Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (18)

„Аз намерих Атлантида!“

Досега ставаше дума за косвените, ако може така да се изразим, търсения на Атлантида. Но имало е и специални експедиции за издирване на „потъналия континент“.

През 1912 година в много вестници се появили сензационни съобщения. Те били шумно разпространени от внука на „великия Хенрих“ — Павел Шлиман. Той заявил, че неговият знаменит дядо, умирайки, му оставил особено завещание в запечатан плик. Той трябвало да бъде отворен от онзи, който се закълне да посвети целия си живот на изследванията, за които било написано в завещанието. Павел Шлиман дал такава клетва и разпечатал плика.

Завръзката е също като в приключенски роман. По-нататък всичко се развивало в същия авантюристичен дух.

В завещанието си Хенрих Шлиман уж съобщавал, че бил попаднал на следите на Атлантида. През лятото на 1873 година при разкопките на Троя той намерил бронзов съд със странна форма. В него имало по-малки глинени съдове, предмети от „вкаменели кости“, статуйки от особен метал, очевидно от орихалк и… пари. Върху бронзовия съд бил запазен следния надпис: „От царя на Атлантида Хронос“, написан кой знае защо с финикийски йероглифи.

Освен това дядо му — за това Шлиман разказвал вече съвсем неясно и тайнствено — намерил някакви „папируси“ с данни за Атлантида.

Учените, разбира се, се изсмели на младия Шлиман. Неговите съобщения били пълни с безсмислици. Откъде ще се вземат пари у атлантите? И защо надписът е направен с финикийски йероглифи? Как е успял да ги прочете Павел Шлиман, щом той не знае този език? Защо крие тайнствените съдове и не ги показва никому?

Ловкият внук на великия дядо не се предавал и дори заявил, че разбил един от глинените съдове и намерил вътре нов надпис: „Изпратено от храма на прозрачната Светлина“, също така на финикийски език. След това Павел Шлиман решил да тръгне да търси Атлантида и този храм.

Къде е пътешествувал Павел Шлиман не успял да разбере никой. От разказите му излизало, че е бил и в Египет, и на западния бряг на Африка, и даже в Централна Америка. И навсякъде намирал най-неочаквани предмети. В Египет — колекция от стари „медали“, точно такива, каквито били монетите в бронзовия съд. На западния бряг на Африка — „детска главичка“, направена от орихалк. Шлиман изследвал тайнствения метал и той се оказал „сплав от платина, алуминий и мед“. А в Централна Америка Шлиман уж имал щастието да намери такива древни надписи, които „щели да смаят света“.

Светът действително се смайвал, четейки тези измислици в американските вестници.

— Но покажете най-сетне вашите находки! — настоявали учените.

Но Шлиман никому нищо не показвал, а само повтарял гордо:

— Аз намерих Атлантида!

В това вярвали само мистиците теософи, които печатали в своите вестници глупавите му статии, наред с новините от задгробния свят и описанията на сеансите за викане на духове. Но това скоро омръзнало даже на теософите и шумът утихнал.

По това време във вестниците започнали да се появяват съобщения за друга експедиция, която тръгвала да търси Атлантида. Това отначало също приличало на блъф. Но по-късно учените започнали да я следят внимателно.

Експедицията била организирана през 1904 година от немския изследовател Лео Фробениус. Той търсел Атлантида на западния бряг на Африка. Няколко месеци странствувал по блатистите гори на Нигерия и Конго, разпитвал жителите за старите предания и легенди, правел разкопки в дивите тропически джунгли.

И намерил удивителни предмети: златни и бронзови скулптури със забележителна красота, отлично изковано оръжие, рисувани глинени съдове. При разкопките намирали погребални урни, облицовани отвътре със стъкло и моделирани от теракота глави, и маски. Скулптурите предавали добре не само характера на хората, но и смяната на настроението, чувствата. Майсторски направени, те странно напомняли егейското изкуство.

Най-много находки имало по местата, където живяло племето иоруба. Как са попаднали тук, сред пустите гори, тези прекрасни произведения на изкуството? Кой ги е направил?

