Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (10)

Чудо, с което сме привикнали

Всеки е свидетел на това чудо. То се повтаря два пъти в годината. През есента, когато по дърветата запъстреят първите жълти листа, от небето долита тръбен звук. „Летят жерави“ — казват хората, като се спират на улицата и вдигат глави.

Градините постепенно запустяват, горите утихват. Бързолетите^[1] изчезнаха изведнъж като отнесени от есенния вятър. Вчера те летяха стремглаво над покривите на къщите, а днес — небето опустя. Само гъските останаха да летят една след друга в студените простори, крякайки тревожно. Изпращайки ги с поглед, старците въздъхват:

— Гъските прелитат, скоро ще падне снега!

А затова пък колко е весело, като виждаме полските врани да се разхождат важно рано напролет върху първото оголено от снега парче земя, над което се издига бяла пара! Те първи долитат при нас още в средата на март. В стария руски календар има даже особен празник — Герасим Грачевник (17 март). После долита втора шумна вълна: сипки, скорци, чучулиги. Те идват обикновено в края на март. Началото на ледохода се отбелязва с появата на белите стърчиопашки, калугериците, дроздовете, каните^[2]. Ластовичките долитат едва в края на април. И не бива да се чудим: пътят им съвсем не е къс, те са зимували в Африка.

Хората наблюдават тези картини от незапомнени времена, но са започнали да ги разбират сравнително неотдавна.

Отначало много не са се замисляли къде изчезват зимно време птиците. Кой ще ги следи! Може би са отлетели в съседната долина или просто са се скрили в някоя хралупа? В древността дори съществували легенди, че птиците се превръщат една в друга. Кукувицата през зимата се превръщала в ястреб. Ластовичките през есента се заравяли в речната тиня и така прекарвали зимата. А други птици се отправяли към… Луната.

Първият, който сериозно се заинтересувал от тайната на птичите полети, бил древногръцкият учен Аристотел. Той вече се досетил, че птиците зимуват в по-топлите страни. Той забелязал също така, че различните птици отлитат и се връщат в различно време. Но все пак вярвал, че ластовичките и скорците презимуват в пещерите. „Никой не се съмнява в това, че гугутката се крие — писал Аристотел в «История на животните». — Тъй като е много тлъста, тя, скривайки се, на удобни места, загубва перушината си, но не слабее.“

Грешката на древния философ съвсем случайно се оказала пророчество. Така става понякога в науката. Някои птици — не само ластовичките, но и бързолетът и козодоят^[3] — както съвсем неотдавна узнаха орнитолозите, действително изпадат понякога в нещо подобно на зимен сън. Но едва ли Аристотел е знаел това. Подобни случаи са много редки. А може би той е изхождал от народните фолклорни наблюдения, понякога много ценни и точни?

Минали векове, но изучаването на прелета на птиците се придвижвало доста бавно. През XIII век се появила интересната книга „За изкуството да се ходи на лов за птици“. Тя била написана от Фридрих II, император от германската династия Хохенщауфен. Той обяснявал защо различните видове птици под влияние на външните условия отлитат в различно време, като отличавал добре прелета от „чергаруването“ на малки разстояния и подчертавал влиянието на времето върху поведението на птиците. Той за пръв път въвел и термина „прелитане на птиците“.

Ученият император далеч изпреварил своето време. Почти пет столетия след него знаменитият естественик Карл Линей още вярвал, че ластовичките зимуват във водата, сред тръстиките.

За да проверят това, през 1740 година направили първия доста наивен опит: хванали няколко ластовици и вързали на краченцата им червени копринени конци. Надявали се навярно, че по тях ще се събере езерна тиня… През пролетта, когато птиците се появили отново, конците били запазени и по тях нямало никакви следи от престой във водата. Тоя несполучлив опит по-късно станал един от основните при изучаването прелета на птиците. Затова нека не го наричаме „несполучлив“. Та нали благодарение на него хората узнали, че птиците се връщат в старите си гнезда, че те помнят родината си и пътя към нея.

