Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (31)

В навечерието на разгадката

Загадката действително е странна. И за да я обяснят, учените се опитали да създадат няколко хипотези.

— Може би фатяновци съвсем не е имало. — започнали да казват някои. — И няма защо да търсим техните селища. Те отдавна са известни. Това са просто обикновените селища, в които се намират каменни оръдия и съдове с ямъчно-гребеновидни шарки. Древните жители на горите са използували навярно тези съдове за своите всекидневни нужди. В гробовете са поставяли най-хубавите от тях, с празнични шарки; най-хубавите брадви, великолепно шлифовани. А ние приемаме техните погребения за гробове на друго племе. Хипотезата е оригинална, но е доста съмнителна. Ако хората са умеели да правят хубави съдове, защо са снабдявали с тях само покойниците, а сами са използували лошите? Керамиката, намерена във фатяновските гробници, се отличава не само по шарките, но и по качеството на глината, по майсторското изпичане. И освен това, как да се обясни фактът, че в гробовете се намират кости от явно домашни животни — крави, свине, кози?

По временните лагери, където са готвели храната и са нарязвали труповете на убитите животни, такива кости би трябвало да има повече, но там те липсват съвсем. В селищата с ямъчно-гребеновидна керамика се намират само кости от диви зверове и птици, а често и раковини. Хората, които са живели там, не са познавали скотовъдството.

Следователно фатяновците са все пак особени племена.

Била предложена друга хипотеза: фатяновците са се занимавали с чергарско скотовъдство. Те непрекъснато се движели от място на място и не са имали постоянни селища.

Възможно ли е това? Дори сега бреговете на Волга и Клязма са покрити с гори. А преди четири хиляди години по тези места се е простирала непроходима тайга. За пътища на съобщения са служели само реките. Как тогава са могли да се занимават с чергарско скотовъдство? По какви пътища са прекарвали стадата? На юг, в степите, има значително повече възможности за чергарско скотовъдство. А там то е възникнало много по-късно — едва през железния век, в първото хилядолетие преди нашата ера.

Загадката изглеждала неразрешима. Но изведнъж през 1947 година всички археолози били развълнувани от новината, че в Мордовската АССР са успели най-после да разкопаят първите фатяновски селища. Те били намерени от археолога И. Д. Степанов.

Разкопките продължили четири години. И постепенно радостта от откритието се сменяла с неувереност. Много признаци доказвали, че е намерено не селище, а просто още една фатяновска гробница.

Разкопките в Мордовия още не са завършени. Мненията на археолозите се разделили. Едни смятат, че това все пак е селище. Други твърдят: гробница, подобна на тези, които са намирали по-рано. Кой е прав, засега не може да се каже. Сега пък възниква нова загадка: ако са имали щастието да открият селище на фатяновците, то къде са тогава техните… гробове? Досега в Мордовия не е открита нито една фатяновска гробница. Фатяновците не са могли да живеят там, а да погребват покойниците си в Чувашия или под Ярославл?

През последните две-три години успели да намерят още няколко селища в Мордовия. Но засега те не изясняват загадката за произхода на фатяновците. Тази източна група на фатяновските племена, както вече казахме, в много отношения се отличава от онези, които са живели в районите на Ярославл при Подмосковието. Както показало изследването на черепите, очевидно това са били хора даже от друг антропологичен тип, различен от този на фатяновците от Горна Волга. Археолозите са склонни сега да смятат културата на източните племена за особен и по-късен вариант на фатяновската.

А при Москва и при Ярославл не е открито нито едно безспорно значително селище.

Но все пак учените изглежда започват да напипват някакви следи от неуловимите фатяновци. Неотдавна младият археолог В. П. Денисов открил селище на хора от каменния век на брега на Вятка. Те са живели в землянки с дървени стени. Почти всички греди са изгнили, останали са само дупките от стълбовете. И тук изследователят неочаквано намерил няколко парчета от съдове, силно наподобяващи съдовете на фатяновците от балановската гробница. Тези парчета принадлежали очевидно на не по-малко от пет различни съда.

За съжаление това били всичко няколко парчета от счупени съдове и тънък слой пръст, почернял от пепелта на древните огньове. През последните години парчета от фатяновски съдове успели да намерят и при разкопките на още няколко селища от същата епоха — например на волосовците. Но навсякъде те се броят на пръсти и културният слой е много тънък, едва забележим. Няма нито останки от жилища, нито огнища, нито следи от работилници, в които са правели каменните оръдия, нито купища от костите на убитите животни — нищо, което да говори за големи, дълготрайни биваци. Като че ли фатяновците са поживели там съвсем кратко време и са заминали занякъде, за да ядосат археолозите.

