Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (20)

По следите на „Пернатия змей“

В диалозите на Платон накратко се споменава за някакъв „противолежащ материк“. Нима още в онези времена египтяните и гърците са знаели нещо за Америка?

… През есента на 1520 година испанските конквистадори завоювали Мексико и влезли в Теночтитлан — столицата на древната държава на ацтеките. Кортес доложил на испанския крал Карл:

„Великият град Теночтитлан е построен сред солено езеро, в което има приливи като в морето.

От този град до материка има две левги, от която и страна да се гледа, и към него водят четири моста — те са направени от човешка ръка и са широки две копия.

Теночтитлан не е по-малък от Севиля или Кордова; улиците, говоря само за главните, са прави и широки. Има няколко големи площади, които служат за пазари: един от тях, заграден със стълбове, е по-голям от град Саламанка. Там се събират шестдесет хиляди купувачи и продавачи; има улици, които са заети изключително от продавачи на лечебни треви, от майстори на златни произведения и резбари, от дърводелци, от живописци и т.н. Външният вид на тази голяма столица е поразителен: трябва да се учудваме на този варварски народ, който живее, без да общува с цивилизованите народи.“

Огромен многолюден град с дворци и храмове, ограден с пръстени от канали… Къде сме чели за това?… Но, разбира се, много прилича на описанието на столицата на атлантите у Платон! Може би Кортес, без да подозира, е открил легендарната Атлантида?

Предположението, че Америка е именно описаната от Платон Атлантида, се изказвало често по това време. В това бил уверен знаменитият философ Френсис Бейкън. Същото твърдял и испанският историк Гамара в своята „История на Индия“.

Колкото по-навътре в дебрите на тропическите гори навлизали конквистадорите, толкова повече се учудвали. Оказало се, че варварите имат могъщи държави. Хубави пътища, светлинна сигнализация и главно — злато, много злато! В Куско, древната столица на инките, имало градина, която се спускала на тераси към брега на реката. Всяка тераса блестяла на слънцето. Листата, плодовете, цветята в тази градина звънели нежно при полъха на вятъра, цветята били от чисто злато и сребро. По клоните били накацали златни пеперуди и птици. В сребърната трева се криели златни змии, гущерчета, охлюви…

Местните майстори умеели да правят от златото папагали, които движели главите и крилата си, и смешни маймунки, които „правели различни упражнения, например предели с вретено и ядели ябълки“.

Конквистадорите разграбили, разрушили чудесната градина. За нас е останало само възторженото описание на историците.

Сред дивите гори конквистадорите намирали развалини от неизвестни храмове, за които местните жители пазели зловещи предания. Те били уж построени през древността от някакви пришълци от далечни, непознати страни. И ето кое били чудното: почти до всеки храм се издигала пирамида; както у древните египтяни. Един от пътешествениците описва така тези постройки:

„С усилия се изкачваме по ребрата на пирамидата, за да се доберем до завършващата я широка площадка. Не мога да опиша изумлението, възторга, възхищението, които ме обхванаха. Как всичко никак не прилича на онова, което очаквах! И всичко е така ново, така странно!

Ширината на тази пирамида при основата е 285 метра, височината й — от 30 до 35 метра; тя е полегата и върху нея на широка площадка се издигат индийски дворци; тя е направена от пръст и печени керемиди. Представете си хиляди пирамиди, направени от същите материали и съдете какъв неимоверен труд е бил необходим за тяхното построяване!“

Но как са попаднали египетските пирамиди в Америка?

Новият свят не бива да се отъждествява с легендарната Атлантида. От тази мисъл учените бързо се отказали. Първо, Платон твърдял, че страната на атлантите е загинала, потънала. А Америка е цяла и народите й съвсем не приличат на атлантите. Второ, Платон нали писал и за Атлантида, и за „противолежащия материк“. Но може би в такъв случай Америка е била една от колониите на древната Атлантида? И спасилите се от страшната катастрофа атланти са отишли там, слагайки началото на високата култура на ацтеките, инките и маите?

За тази теория като че ли се намерили сериозни потвърждения. Всички древни народи на Централна и Южна Америка пазели до идването на завоевателите испанци смътни предания за някакви загадъчни гости от отвъд морето, които уж били донесли науката и културата.

У народите маи и ацтеки легендарният пришелец се смятал за бог на науката, покровител на жреците. Наричали го Кецалкоатл — „Пернатият змей“. У инките този презморски пришелец бил богът Кон-Тики — Виракоча, у муиските от Колумбия — Бочика.

