Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (8)

Нашият климат

Съвременният климат интересува всеки, въпреки че, както вече казахме, мнозина го смесват с променливото време. Климатът е много по-устойчив и постоянен. Да се забележат неговите изменения за кратко време е много трудно. Но и за този сравнително не много голям промеждутък, който е минал след отстъпването на ледника (или просто силното застудяване) в Европа, климатът, оказва се, е изпитал известни колебания.

Разбира се, нито един дълголетник не може да разкаже какъв е бил климатът преди десет хиляди години. Учените трябва да разберат това по косвени признаци. На наше разположение са повече доказателства, отколкото за по-далечните епохи и е възможно да се направят по-пълни и точни изводи. Кръговете на дърветата при разрез на стъблата им ни позволяват да проследим промените на климата буквално по години.

След древното застудяване преди около девет хиляди години климатът на Европа станал сух и топъл. Възможно е за тази промяна, освен чисто земните причини, да е спомогнал и увеличаващият се наклон на земната ос, за който писаха Ломоносов и Воейков. Периодът съвпада точно. Затоплянето непрекъснато се усилвало. Преди около пет хилядолетия то е достигнало своя максимум. Средната температура тогава е била очевидно с два-три градуса по-висока от съвременната. В горите на нашия среден пояс лешникът, дъбът и брястът започнали да изместват брезата и бора. И те се изкачвали в планините по-високо, отколкото сега. Последните ледници се топели и нивото на водата в океаните било с два метра по-високо, отколкото сега.

По-късно климатът станал по-прохладен и влажен. Често валели дъждове. Торфените блата се увеличили. А приблизително към средата на третото хилядолетие преди нашата ера температурата се понижила и станала много странна промяна: торфените блата престанали да растат, на тяхно място започнали да изникват борови и тисови^[1] гори.

Колкото са по-близо до наше време, толкова са по-точни сведенията на палеоклиматолозите. Освен немите свидетели се появили и истински летописци, мислещи хора. Не умеейки още да пишат, те отбелязвали наводненията с предания за потопа. С възникването на писмеността се появяват и първите писмени наблюдения на времето, върху които изследователят вече може да се опира.

Все пак да се открие истината по такива бележки понякога съвсем не е така просто. И тук палеоклиматолозите трябва да проявяват голяма изобретателност.

Омир разказва за бурята, застигнала корабите на Одисей:

Па се спуснаха в Еврос и Нотос, и бурний Зефир там,

и от ефира родений Борей, що повдига вълните…^[2]

Корабите биват разбити от вълните. Хитроумният мореплавател успява да се спаси върху един сал. Но разгневените богове не го оставят на мира:

Ту тук, ту тамо вълните големи подмятаха него,

както наесен Борея разнася навред низ полето

трънете, що помежду си на снопи се гъсти събират,

тъй ветровете подмятаха чуна навсъде в морето.

Ту Нот подмяташе него, ту Еврос пък него

грабнеше и пред Зефира го сложеше, той да го гони.

На пръв поглед това е една поетична картина, красиви, звучни стихове. Но моряците имат зорко око. Съветският учен Б. И. Мултановски повярвал на Омир и по неговите стихове съставил карта на ветровете, които са духали преди две и половина хиляди години. Оказало се, че те изменяли направлението си в посока на часовниковата стрелка: Одисей е попаднал на пътя на циклон.

През 1605 година в Антверпен излязла книгата „Възстановяване на западналата култура“. Чете я съвременният климатолог и в очите му се хвърля изречението: „… Старите холандски шкипери твърдят, че плаването от Холандия до Испания се извършва с едно денонощие и половина по-скоро, отколкото плаването от Испания до Холандия“.

За какво говори това? За силата и смяната на ветровете. Значи през XVI век в Ламанша са преобладавали северните ветрове. Те са гонели корабите, плаващи към Испания. А в наше време тук господствуват западните ветрове. Тяхното направление се е изменило рязко, а това не е могло да не се отрази и върху климата.