Изследователите започват да търсят наслуки. Станало като в детската игра:

— Студено. По-топло… Горещо.

Фатяновските селища се крият някъде съвсем наблизо. И възможно е решението на загадката да бъде съвсем просто. Не могат да ги намерят единствено по причина на това, че за четиридесет века географията се е изменила до неузнаваемост. Горите са изкоренени, а ливадите отдавна са разорани. В онези далечни времена хората са предпочитали да се заселват в близост до реките. Там може да се лови риба, а и отбраната от враговете е по-сигурна. Освен това реката служи за път през непроходимите гори, а жилищата, построени на колове над самата вода, са за предпочитане.

И навярно сред горите фатяновците са могли да се занимават със скотовъдство само близо до някоя река. Техните стада са пасели по добре напояваните крайречни ливади.

А от онова време реките са изменили своя път и много езера са се превърнали в торфени залежи. Особено много торфени блата са се образували преди три-четири хиляди години. За това вече говорихме в „Биография на климата“.

Археолозите не бива нито за миг да забравят тези промени. За да могат правилно да провеждат търсенията, те трябва най-напред да си представят как са изглеждали привичните ни гори и равнини преди хиляди години. Така успели да намерят в Горбуновското торфено находище в Урал най-богатото селище, в което са живели хора в продължение на дълги години — от каменния до бронзовия век. Тогава там е имало голямо езеро — по бреговете му са се разполагали села, чиито къщи са били измазани с глина. Езерото се превърнало в блато и под дебелата торфена покривка са се запазили великолепно не само костените риболовни въдици, но и дървени шейни, весла, фигурки на богове и бумеранги, които до днес се използуват от австралийските ловци.

Възможно е и фатяновските селища да се крият в торфените блата, с каквито е богато Подмосковието. Не случайно през последните години край Ростов — Ярославск и Углич са намерили шестнадесет фатяновски брадви и чукове — и всички в разораните блата. А гробниците са били правени по сухи по-високи места. Затова и тях по-лесно ги откриват.

Но блатата пазят здраво тайните на древността. Почти четиридесет години археолозите търсели загадъчния град Спина, построен някога от древните обитатели на Италия — етруските. Било известно, че той се е намирал някъде в делтата на река По. Тогава тези земи са лежали над морското равнище, а сега са се превърнали в мочурливо богато. Първите етруски гробове били намерени там още през 1922 година. Но едва през 1956 година професор Алтиери най-после успял да открие останките на една от къщите на Спина. Търсенето на града заело целия му живот.

Още по-трудно е, разбира се, да се открие малко селище на фатяновците.

При търсенето на погълнатия от блатата град помогнали и летците. Оказва се, че понякога със самолет е по-лесно да се надзърне под земята. От височината на птичия полет контурите на древните градски квартали и осушителни канали ясно се очертават на фона на тъжната блатиста равнина.

Там, където под земята са се запазили основите на разрушените здания, тревата расте лошо. На аерофотоснимката се получават тогава твърде отчетливи светли квадратчета. Отдавна несъществуващите улици прозират през земята, подобно костите на скелета при рентгенова снимка.

А тъмните ивици разказват на археолога, че там някога е имало канали или защитни ровове. В тях се е събирала влага, отлагал се е рохкият изгнил тор. На такава почва растителността се развива буйно, запазвайки за векове контурите на съоръженията, отдавна сринати със земята.

Използувайки метода на аерофотоснимките, съветските археолози успяха не само да намерят десетки крепости и селища на древния Хорезъм^[1], погребани в пясъците на пустинята, но и възстановиха на картите сложната оросителна система от онези времена.

В помощ на археолозите идват най-новите достижения на техниката и точните науки. Ние вече се запознахме с метода на радиоактивния анализ при изследванията на палеоклиматолозите. Археолозите могат сега достатъчно точно да определят възрастта на находките по съдържащия се в дървото и костите въглерод С¹⁴. Нови възможности открива пред тях и методът на палеомагнетизма, за който се разказваше в очерка „Всесветската загадка“. След като определят магнитното отклонение на предишните епохи по желязната руда, съдържаща се в кратера на вулкана, или по рисунката на силовите линии в отложенията на „ивичестата глина“, може да се направят сравнения със счупените съдове от пещта на древния граничар. Така установяват „възрастта“ на отломките.

