Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (3)

Фантастична реалност

Такъв дневник, разбира се, няма. Записките са измислени. Не е имало кой да ги напише. В онези времена, когато подобно пътешествие към полюса е било напълно възможно, човекът още не се бил появил на земята. Всичко останало е съвсем правдоподобно: и кораловите рифове на Полярния кръг, и свободният от ледове Северен (не бива да го наричаме Ледовит) океан.

Приблизително такива са били природните условия в Арктика преди тридесет милиона години. В топлите води на Северния океан са плували небезпокоени от никого зъбати китове и чудовищни акули.

Не вярвате ли? Навън е зима, вали сняг. Вие седите до радиото и слушате бюлетина за времето:

„През нощта силно застудяване е обхванало централните райони на Европейската част на СССР и Североизточна Украйна — казва говорителят. — Такова рязко понижение на температурата не е наблюдавано от петдесет години.“

„Охо! — мислите вие. — Как се е изменил климатът!“

Но вие грешите: не бива да смесвате климата с времето. Основното свойство на времето се състои именно в това, че то постоянно се мени. Това става непрекъснато, както казват — не с дни, а с часове. Под време в науката е прието да се разбира физическото състояние на атмосферата в кой да е определен момент.

А климатът, напротив, се отличава с голямо постоянство и устойчивост. Две-три необикновено студени зими не доказват още нищо, както и повтарящата се няколко лета суша. Те съвсем не говорят за промяна на климата. Това са просто прищевки на времето. Измененията на климата, за да станат забележими, трябва да обхващат по-големи промеждутъци време. Колко много поколения са се сменили на земята, а зимата винаги е настъпвала след лятото и на географските ширини близо до полюса е било винаги по-студено, отколкото на тропиците. Това е било известно още на старите гърци и те са умеели да го обяснят. Самата дума „климат“ на старогръцки означава „наклон“. Климатът на различните географски ширини зависи преди всичко от това, под какъв наклон падат на земята слънчевите лъчи. И това е близко до ума.

А как тогава е възможно плаването към полюса?

Именно тук се срещаме със загадката, която отдавна не дава покои на учените. Поглеждайки в далечното минало на нашата планета, те са открили, че климатът на Земята се е променял нееднократно. Оказало се е, че климатът има сложна и объркана биография.

Защо това е така? На този прост въпрос науката засега не знае отговора. Тя само го търси, търси го отдавна — настойчиво, упорито, и тези търсения са много увлекателни.

Първият, който се усъмнил в неизменността на климата, е бил английският математик и физик Роберт Хук. Той живял през XVII век. Необикновено любознателен, Роберт Хук се увличал и от геологията. Той обичал да посещава кариери, където добивали пясък и камъни. Там му се удавало да надниква в земята, да я вижда в разрез. И ето — веднъж, като ровел в пясъка, Хук намерил вкаменели раковини от морски мекотели — белемнити. Те са живели много отдавна, преди милиони години. Белемнитите се срещат в земята доста често. Навярно всеки е намирал в детството си тези стрелоподобни раковини, които народът нарича „дяволски пръсти“.

Но как са попаднали морските раковини в пясъците на Портланд? Хук направил следния извод: някога на мястото на сушата се е плискало море, топло море (подобни мекотели не могат да живеят в студена вода). Следователно в далечни времена климатът в северното полукълбо е бил по-топъл, отколкото сега.

Малко са били фактите, подкрепящи това предположение, и малцина от съвременниците на Роберт Хук споделяли неговите възгледи. Едва сто години по-късно бележитият френски учен Жорж Луи Леклерк де Бюфон започнал да ги поддържа и развива.

В 1778 година Бюфон издал многотомен труд, който нарекъл „Епохите на природата“. В него ученият доказвал, че нашата планета не винаги е била такава, каквато е сега. Някога Земята била по-топла и навсякъде господствувал горещият климат. Тя изстивала неравномерно. По-хладно станало най-напред на полюсите и затова там възникнал животът. Накрая полюсите изстинали толкова много, че в тези райони се появили огромни животни — слонове, носорози, хипопотами. Земята постепенно се охлаждала и те се премествали към екватора, където живеят и досега.

Сега знаем, че теорията на Бюфон е била съвсем фантастична. В едно ученият е бил прав: в продължение на историята на нашата планета климатът се е изменял. Но тези промени са били много по-сложни, отколкото ги е представял Бюфон.

Как е било открито това? Помогнала геологията.

Като изучавали историята на Земята, учените се натъкнали на много интересни факти.

В северните морета, миещи бреговете на Англия и Норвегия, са намерени вкаменели останки от древни коралови рифове. А коралите виреят само в топла вода. При температура по-ниска от +20° Целзий, те загиват. Значи ли това, че някога северните морета са били топли?

Под корените на елите по бреговете на Северна Двина се крият цели гробища от костите на чудовищни зверове — динозаври. Те са живели в мезозойската ера преди повече от сто и петдесет милиона години. Тези гиганти са могли да съществуват също така само при топъл, влажен климат с богата, вечнозелена растителност, където за тях би имало достатъчно храна.

Смелият полярен пътешественик Ерик Норденшелд изследвал остров Шпицберген. Сурови брегове, гранитни скали, покрити с лед. Изглеждало, че така е било, откак свят светува.

Но под покривката от сняг и лед Норденшелд намерил каменни въглища. Как са попаднали те там? Та нали отдавна е установено, че каменните въглища са се образували преди стотици милиони години от останките от дървета, паднали в топлите води на някогашните блата. Норденшелд започнал да разглежда откъртените парчета въглища и не повярвал на очите си: върху черната лъскава повърхност ясно били отпечатани перестите листа на вкаменена палма. А в друг къс от въглищата като по чудо се били запазили вкаменените плодове на някакво растение. Ботаниците, които ги изследвали, останали смаяни: те познали плодовете на хлебното дърво, което сега се среща само в тропиците.

