Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (10)

9

На другата сутрин първата ми работа беше да отида до близкия търговски център и да си купя дебело импрегнирано яке с много джобове. После се поразходих и открих един магазин за канцеларски материали, където печатаха визитки. Поръчах си сто (минималното количество) на името на Маркъс Кейн, частен детектив. Възрастният господин зад щанда сподели, че никога не е виждал истински частен детектив, и ме попита с какво точно се занимавам.

Казах му, че издирвам изчезнали хора.

— Току-що се връщам от един случай на Бахамите — допълних в подкрепа на думите си.

Той пожела да узнае повече подробности и аз извъртях една история за невярна съпруга, която избягала на Карибите с младия си любовник, като преди това двамата обрали до шушка злощастния й съпруг. Поясних, че благодарение на мен сега и двамата са задържани от местните власти и чакат да ги екстрадират. Той каза, че така им се пада и че визитките ми ще са готови до понеделник.

Когато излязох от магазина, вече беше девет и петнадесет и трябваше да побързам, ако исках да успея за уговорката в десет. Отначало мислех изобщо да не се появя, тъй като не виждах какво мога да спечеля от тази среща, но после любопитството ми надделя. Исках да видя как изглежда този Лес Поуп и да чуя какво има да ми каже.

Хванах метрото от „Падингтън“ до „Кингс Крос“. Направи ми впечатление, че мотрисата не е така претъпкана с хора, както си спомнях, може би защото беше събота. После изминах цялата Пентънвил Роуд от запад на изток, като мислено се възхищавах на това колко много се е променил през последните три години старият ми район. Еротичните магазини в началото на улицата сега бяха запечатани до един и по сивите фасади на сградите се издигаха метални скелета. В небето над гарата се виждаха огромни строителни кранове. Бях чул някъде, че се канели да превърнат гара „Кингс Крос“ в основен терминал за влака „Юростар“, свързващ Лондон с континентална Европа, и по всичко личеше, че властите усилено разчистват района, за да може пътниците, пристигащи от Париж или Брюксел, да добият добро първо впечатление от английската столица. Предстоеше още много работа, разбира се, и мястото определено имаше вид на строителна площадка, но поне на пръв поглед изглеждаше по-добре, отколкото навремето, когато бях полицай тук.

През целия път до кафето бях нащрек и се оглеждах за подозрителни лица, но тротоарите бяха тихи и безлюдни, както обикновено в тази част на града. По Пентънвил Роуд нямаше кой знае какво оживление — единственото движение беше непрестанният трафик между Уест Енд и центъра на града. Липсата на пешеходци се дължеше на факта, че тук нямаше почти нищо освен няколко магазина, една стара кръчма, плачеща за ремонт, и от време на време по някой луксозен жилищен комплекс. Улицата наистина изглеждаше като пометена от вятъра и човек имаше чувството, че всеки момент ще види между колите търкалящи се плевели. Но за мен това беше добре дошло — ако някой ме следеше, щях лесно да го забележа.

„Фенерът“ беше малко занемарено кафене с излющена фасада, намираше се на тиха задна уличка на стотина метра от кръстовището на Пентънвил Роуд и главната улица на Айслингтън. Навремето живеех недалеч оттук. Стигнах до него точно преди десет и го подминах, като пътьом успях да забележа, че ъгловата маса, спомената от Поуп, е празна. Продължих още петдесетина метра напред и стигнах до открития пазар на Чапъл стрийт.

Там цареше обичайната глъчка и суматоха, още една позната и мила гледка от миналото. Беше сух мразовит ден, някои сергии вече бяха окичени с коледни украси, възбудени дечица с грейнали лица обикаляха от щанд на щанд, хванали за ръка уморените си родители. Беше шести декември, Азиф Малик беше мъртъв, а жена му и децата му оплакваха смъртта му малко повече от месец.

Обърнах се кръгом и тръгнах обратно към кафето, наблюдавах улицата като ястреб. Пред един ресторант двама италианци в бели престилки разтоварваха зеленчуци от един микробус и ги внасяха вътре. Освен тях нищо друго не привлече вниманието ми.

Докато минавах покрай кафето обаче забелязах, че масата вече е заета. Не успях да видя добре клиента, но продължих небрежно напред, стигнах до вратата и влязох. В тясното пространство бяха натъпкани седем или осем маси. На една седяха двама работници с бели картонени шапки и светлоотражателни якета и безмълвно унищожаваха огромен куп сандвичи. На масата в ъгъла седеше привлекателен мъж около четиридесетте, със слабо лице, гъста изрусена коса и елегантен италиански костюм. Усмихваше ми се уверено и веднага разбрах, че знае много добре кой съм. Но усмивката му не беше враждебна. Описанието, което Томбой ми бе дал за този човек, беше съвсем повърхностно и аз очаквах да видя мъж над средна възраст с оредяла мазна коса, тежкарски часовник и поне два-три пръстена. Името Лес никога не ми е звучало много изтънчено. Но този тип беше нещо средно между играч на фондовата борса и преуспял търговец. Определено по би му подхождало да се казва Том или Грег.

