Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (5)

Обърнатата земя

Първата хипотеза е възникнала с появата на първия климатолог. Спомняте ли си за английския учен Роберт Хук, озадачен от намерените в пясъците на Портланд изкопани белемнити? Той се опитал да обясни загадката. Неговата хипотеза не умира и до наши дни.

— Климатът на Земята се е изменял — твърдял Хук, — защото наклонът на земната ос не е бил винаги един и същ.

Не всякога северът е бил север. Може би преди двеста милиона години земната ос е имала наклон съвсем различен от сегашния. Северният полюс тогава се е намирал, да речем, някъде на мястото на днешна Индия. Понятно е защо там от планините са се свличали ледници, а в Шпицберген са цъфтели магнолии. През скованата сега от ледове Арктика в тези времена минавал екваторът.

Колкото и да е фантастична тази хипотеза, по нея са се увлекли много учени. Тя твърде леко разрешава основната проблема — защо следи от палеозойското заледяване се намират почти на всички материци, в същото време, когато в Арктика и Антарктида са растели тропически дървета. Просто полюсите тогава са заемали друго положение. И климатичните зони са били разположени другояче. Съвременна Европа се е озовавала ту на екватора, ту зад Полярния кръг. Изследователите с увлечение рисували карти, нанасяйки на тях екватори и полюси за всяка епоха. Само че у всеки от тях, кой знае защо, тези карти били различни.

Неотдавна съветският учен Л. Б. Рухин публикува голяма статия в защита на хипотезата за „блуждаещите полюси“. Към нея са приложени и карти. В архайската ера екваторът минавал през съвременна Австралия, Индия, Западен Сибир, Гренландия и полуостров Лабрадор. Южният полюс тогава се е намирал при западните брегове на днешна Африка, а северният — в Тихия океан.

През палеозойската ера полюсите малко се изместили: единият — към южния край на Африка, а другият към бреговете на Америка. В мезозоя екваторът минавал през степите на Украйна, Франция и Панамския канал. Постепенно полюсите се отдалечавали все повече и повече, докато заели сегашното си положение.

Картите се съгласуват добре със схемите на разпределените по земното кълбо изкопаеми корали, залежите от каменни въглища и сол и с други признаци за климатичните промени. Загадъчно остава само едно: каква сила е изменяла наклона на земната ос, заставяйки полюсите и екватора да блуждаят?

Л. Б. Рухин смята, че земни причини могат да влияят върху наклона на оста на планетата. Например нарушаване на равновесието между сушата и морето. Ликът на Земята се е изменял за дълги геологически епохи. Възниквали са материци, издигали са се планини. После те са потъвали, отстъпвайки място на океана.

През палеозоя грамадни пространства в южното полукълбо е заемал исполинският материк Гондвана. През мезозойската ера значителна част от него е потънала в морето. А в това време в северното полукълбо постепенно е израствала Евразия. От това се е нарушавало равновесието на земното кълбо, изменял се е наклонът на земната ос.

Наблюденията показват, че наклонът на земната ос действително се колебае. Върху нейното положение влияят много причини, дори циркулацията на въздуха в атмосферата. През лятото въздухът над континентите се нагрява повече, отколкото над океана. А през зимата се охлажда по-силно. Поради това зимно време над Европа и Азия се образува излишък от въздушни маси, които налягат върху Земята с колосална сила: те тежат 5 000 000 000 000 тона. Това влияе върху положението на земната ос, като я заставя да се колебае в зависимост от годишните времена.

Но колкото и да са „тежки“ тези причини, те все пак не могат да преместят полюса в Африка или Тихия океан. Откак се помни човечеството, Северният полюс е все в Арктика. А къде е бил по-рано — ние, разбира се, можем само да гадаем. Точните наблюдения се водят толкова отскоро, че не бива да правим каквито и да било изводи^[1].