Съвсем не е лесно да се изучат навиците на птиците. Те трябва да се наблюдават в природата. А как да стане това, когато те подхвъркват от едно място на друго? Едни отлитат през есента далече, а други — тъкмо обратно, долитат при нас да зимуват.

Едни летят денем, други — само през нощта. Има птици чергари, например полските яребици. Те отиват да зимуват не много далеч — в съседните райони. Но на други места същите тези яребици не отлитат никъде. Те водят „заседнал“ живот. А в Югозападен Сибир те се смятат за прелетни птици. Иди, че ги разбери.

Учените разбрали това много по-късно, когато бил намерен най-после прост и остроумен начин да се следят крилатите странници. Започнали да им слагат знаци, да ги снабдяват с паспорти „за изясняване на личността“. На крачето на уловената птица поставят пръстенче, обикновено алуминиево — леко и неръждаемо. На него има номер и условен кратък адрес на научната организация, която се занимава с поставяне на пръстенчетата. След това, като направят бележка в дневника за наблюденията, пускат птицата. Когато някой отново я улови — може би след няколко години и някъде в далечни страни, ще върне пръстенчето на посочения върху него адрес. То може да разкаже много неща на учените.

Практиката да се поставят пръстенчета датира от много отдавна. Спомнете си за стария опит с конците по крачетата на ластовичките. Веднъж, още по-рано, в Германия уловили сива чапла със сребърно пръстенче. То било поставено на птицата от някакъв неизвестен любознателен жител на Турция. Той, разбира се, и не подозирал с какви загадки „се е свързал“.

Друго пръстенче веднъж едва не причинило големи беди на един невинен човек. Пръстенчето донесъл на крачето си жерав, прелетял през 1892 година от украинските степи в Централна Африка за зимуване. Птицата била хваната там от един европеец, който наричал себе си по арабски обичай Слатин паша. Моментът се оказал съвсем неподходящ за научни опити. В това време в Судан бушувало въстание на махдистите против английските колонизатори. Някой забелязал как Слатин паша сваля от крачето на жерава пръстен с явно шифровано писмо на непознат език. Любознателният човек бил обвинен в предателство и едва не го убили.

През деветдесетте години на миналия век датският учител Мартенсен поставил на голям брой различни птици пръстени със своя адрес. Прието е неговите опити да се смятат за начало на научната употреба на пръстени при птиците.

Сега този метод се използува във всички страни. Създадени са специални станции, в които ловят птици, и отбелязвайки ги с пръстенчета, отново ги пускат на свобода. Работата е придобила широки размери. През 1949 година само в САЩ и Канада са били поставени пръстени на повече от пет и половина милиона птици. С това са се занимавали около хиляда души.

У нас, в Съветския съюз, е създадено специално Бюро за поставяне на пръстени. В охраняваните зони и местата на големи струпвания на птици всяка година по време на прелет се отбелязват с пръстенчета десетки хиляди пернати странници. На учените помагат младите естественици.

Всяко пръстенче има надпис „Москва“ с латински букви. С буквите от латинската азбука е отбелязан номерът на серията: „А“ за най-едрите птици (орли, лебеди, жерави), „В“ за по-малките птици — гъски, глухари и т.н.

Цифрите означават поредния номер.

Методът на поставяне пръстени, разбира се, не е единствен при изучаването на птиците. Огромно значение има и наблюдението на птиците, когато са на свобода, и специалните експерименти, понякога твърде сложни и деликатни.

От такива изследвания учените узнали много интересни неща. Били точно установени пътищата на прелитане на различните птици. Те не странствуват както им попадне. Всеки вид птици имат свои пътища в небето.

Успели дори да узнаят такива тънкости в привичките на птиците, като това, че при дивите гъски и соколите съществува „съпружеската вярност“. Те се връщат от зимуване на двойки, както са отлетели, и отново започват семейния си живот в старото гнездо. А ластовиците живеят много „по-лекомислено“: всяка пролет си създават нови семейства. За всичко това са разказали пръстените.