Когато тръгнах към него, той стана.

— Господин Кейн, благодаря, че дойдохте. Седнете, моля.

Беше същият властен глас, който чух по телефона предната вечер.

Ръкувахме се и той стисна ръката ми по-силно, отколкото бих желал. Продължи да я стиска още няколко секунди, сякаш очакваше да изохкам от болка, макар че през цялото време ми се усмихваше с милата си любезна усмивка. Не оправдах очакванията му и той пусна ръката ми.

Седнах на стола срещу него и забелязах, че си е взел портокалов сок и кафе.

— Поръчах си и сандвич — каза той, след като също седна. — Вие искате ли нещо? Аз черпя. Разправят, че тук правели страхотни пълнени хлебчета с шунка и салата.

— Не, благодаря. Ако се появи някоя сервитьорка, ще пия кафе. Иначе не искам нищо.

— Благодаря, че се отзовахте на поканата ми. Искам първо да кажа, че съм много доволен от професионалната работа, която свършихте с господин Дарк. Ще е жалко да развалим добрите си взаимоотношения сега, като се забърквате в неща, които, честно казано, не ви засягат.

Докато го казваше, изражението му остана същото, но тонът се промени. Нареждаше ми какво да правя, не ме молеше.

Сервитьорката се запъти към нас. Беше млада и слаба, облечена в оскъдно черно потниче, което едва стигаше над малкото й сладко пъпче, украсено с обеца. Като се имаше предвид, че навън температурата едва успяваше да се задържи над нулата, настръхнах само като я гледах. Поръчах си голямо еспресо и минерална вода, щом Поуп ще плаща.

— Добре — казах, когато сервитьорката се отдалечи. — Разбирам. Само дето нещата, които споменахте, ме засягат.

— Защо?

Значи Томбой не му бе казал за връзката ми с Малик, това беше добре. Не исках този тип да си направи някои проблемни умозаключения.

— Опасявам се, че не е ваша работа — отвърнах.

Поуп замислено поглади брадичка с палец и показалец и ме погледна с интерес.

— Очаквах да сте твърдоглав. Във вашата професия решителността сигурно е задължително качество. Вижте, мога да започна да ви заплашвам, но не обичам този метод на работа. Твърде елементарен е. А и при вашето твърдоглавие едва ли ще сработи. Затова ще апелирам към интелигентността ви. Като ви гледам така, очевидно не сте били тук дълго време и климатът, където сте живели, ви понася добре, но ситуацията тук е доста различна. Пъхате си носа в неща, които не са ваша работа, и ако продължавате да го правите, някои хора много ще се ядосат.

— Кои например?

— Тези, до които вие никога няма да стигнете, защото са така високо, че дори да поръчат смъртта ви, нареждането ще мине през поне половин дузина други хора, преди да стигне до убиеца. Разбирате ли какво имам предвид, господин Кейн? Тези хора са недосегаеми. И за тях вие не сте дори дразнител, дори сега. Така че като сте дошли тук и задавате въпроси, вие не само рискувате собствената си кожа, но и си губите времето. Доста тъпа комбинация, не мислите ли?

Замълчах, защото поне част от онова, което каза, беше вярно. А може би всичко.

— Знам, че сте дошли отдалеч — продължи той бавно и любезно, — и съзнавам, че искам много от вас, като ви казвам да се върнете там, откъдето сте дошли, по-малко от ден след пристигането ви, затова ще ви улесня.

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади самолетен билет и го сложи на масата между нас.

— Това е билет до Манила през Сингапур. Бизнес класа със сингапурските авиолинии. Имате потвърдена резервация за полета в единадесет утре сутринта. Щом се регистрирате, ще ви се обади един човек и ще ви чака на изходите. Този човек ще ви даде две хиляди щатски долара в брой като компенсация за проваленото ви пътуване. Съветвам ви, когато този самолет излети, да бъдете на борда му, господин Кейн. Защото ако не сте, ние ще знаем.

Отново не казах нищо. Кафето ми пристигна и благодарих на сервитьорката с усмивка, която тя не ми върна. Бях забравил колко нелюбезни са хората в Лондон. Притесни ме мисълта, че откакто слязох от самолета вчера, най-дружелюбният човек, когото срещнах, беше Лес Поуп. Това не беше информация, подходяща за туристическите пътеводители.

— Няма да е лошо също така, ако през оставащите двадесет и четири часа си стоите в хотела мирно и кротко. Ако не ни създавате неприятности, дори ще ви поръчам кола до летището.