Така климатолозите извличат ценни сведения от най-неочаквани източници. За тази цел се използуват и народните песни, и тъжните бележки на летописците за неплодородните години, и дори особеностите на архитектурните паметници. По тях също може да се съди за климата. А приблизително към началото на XVII век в много страни на Европа вече започнали да правят инструментални наблюдения на времето, като, разбира се, правели не малко грешки поради несъвършенството на уредите.

Учените установили, че на границата на нашата ера климатът в Европа е бил все още прохладен и влажен. Едва през XI век той станал приблизително такъв, какъвто е днес и може би мъничко по-топъл.

Норвежките колонисти по това време развъждали крави в Гренландия. Изглежда те ненапразно са я нарекли „Зелената страна“, име което никак не подхожда на ледниците, които тогава навярно са заемали по-малко място.

През XIII — XV векове станало някакво захладяване.

Това са само основните, най-забележимите промени на климата. Те се редували с незначителни, епизодични колебания. Но всъщност защо стават тези колебания? Нали хората не помнят през последните хилядолетия космически облаци да са закривали Слънцето или очертанията на материците да са се изменяли силно. Въпреки че ветровете и теченията наистина са се изменяли — спомнете си за историята с Ел Нине и сведенията, почерпени от старите книги.

В момента ние преживяваме едно от колебанията на климата. То е започнало приблизително към края на миналия век, но е станало очевидно сравнително неотдавна. Било е забелязано от учените по голям брой интересни явления.

През 1815 година в Лаптево море открили малко островче. Нарекли го Семьоновский и го нанесли върху картата. А друга експедиция през 1912 година изведнъж констатирала, че остров Семьоновский е намалил площта си почти петнадесет пъти. Той… се топял. Островът се оказал просто грамаден айсберг, заседнал върху плитчина. През 1936 г. той станал четири пъти по-малък, а сега е изчезнал съвсем.

Полярниците видели в Арктика и други промени. От началото на века средната граница на ледовете в океана се изместила на север с повече от 100 километра. А само в съветския сектор на Арктика ледовете освободили в океана площ два пъти по-голяма от територията на Франция. В Баренцово и други полярни морета започнали да се срещат топлолюбиви риби.

През 1933 година изведнъж открили, че в град Мезени вечната замръзналост на почвата изчезнала. Тя отстъпила на цели четиридесет километра от града. Ледниците в Алпите и Кавказ започнали да се смаляват. Наистина това може да се забележи по-трудно. Ледникът в планините е свързан тясно с определен район. При общо затопляне на климата в някои места ледниците могат, напротив, да се уголемят. Според програмата на Международната геофизическа година се започнало внимателното им наблюдаване. В планините на Индия, Чили и в Съветския съюз работят експедиции. Дебелината на ледовете в Антарктида се проверява от сеизмическото разузнаване чрез взривове. Тези изследвания са много важни. Нали щом ледниците са започнали да отстъпват навсякъде, значи това не е случайно: климатът се затопля. Това се потвърждава и от повишеното вследствие на топящите се ледове ниво на океана. Сега този прираст на нивото достига от шест до тридесет сантиметра на век.

Термометрите също отбелязват известна промяна на климата. Зимите в средните ширини са станали по-топли и влажни. Средната температура на пролетта и лятото в Париж се е повишила през последните седемдесет години с 1,6 градуса.

Може да ви се стори, че разликата не е голяма — само някакви си градус и половина. Но това е средната цифра за много години. В такива случаи затоплянето само с един градус е равносилно на това, Париж да се премести с четиристотин километра на юг.

В Арктика са станали още по-забележими промени. През 1933 — 1938 година средната месечна температура по бреговете на Гренландия се е оказала с шест градуса по-висока от многогодишните норми.

