Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (11)

Тайнственият компас

Най-просто и естествено изглежда да се смята, че птиците имат великолепна памет и зорко зрение. Те просто запомнят пътя към своите гнезда. Всеки неведнъж е наблюдавал как птиците кръжат по небето. Така те оглеждат пътя.

— Но позволете, а през нощта, когато нищо не се вижда? — възразявали някои учени.

Но и на това се намерил отговор. Явно е, че птиците имат много по-остро зрение, отколкото хората. Те виждат и в тъмнината.

Това са били не толкова обяснения, колкото успокояващи отговори. Но любопитните не се успокоявали и продължавали да задават смущаващи въпроси.

— Добре, нека птиците запомнят обичайния път. Но как го намират младите ластовици, които за пръв път се отправят на зимуване някъде в Африка? Нима можеш да запомниш онова, което не знаеш?

— Но нали младежта не лети сама — отговаряли привържениците на „зрителната памет“. — Вижте гъските: техните ята винаги се водят от старите опитни водачи. Като летят със своите родители, младите птици постепенно запомнят пътя.

Изглеждало ясно, но кукувицата объркала всичко. Най-обикновената, сивичка, позната на всички добре, всекиму обещаваща дълъг живот… Оказва се, че безсърдечните майки кукувици не само подхвърлят пиленцата си в чуждите гнезда, но и отлитат да зимуват по-рано от тях. Кой тогава учи младите да намират пътя?

А младите скорци, обратно, напускат родните места по-рано от родителите си. Летят за пръв път сами по непознати маршрути и не объркват пътя.

Колкото повече орнитолозите изучавали навиците на различните птици, толкова повече факти откривали, които съвсем не се вмествали в удобни теории.

Червеногърбите сврачки имат такъв ред на прелетите: първи отлитат старите птици, като оставят младите на произвола на съдбата. И пиленцата не пропадат, догонват по-късно родителите си и зимуват заедно с тях. А младите птици трябва да летят по трудни пътища. От Европа птиците се отправят на югоизток. Те пресичат Средиземно море в строго определено място над Крит и съседните му острови. След това летят над Нил до Судан и оттам вече към мястото за зимуване, в Южна Африка. В родината си се връщат по малко по-друг път — по на изток през Червено море, Сирия и над Балканите. Маршрутите на червеногърбите сврачки образуват на картата фигура, подобна на триъгълник.

Младите бронзови кукувици от Нова Зеландия, за да се доберат до Соломоновите острови, летят отначало над бреговете на Австралия на северозапад, а след това рязко извиват на североизток. И няма кой да им подаде команда — накъде да свият в нужния момент: родителите им отдавна са отлетели.

Сега вече е известно, че младото поколение на болшинството видове птици може да извърши прелета си отделно от родителите. Опитайте се да обясните това със „зрителна памет“. Или тя се предава по наследство от родителите на пиленцата? И как птиците намират пътя си над морето, където няма никакви ориентири и няма какво да се запомни?

Във всички страни започнали да правят различни опити, за да разгадаят тайната на птичия „компас“.

Много отдавна са правели опити с гълъби. Въпреки че те не са прелетни птици, все пак интересно е да се узнае как намират пътя си пощенските гълъби. Та нали понякога ги изпращат на стотици километри от родния гълъбарник.

Двама немски изследователи, съпрузите Хайнрот, успели след много опити да докажат, че главна роля тук играе зрението. Ненапразно гълъбите дълго кръжат, ако местността им е непозната, издигат се все по-високо и по-високо. Когато попаднат накрая в мястото, където са минали по-рано, гълъбите като че ли си спомнят познатия път и вече уверено се отправят към дома си. И тяхната памет навярно дълго може да пази най-малките подробности на ландшафта. Извивките на реките, очертанията на горите, кварталите на селата и градовете.

Но по опитите с гълъбите, опитомени от човека, разбира се, е трудно да се съди за инстинктите на дивите прелетни птици. Тук са необходими особени опити.

Орнитолозите Тинеман и Шюц през тридесетте години са правили опити в Германия с млади щъркели. Отначало просто ги „взимали в плен“ и ги задържали, докато старите щъркели отлетят за зимуване. Тогава пускали пленниците си. След като покръжавали малко над пустите гнезда, птиците поемали правилния курс и се скривали на югоизток.

Тогава решили да проверят как ще се оправят, ако ги изпратят в непозната местност. Дали се запазват у тях някакви „наследствени спомени“ за посоката на традиционния прелет? Не случайно избрали щъркели. Тези дългокраки добродушни птици, които тачат и пазят още от древността като покровители на домашното огнище, отлитат от Германия за зимуване на различни места. Онези, които живеят в западната част на страната, отлитат винаги на югозапад. А техните сродници от Източна Германия — в друго направление: на югоизток.

Изследователите решили да използуват именно това. Те пренесли младите щъркели, които нито веднъж още не били извършили традиционния прелет от Източна Германия в Рейнската област. По това време местните щъркели били вече напуснали гнездата си и отлетели по своя привичен път. Ще ги последват ли гостите? Учените следели с вълнение как техните освободени пленници описват големи плавни кръгове в студеното есенно небе. Младите щъркели кръжали дълго, като че с учудване разглеждали отвисоко непознатия пейзаж, чуждите къщи. Накъде ще полетят? Голяма част от тях полетели така, както са правели от векове техните прадеди в родния край: на югоизток. Древният инстинкт се оказал по-силен от влиянието на изменилата се среда. Излязло, че наистина щъркелите се водят от памет, предавана по наследство.