— Иронията ти е неуместна, Лесли.

— Просто се качи на шибания самолет, Кейн.

Театърът с дружеския разговор позагуби автентичност — господин Поуп наежи бодли и започна да показва истинската си същност, а тя, за разлика от лицето му, съвсем не беше приятна. Той беше нагъл човек, убеден, че държи всички карти. Ако беше сцена от филм, щях да му кажа да си завре самолетния билет в задника, защото ще правя каквото си искам дори ако това означава да настъпя по мазола него или приятелчетата му. Но не беше филм и ако съм научил нещо в този живот, то е никога да не разкриваш пред противника си истинските си мисли.

Взех билета, поразгледах го и го прибрах в джоба си. После помълчах още малко — той настойчиво ме гледаше — и казах:

— Добре, господин Поуп, печелите. Ще се кача на самолета. Но не искам да ми създавате неприятности през оставащото време. Ако някой от вашите хора се опита да ме убие или нещо такова, ще се върна и няма да съм много добронамерен.

Определено го сварих неподготвен, защото със сигурност не очакваше да се съглася. Той смръщи чело и ме изгледа продължително. После лицето му се отпусна и той отново се усмихна.

— Радвам се, че постъпвате разумно, господин Кейн. Нищо няма да ви се случи, ако изпълните обещанието си. Само внимавайте да не размислите, преди да стигнете до летището, защото ако това се случи, нещата за вас ще се обърнат на зле.

— Приемам, че кафето е за ваша сметка, нали? — казах и станах.

При това свое движение леко бутнах масата и половината от кафето ми се ливна по масата. Една тънка струйка бързо се насочи към Поуп и започна да се стича в скута му.

Той се дръпна назад със стола, но не достатъчно бързо, за да избегне първите капки, и очите му отново се приковаха в моите. Бяха много сини и горяха с такава омраза, каквато бях виждал само няколко пъти и за която знаех, че не предвещава нищо добро.

— Съжалявам, колко съм несръчен — казах и тръгнах към вратата, докато той ядосано попиваше петното със салфетка.

Сервитьорката тръгна към нашата маса с не особено щастливо изражение и кърпа в ръка.

— Сам го почистете — тросна ми се и ми подаде кърпата.

Усмихнах се и тъкмо понечих да й кажа, че колегата ми ще се справи с тази задача, когато тя се хвърли към мен и забелязах, че в другата си ръка държи спринцовка. Беше се прицелила към бедрото ми, едно от малкото места, незащитени от новото ми яке, и аз инстинктивно се дръпнах встрани и я хванах.

Усетих убождането в бедрото си точно когато успях да я блъсна в масата. От чашата ми се разля още кафе, но Поуп вече беше станал от стола си.

Сервитьорката понечи да ме бодне още веднъж, но аз бързо хванах главата й в примката на дясната си ръка и понеже не беше много едра, тя се свлече по дупе замаяна. При други обстоятелства бих се почувствал виновен, че се отнасям така с жена, но сега нямаше време за това. Поуп тъкмо бъркаше в задния си джоб за нещо и аз нямах намерение да остана, за да разбера какво ще извади.

Хукнах към вратата, но работникът откъм моята страна скочи и ме пресрещна, размахваше метална тръба. Хванах с една ръка дръжката на вратата, а с другата запратих към него един празен стол. Той го отблъсна настрана и продължи към мен. Обърнах се и дръпнах вратата. Успях да я отворя наполовина и тъкмо се измъквах навън, когато един мощен удар отстрани по главата едва не ме повали. Причерня ми, но полагах всички усилия да запазя равновесие, защото знаех, че падна ли, с мен е свършено. Трябваше да изляза навън. За да има свидетели. На отсрещния тротоар виждах млада двойка с количка. Продължих да се опитвам да се провра през вратата, но работникът, или който и да беше този тип, не възнамеряваше да ме пусне така лесно. Една здрава длан се залепи на стъклото на вратата и по този начин ме приклещи наполовина. После той отново замахна да ме удари с тръбата.

Но закъсня. С едно яко напъване се промуших през вратата и в следващата секунда вече залитах отвън на студа. Свободен.

В този момент една сребриста кола спря пред кафето и напълно скри от погледа ми младата двойка. С размътения си поглед успях да видя, че от нея слиза някакъв мъж, но в никакъв случай не бих могъл да го опиша.

Отворих уста да кажа нещо.

И тогава усетих още един удар по главата, този път отзад. Краката ми се подкосиха и докато падах на земята, единствената ми мисъл беше дано мозъкът ми е наред, защото го чувствах като подскачащо топче за пинг-понг. Смътно си спомням, че ме изправиха на крака, но преди да успея да се запитам как по дяволите ще свърши всичко това, изгубих съзнание.