Ето пред учения лежи пръстенче с номер 31654D. То е било поставено през есента на крачето на крайморска патица далече на север, на полуостров Ямал. Птицата била хваната след повече от година на съвсем друго място, в Германия. Тя презимувала там. Друг вид патица с пръстен номер 68 993D, който тя получила през лятото в гнездото си при делтата на Волга, през зимата се озовала вече в Индия. А друга, с пръстен поставен по същото време, отлетяла в Египет. Значи дори едни и същи видове птици могат да отиват на зимуване по различни пътища и на различни места. Но затова пък ги посещават с удивително постоянство всяка година. Патиците от европейските райони на нашата страна летят през Прибалтика в Западна Европа. А техните сибирски роднини се отправят към южния бряг на Каспийско море и даже по-надалеч — в Сирия и Египет.

Ластовичките и бързолетите, гъските и жеравите летят винаги денем. А патиците и много други птици — предимно нощем. Само плясъкът на крилата и крясъкът на птичите гласове издават прелитането им в тъмното небе. По брега на морето, около фаровете, на ята се вият птици. Ярката светлина като че ли ги привлича. Те се заслепяват от неговите лъчи и с хиляди се разбиват в стъклата на пристанищните фарове. За да изплашат птиците и спасят живота им, на много фарове сега поставят особени лампи. Те осветяват кулата отдолу и тогава птиците забелязват преградата.

Едни от птиците летят на широк фронт, други — единично, разпръснато, като бекасите.

Кое кара птиците да отлитат през зимата в далечни страни? Изглеждало лесно да се отговори на този въпрос. Зимно време птиците са заплашени със загиване от студ и глад. Ето защо те отиват на юг. По-голямото болшинство чергарува именно по тези причини. Но, разбира се, далеч не всички, за което също разказват пръстените.

Обяснението е много по-сложно. За прелитането на птиците оказва влияние и недостигът на храна, и намаляването на деня през есента, и промените във въздушното налягане, температурата и комплексът от рефлекси, които още не са изучени докрай.

Стремежът на птиците към прелитане е сложна реакция на промяната в околната среда. Мечките и язовците например се крият през зимата в бърлоги и изпадат в дълъг зимен сън. Рибите „заспиват“ в дълбоките тихи места под леда. Това е пасивна реакция на промените в обкръжаващата ги среда.

А птиците реагират съвсем активно: отлитат далече, понякога на хиляди километри, за да намерят природни условия, които са най-подходящи за зимуване или за свиване на гнезда.

Прелетни птици има и в тропиците, където цяла година е топло и има достатъчно храна. Само в Африка учените са открили повече от двадесет такива вида. Белите щъркели отлитат от гнездата си в Судан към западното крайбрежие, в Ангола. Те не търсят топлина, а влага, като се стараят през цялото време да останат в пояса на дъждовете. А срещу тях от Ангола отлитат към Судан козодоите, за да се налапат с термити.

Но най-чудният и далечен път е този на малката птичка — полярна рибарка, която наричат още „морска ластовичка“. Когато в Арктика настъпи зима, тези птички летят по протежение на бреговете на Европа и прелитат Средиземно море. Под тях зеленеят тропическите гори на Африка. Тук е най-хубавото място за птиците. Но полярните рибарки летят все по-нататък. Те не се успокояват, докато пред тях не се бялнат вечните снегове на Антарктида. Там точно по това време настъпва лято, разбира се, относително. Но рибарките това и търсят. Те зимуват в подножията на ледниците.

Всяка година те трябва да прелитат по 60 хиляди километра. Пътуването им от Арктическите острови до скалите на Антарктида трае около три месеца. Половината от живота си полярните рибарки прекарват в път. А втората половина — сред снеговете: ту в Арктика, ту на другия край на Земята, в Антарктида.