Но на фона на общото затопляне в средните и големи ширини, приближаващо нашия климат към онзи, който е господствувал преди две хиляди години, стават и много резки колебания на времето. Много сурови са били зимите на 1939 — 1940 и 1941 — 1942 години. А зимата на 1954 година е донесла много беди на жителите в Западна Европа с внезапните си студове, виелици и наводнения. На много места телефонната връзка е била прекъсната за няколко дни, нарушени били линиите за електроснабдяването. В Италия и Южна Франция преспите достигнали до метър и половина височина. Ето ви затопляне!

Започнали да говорят, че върху климата влияят атомните взривове. Някои твърдели, че започва нов ледников период. Поповете се оживили и захванали отново да предвещават „края на света като наказание за човешките грехове“.

Опитите с ядрено оръжие, за чието прекратяване се борят всички народи, заплашват човечеството с много беди, като изпълват атмосферата с вредни радиоактивни вещества. Но върху климата, дори върху времето те не могат да влияят. Дори най-мощният атомен взрив освобождава енергия, не по-голяма от тази на една обикновена буря.

Засега не се предвижда и настъпление на ледници. Напротив, те отстъпват навсякъде, даже в Антарктида.

Отговорът за стихийните бедствия през зимата на 1954 година учените са намерили другаде. Просто е станало рязко засилване на въздухообмена между полярната и тропическата зони. Над Европа се е разиграла сложна борба между циклоните и океанския антициклон. И това не е било случайно.

Затоплянето на климата, което ние преживяваме в момента, е свързано изобщо с усилване на циркулацията в атмосферата. Студените въздушни маси от полярните области се придвижват все по-често, и по-далеко на юг. Поради това стават резки повишения на температурата. Климатът не само се затопля, но и става по-влажен, „морски“, даже в райони, отдалечени от океана.

Но защо става всичко това? През последните шестдесет-седемдесет години, а затоплянето е започнало именно оттогава, не са потъвали никакви материци, Голфщромът, който затопля Европа, не е изменил направлението си. Не са станали никакви сериозни промени по Земята.

Може би атмосферата продължава да се прочиства от прахта, изхвърлена от вулкана Катмай и неговите събратя, както предполагат някои изследователи?

Засега учените не могат да дадат точен и изчерпателен отговор на въпросите, които навярно вълнуват всекиго. Но много неща те вече са разбрали и могат да обяснят.

Върху кратковременните климатични колебания Слънцето без съмнение оказва влияние. Това са допускали още много отдавна. Нашето светило е жива, пламтяща звезда. Нейната активност периодически леко се изменя. По огнената повърхност на Слънцето непрекъснато се преместват „петната“, ясно видими с телескоп. Това са вихрите на грандиозните взривове, изхвърлящи в пространството фонтани от разтопени газове и потоци от заредени частици. Те достигат Земята и предизвикват сложни процеси в нашата атмосфера.

Тогава се пораждат магнитни бури и се усилва циркулацията на въздуха. Особено чести стават резките температурни промени, поройните дъждове, ураганите.

Всеки такъв период на нарастване слънчевата активност се повтаря през единадесет години (по-точно през 10,7 години). Последният максимум беше през 1957 година. Учените избраха този момент за начало на наблюденията по програмата на Международната геофизическа година. Сега слънчевата активност затихва постепенно, а след 1963 година отново ще започне да се усилва.

Изучаването на връзката между земния климат и дейността на Слънцето помага да се разбере защо през някои години има повече дъждове, урагани, внезапни затопляния и студове. Но възможно ли е с това да се обясни общото затопляне на климата? То продължава вече повече от половин век, въпреки че през това време Слънцето е имало няколко периода на усилване и отслабване на своята активност.