Наистина науката отдавна познава и по-значителни измествания на земната ос. Те без съмнение влияят върху климата. Земята чувствува притеглянето на другите планети от слънчевата система. То заставя земната ос периодически да се колебае между 24°36’ и 21°58’. Съответно се изменя и наклонът на слънчевите лъчи, които падат върху земната повърхност. Периодът на колебанието е равен на 40 хиляди години. Още М. В. Ломоносов смяташе, че подобни изменения се отразяват върху климата. Неговите доказателства по-късно разви знаменитият руски климатолог А. И. Воейков. Той направи важния извод: периодичните изменения на климата, предизвикани от колебанията на земната ос, са по-ясно подчертани при големите географски ширини. Ако наклонът на оста се увеличи с един градус, величината на слънчевата радиация при екватора за една година ще се намали само с една трета процента. Затова пък в Арктика тя ще порасне с повече от четири процента.

Преди девет хилядолетия земната ос е имала наклон с един градус по-голям от сегашния. Тогава лятото на нашите средни ширини трябвало да е било по-топло. И Полярният кръг е бил с един градус по̀ на север отсега.

Наблюдават се и други периодични колебания на климата, свързани с положението на нашата планета по отношение на Слънцето. Земята се върти във всемира подобно на гигантски пумпал. И както при всеки пумпал нейната ос леко се накланя, бавно описва конус. Поради това от година на година става изменение на срока за настъпване на равноденствието^[2], а следователно и сроковете за настъпване на пролетта, лятото, есента и зимата. Тези промени имат период от 21 хиляди години.

Освен това всеки 90 хиляди години се изменя и формата на земната орбита — нейният ексцентрицитет, както казват астрономите. Ето защо най-голямото (афелий) и най-малкото (перихелий) разстояния между Земята и Слънцето не остават постоянни. Това предизвиква ту застудяване, ту затопляне на климата.

Но всички тези въздействия върху климата съвсем не са големи. А главно те се повтарят периодично, на определени промеждутъци от време и, разбира се, не могат да предизвикат такива резки, катастрофални промени, като например появяването на ледници на екватора. Ето защо някои учени, опитвайки се да разрешат загадката, започнаха да издигат хипотезата за различните космически катастрофи.

Немският учен Швинер твърдял например, че Луната някога е била част от нашата планета. По-късно грамаден къс от земното кълбо се откъснал и се превърнал в спътник на Земята. А на мястото на образувалата се в земната кора вдлъбнатина възникнал Тихият океан. „Отслабвайки“, Земята започнала да се върти по-бързо. Това довело до изравняване на температурата и именно тогава, по мнението на Швинер, е съществувал „всемирно тропическият климат“.

Друг немски учен Ф. Ньолке предложил през 1909 година друга хипотеза. В световното пространство се носи много „космически прах“. Той забулва с тъмни завеси отделни участъци от звездното небе. Един от тях, който се наблюдава от южното полукълбо, нарекли заради зловещата му чернота „въглищен чувал“.

Разказват, че когато астрономът Хершел видял за пръв път такова тъмно петно, той се дръпнал от телескопа и извикал уплашено:

— Виждам пропаст в небето!

Голямо натрупване на междузвездно вещество има в съзвездието Орион. По мнението на Ньолке, в миналото е имало епохи, когато такъв „облак от прах“ е закривал Слънцето. Тогава Земята е получавала много по-малко слънчева топлина. Започнало се „голямото заледяване“.

Хипотезата на Ньолке е твърде фантастична. Но нейната главна идея е привлекла вниманието на много изследователи. Те също започнали да търсят причините за промените на земния климат в измененията на слънчевите излъчвания. Та нали то е източник на целия живот на нашата планета? Достатъчно е да се намали неговото излъчване само с един процент, и това ще се отрази върху климата на Земята.

През 1930 година един „учен“ публикувал статия с неочаквано заглавие: „Епидемичните катастрофи и периодичната дейност на Слънцето“. В статията се твърдяло, че от слънчевата активност изцяло и напълно зависят не само всички промени на климата, но и… количеството на епидемиите, цените на борсата, броят на епилептичните припадъци, ръстът на престъпността, количеството на калций в кръвта, революциите и войните — с една дума, всичко на света.

Ето докъде могат да доведат „научните“ изследвания. Това, разбира се, е вече анекдот.

