше да види какво става. Бях му задължен. Винаги съм обичал кучетата.

— Какво е това, по дяволите? — изруга шотландецът и погледна към дърветата.

Все още легнал по гръб, аз натиснах бутона на втория флакон и струята гел полетя право към лицето на Мустакатия, за когото реших, че е по-непосредствената опасност. Той отскочи, но почна да ругае, от което разбрах, че този път съм го уцелил добре. Без да пускам бутона, насочих флакона към лицето на шотландеца.

Но той се възползва от секундата преднина, която получи, докато неутрализирах колегата му, и отскочи встрани от струята. И когато силата й свърши, светкавично се спусна към мен и замахна с бухалката. Вдигнах ръка да се защитя и омекотих малко удара, който попадна между врата и брадичката ми. Адски ме заболя, но поне нямаше нищо счупено.

Той отстъпи крачка назад и вдигна бухалката над главата си за по-точен удар. На лицето му се четеше по-скоро решителност, отколкото яд, което ме наведе на мисълта, че всъщност този е най-опасният от тримата ми нападатели. В този момент обаче Текс, който се оказа млада немска овчарка, изскочи от дърветата и се хвърли върху насилника. Не смятам, че го направи, за да ме спаси; по-скоро мислеше, че всичко това е игра, и искаше да участва.

Каквито и да бяха мотивите му, ефектът беше един и същ. Шотландецът изпадна в паника, ритна кучето и го погна с бухалката. Първият удар успя само да закачи животното, но за сметка на това го ядоса много и то започна бясно да лае и да търси пролука, през която да стигне до своя нападател, за да си върне на месо. Шотландецът се опитваше хем да държи мен под око, хем да се справя с кучето, което доведе до провал и в двете. Грабнах бухалката на Мустакатия и макар че шотландецът ме видя, не можеше да направи нищо, защото в този момент Текс вече беше захапал края на неговата бухалка и яростно я дърпаше.

Сега бях в много по-добра форма, отколкото преди години, но от побоя главата ми още се въртеше и не се чувствах много добре. Затова, когато ударих с бухалката противника си между лопатките, нанесената щета беше далеч по-малка от тази, която сълзотворният гел причини на аверите му, макар че ударът ми беше чист.

Шотландецът се олюля, но запази равновесие и здраво ритна кучето в гърлото. Този път ударът беше много по-успешен и Текс политна назад и падна по гръб. Шотландецът се възползва от предимството си и с все сила стовари бухалката върху главата на животното.

— Кучето ми! Какво правите с кучето ми, по дяволите?

Стопанинът на Текс стоеше на десетина метра от нас, косата и дрехите му бяха мокри от ходенето през гората, а на лицето му беше изписан онзи неописуем шок, който съм виждал само по лицата на жертвите на престъпления. Беше едър мъж над петдесетте и с десетина килограма наднормено тегло. Имаше вид на типичен дългогодишен служител в офис и знаех, че няма да е в състояние да ми предложи кой знае каква подкрепа, освен може би да се развика за помощ, а това беше последното, от което имах нужда в момента. Приличаше също и на човек, който всеки момент ще рухне психически и ще се разплаче. Очите му вече бяха навлажнени зад дебелите стъкла на очилата.

— Омитай се, старче! — извика шотландецът и се обърна към мен с изражението на човек, готов да приключи недовършената си работа.

Събрах всичките си останали сили, замахнах с бухалката, като че ли и аз се готвех за велик хоумрън, и го фраснах отстрани по главата.

Въпреки подготовката пак не беше най-добрият ми удар, но поне успях да го зашеметя. Той падна на коляно и хвана главата си с една ръка, но без да изпуска оръжието си от другата.

Замахнах отново да го ударя, но с крайчеца на окото си забелязах, че първият, когото бях напръскал с гела, се изправя и вече не държи очите си с ръце. И той беше доста як, а белегът на лицето му подсказваше, че вероятно е редовен участник в пиянски свивания. Освен това хич не изглеждаше доволен.

Тръгна към мен, като сипеше ругатни по мой адрес, а аз замахнах и стоварих бухалката точно между очите му.

— Шибаняк такъв! — изпищя той, залитна назад, уцели една дупка на пътя и падна.

В този момент стопанинът на Текс също започна да ругае, спусна се с цялата си маса към шотландеца и го обгърна с ръце в смазваща хватка.

— Няма да ти се размине! — изкрещя той, докато се бореше с противника си и използваше цялото си тегло, за да го задуши.

Освен това и плачеше. Чувах шумните му разтърсващи хлипания и изведнъж ми дожаля за него.