Но друга, макар и малка част от птиците, постъпили другояче. Те забравили стария привичен път и полетели на югозапад, като местните щъркели, като че ли отлетелите птици оставили на чужденците някакъв тайнствен знак накъде трябва да ги търсят. Или направлението на прелета било внушено на гостите от новия за тях пейзаж?

Други изследователи усложнили опита. Пренесли от Англия във Финландия не птици, а яйца. Тези яйца взели от гнездата на дивите патици, които не отлитат от Англия и водят там заседнал живот.

— Инстинктите трябва да са заложени още в яйцето — справедливо разсъждавали учените.

Пренесените през морето яйца поставили в гнездата на същите птици във Финландия. Местните кресливи патици са прелетни птици: те зимуват на бреговете на Средиземно море. Когато се излюпили смешните пухкави патенца, на тях им поставили пръстени. И учените с нетърпение чакали: как ще се държат птиците? Ще отлетят ли по новите пътища или ще останат, както правели техните родители в Англия?

Патенцата израснали и отлетели да зимуват след местните патици. Те изменили своя начин на живот: станали прелетни. Но тревогата на изследователите не се свършвала. Може би гостите съвсем няма да се върнат тук, в новата родина, а наследствената им памет ще ги отведе обратно в Англия?

Не, младите патици се върнали във Финландия. Те не знаели друга родина, „променили поданството си“ и започнали да летят по нови пътища. Същото станало и със сивите чайки, чиито яйца пренесли от единия край на Германия в другия. Значи птиците възприемат новите обичаи и тях ги води през морета и планини не само „наследствената памет“. Но тогава какво?

Опитали се да пренесат птици далече от гнездата им в чужди страни. Американските орнитолози Уотсън и Лешли поставили в клетки стотици рибарки с пръстенчета на краката и ги натоварили на един параход. Той излязъл в Мексиканския залив и там, далече от бреговете, пуснали пленниците. Почти всички се върнали след няколко дни в родните си гнезда, като изминали повече от хиляда километра.

Друг изследовател отнесъл няколко буревестника от Англия във Венеция и ги пуснал там. Почти всички птици или объркали пътя, или загинали. Но на петнадесетия ден един буревестник се появил в родното си гнездо. Две седмици летял той над съвсем непознати страни и не се заблудил.

Веднъж от едно летище се издигнал самолет с необикновен товар. Затворени на тъмно (за да не виждат пътя) седели настръхналите изплашени щъркели. Трима полски учени ги придружавали. Самолетът прелетял над цяла Европа, след това под крилата му блеснало синьото Средиземно море и ето, че вече се появила целта на далечния полет — тъжните голи хълмове на Палестина. Маршрутът повтарял древния път на прелета на щъркелите. Само след два месеца и половина пернатите пленници трябвало да тръгнат именно по този път за зимуване. Но хората избързали и ги накарали насила да изминат част от пътя със самолет.

В Палестина пуснали щъркелите. След дванадесет дни те се върнали обратно в гнездата си.

Учените замисляли все по-сложни опити. Заставяли птици, които извършват прелети нощем, да летят през деня. Нарочно обърквали пътя им, отвеждайки ги далеч в страни, противоположни на нормалното направление на прелета. За да нарушат ориентировката на птиците, да ги отклонят от „утъпкания път“, употребявали всякакви хитрости. Отнасяли в непознати страни клетки с птици, поставяли до тях силни магнити или дълго ги въртели в пълна тъмнина… върху грамофонен диск. Приспивали птиците с хлороформ, за да бъдат сигурни, че те няма да видят къде ги отвеждат.

И все пак те, като че ли нищо не е било, се завръщали в родните си гнезда. Никаква сила не могла да отклони птиците от пътя им. Крилатите пленници като че се надсмивали над учените, упорито скривайки тайната си.

Но опитите не всякога били безполезни. Те помогнали да се узнаят някои неща. Например отведените птици се завръщали по-бавно в дома си, отколкото когато летят при обикновените прелети. Отнемало им време търсенето на верния път.

И все пак те го намирали. Обърквали пътя само младите птици, а и те не винаги. Но и това било много важно. Един от изследователите отвел хванати във време на прелет ястреби от остров Хелголанд в Силезия и ги пуснал там. Птиците постъпили различно. Старите ястреби се отправили на запад, за да се върнат към правилния курс, от който насила ги отбили. А младите полетели право на юг, както преди улавянето им, без да „внасят поправки“ в намесата на човека.

Въобще било забелязано, че младите птици по-често от старите се отклоняват от пътя, по-лесно се аклиматизират към новите места и започват да летят по други пътища към местата за зимуване.

Веднъж в Дания поставили пръстени едновременно на 900 обикновени млади врани и ги прекарали през Балтийско море до източното крайбрежие, в Германия. Когато пуснали птиците, те полетели да строят гнездата си по привичния път — на североизток. Но те ги построили на съвсем нови места, тъй като, летейки по стария курс, който сега станал неверен, те се озовали не в Швеция, както обикновено, а в Прибалтийските републики. Враните не забелязали това и спокойно заживели на новите места.