А при търсене на селищата и гробниците, скрити под торфа на блатата, сега започват да използуват метода на електрическото проучване, заимствуван от геолозите. Специални уреди показват как се изменя съпротивлението на земните пластове, ако през тях се пропусне електрически ток. Така успяват да открият гробници или други празни места в земята, да опипат културния слой, който винаги е по-рохкав от недокоснатите от хората слоеве на почвата.

Търсенията се провеждат все по-внимателно. И навярно ние скоро ще разгадаем най-после тайната на фатяновските селища. Те няма да останат скрити за археолозите.

Съвсем наскоро, през лятото на 1958 година, пак при Москва била направена много интересна находка. Археоложката Вера Михайловна Раушенбах разкопавала древно селище в Талдомския район близо до селцето Никола Перевоз. Това селище било открито няколко години по-рано и местните жители били вече свикнали с разкопките; макар че пускали фантастични слухове за работата на археолозите:

— Копаха земята и изровиха огромен камък. Удряха го, чукаха го, а той излезе страшно здрав. Накрая го разбиха. И какво мислите? Намериха в камъка макара със златни конци. Такъв един дълъг конец — трета година го размотават, а краят му още не се вижда.

Археолозите наистина размотавали там година след година хитрото кълбо, само че, разбира се, не от златни конци, а от много по-ценни и интересни открития и загадки. Културният слой на древните селища бил съставен от няколко „етажа“. Отначало там е живяло племе от така наречената ляловска култура. То оставило грубо издялани кремъчни брадви и парчета от примитивни съдове с обичайния ямъчно-гребеновиден орнамент.

Племето било изгонено от волосовците, които дошли там очевидно от бреговете на Ока. Те обработвали кремъчните оръдия малко по-различно. И съдовете им били по-хубави, по-съвършени. Орнаментът по отломките вече нямал ямички — нанасяли го само с гребенчета. А най-горния слой оставили племената от дяковската култура, които са се появили там вече много по-късно, почти на границата на нашата ера. Вера Михайловна разкопавала именно гробница на дяковците.

Старците колхозници, седейки на хълма, наблюдавали нейната работа. Находките им се стрували съвсем безинтересни: парчета от съдове, някакви камъчета, скелети. Тогава те започнали да съчиняват нова легенда:

— Ех, не ти върви, дъще. А миналото лято като копаха тук, намериха златен самовар.

Вера Михайловна се учудвала, възклицавала и разпитвала подробно за знаменития самовар, въпреки че през миналата година самата тя ръководела разкопките, но старците били забравили за това. Но с техните приказки се работело по-весело.

Често идвал местният свещеник и разглеждал с любопитство скелетите в разкопаните гробове. Вера Михайловна водела с него дълги разговори за произхода на религията. Той слушал внимателно, с голям интерес, но изглежда не вярвал твърде, тъй като веднъж предложил:

— А не трябва ли да се отслужи молебен за покойниците?

— Но те са били езичници.

— Кой знае, кой знае — въздъхнал свещеникът.

Вера Михайловна се засмяла.

Но изведнъж забравила за събеседника си и повече нищо не чула. В този момент тя внимателно изчиствала някакъв скелет в един от гробовете, за да го приготви за изпращане в музея. Но под него още по-надълбоко се показал друг скелет. Той принадлежал явно на човек от съвсем друго време. Дяковците погребвали покойниците си в цял ръст, легнали по гръб. А този бил свит и лежал на една страна.

Дяковците били забравени. Археолозите започнали, да разкопават по-надълбоко. И постепенно пред тях се показала необикновена картина.

Голяма, почти кръгла яма, служила очевидно за братска могила. В нея имало десет скелета, поставени с главите навън, а с краката към центъра на ямата. Всички хора били погребани едновременно. От какво са загинали?

Между костите успели да намерят няколко кремъчни остриета от стрели. До скелета на загинал воин бил поставен колчан със стрели. И стрелите, и самият колчан отдавна били изтлели, но кремъчните върхове се запазили.