Вождът на ацтеките Монтесума уж бил казал на Кортес при срещата:

— Ние знаем, че от страната на Изтока, откъдето се издига слънцето, трябва да дойдат хората, на които е отсъдено да станат господари на тази страна. Над нея е царувал някога владетел, който е изчезнал и чиито потомци са наши законни господари. Ние не сме родени в тази земя; едва само преди няколко века нашите деди, дошли от север, са се заселили тук и ние я управляваме само в качеството си на наместници на великия Кецалкоатл…

Така разказват испанските историци „хроникьори“. Възможно е те да са съчинили цялата тази реч само заради заключителните думи, казани уж от Монтесума: „Аз с удоволствие приемам посланиците на вашия господар и слагам царството, си в краката му“.

Но преданията за пришълците учители все пак съществували. Дори в някои легенди се казвало, че пришълците били белокожи, синеоки.

Това вече съвсем допаднало на завоевателите. Те рисували себе си като господари на Америка, освобождаващи я от „временните жители“ — индианците. Ловките католически монаси дори бързо съчинили история за това, че уж Кецалкоатл бил не друг, а… апостол Тома, посетил някога си Америка, за да обърне жителите й в християнската вяра. Той не успял да завърши своята работа и затова сега за нея се заловили монасите.

И започнало „обръщането“ — страшна глава в историята на човечеството, която по сполучливата забележка на К. Паустовски може да се назове с една дума: подлост.

Изравнявали със земята градовете. Разбивали езическите статуи. Изгаряли книгите, без дори да се опитат да разберат за какво и на какъв език са написани. Убивали хиляди жени и старци, а мъжете превръщали в роби. Бесели, разпъвали на кръстове, изгаряли на клади, за да „отвратят хората от езичеството“, а едновременно с това и за да открият къде има злато, много злато. Децата бивали разкъсвани от кучета, обучени специално за това.

Дните на големите, но икономически изостанали държави на инките и ацтеките били преброени. Те почти не се съпротивявали. Печална, предателска роля изиграли освен това легендите за отдавнашните „бели пришълци“, мъдрите учители и жреци — умело използувани от конквистадорите, които се впуснали не само във военно, но и в идеологическо настъпление.

Но може би тези легенди ще ни помогнат най-после да открием следите на изчезналата Атлантида? Изследователите започнали да събират и изучават преданията на народите на Америка и близките острови. Това се оказало нелека работа. „Цивилизаторите“ били поработили добре: от цялата литература на народа маи се запазили… три книги. А и непознаването на езика не давало възможност те да бъдат прочетени до наши дни, когато младият съветски учен Ю. В. Кнорозов разшифровал накрая тайнствените знаци.

Легендите са се запазили като преразкази в хрониките на испанските историци или са били записани по-късно вече от етнографите. И в тях учените намерили много интересни неща.

У всички народи в Централна и Южна Америка съществуват предания за „потопа“. Ето какво е записано в древен мексикански ръкопис:

„Земята потъмняла и започнал черен дъжд, валяло през деня и през нощта. И над главите се разнасял силният шум на огъня. Тогава хората, като се блъскали един друг, с отчаяние започнали да бягат; качвали се по покривите на къщите, а къщите — срутвайки се, ги изтърсвали на земята; качвали се по дърветата, а дърветата при огъването си ги сваляли от себе си; искали да влязат в пещерите, а пещерите се затваряли пред тях…“

А ето легендата на племето маи от ръкописа на Троано, който се пази в Британския музей:

„Страната на Глинените хълмове, земята Ма, била обречена в жертва. Изпитвайки двукратно силни трусове, тя внезапно изчезнала за една нощ; почвата непрекъснато се тресяла от действието на подземните сили, които я издигали и отпускали на много места, така че тя се огъвала, разкъсаните й части се отделили една от друга, а после се разпаднали на още по-малки късове. Тъй като нямали сили да се съпротивяват на тези страшни раздрусвания, те потънали, увличайки със себе си шестдесет и четирите милиона жители… Това е станало 8060 години преди съставянето на тази книга.“

Това потвърждава от другия край на материка преданието на перуанските индианци:

„Веднъж хората чули подземен шум и глухи тътнежи от гръмотевици. В същото време слънцето и луната се оцветявали ту в червен, ту в син, ту в жълт цвят, а дивите зверове, без да се страхуват, отишли сред хората. Месец след това отново се чул гръмотевичен грохот, гъста мъгла се издигнала от земята към небето и се разразила буря с проливен дъжд. Дневната светлина и земята като че ли никога не били съществували. Част от хората се озовали неизвестно къде, други умрели неизвестно как, защото навсякъде царял невъобразим хаос. Водата се издигнала на голяма височина и цялата земя била залята, само клоните на най-високите дървета още стърчали над водата. Хората бягали кой накъдето види, а тези, които се били изкачили по дърветата, загивали от глад и студ, защото мракът и проливният дъжд не преставали.“

Случайни ли са тези съвпадения в преданията на различните народи? Разбира се, в основата им лежат спомени за някакви реални събития, за гигантски геологически катастрофи.