Следователно забележителната способност да намират пътя в небето не е така силно развита у младите птици, както у старите. Тя възниква постепенно, във всеки случай поне за някои видове птици. Тя може да бъде упражнявана. А не бихме ли могли и ние да се научим да летим така уверено, както птиците? Не може ли и човек да възпита в себе си тази полезна способност? Това е много привлекателно. Но преди всичко е необходимо да разберем какъв тайнствен „компас“ води птиците. Къде го крият те?

На нас ни помага да намираме пътя магнитното поле на Земята. Но може би и птиците чувствуват по някакъв начин неговото влияние?

Такава хипотеза, в онова време съвсем фантастична, изказал още преди сто години руският учен Мидендорф. Той смятал, че птиците чувствуват в какво направление се намира магнитният полюс. Това им помага да намират пътя през есента на юг, а през пролетта — на север.

Фактите се натрупвали, искали обяснение. И през двадесетте години на нашия век много изследователи започнали да поддържат и развиват подробно хипотезата на Мидендорф.

Френският физик Вигие изказал предположение, че „магнитното чувство“ у прелетните птици е развито така силно, че те могат да усещат не само общото направление на полюса, но даже да отчитат магнитното отклонение. Ето защо те са способни да се върнат по права линия от всяко място към целта.

Но с какъв „компас“ улавят вечните странници силата на земния магнитизъм? Вигие предполагал, че това се дължи на силноразвитите у птиците полуизвити канали на вътрешното ухо. Тези канали възприемат магнитното излъчване подобно на бобината на индукционния компас.

Започнали се нови, още по-остроумни опити. Поставяли птиците в особени камери и създавали около тях силни магнитни полета. Пернатите пленници цвърчели, кълвели зърна, но някакво особено безпокойство не проявявали. Дали те чувствуват магнитизма, било трудно да се разбере. Полският орнитолог Водзицки — същият, който пренесъл щъркелите със самолет в Палестина — сега измислил за тях ново изпитание. Към главата на всеки щъркел, готвещ се да излети за зимуване, привързали намагнитизирана желязна пръчица. Според учения, тя трябвало да неутрализира влиянието на земното магнитно поле. Щъркелите се отнесли към това съвсем неодобрително и се стараели с всички сили по-скоро да се избавят от „товара“. Но защо правели това, така си и останало неизяснено: дали действително привързаните магнитчета не са им позволявали да се ориентират или просто са им пречели.

В 1936 година френският физик Дание нанесъл неочакван удар на увлечените от теорията за магнитизма орнитолози.

— Тук има някакво недоразумение — заявил той. — Да допуснем, че птиците действително усещат влиянието на магнитното поле на Земята. Но как ще им помогне това да намерят пътя например от Северна Америка към нас, в Европа. Магнитните силови линии минават от север към юг, от полюс към полюс. Като се ръководят от тях, птиците ще могат да определят само географската ширина, но не и географската дължина. А те съвсем не летят точно на юг или на север. Техните пътища са криволичещи и сложни.

Това било много сериозно възражение. В действителност компасът съвсем не ни показва къде е изток или запад. Той знае само две „посоки на света“, поточно неговата стрелка показва направлението на силовите линии в дадена точка от юг на север. Но и това е приблизително, ако си спомним, че магнитните полюси не съвпадат с географските. А изхождайки от това, ние вече сами определяме изток и запад. Птиците не могат да разсъждават и да правят изводи като човека.

За да се определи точно положението на коя да е точка от земната повърхност, нейните координати, не е достатъчна само географската ширина. Нужен е втори указател — географската дължина. А тя в природата не съществува. Ние сами сме измислили да измерваме дължината, като сме се договорили да изхождаме от определен меридиан — както се казва „от Гринвич“. А птиците не могат да знаят за нашето споразумение!

Но защитниците на „магнитната“ хипотеза не се предали. Те започнали да търсят няма ли в природата други сили, които биха помогнали на птиците да определят точните координати — не само географската ширина, но и географската дължина. Оказва се, че такава сила има. Тя възниква от въртенето на Земята и се нарича в чест на учения, който я е открил и пръв обяснил — сила на Кориолис. За нея вече споменахме. Тази сила кара всички движещи се тела да се отклоняват: в северното кълбо надясно по посока на земното въртене, в южното — наляво.

Големината на силата на Кориолис е съвършено независима от земния магнитизъм, но е също така строго определена за всяка точка от повърхността на планетата. Ето ви и втория ориентир за птиците. Ако те са действително способни да усещат и магнетичната сила, и силата на Кориолис, то тогава могат точно да определят своите координати и да избират нужното направление към целта.

Някои опити като че ли потвърждават тази хипотеза. Наистина те пак били проведени с гълъби. Отделили група млади птици и ги приучили да се връщат в гълъбарника от големи разстояния. След това измамили гълъбите. Избрали друго място, отстоящо приблизително на две хиляди километра, където и магнитното отклонение, и големината на силата на Кориолис са били същите, както в района на стария гълъбарник. Там пренесли в тъмни сандъци приспаните с хлороформ птици и построили нов гълъбарник. Пуснали гълъбите наблизо. И все пак почти всички намерили пътя към него, въпреки че никога по-рано не го били виждали и околността на гълъбарника била съвсем друга: по-рано той се намирал в обрасла с гори планинска долина, а сега — в степта на гола равнина.

У нас „магнитната“ хипотеза се опитал да обоснове подробно М. Е. Жаботински. Той смята, че птиците възприемат силата на Кориолис със своите органи на равновесие. У бързолетящите птици, като напр. ластовици, соколи, патици, те са особено силно развити.