Именно по тези въпроси възникват бурни спорове между климатолозите. Едни от изследователите смятат, че колебанията на слънчевата активност имат и по-продължителна периодичност, например от сто години. Но ние все още лошо я улавяме, като забелязваме само, че климатът се е затоплил. Други изтъкват сложността на атмосферните процеси. Даже единадесетгодишните цикли на слънчевата дейност, според тях, могат да предизвикат такива промени и атмосферата на Земята, които се натрупват, растат, причинявайки по-продължително затопляне. „Тази връзка е двустранна — пише съветският климатолог професор С. П. Хромов. — Всяко изменение в общата циркулация, на свой ред се отразява на хидрологическите (и някои географски) фактори, а тяхното изменение води до нови изменения в циркулацията на атмосферата и така нататък… Механизмът на атмосферата притежава възможности както за самостоятелно засилване на веднъж започналия процес, така и за неговото отслабване.“

Професор И. В. Максимов обръща внимание на това, че през последните години скоростта на въртенето на Земята като че ли малко е намаляла. А следствие това трябва да отслабне породената от въртенето отклоняваща сила на Кориолис. Тя кара всички движещи се тела в северното полукълбо на Земята да се отклоняват надясно, а в южното — наляво. Именно поради това десните брегове на нашите реки, течащи на юг, са стръмни. Придобила и силата на Кориолис, водата постоянно ги подкопава.

Но ако силата на Кориолис намалява, то това трябва да се отрази и върху морските течения, и върху движението на въздушните маси. Техният път се изменя.

Така към „небесните“ причини се прибавят и земни. Те се преплитат, натрупват се една върху друга. И не е лесно да се оправиш всред тях. Периодите на климатичните промени при различните изследователи са различни. За да се достигне до истината, трябва да се провеждат все нови и нови наблюдения над времето и слънчевата активност.

Сега в редица страни е създадена специална служба за наблюдение на Слънцето. Нейните станции са разположени така, че да могат непрекъснато да следят светилото. Станцията на Пулково при Ленинград завършва наблюдението си, а дежурството поемат вече астрономите на Владивосток, които посрещат Слънцето на новия ден, изгряващо от океана. Така го изпращат астрономите през целия Съветски съюз, като не го изпускат нито за миг от полето на зрение на своите уреди. По време на Международната геофизическа година броят на тези станции порасна. В случай на силни изригвания на Слънцето при специална команда „Бъди готов!“ навсякъде, се провеждат допълнителни наблюдения.

Промените в горните слоеве на атмосферата, свързани с дейността на Слънцето, се изследват с помощта на ракети и изкуствени спътници. Съветските изкуствени спътници на Земята, особено третият, позволиха да се узнаят много интересни неща. Оказа се, че земната атмосфера се простира много по-надалече, отколкото са предполагали учените. И нейната плътност е доста голяма: на височина 400 километра броят на атомите в един кубически сантиметър е десет пъти по-голям, отколкото са мислили по-рано. Най-финият уред — радиочестотният масоспектрометър, поставен на третия спътник, отчете, че горните слоеве на атмосферата съдържат най-много кислородни атоми. Освен това има и азот. А на височина 350 километра е отбелязан слой от окиси на азота. Този състав на атмосферата говори за високата температура на горните въздушни пластове.

С помощта на спътниците и първата съветска космическа ракета, изстреляна на 3 януари 1959 година по посока на Луната, успяха да открият на големи височини вихри от заредени електрически частици. При магнитните бури и смущения вихрите изменят направлението си.

Всички тези нови данни заставят да се преразгледат в много отношения предишните възгледи за циркулацията на въздуха в атмосферата. А именно тук се крият тайните на „кухнята на времето“ и съвременното затопляне на климата. Много интересни неща за това ние ще узнаем в най-близко бъдеще. Разшифроването и обработването на данните от наблюденията продължават. Но това не е толкова проста и бърза работа. Само третият спътник за първата година от своя полет предаде на Земята около сто хиляди съобщения. Те заемат десетки километри магнитна лента!