— Гибелта на Атлантида е била такъв страшен катаклизъм, че са я запомнили на двата бряга на океана — казват сторонниците ма „атлантическия“ вариант за легендарната страна. — И ненапразно именно народите, живеещи по бреговете на Атлантика, са запазили особено живи и ярки предания за тази катастрофа…

Тук, разбира се, има някакво пресилено твърдение. Могат ли преданията за потопа да потвърдят съществуването на Атлантида? По-скоро обратно. Подобни легенди съществуват буквално у всички народи по земята. Тях ги разказват не само по бреговете на Атлантическия океан или Средиземно море, но и народите на Океания, Индия, Кавказ и даже на Централна Азия. В древната китайска енциклопедия например е записано:

„По пътя от брега на Източното море до Челу не се срещат нито ручеи, нито езера, макар, че страната е нарязана от планини и долини. При все това в пясъка, доста далеч от морето, се намират раковини от стриди и щитове от раци. У населяващите тази страна монголци съществува предание, че в дълбоката древност потоп е залял страната, а след потопа всички места, намиращи се под водата, останали покрити с пясъци“.

Нима потопът е бил толкова грандиозен и наистина „всемирен“, че са го видели в едно и също време и жителите на Средна Азия, и ескимосите в Гренландия, и индийците в Перу? Или ескимосите и, да кажем, монголците по този признак също следва да се смятат за потомци на спасилите са атланти? Разбира се, не… Просто „потопите“ в историята на нашата планета са били много. По такъв начин станали наводнения в различно време по различни краища на земята, като оставили следи в легендите.

Също така внимателно трябва да се подхожда и с преданията за „божествените пратеници“, щедрите дарители на наука, изкуства и култура. Подобни митове също така съществуват у много народи. В древността слабо познавали историята (и сега ние не я знаем твърде добре) и обикновено началото на времето било от „сътворението на света“, като се приписвали на боговете всички изобретения, открития и достижения от миналото.

У ацтеките такъв бог дарител бил Кецалкоатл — „Пернатият змей“. У старите гърци — Прометей, пренесъл от небесата на земята свещения огън.

Древните гърци вярвали в това. Но ние вече живеем в XX век. Нима можем да приемем сериозно разсъжденията на някои особено ревностни „защитници“ на Атлантида, че Кецалкоатл бил атлант, който оцелял от катастрофата и „се появил в черно жреческо наметало откъм бреговете на Мексиканския залив“?

В такъв случай ние се връщаме далече назад към наивните вярвания на древните елини. А нали още египетският жрец в диалозите на Платон ги е нарекъл деца?…

Тук именно трябва да поговорим по-подробно за една опасност, която крие в себе си проблемата за Атлантида. Отделните изследователи, които силно желаят да намерят Атлантида и вярват сляпо на Платон, започват неволно да принизяват достиженията на културата на други народи, които не митически, а действително са съществували в древността. Платон описва атлантите толкова умни и силни, създали толкова висока култура, че неволно в съзнанието ни се промъква коварната мисъл: те са твърде идеални, за да бъдат реални.

Толкова по-невероятно е, че подобна култура е разцъфтявала във време, когато съседните народи и племена още са блуждаели в мрака на каменния век. Та това е било преди единадесет и половина хилядолетия, ако се вярва на Платон. Дори ако в основата на легендата лежи истината и действително е съществувал такъв голям остров, който впоследствие е потънал в морето (засега още неизвестно къде: в Атлантика, в Средиземно море или на мястото на съвременна Африка), то неговите обитатели едва ли са могли в своето развитие да надминат толкова много другите народи. Просто най-старото предание, чиито източници ни са още неизвестни, се е изменило силно, докато е достигнало до Платон. Векове наред хората са го предавали от уста на уста и както казва Пушкин, „украсили са истината с цветовете на въображението си“. Ние знаем как се изменя действителността в поетическите митове. Цели столетия живее героичната „Песен за Роланд“ и ако се съди по нея, в историята не е имало по-голяма и по-кръвопролитна битка. А нали като повод за създаването на величавия народен епос е послужил нищожен, съвършено случаен кратък бой за изостанал обоз.