„Щом птицата види повърхността на земята, тя може по отклонението на вертикалата да усети големината на Кориолисовата сила и преценявайки полетната скорост, да определи направлението на полета — доказва Жаботински и добавя: — Разбира се, птицата не мисли с термини (географска ширина, скорост, Кориолисова сила и т.н.), тя реагира рефлекторно на усещанията, различни от онези, с които тя е свикнала при полетите си в родния край?“

Като втори източник за ориентация, според него, служи магнитното поле на Земята. Нервната система на животните е много чувствителна даже към слабите електрически токове. Възможно е под влияние на магнитното поле в тялото на летящата птица да възникват такива токове. Усещайки техните изменения, птицата се ориентира в пространството.

Споровете за влиянието на електромагнитните вълни върху птиците изплашили гълъбовъдите. За всяка несполука при състезанията си с гълъби те започнали да обвиняват близките мощни радиостанции. Учените направили специални изследвания и дошли до извода, че колебанията с такава висока честота, каквато имат радиовълните, въобще не могат да проникнат в тялото на гълъба или друга птица.

Но по-късните наблюдения показали, че това не е точно така. По време на Втората световна война нерядко забелязвали как подплашвали птичи ята с късите вълни на радарните устройства. И в близост до особено мощни радиопредавателни станции птиците явно губели ориентировка.

Значи все пак те по някакъв начин усещат електромагнитните вълни. Опитали се да докажат това. Когато наближавало времето за отлитане, затваряли птици в железни и медни клетки. Предполагали, че те ще запазят пленниците от влиянието на електрическите сили и птиците не ще се стремят да отлетят. Обаче опитите не довели до никъде. Птиците били неспокойни, блъскали се из клетките. Но защо — не можеш да ги попиташ: дали защото тайнствените вълни все пак прониквали или пък пленниците не изпитвали никакви електромагнитни влияния, а просто се стремели към свобода…

Преди няколко години в американските вестници с голям шум се съобщи, че тайната на птичите прелети най-после е разгадана. Физикът Йегли от Пенсилванския университет направил много опити с пощенски гълъби. Те уж доказали, че гълъбите имат особен „орган на ориентация“. Това са малките ветрилообразни перца, които обкръжават очите на птиците. С тях гълъбите могат не само да определят по магнитните силови линии географската ширина на мястото, но и неговата географска дължина. Как успяват да правят това Йегли обяснявал доста объркано и мъгливо. Като доказателство той изтъквал факта, че привързвайки към крилата на гълъбите магнити, той успявал да ги отклони от курса, да ги лиши от правилна ориентация.

По-голямата част от учените се отнесли към опитите съвсем скептично.

— Магнитите на крилата още нищо не доказват — възразявали те. — Водзицки привързвал железни пръчици към главите на щъркелите и те пречели на птиците да летят. А тук малкият гълъб получава истински окови на крилата. Каква ориентация може да има тогава!

Така че хипотезата за влиянието на електромагнитните излъчвания и силата на Кориолис върху птиците била отхвърлена от болшинството орнитолози. Тя била основана на твърде съмнителни доводи. В организмите на птиците няма никакви особени органи, които да улавят силата на Кориолис. Има и друго съществено възражение: нали магнитното поле на Земята се изменя постоянно. Налага се дори да се обновяват магнитните карти. И за хилядолетия тези промени могат да достигнат доста чувствителни размери, както показват най-новите открития на палеомагнитизма. И големината на силата на Кориолис би трябвало да се изменя, тъй като въртенето на планетата не е винаги постоянно. Спомнете си доводите на професор Максимов, приведени в „Биография на климата“. Как може всички тези промени да не отбиват птиците от пътя им? Това е съвършено непонятно.

И по-нататък: гледайки компаса, ние вече предварително знаем къде искаме да достигнем. А как могат магнитните вълни и силата на Кориолис да посочат на младите птици, извършващи за пръв път прелитане, пътя към Африка или Антарктида, където те никога не са били преди това? Откъде птиците ще знаят, че Африка се намира на екватора, когато те нямат карти?

Възникнали и други хипотези: за влиянието на налягането на въздуха или температурата върху птиците при избора на правилното направление. Но да се провери това с опити било още по-трудно.

Много изследователи продължават да смятат, че в основата на ориентацията на прелетните птици лежат все пак зрителните наблюдения. Съветският орнитолог А. Н. Промптов казва:

— Само този забележителен факт, че прелетните пътища не са права линия, а нерядко се оказват лъкатушни (например по речните долини), не позволяват да се говори за някакво чисто физическо (електрическо) влияние… Няма съмнение, че в ориентировката на птиците по време на прелета голямо значение има привичната им природна обстановка — любимите места за хранене и безопасна почивка. Тези места като показатели съединяват гнездата с местата за зимуване и познаването им по традиция се предава от старите птици на младите. И даже съвсем младите, едва свикнали през лятото да се задържат и хранят на определени места, лесно намират тези показатели.

С. С. Туров в книгата си „Животът на птиците“ привежда интересни примери на зрителна ориентация. Черната граблива птица урубу лети над Панамския провлак, като се придържа строго към бреговата линия. Когато ято сипки и бъбрици^[1] долетят до някое езеро, птиците се разделят: бъбриците летят направо през водата, а сипките я заобикалят, като правят понякога голямо отклонение. В мъгла птиците летят неуверено. Те често объркват пътя или се забавят, очаквайки проясняване.