А на Земята неуморно работят метеоролозите. В програмата на Международната геофизическа година е отделено голямо място за изучаването на времето и климата. С това се занимават ежедневно повече от две хиляди специални станции. Такива има построени навсякъде: на ледниците и в пустините, в тропиците и на дрейфуващите ледове на Арктика. За да се публикуват всички материали, събрани от станциите през време на МГГ, са необходими хиляди томове с по хиляди страници всеки. От тези всекидневни търпеливи наблюдения ще се родят не малко нови открития. Множество изследователи във всички кътчета на планетата непрестанно питат природата: къде и как се образуват ветровете? Колко от топлината на атмосферата се отнема от колосалния „хладилник“ Антарктида? Какво влияние оказват ветровете на стратосферата върху времето в ниските слоеве на въздуха? Каква е връзката на тези ветрове с дейността на Слънцето?

Въпросите са хиляди и, разбира се, ние не на всички ще получим изведнъж отговор. Не малко загадки остават в наследство на бъдещите изследователи, които сега още седят на училищната скамейка, на заводския стан или полагат изпити в институтите.

По програма на МГГ в морето излезе голяма научна флотилия. Океаните до този момент бяха „бяло петно“ върху картите на синоптиците. Там не се правеха постоянни наблюдения на времето. А моретата заемат едва ли не три четвърти от повърхността на планетата. Тази празнота доста чувствително се е отразявала върху точността на прогнозата. Сега фактите се натрупват, като ни приближават към разгадаване тайните на климата.

По време на МГГ океанографите направиха няколко важни открития. Те уточниха картите на морското дъно, чийто релеф влияе на пътя на теченията. Съветската експедиция на дизелелектрохода „Об“ откри на дъното на океана при бреговете на Антарктида гигантски улей. Той се простира на повече от две хиляди километра на изток от „Мирни“. Дълбочината на тази пукнатина достига километър и половина.

Голяма изненада ни донесе изучаването на дълбочинните течения. По-рано се е смятало, че тяхната скорост не е голяма: три-четири сантиметра в секунда. А точните измервания показаха съвсем друго: Скоростта на теченията на дълбочини повече от километър се оказа четири пъти по-голяма от установената преди това. Следователно обмяната на водата в океаните става много по-бързо, отколкото са предполагали. А това е един от най-важните фактори на времето и климата.

Процесите на еволюцията на климата са много сложни и не е чудно, че учените засега не могат да ги обяснят. Изучаването на съвременния климат помага да се разберат неговите изменения в предишните епохи, да се установят някакви закономерности. Едновременно с това климатите на миналото ни дават възможност по-добре да разберем и сегашното затопляне: защо е започнало и дълго ли ще продължи.

Съществуват най-противоречиви мнения. Английският климатолог Брукс дава съвсем мрачна прогноза: „Ще минат няколко хилядолетия и ледът отново ще се разпростре от Норвегия и Алпите“. Професор Кепен му възразява: „На основание на астрономическите данни възможността за заледяване на северното полукълбо в близките двадесет и повече хиляди години е изключена“. А югославянският учен Миланкович ни радва със съвсем друга възможност:

„В 26 000 година в берлинските ресторанти ще се поднасят отлични вина от местни сортове грозде“.

Така силно според него ще се затопли климатът. Но тогава възниква друга опасност: ако се разтопят всички ледници в Гренландия и Антарктида, нивото на Световния океан може да се повиши значително. Тогава морето ще залее няколко съвременни пристанищни градове.

Дали е възможно такова повишаване нивото на океана, засега, разбира се, може само да се гадае. Като не познаваме докрай всички причини за изменението на климата, ние можем да правим всякакви предположения. Само че не бива да забравяме едно: на земята живее човекът и той ще се научи да управлява времето, да изменя климата по свое желание.

Човекът влияе върху климата отдавна, макар и малко да забелязва това. И в трудовете си учените засега почти не отделят внимание на това въздействие. Напразно.

Ние вече знаем каква е връзката между климата и състава на земната атмосфера. Ако в нея се увеличи съдържанието на въглеводородния газ, то подобно на парниково стъкло тя ще започне по-добре да задържа топлината. А в печките по домовете, заводите, електростанциите, в пещите на влаковете и параходите ние всяка година изгаряме милиард и половина тона въглища и не по малко от триста милиона тона нефт. По такъв начин всяка година в атмосферата се освобождава около пет милиарда тона въглероден окис. И въпреки че част от него се поглъща от растенията и се разтваря в морската вода, съдържанието на въглероден окис във въздуха, както установиха учените, непрекъснато се увеличава. Не може ли тук да се търси една от причините за затоплянето, започнало още по време на бурното разрастване на промишлеността в края на миналия век?