— Аз съм намерил останки от някаква древна, изродила се цивилизация — казвал Фробениус. — И тази цивилизация е Атлантида, възпята от Платон. Земите, които сега са населени с иоруби, по-рано са представлявали остров. А самите иоруби — това са епигони, наследници на атлантите, подивели преди хилядолетия…

Резултатите от експедицията на Фробениус съвсем не приличали на авантюрата на Павел Шлиман. Точните описания на маршрутите и разкопките, рисунките от натура и снимките обхванали три тома. Фробениус озаглавил своя труд: „И Африка заговори…“ Тази книга била достъпна за всеки. И всички можели да разгледат древните предмети, намерени при разкопките. Те били изложени в музеите.

Всичко това не могло да не убеди учените. Но въпреки това те не се съгласили с изводите на Фробениус.

— Да, находките наистина са интересни — възразявали археолозите. — Но какво общо има тук Атлантида? Не е ли по-просто да се предположи, че Фробениус е имал щастието да открие следи от древната култура на африканските народи? Нима това е малко?

Най-големите специалисти по историята на Африка проучили находките на Фробениус и открили, че те приличат много на предметите, които се срещали при разкопки в земите на съседното племе бени. А културата на бенинците е чисто африканска.

С Лео Фробениус се случило съвсем по Грибоедовски:

Търсел едно,

намерил друго…

Но Фробениус не искал да признае това и настоявал, че е намерил Атлантида. Или в краен случай колония на атлантите на африканския бряг, както започнал да твърди по-късно.

— Негрите не са могли да създадат такава висока култура — повтарял Фробениус в своите многобройни статии. — Те са много неразвити и първобитни. Друго нещо са атлантите…

Той все повече се обърквал в теориите си. Според Фробениус, не народът е творец на културата, а обратно, културата „извайва характера на народа“. Той достигнал до чист мистицизъм, разсъждавайки за „миграцията на душите на различните култури“.

Отказвайки се от предишните си идеи, Фробениус започнал да твърди, че високата култура по бреговете на Африка е пренесена ако не от атлантите, то от етруските, древните тайнствени обитатели на Италия, от когото и да е само не от иорубите. След това атлантите и етруските се превърнали под перото му в арийци — хамити, носители на „активната мъжка култура“ и покорители на африканските народи.

Така Лео Фробениус достигнал до расизма и другите учени трябвало да защищават направените от него открития от собствените му реакционни теории.

Каквото и да казвал Фробениус, неговите находки лежели в музеите и чакали обяснение. Те привличали вниманието на учените към още неразгаданите тайни от историята на „черния континент“. Нови експедиции една след друга заминавали за Африка.

И нови сензации изпълнили страниците на вестниците. В 1925 година американецът Прокок съобщил, че намерил сред пустинята Сахара „женска мумия, обсипана със скъпоценни камъни и украсена със злато“. Смелите вестникари бързо я кръстили „либийската Венера“.

След известно време археолозите, които участвували в експедицията, направили по-сериозен доклад за тази находка. Отдавна още било известно от туарегите, че в пустинята, в областта Ахагар има много стари гробници. В една от тях, според преданията, била погребана родоначалницата на туарегските племена царица Тин-Хинан. Тъкмо тази гробница била открита от учените.

Те намерили женски скелет, завит в пояси от червена кожа. Погребалната стаичка била препълнена с кошници и мехове за запазване на хранителните припаси, необходими за далечното пътешествие в задгробния свят. До скелета имало много златни пръстени, гривни, красиви огърлици, диадема от бели птичи пера и грубо издялана от камък фигурка на гола жена.

Репортьорите допълвали бележките за тези находки с най-фантастични предположения. А френският писател Пиер Беноа, вдъхновен от тях, написал вдигналия голям шум роман „Атлантида“. Главна героиня на романа била „царицата на Сахара“ Антинея. Тя била последната наследница на царете на Атлантида и живеела сред пясъците в непристъпен замък, пазейки съкровищата на потъналата страна…

Но разкопките в Ахагар давали материал не само за романи. Те накарали учените да се заинтересуват по-сериозно от историята на жителите на пустинята — туарегите. Находките отново потвърдили още една стара легенда, която науката не била склонна да приеме за истина.

У Диодор Сицилийски, а и у други древни автори се споменава за амазонките, жените воини. Те уж живеели в Африка. Историците смятали тези легенди „за плод на необуздана фантазия“. Но ето, че е открита гробницата на Тин-Хинан и старите предания стават достоверни.

Туарегите са запазили някои елементи от матриархалния строй до наши дни. Целия си живот те прекарват в безконечни странствувания по Сахара, карайки със себе си стада от кози и камили, а туарегите живеят по тези места от много отдавна. Доказателство за това са рисунките по скалите на Ахагар и надписите, които още не са разшифровани докрай.