Колко съвършена трябва да бъде зрителната памет, ако тя, както доказват много наблюдения, играе важна роля при ориентировката! Да се изучи тази способност е също така много примамливо за науката. И наистина — как успяват птиците, например малките полярни рибарки, да запомнят пътя от единия полюс до другия — от Арктика до Антарктида? Тези птици прелитат повече от 30 хиляди километра наведнъж над няколко морета и материци, над много страни, над тундри и тропически гори!

Навярно птиците имат особена памет. Немският учен Майзе смята, че на тях им помага своеобразна „двигателна памет“. В паметта на птиците се фиксира не само направлението на полета, но и всички техни движения. Когато се връщат в родината, крилатите странници повтарят тези движения в обратен ред и по този начин като че ли „си спомнят“ предишния път.

В Южна Америка живее нощната птица гуахаро. Гнездата си тя строи в дълбоките пещери, където цари пълна тъмнина. А гуахаро влиза в пещерата, летейки с голяма скорост, и намира безпогрешно гнездото си между многото други. С. С. Туров предполага, че на птицата й помага именно тази „двигателна памет“. Тя се развива при безбройните повторения на полетите по един и същи маршрут.

Но нали някои птици, например червеногърбите сврачки, се завръщат по път, различен от този, който са изминали към мястото за зимуване. Как да се приложи в този случай хипотезата на Майзе? Като повтарят привичните движения в обратен ред, сврачките би трябвало да повторят и своя предишен път. Или те са способни да запомнят по няколко маршрута?

На света има толкова много различни птици с толкова различни навици, сякаш самата природа си е поставила за цел да обърква изследователите. Тъкмо намерят удовлетворително обяснение за тайната на ориентация на гълъбите и се оказва, че пъдпъдъците не потвърждават новородената хипотеза. Започнат ли да изучават пъдпъдъците, тогава пък полярните рибарки и щъркелите намират пътя си по съвсем друг начин.

— Структурата на атома, раждането на детето, радиовръзката между континентите — това ние разбираме или си мислим, че разбираме. Но ежегодното, точно и безпогрешно връщане в родината на дивата прелетна птица…? — въздъхва канадският биолог Роуан.

Друг изследовател повтаря след него с огорчение:

— Чувството за направление — това е такава способност на прелетните птици, за която ние досега знаем не много повече от това, че тя съществува.

Това е казано, разбира се, в раздразнено състояние. Изследванията на стотиците учени все пак не са отишли напразно. Сега ние знаем за голямата загадка на вечните странници повече, отколкото по-рано.

Вече е ясно например, че чувството за направление у много видове птици е вродено. Спомнете си за младите кукувици и скорци, които намират непознатия им правилен път без помощта на родителите си. Но тази способност може и да се усъвършенствува, да се развива с течение на времето: старите птици, объркват пътя по-рядко, отколкото младите.

През последните години трудната загадка за удивителната способност на птиците да се ориентират в пространството получи ново тълкование. Различни изследователи — Метюс, Крамер, Грифин, Зауер и други — проведоха много сложни и остроумни опити. Те опровергаха окончателно „магнитните“ хипотези.

Новите експерименти показват, че зрението е все пак главен орган за ориентация у птиците. При това важно е да се различават двете страни на проблема: ориентировката на близки разстояния, в места, вече познати на птиците, и намирането на правилния път към целта: над морето, в нощната тъмнина, в съвсем непознати страни. Това е вече, така да се каже, „висша навигация“.

Ориентирането на близки разстояния не представлява големи трудности. Птиците имат великолепно зрение. Вечерната ветрушка^[2] забелязва съвсем дребното водно конче от двеста метра! Зрителното поле на птичето око е три пъти по-широко, отколкото човешкото. Освен това за разлика от човека птицата вижда с всяко око поотделно. Благодарение на страничното разположение на очите тя успява да разшири по такъв начин общото поле на своето зрение до 300 градуса! Това е вече шест пъти повече, отколкото у човека, който гледа предметите едновременно с двете си очи.

Мястото на най-остро зрение е така нареченото жълто петно. Човешкото око има само едно такова петно. У птиците те са по две, а у някои видове даже по три във всяко око.

Окончанията на светлочувствителните нерви в ретината на птичето око имат малки маслени капчици с жълт или червеникав цвят. Може би те играят роля на светлофилтри? Дълговълновите жълти и червени лъчи проникват по-далече през мъглата. С инфрачервени лъчи може да се направят фотографически снимки и в тъмнина на няколко километри. Възможно е, притежавайки особено чувствителност към тези лъчи, птиците, като летят над Средиземно море, даже в мъгла и нощем да могат от голяма височина да виждат Африканския бряг.

Един от изследователите се опитал да изчисли колко далече могат да виждат птиците при хубаво време в зависимост от височината на полета. Само от двеста метра височина видимостта превишава 50 километра. А като се издигнат под облаците на две хиляди метра, птиците могат да виждат всичко в кръг с радиус 160 километра. От тази височина пъдпъдъците, които отлитат от нашите степи на зимуване, след като минават Крим, скоро биха могли да видят бреговете на Турция.

— Но тогава възниква въпросът: какво ще забележат пъдпъдъците, ако те винаги летят над самите вълни на Черно море? — намесва се в дискусията С. С. Туров.

Последните опити на Крамер, Зауер и другите изследователи дават отговор на този въпрос. Колкото и да е поразително, много видове птици явно притежават „таланта“ на най-съвършената астронавигация.