Някои изследователи смятат Слънцето за небесно тяло, изменящо силата на своето излъчване през определени периоди от време. Но точните наблюдения засега не потвърждават подобни теории. От края на миналия век в Арктика и в средните ширини е започнало значително затопляне. А силата на излъчването, слънчевата постоянна — както я наричат — е останала същата. Тя не се е изменила.

Разбира се, трудно е да се установи дали тя не се е изменяла в далечното минало. Но болшинството от астрономите смятат, че в архайската ера преди повече от милиард години Слънцето е топлело с лъчите си Земята така, както и сега.

Друго нещо са краткотрайните изменения на слънчевото излъчване. Те определено влияят върху климата на нашата планета. Слънцето изпраща различни лъчи — и видими, и невидими. Въпреки че слънчевата постоянна си остава същата, тяхното съотношение се изменя. Това предизвиква засилена циркулация в земната атмосфера, магнитни бури и други явления. Освен това връзката тук не е просто механическа, а много по-сложна и ние едва сега започваме да я опознаваме.

Но могат ли такива незначителни, а главното — все пак периодични колебания на слънчевата активност да предизвикат толкова резки промени на климата като заледяването на екватора? Учените спорят за това. Загадката на древните заледявания не им дава покой.

И ето кое е важното: всички космически причини би трябвало да влияят върху климата на цялата наша планета. Всяко силно изменение на слънчевата радиация би се отразило върху климата на всички природни зони, а не само в отделни райони. Ето защо появата на ледници в Европа и Африка остава загадка. Нея не могат да обяснят „космическите“ хипотези. За нейното обяснение през двадесетте години на нашия век бе създадена много оригинална теория, която по своята смелост и размах буквално порази света. За нея спореха не само в научните списания, но и по страниците на вестниците, в автобусите и влаковете. Споровете и досега не са стихнали, подкрепяни от новите открития.

Навярно всеки от нас, седейки в училище в час по география и разглеждайки картата на полукълбата, е обръщал внимание на удивителното сходство в очертанията на Южна Америка и Африка. На вдаващата се далеко в океана западна част на Африка съответствува дълбоката извивка на Караибско море. Ако изрежем континентите от картата и ги поставим един до друг, ще видим, че Бразилия съвсем точно ще се вмести във вдлъбнатината на Гвинейския залив. Западният бряг на Африка прилича на източния бряг на Америка, също като отражение в огледало: на издатините на единия континент съответствуват вдлъбнатините от другия.

Но не само очертанията на континентите са сходни. Учените открили много общо и в техния геологически строеж, в растителния и животински свят. Като че ли някога материците са били съединени, представлявали са един континент. А след това са се разделили, отдалечили са се един от друг и между тях е възникнал Атлантическият океан.

Така заявява немският геофизик Алфред Вегенер, създавайки своята знаменита теория за „плаващите материци“. Неговата статия е написана много живо и увлекателно. Вегенер рисува майсторски картините на грандиозните промени на лицето на Земята, където материците подобно на кораби плават, доближават се и се отдалечават.

Земната кора се състои от няколко слоя. Под леките и утаечни скали има залежи от гранит. По-надолу е базалтовият слой. Понякога гранитният слой е тънък, а даже въобще липсва, например в Тихия океан. Там непосредствено под утайките на дъното лежат древни базалти. Горната гранитна обвивка тук е като че ли изтръгната. Ето защо се е родила хипотезата, че от нея се е образувала Луната.

Вегенер смятал, че гранитните материци могат да се движат по базалтовия пласт, също както парчета дърво в течен асфалт.

Много отдавна още в архайската ера съществувал един огромен материк Гондвана, обграден от Световния океан. По-късно той се разделил на няколко части, твърдял Вегенер, и тези части започнали постепенно да се отдалечават в различни посоки. Това е станало през палеозоя, преди повече от 300 милиона години.

По-голямата част на Гондвана е била покрита с ледници. Техните следи намираме и в Италия, и в Африка, и в Южна Америка: та нали това са части от Гондвана, запазили следи от древните времена.