Хиляди години хората бавно, но неуморно изменят облика на Земята. Те прекопават канали и изкореняват гори. На местата на пустините възникват водохранилища и нови полета. Нека те влияят на климата само в най-близките околности, но когато такава работа се извършва върху цялата планета, тя не може да не се отрази върху природните условия на огромни територии. Навсякъде израстват нови градове. И на всеки от тях е присъщ особен микроклимат. В Москва например температурата през зимата е винаги с един-два градуса по-висока, отколкото в околните гори.

На повече от четири хиляди квадратни километри се е разляло Рибинското море, създадено от ръцете на съветските хора. До неотдавна то беше най-голямото изкуствено водохранилище на Земята. Още по-голяма площ ще заемат при пълното им завиряване Куйбишевското и Волгоградското море. Нови водохранилища се появиха в степите на Украйна. Северен Кавказ, Молдавия. През пясъците на пустините като животворен поток потече водата на Каракумския канал. Тези нови морета и реки смекчават климата, правят въздуха по-влажен. Водата променя климата, като се изпарява от листата на растенията, на хилядите хектари нови полета, възникнали през последните години на мястото на пустините на Средна Азия.

Тези влияния се натрупват бавно, незабележимо. Засега те изменят климата в много отношения стихийно, без предварително обмислен план. Но разбирайки законите за изменението на климата и осъзнавайки своята сила, човек ще може да направлява тези сложни процеси в необходимата му посока.

Ние вече можем да предизвикаме дъжд или снеговалеж в отделни райони, „обработвайки“ облаците от самолети с различни химически реактиви. Американският химик, лауреат на Нобеловата премия Ирвинг Лангмюр даже заяви неотдавна, че е успял по този начин да влияе в течение на десет месеца върху времето в цялата източна част на САЩ.

— След време може би ще бъде по-лесно да правим времето, отколкото да го предсказваме — обещава той.

Преди сто години големият геолог Чарлз Лайел, спорейки със защитниците на „космическите“ хипотези за изменението на климата, с гордост писал на един от своите приятели: „Аз искам да дам рецепта как да се отглеждат дървовидни папрати на полюса или ако ми се прииска — борове на екватора“. Към писмото той приложил карти, на които нарисувал как трябва да се преместят континентите, да се измени направлението на морските течения, за да се добие власт над климата.

Тогава това е било само прекрасна мечта. А днес с идеите за изменяне на климата сериозно се занимават инженерите. На техните работни маси се появяват карти на бъдещите морета и материци. Възможно ли е да се измени древният път на Голфщрома или да се измести с насипи от бреговете на Америка студеното Лабрадорско течение? Заради него средните годишни температури в Ню Йорк и Филаделфия са с няколко градуса по-ниски, отколкото на същите ширини в Европа. Американският изследовател Ливингстон Ройкер предложи да се построи преграда, дълга четиристотин километра, на Нюфаундлендската плитчина, която да измени пътя на Лабрадорското течение.

Съществуват по-грандиозни проекти за управление на климата на цели материци. Един от тях е бил разработен за Африка още преди повече от двадесет години от група италиански и немски инженери. Те предложили да се построи голям бент на река Конго. Тогава реката ще се разлее и ще образува най-голямото в света сладководно езеро — „Море Конго“. Неговата площ ще достигне 700 хиляди квадратни километра. Част от водата ще се влива в някога голямото, а сега блатисто, почти пресъхнало езеро Чад. Тук ще възникне второто изкуствено море. То ще стане източник на втора голяма африканска река. „Вторият Нил“, както го наричат авторите на проекта, ще понесе своите води през цялата Сахара към Средиземно море, напоявайки по пътя си около 60 милиона хектара нови полета.