Астрономията е най-древната от науките. И най-древен е начинът да се намира пътят по Слънцето и звездите. Ние смятахме, че това е възможно само за такова мислещо същество като човека. Но се оказва, че прелетните птици са надарени с тази способност даже по-добре от нас.

Способността за ориентация по Слънцето е доказана от опитите със скорците (от вида sturnus vulgaris), с някои видове чучулиги, сврачките и домашните гълъби. Тези птици определят положението на посоките на света и направлението, в което трябва да летят по положението на Слънцето във всяко време на деня.

За да достигнат до това, след дълги търсения хората изобретили секстанта и хронометъра. А освен това по резултатите от наблюденията човек трябва да прави сложни изчисления с помощта на специални таблици, в които са нанесени поправките към видимото положение на небесните светила, което се мени в зависимост от времето на денонощието и годишните времена. А птиците правят това моментално, без да имат дори „низше образование“ и без да разполагат с някакви инструменти.

Впрочем те имат свой хронометър, удивителен „вътрешен часовник“, както го нарекъл Крамер.

За да се ориентират по Слънцето, необходимо е да направят поправка на изместването на слънчевия азимут в зависимост от времето на деня. Единствената мярка за времето е денонощието. С помощта на часовника ние можем да го разделим на най-малки промеждутъци от време. Оказва се, че и птиците могат по същия начин да държат сметка за времето.

Крамер, Хофман и други изследователи създавали за гълъбите и скорците изкуствени денонощия. Младите, току-що излюпили се от яйцата пиленца поставяли в голяма клетка, скрита от слънчевата светлина. Пленниците растели под изкуствено слънце — силна електрическа лампа, която се местела също както истинското светило.

Докато Изкуственото слънце се движело строго синхронно с истинското — „вътрешните часовници“ на птиците работели нормално. Пуснатите на свобода пленници, които никога не били виждали слънцето, лесно се ориентирали по неговото положение на небето и намирали пътя към родното гнездо.

Но част от птиците били измамени от изследователите. Леко ускорявайки движението на лампата, която осветявала клетката, учените като че „съкратявали“ денонощията. Зад стените на клетката слънцето извършвало своя пълен „кръгов“ път за двадесет и четири часа. А изкуственото слънце — за двадесет и два часа.

И точният ход на „вътрешните часовници“ у птиците бил нарушен. Те свикнали с новия ритъм на времето и когато ги освободили, започнали да грешат в избора на направлението. Избързващите „вътрешни часовници“ не им позволявали да определят правилно поправката в изместването на слънчевия азимут.

Учените повтаряли тези опити много пъти, като всеки път внасяли изменения в детайлите. Изводите били правилни: птиците действително се ориентирали по положението на Слънцето, като правели необходимите поправки по своите „вътрешни часовници“. Крамер успял даже предварително да предскаже с колко ще се отклони от правилния курс птицата, израснала под изкуственото „ускорено слънце“. Това зависело от движението на изкуствения денонощен цикъл в сравнение с природния. Избързването на времето с шест часа заставяло птиците да се отклоняват от правилното направление с цели 90 градуса, тоест точно с четвърт окръжност! За да преустроят така силно „вътрешните часовници“, на птиците било достатъчно да ги държат под изкуственото слънце от четири до дванадесет дни!

В светлината на тези факти става ясно защо птиците често объркват пътя си, когато небето е закрито от облаци. Въпреки че като се спускат по-ниско от облаците, пернатите странници могат да видят Земята, те трудно могат вече да използуват слънчевия компас. Следователно определянето на направлението по Слънцето има по-голямо значение, отколкото простата зрителна ориентировка по знаците на познатия ландшафт.

И все пак дори плътната облачност не може да обърка напълно птиците. Създава се впечатление, че те са способни да виждат Слънцето и през пелената от облаци. Същата чудесна способност е открита и у пчелите. Може би очите на птиците и пчелите улавят късовълновите ултравиолетови лъчи, недостъпни за човешкото око? Тогава Слънцето свети за тях и в облачен ден.

Загадъчна остава и способността на птиците да се ориентират нощем след залез слънце. Орнитолозите наричат класически опита с малката птичка — въртошийка. На нея й поставили пръстени в ботаническата градина в Берлин и я отвели в Солун, на 1600 километра. Там я пуснали на свобода. След десет дена въртошийката се появила в гнездото си в ботаническата градина. Как е намерила пътя към него, нали въртошийките извършват прелетите си само нощем, а денем почиват? Летят само нощем при прелети пъдпъдъците, водните кокошки, коприварчетата и много други птици. Не им ли показват правилния път звездите, подобно на слънцето през деня?

Неотдавна немският изследовател Зауер направил остроумен опит, за да провери това. Ято млади градински коприварчета, още не летели за зимуване, били заселени… в планетариум. Над тях започнали да „включват“ едно след друго ту есенно, ту пролетно звездно „небе“. Птиците, явно забелязали разликата. Под пролетното мартенско небе те се стремели да се върнат у дома, към родните гнезда и летели в североизточно направление. А видът на есенните съзвездия пробуждал у тях стремеж да отлетят на зимуване в топлите страни, на югозапад.

Следователно птиците умеели да се оправят и в забърканата картина на съзвездията на нощното небе. Тяхната способност да се ориентират по Слънцето и небето изглежда още по-поразителна, отколкото „магнитното чувство“, в търсене на доказателства за което са се увличали по-рано много изследователи.

