Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (21)

Нови открития — нови тайни

Днес ние познаваме много по-добре културата на инките, маите, ацтеките. Известни са ни и наистина големите й достижения, и слабостите й. Ацтеките са били изключителни майстори. Но те още не са познавали отливането и са обработвали самородните метали само чрез студено коване. Не са познавали грънчарския кръг. Обработвали са нивите си ръчно, с помощта на най-примитивните каменни и дървени оръдия. Ацтеките не са имали още никакви домашни животни освен кучета. Държавата на ацтеките е била робовладелска. Те принасяли човешки жертви на боговете и още пазели страшния древен обред на „жертвеното човекоядство“.

Отделени с океаните от останалия свят, индианските племена изостанали много в развитието си в сравнение с народите на Европа. Писмеността на индианците била едва в своя зародиш. По време на нашествието на конквистадорите те още не били излезли от пелените на варварското, родово общество. Поради това индианските държави рухнали така бързо под натиска на завоевателите.

Но учените установили и друго. Те погледнали още по-назад във вековете и с учудване открили следите на по-стари цивилизации. В централна Америка преди ацтеките и маите са живели олмеките и толтеките — „великите майстори“. За тези народи ние знаем съвсем малко. Техните обичаи и обществен строй, както отбелязва американският учен Джордж Вайан, „са обгърнати с такава тайнственост, каквато митовете придават на историческите факти, и сведенията за тях са толкова объркани и нелепи, че един виден специалист поставил под съмнение дори самото съществувание на толтеките“.

Тези „велики майстори“ са оставили в горите на Юкатан и Мексико развалини на исполински храмове. Очевидно ръцете на тайнствените толтеки или олмеки са изваяли от здрав базалт и странните човешки глави в шлемове, намерени неотдавна в мексиканските джунгли. Каменните глави тежали по двадесет и повече тона. Неизвестните скулптори на древността с удивително майсторство са изсекли от камък мрачни лица с големи, едва сплеснати носове и устни, приготвени като за усмивка. В тези лица мъчно могат да се открият чертите на съвременните индианци.

Освен каменните глави била намерена и плоча с надпис от точки и линии. След като ги разшифровали, успели да установят датата на съставянето на надписа — 4 ноември 291 година пр.н.е. Засега това е най-ранният надпис, намерен в Америка.

С всяко археологическо откритие става все по-очевидно, че дълго преди нашата ера в Америка са съществували няколко центъра на древната култура.

Инките са имали свои старини и предания. На брега на езерото Титикака са се запазили до наши дни развалините на големия град Тиауанако. Те са били също така пусти и изоставени още по времето на старите инки и никой не знаел кой народ е построил този град.

През 1939 година в тропическите гори при горното течение на реката Мадалена открили много гигантски статуи, изсечени от камък. Те са около стотина. Някои стоят изправени сред гората, а други лежат в развалините на някакви здания с дълбоки ниши.

Кой ги е построил — неизвестно. Във всеки случай отдавна, дълго преди инките. Конквистадорите са намерили тази местност вече пуста, изоставена от хората.

Всичко това показва, че самобитната култура на американските народи води началото си от онези незапомнени времена, когато преди десетки хилядолетия по ледовете на Беринговия пролив там са дошли от Азия първобитните ловци. Именно по този северен път, според болшинството от учените, е станало заселването на Америка.

Но как са попаднали в Мексико египетските пирамиди? Защо така съвпадат календарите на древните маи, египтяните и асирийците? У всички тези народи летоброението започва приблизително от средата на дванадесетото хилядолетие преди нашата ера. И в Египет; и у народа на маите годината се е състояла от дванадесет еднакви месеца и четири допълнителни дни — тя е по-точна от нашия съвременен календар.

Защо има толкова много сходства в архитектурата на древните градове в Египет и Мексико? Защо храмовете на Слънцето и Луната в древната Перу напомнят описания от Платон храм на Посейдон в Атлантида?

С какво се обяснява сходството на изображенията на митическата Медуза Горгона у древните обитатели на Италия — етруските — и на рисунките, намерени в Мексико?