Новите изкуствени морета ще изменят силно картата на Африка. Те ще изтрият от нея пресъхналите блата в басейна на река Конго и по бреговете на езерото Чад. Напоявайки Сахара, те ще окажат значително влияние на климата не само в Африка, но и в страните, разположени на отсрещния бряг на Средиземно море. Ветровете, които се раждат в пясъците на Сахара, минават през морето и унищожават посевите на Южна Франция, Гърция, Испания.

Осъществим ли е този проект? Безспорно. В него са взети под внимание особеностите на релефа на Северна Африка, така че големи земни работи няма да бъдат необходими. Бентът на река Конго и съединителният тунел от морето Конго до морето Чад — това са всички основни съоръжения. През Сахара водата ще тръгне по гравитачен път^[3] из запазилите се в пустинята древни корита на отдавна отшумелите реки.

В нашия печат нашироко се обсъждаше проектът за построяване на бент на Беринговия пролив. Както предполагат учените, той ще може да измени посоката на теченията и да предизвика значително затопляне на климата в Съветския съюз и съседните страни. Северният океан отново ще престане да бъде Ледовит, вечният мраз ще отстъпи, освобождавайки почва за нови полета.

Според изчисленията на инженер П. Борисов температурата в Москва тогава няма да пада под нулата. На любителите на кънки-спорта ще им бъде тежко.

Построяването на подобен бент е напълно по силите на съвременната техника. Изчисленията показват, че това няма да струва много скъпо: според Борисов около 100 — 110 милиарда рубли.

Възможно е значително по-добре, отколкото това е направила природата, да се използува за „отопление“ на Далечния Изток течението Куро-Сиво. Сега неговите топли води без полза отиват в океана през многобройните проливи между островите на Япония и островите Хокайдо и Сахалин. Ако тези проливи се затворят с бентове, на течението ще остане само един път — на север към Охотско море. Куро-Сиво тогава ще почне да затопля цяла северна Япония, Сахалин, Охотското крайбрежие и даже Камчатка.

Възможно е и обръщане на сибирските реки към Каспийско и Аралско морета. Изменяйки своя вековен път Иртиш и Об ще пробудят към живот пустинните земи и ще смекчат климата. В Европейската част на Съюза се набелязва обръщане на северните реки Печора и Мезена на юг към Волга. Инженерите се навеждат и над картата на Черно море: не може ли част от прясната вода, която носят в него реките, да се отдели за напояване на сухите степи. В най-близко бъдеще тези планове ще станат реалност. На младежта предстои да ги осъществи. Нима не е привлекателна тази задача?

В наши дни дори още по-смелите планове не изглеждат фантастични. Някои инженери предлагат да се осъществи фантазията на героите на Жул Верн и да се обърне Земята „наопаки“. Професор Г. И. Покровский съветва да се използува за тази цел термоядрената енергия. Според него, трябва да се изкопаят няколко изкуствени кратери на един от полюсите и да се поставят в тях ядрени реактивни двигатели. „Като се повтарят тези взривове, ще бъде възможно да се създаде тяга от милиарди тонове и да се измести Земята от нейната вековна орбита“ — пише Г. И. Покровский.

Разбира се, едва ли ще възникне такава нужда. Колкото учените опознават по-дълбоко законите за изменението на климата, толкова повече те се убеждават в решаващото значение на земните причини. Слънцето ще ни стопля още дълги милиарди години. А „дребните“ недостатъци в климата на отделните кътчета на Земята ние ще можем да поправяме, като строим бентове и водохранилища, като изменяме пътищата на ветровете и морските течения.

Но за да се прави това не наслуки, не със затворени очи, необходимо е да се разгадаят всички тайни на климата. Заради тях учените странствуват по ледниците на Антарктида, изпращат в небето ракети и радиосонди, навеждат се над бинокулярните микроскопи. Те изследват всички „тъмни места“ в обърканата биография на климата.