Да се определят световните посоки по слънцето или звездите все още не е трудно. Много по-сложно за птицата, отвлечена от гнездото й, е да намери обратния път към него. За това е необходимо да реши две задачи: най-напред да определи своите координати, своето „място върху картата“ и едва тогава да избере правилния курс.

Дори за човека, въоръжен с уреди и специални таблици, тази задача представлява не малка трудност. В своята чудесна книга „Пътешествие на «Снарк»“ Джек Лондон в шеговита форма разказва за злополучията на неопитните мореплаватели при навигация в открито море.

„Роско реши да търси Слънцето на изток и настояваше на това, без да гледа, че Слънцето би трябвало да мине с цял меридиан на юг. От своя страна, аз реших да го търся на югоизток и все се отклонявах на югозапад. Както виждате, ние още продължавахме да се учим. Накрая, когато корабните часовници показваха дванадесет часа и двадесет и пет минути, аз обявих пладне по Слънцето. Това означаваше, че нашето местоположение на повърхността на земята се е изменило с двадесет и пет минути, което е равно приблизително на шест градуса географска дължина или на триста и петдесет мили. А това доказваше, че «Снарк» се е движил със скорост петнадесет възли в час през последните двадесет часа, което в действителност не беше вярно. Излезе смешно и глупаво… Но Роско, продължавайки да гледа на изток, твърдеше, че пладне още не е настъпило. Той имаше намерение да ни увери, че ние се движим със скорост двадесет възли в час. Тогава ние започнахме бързо да насочваме нашите секстанти по хоризонта и откъдето и да гледахме, все виждахме Слънцето странно ниско над хоризонта, а понякога и под него. От едно направление Слънцето ни показваше, че е ранно утро, а от друго, че пладне отдавна е минало. Но Слънцето показваше правилно времето. Значи грешехме ние. И целия следобед ние прекарахме в каютата, стараейки се да разберем този въпрос с помощта на книгите и да открием в какво се състои нашата грешка.“

Изглежда, че не е било лесно да се направят необходимите изчисления по готовите таблици.

„Аз погледнах в «Алманах на мореплавателя» и открих, че в същия този ден, 7 юни, Слънцето закъснява с 1 минута и 26 секунди и че то наваксва закъснението със скорост 14,67 секунди в час. Хронометърът ми показваше, че в същия миг, когато аз съм определял височината на Слънцето, в Гринвич е било 8 часа и 25 минути сутринта. Изглежда, че разполагайки с всички тия данни, всеки ученик би могъл да изчисли уравнението на времето. Но за нещастие аз не съм ученик. Ясно е, че по обед в Гринвич Слънцето изостава с 1 минута и 26 секунди. Ясно е също така, че ако сега беше единадесет часа сутринта, Слънцето би изостанало с 1 минута и 26 секунди и още 14,67 секунди. Ако беше десет часа сутринта, би следвало да прибавим два пъти по 14,67 секунди. А ако беше 8 часа и 25 минути сутринта, би следвало да прибавим 14,67 секунди, умножени по 3,5. По-нататък съвършено ясно е, че ако би било не 8 часа и 25 минути сутринта, а 8 часа и 25 минути вечерта, то би следвало не да прибавим 14,67 секунди, а да ги извадим, тъй като ако по обед Слънцето е изоставало с 1 минута и 26 секунди и е наваксвало това закъснение със скорост 14,67 секунди в час, в 8 часа и 25 минути вечерта то би трябвало да се намира много по-близо до това място, където трябва да бъде, отколкото по пладне.

До този момент всичко вървеше добре. Но какво именно показваше хронометърът — 8 часа и 25 минути сутринта или вечерта? Погледнах го. Той показваше 8 часа и 9 минути, разбира се, сутринта, тъй като аз току-що бях закусил…

Но щом на борда на «Снарк» е осем часа сутринта, то тези осем часа, които показваше хронометърът (а той показваше гринвичко време), би трябвало да бъдат други — не като осем часа на «Снарк». Но какво време беше това осем часа? Не можеше да бъде осем часа на същото утро, реших аз, значи е осем часа или на тази, или на предидущата вечер.

Тук аз пропаднах в бездънната пропаст на интелектуалния хаос…“

А как птиците, без да имат човешкия интелект, нито карти, нито таблици, се изхитрят да определят своето положение и да намират пътя към дома си по „слънчевия компас“? Тук има още много неясни неща. Опитите, проведени досега, са толкова малко, че е възможно само да се правят предположения.

Географската ширина може да се определи по видимия път, който Слънцето изминава в небето. В северните ширини, където светилото дори през лятото се издига по обед ниско над хоризонта, то описва в небето полегата дъга. На екватора по пладне Слънцето се издига в зенита точно над главата и дъгата му става стръмна. И птиците явно са способни да улавят това различие между слънчевите пътища по небето в зависимост от географската ширина. Те като че ли сравняват пътя на Слънцето, какъвто са свикнали да го виждат, когато седят в гнездото си с този, който се открива пред очите им на новото непознато място. Така те успяват да разберат къде се намира гнездото им — на север или на юг от тях.