И все пак във всяко предание могат да се намерят безценни трошици от истината. Ето куриозен, но поучителен пример. Херодот разказвал, че у скитите, живеещи в степите на Крим, съществувала някаква особена порода „безроги крави“. Рогата им уж се откъртвали „вследствие на зимните студове“. Стотици години историците се смели на това, смятайки думите на древния мислител за мила приказчица, за детска наивност. Но когато археолозите започнали да разкопават скитските селища и разгледали внимателно находките — що да видят: голяма част от черепите на кравите действително били без рога. Оказало се, че кравите на скитите са били просто без рога. Ето ви един повод за мит…

Но някои изследователи недостатъчно трезво и критически подхождат към легендата за Атлантида, вярват във всичко, което Платон разказва. Тогава излиза, че атлантите са някакъв избран народ. А докъде може да доведе това, ние вече видяхме от печалния пример на Фробениус — в дебрите на антинаучните расистки измислици.

Нима човешките способности зависят от националността или цвета на кожата? Всички раси и народи са равни във възможностите за своето развитие. Нито цветът на кожата, нито малките особености в строежа на черепа, по които се различават расите, не дават, разбира се, никакви особени преимущества в борбата с природата. Навсякъде, по всички материци развитието на човечеството ставало постепенно, последователно — от низшите форми на култура към по-висшите. При всички племена и народи каменният век предшествувал бронзовия, а след това настъпила епохата на желязото. Това е доказано неопровержимо от хилядите археологически разкопки и напълно опровергава догадките на расистите. Никога не е имало „избрани народи“.

Разбира се, развитието на културата у различните народи е било понякога неравномерно. През времето, когато арийските племена, обитаващи горите на Европа, са получавали огън още с търкане на тресчици една о друга, древните египтяни вече умеели да правят най-сложни хирургически операции от рода на трапанация на черепа. След това европейците задминали в развитието си африканците, превърнали ги в свои колониални роби и се опитвали да ги третират като „низша раса“. И днес, във века на атомната енергия, някои племена в Австралия употребяват каменни брадви. Но нима това е тяхна вина? Не, колонизаторите не им дават да излязат от каменния век.

Защитниците на колониализма не се предават без бой. Днес е трудно да се защищават открито расистките теории. Опитват се да ги подновяват, да ги замаскират по най-различни начини.

От незапомнени времена хората общуват помежду си. И, разбира се, различните култури са си оказвали и продължават да си оказват влияние една на друга. Но много буржоазни историци предават на тези влияния твърде голямо значение, проповядват някакви си теории за „миграция“ и „дифузия“. Според тези теории, влиянието на по-високата култура върху другите народи е главен източник на прогреса.

Ние вече видяхме какъв „прогрес“ са донесли испанските „цивилизатори“, които разрушиха до основи великите държави на инките, ацтеките, маите. Индианците на Северна Америка измират в резерватите, където са ги прогонили, „просветените цивилизатори“, опитващи се сега да изличат следите на злодеянията си с остроумни „научни теории“. Учените слуги на колонизаторите се опитват да докажат, че културните достижения на коренните обитатели на Америка са заимствувани отнякъде, подарени им са от други народи. За тези нечисти цели понякога се опитват да използуват и загадката на Атлантида.

Много удобно е да се смята, че цялата човешка култура е произлязла от някакъв единен световен център. За такъв център може да бъде обявена Атлантида, макар че тя още не е намерена. Но тези теории принасят само вреда на науката, отнемайки от нея най-главното — търсенията, непрестанното движение напред. И не случайно идеалистите, мистиците, теософите говорят толкова много за „ненадминатата“ култура на атлантите. На тях не са им необходими никакви факти. Английският теософ Скот-Елиот написал даже пълната история на Атлантида, изложил основните закони на атлантите, разтълкувал религията им, обичаите, особеностите на живота им в семейството. Откъде е узнал всичко това! Очевидно от спиритическите сеанси…

Източниците на древните цивилизации на народите на Америка отначало като че ли са се изплъзвали от учените. Изглеждало, че държавите на инките, маите и ацтеките наистина са възникнали „от нищо“, на празно място. И теорията, че високата култура е пренесена тук от някакви чуждоземци, може би легендарните атланти — отначало е имала широко разпространение. И тя живее, не е умряла и до днес.

Изучаването на дългата история на народите от Америка е ставало в борба с такива теории. Големият американски археолог Едвард Томпсън, когото наричат „Шлиман на Юкатан“, отначало също смятал древните индианци от племето майа за преки потомци на атлантите. На младини той писал войнствени статии, защищавайки тази теория. Но по-късно, след като прекарал няколко години в дивите гори, откривайки все нови и нови прекрасни паметници на явно самобитната, чисто местна култура, Томпсън започнал да пише друго. С още по-голяма сила се нахвърля той сега върху защитниците на теорията, която по-рано сам е поддържал.