И тези птици летят по различни маршрути. Някои от тях, които вият гнезда по западния бряг на Гренландия, чертаят със своите прелети чудни шарки по картата. Вместо да полетят право на юг над Америка, те, кой знае защо, летят отначало през Атлантическия океан към бреговете на Европа. След като са направили това посещение, полярните рибарки се отправят към Африка. По-нататък пътят им се разделя: част от птиците продължават да летят успоредно на африканските брегове към Антарктида. А другите втори път пресичат Атлантика и летят на юг покрай бреговете на Бразилия, като по този начин значително удължават пътя си.

Пътищата на много видове птици поразяват със своите особености. Червеногърбите сврачки от Сибир, неизвестно защо, летят по далечния и опасен път за зимуване в Африка през пустините на Иран и Арабия, въпреки че много по-близо до техните гнезда се намира не по-малко топлата Индия. Друг вид пойна птичка от Норвегия минава през два материка, за да достигне островите на Малайския архипелаг, вместо да отиде в по-близката Африка. Десетки хиляди километри прелита тя над тундрата, тайгата, над гори и пустини. А птичката пътешественица тежи само… 8 грама. Поразителен пример за издържливост!

Очевидно маршрутите на прелетите са се очертали доста отдавна и са станали своего рода традиция. Кои са причините, които карат птиците да летят по неизменни пътища, понякога така объркани и необикновени?

Някои изследователи са смятали, че древната родина на птиците са южните тропически страни, в които болшинството от тях зимуват сега. Минавали хилядолетия. Птиците ставали все повече и повече. Храната започнала да не им достига и те постепенно се разселили по цялата планета. Това разселване като че ли се повтаря всяка година, когато птиците се отправят да вият гнезда по установените пътища.

Тази хипотеза се опровергава от многобройните данни на палеонтологията и палеогеографията. Тъкмо обратното, птиците са много „консервативни“ в своята привързаност към строго определените места за свиване на гнезда и зимуване.

Пръстените разказали на орнитолозите, че по-голяма част от прелетните птици винаги се връщат към своето родно място. Обикновено птиците заемат същото гнездо, в което са живели предишната година. Те са верни и на любимите места за зимуване, като всяка година посещават определени места по реките. Известен е случаят, когато една сипка с поставен в Европа пръстен прекарала няколко зими в една и съща градина в Кения (Африка).

Така че в своята песен поетът М. Исаковски „е обидил“ птиците, казвайки, че човек е по-привързан към родните места. Но въпреки че крилата дават на птиците почти безгранична свобода на движение, те винаги се връщат в родината си.

Много от птиците биха живели във всички страни. И обратно — има видове птици, които живеят само на малките острови, загубени в океана. А някои видове малки колибри, които се срещат в планините на Южна Америка, остават верни дори на определени планински върхове. Така че птиците съвсем не са склонни да сменят родината си и да се преселват в нови страни. Днес почти никой не поддържа вече хипотезата за разселването.

Много учени и между тях големият руски орнитолог М. А. Мензбир са се опитвали да свържат пътищата на прелетите на птиците с древното заледяване на Земята. Според тях прародината на някои птици е била Северна Европа. Настъпването на ледниците е прогонило птиците на юг, в топлите страни… След отстъпването на ледовете е започнало нещо като ново заселване на птиците от Руската равнина. Така са възникнали прелетните пътища на патиците, гъските, ластовиците.

Но как тогава да се обяснят прелетите на птиците в онези места, където въобще не е имало заледяване? И освен това: птиците са се появили на Земята дълго преди захладяването на климата в Европа, в четвъртичния период. Или тогава те са водили заседнал живот?

Най-новите изследвания накараха учените да се откажат и от „ледниковата теория“ за прелетите.

— В основата на произхода на птичите прелети лежи очевидно реакцията на техния организъм на значителните сезонни изменения на условията за съществуване — казва съветският орнитолог професор Г. П. Дементиев — и да намесваме тук въпроса за ледниковия период, за разселването или преселването, за прародината всъщност нямаме основание (с изключение на отделни частични случаи).