А съвпадението на имената? Едно от божествата у древните гърци наричали Пан. Неговата жена се казвала Майя. На Пан се кланяли и в Америка, в страната на маите. Атлантика, Атлантида — откъде идват тези имена? И защо на езика на ацтеките думата „атл“ означавала „вода“, а коренът „тлан“ — „сред водата“?

Въпросите не са леки и засега не на всички науката може да даде отговор.

Пирамидите на ацтеките и маите, както се изясни, не приличат напълно на древноегипетските. Те служели не за паметници на фараоните и вождовете, а по-скоро като храмове. Мнозинството от тях са с плоски, срязани върхове. От тези площадки жреците правели астрономически наблюдения.

Различните народи са могли, разбира се, самостоятелно да стигнат и до най-изгодното планиране на градовете, архитектура на зданията и до достатъчно съвършена календарна система. Съвсем не е задължително тук да се вижда някакво заимствуване.

Твърде пресилени са също така позоваванията на привидното сходство на имената. Те са опровергани и от самия Платон. В диалога „Критий“ той е направил специална уговорка: „Не се учудвайте, ако често слушате у варварите гръцки имена… Солон издирвал значението на имената и открил, че самите египтяни първи са ги записали в превод на свой език, затова и самият той, схващайки значението на всяко име, го записвал в превод на наш език…“

Търсачите на Атлантида, които сляпо вярват на Платон във всичко, не забелязват, подминават тези ясни и преки указания, че потъналата страна на езика на нейните обитатели се е наричала съвсем различно. Ние знаем само гръцкото й име, твърде условно, ако си спомним как то е възникнало. На езика на етруските или гуанчите Атлантида, разбира се, се е наричала другояче. И кой знае, не е ли бил прав Валери Брюсов, когато казал:

— Не е изключена възможността в нашите музеи вече да се съхраняват произведения на атлантите: вази, мечове, отломки от статуи, само че ние не умеем да ги познаем.

Споровете за Атлантида непрекъснато ни напомнят за това, колко слабо още познаваме своето минало, историята на човечеството. В нея има твърде много празноти, незапълнени страници. Немалко такива тъмни места има и в историята на народите на Америка.

В горите на Гватемала и Коста Рика лежат из тревата хиляди каменни кълба с най-различна големина — от футболна топка до грамади, тежки по няколко десетки тона. Те са направени от втвърдена лава, каквато не се среща никъде наблизо, и са гладко полирани. Понякога кълбата образуват правилни геометрически фигури, което ни кара да предполагаме, че те са имали някакво религиозно значение или са служели за астрономически наблюдения. Кой ги е оставил в гъсталаците на горите, кой неизвестен народ, ние засега не знаем.

Помните ли легендата, че предтечи на инките и ацтеките са били някакви белокожи пришълци със сини очи? Етнографите открили в самия център на Северна Америка странното индианско племе макдана. По цвета на кожата, косите и очите си те приличат много на европейците. У макданците са се запазили митове за „потопа“ и за това, че техните прадеди са дошли много отдавна от изток, откъдето изгрява слънцето…

Преданията за „белите индианци“ съществуват и до днес у много племена в Южна Америка. Те били дълго и търпеливо събирани и записвани от любителя на приключения, запасния английски полковник Перси Харисон Фосет. Той направил няколко много опасни пътешествия в слабо изследваните и трудно достъпни дебри на горите в басейна на Амазонка, мечтаейки да намери „белите индианци“ и построените от тях градове с „неугасими огньове“. Фосет бил уверен, че ще открие там следите на Атлантида. Последното си пътешествие той започнал през 1925 година и вече не се върнал, изчезнал безследно във Великия лес.

Наскоро археолози намерили в пещерите при град Паранас на брега на Тихия океан саркофази с мумии на древните инки. И чудно: кожата на някои мумии се оказала светла. Косите на тези тайнствени хора били не черни и твърди, каквито имат обикновено индианците, а кестеняви, понякога дори червеникави, вълнисти и меки при пипане.