Най-поразителното е, че птиците могат да направят това тънко сравнение за много кратко време — почти мигновено. Според опитите на Крамер някои гълъби, отведени на повече от сто километра от родните си места, тръгвали в правилния курс само след 20 — 40 секунди. За това време те са могли да проследят пътя на Слънцето на нищожно малко разстояние и това за тях се е оказало достатъчно. Важно е само мястото, в което пускат пленниците, да не бъде по-малко от 80 — 100 километра, иначе разликата в рисунките на „слънчевите дъги“ става вече неосезаема дори за птиците. Поради това на по-близки разстояния те използуват простата зрителна ориентировка по земните предмети.

Най-лесно е да се определя географската ширина по Слънцето по пладне. Именно така правят и щурманите. Тогава е достатъчно да се отчете височината на светилото над хоризонта в най-високата точка на дъгата. И птиците, както показаха опитите на Хофман със скорците, най-точно определят пътя си също през обедните часове.

Но не по-малко важно е да намерят и втората координата на своето положение — географската дължина, както ние я наричаме. Хората узнават това, като определят по точни хронометри разликата между местното слънчево време и времето на „нулевия меридиан“, по който са се договорили да правят отчета: по Пулково, по Гринвич или по Московско време.

Вероятно също така постъпват и птиците, ползувайки своите „вътрешни часовници“. „Нулев меридиан“, от който правят отчета си, за тях е родното гнездо. Техните „вътрешни часовници“ са настроени по движението на Слънцето в небето над това място. Попадайки в непознати места, птиците като че ли сравняват положението на светилото с онова, което то трябва да заема в същото време по техните „часовници“, когато са си у дома. „Изоставането“ или, напротив, „избързването“ на Слънцето подсказва на птиците, че те се намират на запад или на изток от дома си. Ето защо се заблуждавали гълъбите и скорците, на които ходът на „вътрешните часовници“ бил объркан от изследователите. По птичите часовници било още утро и Слънцето би трябвало да се намира на изток. А то отдавна вече клоняло на запад…

Опитите на Крамер показват, че гълъбите като че ли по-лесно определят географската ширина, отколкото географската дължина. Птиците, отведени на юг от гълъбарника, намирали пътя към него по-бързо и по-вярно, отколкото тези, пуснати на изток от дома.

Ако е правилна тази хипотеза и птиците могат да възприемат толкова сложни влияния, то тяхната способност да се ориентират представлява наистина чудесно качество.

Изглежда, че всичко започва постепенно да се изяснява. Но за да разберат всичко това докрай, учените трябва още доста да се потрудят. Предстои голяма, сериозна, търпелива работа. Понякога тя изисква дори жертви. През 1958 година например трагично загина талантливият изследовател Крамер. Като наблюдавал летенето на гълъбите от една скала в Италия, той се подхлъзнал и паднал от височината.

И така, необходимо е да се провеждат все нови и нови опити, да се поставят на птичите крака хиляди пръстени с номерца, да се натрупват точни факти и да се строят нови хипотези. И тази задача, разбира се, ще бъде решена не само от орнитолозите. Нужна е помощта на другите науки. Физиците ще ни доближат до разбиране на тайната, изучавайки законите на земния магнетизъм и електричеството, анатомите и физиолозите — като изследват организмите на птиците. Работа ще има за всички.

При разкриване тайната на чувството за „географското положение“ може да помага всеки. За това съвсем не е нужно много: трябва само да се пазят птиците и да се наблюдават. Струва си да се интересуваме от всичко: какви птици пеят под прозореца ни или се срещат по време на разходка край града, много ли са те, къде правят гнездата си, кога долитат и кога отлитат.

— Решително всяко явление в живота на птиците заслужава да се наблюдава и запише, като се започне дори от простия факт на среща с птиците от кой да е вид — напомня съветският орнитолог С. А. Бутурлиц.

А животът на птиците може да се изучава навсякъде. Само в шумната Москва обитават около осемдесет различни вида. А понякога дори мимолетното наблюдение принася голяма полза на науката. Така например летци, които минавали случайно със самолет, успели да фотографират ято гъски над връх Еверест и благодарение на това ние узнахме колко високо могат да се издигат тези иначе обикновени птици. Летците са събрали за учените немалко интересни сведения и за скоростта на полета на пернатите пътешественици.

Особено ценно е да се наблюдават птиците по време на прелетите. Тук, както ние видяхме, има още много неясни неща. Важно е не само да се отбележи кога и в какъв ред се извършват прелетите: на ята или поотделно, заедно с младите или без тях. Необходимо е също така да се запише какво е било времето в този момент, в каква посока е духал вятърът, точно да се определи направлението на полета на птиците по отношение посоките на света и местните ориентири: дали те летят по течението на реките, покрай горите, направо или като променят курса си. Всичко това ще послужи на учените. Голяма полза могат да принесат снимките, кожите от птици, убити при лов. Понякога всяка дреболия се оказва важна и ценна. С. А. Бутурлин разказва за такъв случай. Веднъж в Якутия в крилото на убита гъска той открил желязна кукичка. Кукичката била кована — ръчна работа. След дълги търсения успели да узнаят, че с помощта на такива странни оръжия ловят гъските в Китай при праговете на Сивата река. Така установили къде отлитат за зимуване гъските от Якутия.

Ако пък в ръцете ви попадне пръстенче от птиче краче, трябва непременно да го изпратите в Централното бюро за поставяне на пръстени^[3]. Трябва също така подробно да съобщите къде и кога е попаднала у вас птицата с пръстена. Понякога учените успяват да проследят само една стотна част от птиците с пръстени на краката. Останалите се изгубват от очите им. Кой знае, може би именно вашата находка ще подскаже на учените разгадаването на тайната.