Туарегите са родствени на берберите, които отдавна привличат вниманието на учените. Берберите населяват Северна Африка и принадлежат към средиземноморската раса. Много от тях имат светла кожа и сини очи. Срещат се дори руси обитатели на пустинята. Някои антрополози са се опитвали да твърдят, че прадеди на туарегите са били гърците или вандалите. Но разкопките в Ахагар и другите части на Сахара показаха, че берберите живеят там от незапомнени времена. В миналото те са имали държави с висока и самобитна култура. А за светлокосите, дори руси либийци, които са били прадеди на съвременните бербери, се споменава още в древногръцките източници — дълго преди появата на гърците по тези места. Антрополозите предполагат, че тези отклонения в оцветяването на кожата и косата имат чисто местен произход. Те са възникнали под влиянието на определени природни условия, а не поради смешение на расите. През 1926 година съветският историк Б. Л. Богаевски издигнал интересната хипотеза: не трябва ли тук, в Сахара, и на западните брегове на Африка да се търсят следите на Атлантида?

Но нали същото твърдеше и Фробениус? Съвпадението е само привидно. Хипотезата на Богаевски била насочена срещу расистките идеи на Фробениус. Последният отричал високата култура на древните народи в Африка, смятал, че тя е могла да бъде пренесена само отвън от някои пришълци… А Богаевски изхождал именно от самобитността на тази култура. Неговите изследвания са пропити с уважение към миналото на африканските народи.

Богаевски използува за доказателства данните на много науки. Науката твърди, че Сахара е станала пустиня сравнително неотдавна. По-рано там са текли пълноводни реки и са растели блатисти гори, в които са пасели слонове. Тогава там е имало много берберски селища и големи, многолюдни градове. След това в резултат на няколко геологически катастрофи тази равнина, разположена по-ниско от нивото на океана, била залята с вода. Животът продължавал само по високите места, като Ахагар, и на планинския западен бряг на Африка, който тогава се е сливал с Канарските острови и островите на Зеления нос. Те именно според Богаевски са били Атлантида, за която Платон научил от думите на египетските жреци.

— Най-вероятно е през ранния неолит да е станало отделяне на части от африканския материк, в резултат на което може да се е образувал много голям остров. Следователно новият остров лежи в „Атлантическото море“ пред „Херкулесовите стълбове“. Този остров, чиито размери народната фантазия винаги може да преувеличи, навярно е бил Платоновата Атлантида. Животът на острова протичал при старите африкански условия и се е развила културата, която създала благородния тип на гуанчите, който можем да наблюдаваме също така при туарегите, разсъждавал Богаевски.

Доводите си той подкрепял и със събраните от биолозите факти. Ние вече говорихме за тях. Те потвърждават „младостта“ на Канарските острови и предишната им връзка с Африка.

— Възможно е впоследствие Атлантида да се е видоизменила стихийно, както това стана пред очите ни с Япония; възможно е да се е разкъсала, образувайки островите, за които Платон също споменава. След това за „един ден и една бедствена нощ“ островът Атлантида е изчезнал и на негово място са се запазили останки във вид на Канарските острови.

Нима гуанчите са били свидетели на тези катастрофи? Нали, както установиха геолозите, морето е заливало острова и отстъпвало след това не по-малко от шест пъти?

Богаевски смятал гуанчите за родствени на берберите, отбелязвал много прилики в техните обичаи. Гуанчите стривали ечемичените зърна с ръчни мелници и печели питки, както правят и до днес туарегите. Жилищата им също си приличали. Обитателите на Канарските острови покривали телата си с надписи, използувайки особени глинени и каменни печати, също както обитателите на Сахара. Френският изследовател Бертело изучавал езика на гуанчите. Богаевски привежда неговия извод:

„Гуанчите — това е особен или откъснат от катастрофа клон от стъблото, чиито последни представители на земята са берберите. Езикът на гуанчите именно е бил древният берберски език — древният език на Атлантида.“

Хипотезата на съветския учен, въпреки че не довела до откриването на остатъците от Атлантида, все пак изиграла голяма роля в изучаването на историята на африканските народи, в борбата против различните теории за „влиянието“, с които колонизаторите се опитвали да обосноват някак своето право на господство в африканските страни.