Мълчаливо стояли археолозите до разкопания гроб. Всички били развълнувани. Не се случва често такава находка. Ето, че завесата на времето като че ли се повдигнала малко и пред очите на изследователите възникнала пълната с драматизъм жива картина на отдавна минал живот. Може би тук преди почти четиридесет века е бушувала жестока битка. Навярно фатяновците са нападнали селото на волосовците и са ги победили в боя.

Откритието е твърде интересно и важно. Напоследък археолозите започнаха да смятат, че при идването на фатяновците на брега на Горна Волга другите племена вече са били напуснали тези места. Но ето неопровержимо доказателство за нещо съвсем друго. Фатяновците и по-изостаналите племена са живели „едно до друго“, били са съседи и очевидно нерядко са се сблъсквали помежду си.

Какво е станало после? Фатяновците навярно са живели известно време в завладяното селище. След това са си отишли, а там са се върнали волосовците. В горните слоеве пак се срещат парчета от съдове.

Но накъде са тръгнали фатяновците? Защо не са се задържали на едно място? Имали ли са те по-постоянни селища? Може би ще успеят да ги открият наблизо?

Това ще покажат по-нататъшните разкопки.

— Отсъствието на фатяновски селища остава най-трудната от всички археологически загадки — признава един от изследователите, професор А. В. Арциховски.

Археолозите продължават търсенията. Институтът по история на материалната култура при Академията на науките е организирал специална голяма експедиция за изследване на фатяновските селища. Тя е възглавявана от Дмитрий Александрович Крайнов, отдал на тази загадка вече двадесет и пет години от живота си. Експедицията търси селища край Москва, в Ярославска и Новгородска област. Дмитрий Александрович има набелязани няколко места, където се надява да разкопае най-после истинско голямо селище на фатяновците.

— Може би ще имаме щастието да намерим пътечката, която ще ни покаже направлението към скритите селища — мечтае той. — Та нали, посещавайки гробницата, фатяновците неизбежно са проправили пътека. Ако я намерим, тя ще ни покаже поне в каква посока от гробницата са се намирали селищата.

Мечтата е привлекателна, но колко е трудно да се осъществи! Помислете си сами: да се намери пътечката, изоставена почти преди четиридесет века! Да се издири тънката ивица земя, леко отъпкана от краката на нашите далечни прадеди, така неимоверно отдавна.

Археологът използува всичко: и най-новите достижения на техниката, и простата лопата, и своето собствено зорко око.

А може би някой от читателите ще може да помогне на учените да разгадаят тайната? Бъдете внимателни по време на разходките си из горите и по речните брегове: някой камък на пътя може да се окаже древна брадва, измито от дъжда пръстено парче — отломък от фатяновски съд. Ами ако те покажат пътя към някое селище?

„Археологически паметници няма само там, където не ги търсят“ — казвал известният руски учен А. С. Спицин. Пълна със загадки е не само каменистата земя на далечния Великденски остров. Не забравяйте: „бели петна“ има и в Подмосковието.

Любознателният ловец Ламаев подсказал на учените пътя към пещерата Тешик-Таш в Средна Азия, където било открито най-рядкото неандерталско селище.

Селянин намерил бивак от каменния век на Малт в Сибир, а прост таджикски овчар — уникални согдийски^[2] ръкописи от VIII век. И ако вие бъдете внимателни като тях, то възможно е да ускорите разгадаването на тайната за произхода на фатяновците.

А за вас самите тези находки ще станат може би начало на научна дейност, на нелека, но увлекателна изследователска работа. Съветският археолог професор А. И. Окладников е започнал своя път в науката със събирането на кремъчни остриета от стрели още като момченце в едно сибирско село сред тайгата. Има немалко такива примери.

Започнете с дребни неща и после вече няма да се спрете, ще вървите от тайна към тайна, от откритие към откритие…

Загадките на науката имат чудно свойство. Колкото по-бързо ги разгадават, толкова повече техният брой се увеличава. Хубаво е казал за това един от изследователите:

„… Когато си мисля за развитието на науката, пред очите ми винаги застава следното образно сравнение: колкото е по-малък кръгът, очертан от пределите на нашите знания, толкова по-малко е и количеството на стоящите пред човешкия разум загадки; окръжността на линията на съприкосновение с обкръжаващия океан от неизвестни неща е още много малка. Но колкото повече расте площта на сушата — островчето на вече изследваното, достигнатото, — толкова по-дълга е и неговата брегова линия, линията на съприкосновение с неизвестното, толкова по-голямо е количеството на новите въпроси, очакващи решение.“