Данните на палеографията показват, че сезонните промени на природните условия съществуват още поне от третичния период, повече от един милион години. Приблизително в същата епоха са се оформили съвременните групи птици. Така че прелетните птици имат много по-стар произход. И навярно много от техните особености, които сега ни изглеждат странни, се обясняват просто с промените в географията на отделните кътчета на Земята. Някои изследователи дори са се опитвали да открият по птичите пътища мястото, където се е намирала потъналата Атлантида.

Минават векове и хилядолетия. И всяка година през пролетта и есента, подчинявайки се на властния „прелетен инстинкт“, птиците се отправят на път.

Те летят над океани и пустини. Даже планините не могат да заставят птиците да се отклонят от пътя си. Веднъж случайно успели да фотографират ято гъски, прелитащо над най-високия връх на света — Еверест или Чомолунгма, както сега по-често го наричат. Ето докъде са се издигнали птиците — на височина почти девет километра! Но не се отклонили от пътя си.

Те срещат по пътя си хиляди опасности. Отгоре им се нахвърлят ястреби и орли. Отдолу гърмят изстрелите на ловците. Даже в минутите на кратката почивка няма покой: някой звяр може да се промъкне. Мъгла скрива хоризонта. Крилата натежават под дъжда. Връхлитат бури и отнасят птиците далеч настрана. През декември 1927 година ураган подгонил ято калугерици, летящи над бреговете на Ирландия, през Атлантически океан до Америка. Цели денонощия птиците напразно се борели с вятъра. Той ги подхвърлял над океана със скоростта на експрес — 150 километра в час.

Крилатите странници прекарват в път цели месеци. Щъркелите летят, за зимуване от Украйна до Африка три-четири месеца и толкова обратно. Дневно те изминават повече от триста километра. Ластовиците и бързолетите летят още по-бързо. По някои наблюдения тяхната скорост по време на сезонните прелети може да достигне 120 — 150 километра в час.

Птиците летят обикновено по шест-осем часа на ден. Останалото им време отива за почивка и хранене. Но понякога те и не почиват. Кукувиците от Нова Зеландия се отправят да зимуват на Соломоновите острови. Налага им се да прелетят над открито море около две хиляди километра. Не биха могли да си починат и калугериците, които бурята е гонила през Атлантика на 3600 километра от родните брегове.

В Аляска и у нас в Източен Сибир живее малка птичка — златистият бекас. Тя устройва гнездата си между ниските дървета и мъхестите чимове^[4] на тундрата, а отлита за зимуване в „страната на вечната пролет“ — на Хавайските острови. По своя път птицата няма къде да отдъхне. А той е дълъг: три хиляди и триста километра, и то по права линия над океана. Птиците летят 35 — 40 часа без почивка и сън, а под тях непрекъснато се гонят пенестите вълни.

Друго семейство от рода на бекасите от Източен Сибир се отправят още по-надалече — в Нова Зеландия или към мрачните скали на Огнена земя. Бекасите, които гнездят в Япония, извършват на два пъти в годината прелитане до Австралия над морето, път — дълъг пет хиляди километра.

Пръстените разказват на учените за поразителни факти, орнитолозите нанасяли на картите пътищата на птиците и все повече недоумявали. Пред изследователите се изправяла най-голямата и чудна загадка: как птиците намират пътя? Те нямат компас. На тях не им помагат радиофарове.

Четиридесет часа лети над Тихия океан златистият бекас. Той трябва да намери загубилата се в безбрежния простор на зеленосинята вода огърлица на Хавайските острови. Ако птицата не „улучи целта“, нея я чака сигурна гибел сред бушуващите вълни.

И тя улучва. Вятърът мени посоката си, отбивайки я от пътя й. Нощ пада над морето. Сутрин над водата плъзва мъгла. Но малката птичка уверено продължава към целта, като че ли я води най-точният и верен компас, за който ние, хората, можем само да мечтаем.