Някога в Арктика са виреели палми. Но защо в последствие са изчезнали? Не може да има съмнение, че климатът се е изменил.

Още по времето на Ермак Тимофеевич руските производители докарвали от Сибир „слонова кост“. Това са били зъби от изкопаеми мамути. Зъбите намирали по бреговете на сибирските реки в размекналата се почва. А понякога в срутващите се от пролетните води пластове земя откривали и цели трупове на мамути.

Пролежавайки хиляди години във вечен мраз, като в природен хладилник, те са се запазили прекрасно и ние можахме да видим със собствените си очи гигантите, които са живели в Сибир преди милиони години.

Но нали мамутите са братя на нашите съвременни слонове? Как са се изхитрили те да живеят сред снеговете? Отговор на този въпрос се опитал да даде още през XVIII век Мих. В. Ломоносов. „Много отдавна — писал той — в северните области е имало големи горещини. Поради това е било възможно да се раждат и размножават не само слонове, но и други животни и растения, които срещаме обикновено на екватора.“

Защо така много се е изменил климатът на Сибир? В леда се намират замръзнали мамути. Изглежда, че те са загинали внезапно, в резултат на някаква катастрофа. А теорията за катастрофите е била на мода в науката в началото на миналия век. Тя е била развивана от френския учен Жорж Кювие. Той направил няколко ценни открития и притежавал големи познания, които му давали възможност например само по една намерена кост да възстановява с пълна сигурност вида на някогашното животно. Но Кювие не винаги обяснявал правилно фактите. Историята на нашата планета той си представял като верига от катастрофи. Според него някога си континентите са се издигнали внезапно от недрата на стария океан. Внезапно са потъвали цели континенти и са се раждали нови морета. С такава катастрофа Кювие обяснявал и изстудяването на климата в Сибир: ледовете са сковали земята „внезапно, моментално, а не постепенно“. И това заледяване е бил „последният преврат“ на Земята.

Науката вече отдавна се е отказала от „теорията за катаклизмите“ на Кювие. Новите изследвания и фактите показаха, че развитието на нашата планета и на всичко живо по нея е ставало постепенно, по дълъг и труден път, от най-простите организми към по-сложните, от низшите степени към висшите. Разбира се, имало е и резки промени, ставали са и геологически катастрофи, но те съвсем не са били внезапни, без всякакви причини.

Идеите на Кювие за ледниковия период са намерили място в науката, макар и с някои изменения.

Следи от ледниковия период са откривани на много места. Оказва се, че в Сибир никога не е имало големи ледници. И мамутите, разбира се, са загинали не изведнъж, както е предполагал Кювие, а в различно време и по различни причини: понякога те просто са потъвали в блатата, понякога са били убивани от ловци. По стените на пещерите, в които са живеели първобитни хора, често се срещат изображения на тези някогашни слонове. Понякога археолозите намират цели „гробища“ от мамутови кости, а заедно с тях и кремъчни острия от стрели, каменни чукове. Там явно е било място за масов лов, за хайка на мамути.

Значи мамутите съвсем не са жертва на ледниковия период. Напротив, животното явно се е чувствувало отлично сред ледовете и дори се е приспособило към тях. Гъстата козина го е спасявала от студа. А когато климатът е станал по-топъл и ледниците отстъпили на север, мамутите измрели — така започнали да мислят учените.

Зъби и кости от мамути, останки от носорози с козина, бели лисици, северни елени се срещат в Украйна и дори в Италия. Нима ледниците са отишли толкова далеко на юг?

За древното заледяване се посочвали и други доказателства. В равнините на Русия, Полша, Германия нерядко се срещат огромни валуни. Как са попаднали там, щом като наблизо няма никакви планини? Валуните са изгладени, шлифовани до блясък камъни и често имат дълбоки резки — следи от триене по скалите. Учените решили, че те са довлечени от ледник. И наистина всички ледници в планините мъкнат камъни. Цели купчини от тях се натрупват в морени при устията на ледниците, свличащи се от планините.

През 1856 г. учените от целия свят били поразени от неочаквана новина: английският геолог Бленфорд открил следи от ледници в Индия. Там също се срещат огромни валчести камъни и белези по скалите, оставени от движилите се ледове. А след това подобни следи намерили в Австралия, Южна Африка и Южна Америка.

Как е станало така, че в Арктика са цъфтели палми и хлебни дървета, а на екватора тежък леден щит е сковавал земята? Това било съвсем непонятно. Учените от всички страни се опитвали да решат чудната загадка.

Наистина някои изследователи — между тях били Чарлз Дарвин и неговият приятел Чарлз Лайел — възразявали: скалите са могли да бъдат пренесени и от плаващи ледове, когато на мястото на съвременните равнини са съществували морета. Дарвин се съмнявал много в заледеняването на равнините в Европа, а още повече в Африка. Но преобладаващото мнозинство от учените приели теорията за ледниковия период. Тя била общопризната, когато в края на миналия век шведският геолог Ото Торел и забележителният руски учен и пътешественик, революционерът анархист П. А. Кропоткин я обосновали подробно в своите трудове.

Натрупвали са се все повече факти, потвърждаващи голямото заледяване на Европа. То е започнало изглежда преди около един милион години и е завършило съвсем наскоро (разбира се, по геоложките мерки за време) — преди приблизително десет хиляди години. Гигантски ледник е покривал цялата северна част на Европа и Америка. Той ту отстъпвал, ту отново се придвижвал на юг и понякога е стигал до тези места, дето сега се намират Харков, Воронеж, Киев.