Теорията на Вегенер намерила доста привърженици. Тя отлично обяснявала много непонятни преди това съвпадения в геологическия строеж на материците, сходството между тяхната древна флора и фауна. Но болшинството от учените се изказали против нея.

Какви са били тези сили, които биха принудили материците да обикалят толкова странно по базалтовия пласт? — с право запитал големият съветски учен академик Л. С. Берг.

Действително не е лесно да се намерят такива чудовищни сили. От гледна точка на съвременната геофизика те чисто и просто не съществуват. Приликата между древната флора и фауна на Европа, Африка и Америка съвсем не доказва, че те някога са били един общ материк. Те са били може би съединени с някакви „мостове“ от суша, които по-късно са потънали в океана. На дъното на Атлантика има много възвишения и планински хребети. Възможно е преди милиони години те да са се издигали над водата и чрез тях да е ставала обмяната на растения и животни.

Според теорията на Вегенер, преместването на материците още не е завършило, то продължава и в наши дни. Така например Гренландия, макар и бавно, но непрекъснато „плувала“ на запад. Може би по това трябва да се провери неговата теория?

Учените се опитвали да сравнят измерванията на географската дължина на малкия остров Себайн, при североизточните брегове на Гренландия през различни години. Получило се, като че ли за половин век той се е изместил на запад с повече от километър и половина. Но кой може да гарантира точността на измерванията? Та километър и половина е толкова нищожно разстояние за астрономическите мащаби. Напълно е възможно да има грешка при определяне на дължината в миналото, когато методите и уредите не са били така съвършени като съвременните.

Точните измервания на географската дължина и ширина са започнали съвсем наскоро — само преди два века. Но какво е един век в сравнение с милиардогодишната история на нашата планета? Наблюденията са още толкова малко, че буквално няма какво да се сравнява.

Ето защо засега теорията на Вегенер не бива да се смята нито за доказана, нито за окончателно опровергана. Тя продължава да намира както привърженици, така и противници. Кой е прав ще покажат само новите изследвания.

Такива изследвания се правят. В програмата на Международната геофизическа година особено място се отдели на точното определяне на географските ширини и дължини. По-рано разстоянията между континентите ни бяха известни с точност до 150 метра. По-късно, като фотографираха Луната с особена камера от различни точки на фона на неподвижните далечни звезди, успяха да повишат точността на измерванията вече до 30 метра. А сега учените получиха ново забележително оръдие на познанието — изкуствените спътници на Земята. Те не само откриха пред човечеството вратите към космоса. Летящите лаборатории ни помагат по-добре да опознаем и своя древен дом — нашата планета. Те откриват и нови възможности за проверка на теорията за „плаващите материци“.

Като се знае орбитата на спътника, възможно е по време на преминаването му над които и да е точки от земната повърхност да се изчисли с голяма точност разстоянието между тях. А спътниците летят около цялата Земя, над всички континенти. Стотици обсерватории наблюдават полетите. В дневниците на наблюденията израстват безкрайни редици от цифри.

Те се обработват от електронните сметачни машини. И скоро ние ще узнаем точните разстояния между континентите. Тогава теорията на Вегенер ще бъде окончателно проверена. Даже най-малкото им преместване ще може да се забележи в продължение на няколко години.

Но за климатолозите тази теория вече едва ли представлява голям интерес. Та тя обяснява само половината от тайната. Добре, ще се съгласим с Вегенер — сега се намират следи от ледници в различните тропически страни, защото всички те са били някога части от един общ континент. Но от загадката все пак остава най-главното: защо е възникнало заледяването на древната Гондвана, на самия праматерик?

За обяснение на това Вегенер е бил принуден да прибегне към вече известната хипотеза за „блуждаещите полюси“. Той предполага, че в онези времена, когато Гондвана се е разделяла, полюсите са били разположени другояче — не както сега. Тогава Гондвана се е намирала точно на полюса.

Но така ние попадаме в затворен кръг.

— Тази хипотеза създава повече проблеми, отколкото решава — остроумно забелязва един американски изследовател.

Получават се твърде много „космически катастрофи“, чиято достоверност не може да се провери.