Защитниците на Атлантида тържествуват:

— Нима това не доказва истинността на преданията? Ние несъмнено сме попаднали на следите на атлантите, които са се спасили в Америка след загиването на страната им.

— Не бързайте — възразяват по-внимателните историци и етнографи. — Засега находките доказват само, че ние все още много зле познаваме миналото на народите от Новия свят. Очевидно Америка е била посещавана от европейци дълго време преди Колумб. Търсенията трябва да продължат.

А че те няма да бъдат безплодни, това е гарантирано от големите открития през последните години.

През пролетта на 1946 година американският кинооператор Джайлз Хили снимал в горите на Южно Мексико филм за паметниците на древната култура на народа майя. Той живял доста дълго време в едно индианско село и забелязал как от време на време всички негови обитатели напускат домовете си и отиват някъде в гората.

Къде отиват? Хили се сприятелил с някои индианци и те му разказали, че жителите на селището отиват да почетат паметта на прадедите си при развалините на старите храмове, останали сред гората от незапомнени времена. Хили помолил да го заведат до там.

Няколко дни те вървели през джунгли, минавали реки, катерили се по склоновете на хълмове. И накрая, в най-гъстата част на гората, потресеният оператор видял голяма площадка с развалините на величествени храмове.

Хили погледнал през вратата на един от близките храмове и онемял от учудване. Целите стени от пода до тавана били покрити с цветна стенопис. Тя изобразявала най-различни сцени от живота на старите маи. Цветовете почти не били потъмнели от времето, покривал ги само лек мухъл, образуван следствие влагата в течение на вековете.

Така бил намерен древният град на храмовете Бонампак. До неговото откриване ние знаехме много малко за стенописа на маите. Археолозите разполагаха само с отделни фрагменти. Сега те получиха цяла „колекция“. И то каква! „Изображението на някои фигури в стенописите на Бонампак достига такава степен на реализъм, до каквато западноевропейското изкуство се домогва едва след няколко столетия“ — свидетелствува американският изкуствовед С. Марли.

Находките в Бонампак потвърждават още един път, че културата на народите на Америка се е развивала по свои неповторими пътища. В известно отношение тя е отстъпвала на културата на другите народи, а в друго, напротив, ги е изпреварвала. Но е била самобитна, местна, съвсем не „пренесена“, въпреки че, разбира се, е изпитвала влиянието на други култури. За това говори откритието, направено съвсем неотдавна в другия край на континента — в планинските долини на Андите.

Още по времето на конквистадорите е било запазено преданието за някаква си долина на „оживяващите скали“, скрита в планините. Индианците разказвали, че тази долина била омагьосана от легендарния император Тупак Инка Юпанка. Там живеело непокорно племе и разгневеният император с магьоснически заклинания превърнал всички жители в камъни. Но понякога те оживяват и тежко и горко на онзи, който погледне в долината в такъв момент.

Перуанският учен Даниел Русо се заинтересувал от старото предание. Той пътувал дълго из планините, търсейки омагьосаната долина, и през есента на 1952 година попаднал на платото Маркагуаси. То лежи на височина почти четири километра в трудно достъпните планини.

„Маркагуаси“ на езика ма индианците кечуа означава „къща на два етажа“. Странно название за безлюдното, пустинно плато. Но то не винаги е било такова. Русо намерил явните следи на минал кипящ живот: останки от път и прикриваща го каменна крепост, дванадесет изкуствени водохранилища и канали между тях, развалини от здания. Съдейки по находките, постройките са се отнасяли към различни времена. Най-късните са принадлежали на инките, други пък са били строени в дълбока древност, може би още преди нашата ера, от майсторите на неизвестни народи.

Но най-изумителни се оказали скалите. Те били обработени от човешки ръце и превърнати в статуи. Древните скулптори правели това с учудващо майсторство. Русо отбелязал, че някои статуи ставали забележими едва при определено осветление. Слънцето залязвало — и скалите буквално оживявали. Те се превръщали пред очите в статуи на хора, птици, животни.