Моментът обаче не беше подходящ за изразяване на съчувствие. Трябваше бързо да предприема нещо, защото нямаше шанс да спечеля тази неравностойна битка. Извиках на непознатия да се маха, преди да са се опомнили и другите, добавих и безсмъртната реплика: „За кучето е твърде късно! Поне себе си спасете!“, изтичах до колата и затворих багажника. Надявах се, че съпротивата, която бях оказал, е изненадала шофьора достатъчно, за да остави ключовете на таблото.

Прав бях.

Скочих в колата и запалих двигателя. Включих на първа и дадох газ. Успях да видя в огледалото, че собственикът на Текс все още има превес, но онзи с белега се беше опомнил и сега отиваше да помогне на авера си. Държеше бухалката, с която го бях ударил. Текс лежеше неподвижно насред пътя — не бе помръднал, откакто онзи го беше ударил по главата.

Изругах. Проблемът не беше мой. Да беше побягнал този тип, докато все още можеше. Защо ще се хвърляш срещу такива мъже, независимо колко си разстроен? В крайна сметка човек трябва да е прагматичен. Когато виждаш, че нямаш шанс, отстъпи. Но това все пак беше един невинен човек, озовал се на неподходящото място в неподходящото време, и ако го оставех в ръцете на тези бабаити, един господ знае какво щеше да му се случи. Аз бях полицай дълго време — близо двадесет години — и макар през голяма част от това време да не бях образец за подражание, все още не понасях да гледам как се извършва явна несправедливост, особено когато мога да направя нещо, за да я предотвратя. Гадеше ми се и се чувствах изтощен, но въпреки това не преставах да търся място да обърна.

След стотина метра видях една просека отляво. Минах на втора, вкарах колата в просеката и дадох на задна, право върху едно дърво от другата страна на пътя. Навъртях плътен ляв и успях отново да тръгна по посока на битката, която преди малко бях оставил зад гърба си. Цялото ми отсъствие трая не повече от двадесет секунди.

Бях на трета скорост и карах бързо. Стигнах до мястото на стълкновението и видях, че Белега е застанал насред пътя с вдигната над главата бухалка, готов за удар. До него шотландецът беше яхнал стопанина на кучето и го налагаше с юмруци. Кучкарят беше закрил лицето си с ръце в опит да се предпази, краката му бяха само на сантиметри от главата на кучето.

Белега чу шума от двигателя, обърна се и започна да мига бързо-бързо в опит да фокусира зачервените си очи. Нямаше нужда да си прави труда. Ако имаше поне малко разум, щеше да използва времето да се махне от пътя. А вместо това той потвърди максимата, че третият път носи късмет. Първо гелът; после бухалката; а сега колата, която честно казано беше по-скоро като танк.

Блъснах го челно и той прелетя над капака и се удари в предното стъкло с радостен за ушите ми звук. Остана така за миг, след което аз натиснах спирачките и той се изтърколи на земята, като остави кървава следа по стъклото. Не си направих труда да пусна чистачките. Само отворих максимално шофьорската врата и дадох назад.

Шотландецът тъкмо ставаше от своята жертва, за да избяга. Но и той беше малко пообъхтан от боя, поради което реакциите му не бяха така бързи. Още не беше успял да се изправи напълно, когато ръбът на вратата го шибна право в лицето. От удара той отхвръкна назад, пищеше от болка. Предсмъртният вой на Текс звучеше долу-горе по същия начин. Извих леко волана, за да не мина през краката на кучкаря, и спрях.

Картината беше доста грозна. Белега лежеше свит на една страна на десетина метра от тялото на Текс. Мустакатият все още се гърчеше на земята, покрил очите си с ръце. Шотландецът лежеше по гръб, с разперени ръце и огромен вертикален разрез на лицето. Беше в съзнание, но не представляваше опасност. А кучкарят, с окървавено лице и счупени очила, стоеше изправен и гледаше с ужас трупа на кучето си.

Въпреки всичко, мислех си, докато включвах на първа, можеше да е много по-зле. Сега сигурно беше в шок, но един ден щеше да разказва тази история на внуците си. При това доста поукрасена, без съмнение.

Изведнъж зрението ми отново се замъгли и стомахът ми се качи в гърлото. Наложи се да преглътна няколко пъти с усилие, за да не повърна. Изминаха още няколко секунди, докато гаденето се поуталожи и зрението ми се проясни. После наведох глава, за да не може кучкарят да ме разпознае по-късно, подадох газ и потеглих. Постарах се да заобиколя Текс, но не положих същите усилия за Белега — минах през него и с четирите гуми. Сега лицето му беше още по-подходящо за корица на книга за кръчмарските сбивания.

Може би постъпих твърде грубо, но когато си изкарваш хляба, като трошиш главите на непознати, не можеш да очакваш цветя и благопожелания за бързо оздравяване.