Много от животните се оказали обикновените за тукашните места: кондори, маймуни, костенурки. Но друга скала неочаквано запазила изображението на крава, неизвестна в Америка до идването на испанците.

Това било не последната, а едва първата от веригата на необикновените находки. Сред скалите на Маркагуаси намерили съвсем реалистични изображения на слонове, лъвове, океански риби. Явно е, че те били правени от натура.

Още по-рано археолозите се натъкнали на една загадка, която ги поставила в безизходица. В гробниците на египетските фараони от петата династия намират украшения от янтар. А той се добива само на едно единствено място — у нас в Прибалтика. Това местонаходище е известно още от дълбока древност, когато Балтика се наричала Янтарно море. Известно е и друго местонаходище в крайния север на Аляска — но то е съвсем незначително и е останало почти неизползувано. Така че находката на янтар в египетската гробница е много интересна за учените. Тя говори за развити търговски връзки в една толкова отдалечена епоха.

И изведнъж през 1954 година американският археолог Алберто Луплер намерил янтар вече на съвършено неочаквано място: в гробницата на знатния жрец (или вожд) на народа майя. От множество малки късчета янтар била направена маска на лицето на покойника. Това показва за каква рядкост се е смятал янтарът при маите: той е бил ценен повече и от златото. Нима са пренасяли тази скъпоценност през океана?!

Даниел Русо направил още по-необикновена находка. Една от скалите на Маркагуаси, явно обработена от човешки ръце, неочаквано се оказала подобна на скулптурата на древноегипетската богиня Туерис. Тази богиня в Египет почитали като покровителка на жените и на семейното огнище. Тя олицетворявала изобилието и плодородието, смятали я за символ на вечния живот.

Може би съвпадението е случайно? Надали: богинята Гуерис била изобразявана във вид на странно същество с глава нито на павиан, нито на крокодил, с търбух на хипопотам и женска гръд. Даже да се направи просто копие на тази чудна статуя не е лесно. А скалата предавала облика на богинята много точно и изразително.

Но как е попаднало египетското божество в пустинните планини на Перу? Кои майстори са изваяли в скалите тези необикновени фигури?

Безмълвен, ням отговор дават самите скали. Много от тях съхраняват очертанията на човешки лица. И тези лица явно принадлежат на представители от различни народи. Ето това е очевидно европеец. А онзи е африканец с къдрава глава и пълни като на дете бузи. А от друга скала статуя към вас гледа с дълбоко потъналите си очни вдлъбнатини лицето на човек от семитски тип.

Находката в планините на Маркагуаси е поразителна. Тя неопровержимо доказва, че Америка е „открита“ много по-рано, отколкото сме свикнали да считаме. Новият свят бил известен на жителите на другите материци и особено на Африка от най-далечни времена. Иначе никак не е обяснима появата на изображения на слонове и египетската богиня Туерис в планините на Перу.

Резултатите от издирванията на Даниел Русо са публикувани съвсем неотдавна. Разкопките в Маркагуаси са едва започнати. Трудно е да си представим още какви изненади могат да ни поднесат.

Много археолози смятат изводите на Русо за твърде прибързани и даже неубедителни. Причудливата форма на скалите още не е доказателство: камъните могат да бъдат обработени и от вятъра, слънцето или водата. Нужно е да се продължат разкопките на древните селища, така че в разположение на учените да се окажат някакви предмети на културата, на домашния бит.

Но едно е вече ясно: за защитниците на Атлантида находките в планините на Перу са съвсем добре дошли. Като се базират на тях, те ще започнат да доказват, че именно легендарните атланти са превърнали скалите в статуи. Или в най-лошия случай, че Атлантида е била онзи „мост“ в океана, по който е ставала обмяната на културните влияния между Африка и Америка.

Други историци, етнографи, археолози не са съгласни с това. Но какво пък, те ще трябва отново да опровергават подобни хипотези. А за това има само един път: да продължават изследванията…