Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (6)

Океан върху маса

А не можем ли промените на климата да обясним със „земни“ причини? Нима е необходимо да се прибягва към „космически“ хипотези и да се обръща планетата ни с „главата надолу“?

Много изследователи са се стремили да разгадаят тайните в биографията на климата. Особено успешно се е занимавал с този проблем руският географ и климатолог Александър Иванович Воейков.

Той е пътувал много, обичал природата и разбирал езика й. За него Земята никога не е била обикновено астрономическо тяло и още по-малко — гладка като глобус. Не, нашата планета съвсем не е такава. Под облаците се издигат планини, реките носят водите си към океаните, в моретата топлите течения се борят със студените, на невидими крила ветровете пренасят на хиляди километри топлината и влагата — от огромното множество причини и следствия се натрупва всичко това, което ние наричаме климат.

Да, климатът зависи преди всичко от наклона на слънчевите лъчи, от „мястото под слънцето“. Но това съвсем не значи, че навсякъде в по-големите ширини е по-студено, отколкото в средния пояс.

Годишните изотерми, които съединяват по картите точки с еднакви температури, се извиват като змии и съвсем не са успоредни на паралелите.

Воейков прави сложни изчисления. Ако климатът зависеше само от слънчевата радиация, то на екватора средната годишна температура би достигнала +33°, а на полюса -33°. Но в действителност съвсем не е така. Фактически средната годишна температура на екватора е +26°, а на полюса — само -17°.

Моретата и материците, планините и равнините се нагряват различно от слънчевите лъчи. От тази неравномерност възниква циркулацията на атмосферата. Въздушните течения като че ли изравняват климата, смегчават горещината в тропиците и студа на полюсите.

Разположението на моретата и сушата не е било винаги еднакво. Нима това не е влияело върху климата?

Палеоклиматолозите отбелязали, че периодите на застудяване в историята на Земята обикновено са следвали епохите на усилено образуване на планини. Точните изчисления показват, че дори и простото издигане на сушата и отстъпването на морето в големите ширини трябва да предизвиква понижение на температурата, а в близките до екватора, обратно — затопляне. Това обяснява едно — защо например е било по-топло в мезозойската ера: тогава именно в тропиците са се раждали материците.

Атмосферата на Земята прилича на стъкления покрив на парник: тя пропуска слънчевите лъчи, но не дава на топлината да се разсейва в световното пространство, задържайки невидимите топлинни лъчи. А планините при раждането си като че ли пробиват „дупки“ в това „парниково стъкло“. Над техните върхове атмосферният слой става по-тънък. На такива места земната топлина излита по-бързо. Освен това планините задържат ветровете, изтегляйки влагата от въздуха. По техните склонове се зараждат ледници. Планините са „хладилниците“ на нашата планета.

Раждането на планините се съпровожда с грандиозни изригвания на вулканите. Във въздуха се издигат облаци от пепел, които пречат на достъпа на слънчевите лъчи. Според изчисленията на климатолога К. Брукс, количеството на получената слънчева радиация при подобни случаи може да спадне с 80%!

В 1912 година на Аляска „се събудил“ дотогава никому освен на географите неизвестният вулкан Катмай. Вятърът подхванал облаците от вулканичния прах и ги понесъл на изток. След петнадесет дни тези облаци затъмнили слънцето над Европа. Вулканичният прах летял над Земята две години.

По утайките на старите вулканични породи учените се опитали да определят през кои епохи е имало повече изригвания. Най-мощните пластове от такива отлагания се отнасят към края на палеозойската ера. А нали именно тогава са се придвижвали ледниците в Африка и Южна Америка. Може би за това са спомагали вулканичните изригвания, които са изпълвали атмосферата с прах?

За проникването на слънчевите лъчи пречи не само вулканичният прах, но и обикновените облаци, та и дори димът от горските пожари. През лятото на 1915 година такива пожари са обхванали в Сибир площ, равна на Испания, Италия, Англия и Франция, взети заедно. А димът от пожарите свободно би могъл да покрие цяла Европа. Той бил така плътен и гъст, че на места влаковете пътували със запалени фарове. През август слънчевата радиация в Сибир намаляла с две трети. Пшеницата узряла с 10 — 15 дни по-късно от обикновено.

Но не бива с точност да се предсказва какви промени в климата ще предизвика замърсяването на атмосферата с пепел или дим. Част от слънчевите лъчи действително се задържат. Но затова пък се намалява и обратната загуба на топлина. „Плюсовете“ и „минусите“ до известна степен се уравновесяват. Така че да се съди за влиянието на такива причини върху климата на миналите времена не е леко и между учените възникват спорове. Едни смятат, че изригванията на вулканите са понижили температурата. Други възразяват:

— Напротив, при изригванията е започнало затопляне.

Да се провери кой е прав, разбира се, не е лесно. Уви, ние нямаме истинска „машина на времето“, за да погледнем например в мезозойската ера… Макар че веднъж…

Човекът, комуто се удало да погледне в миналото, бил съветският учен П. П. Лазарев. Той се заинтересувал за влиянието на морските течения върху климата.

Ние вече знаем, че намаляването на сушата в северните ширини смекчава климата. Ненапразно учените наричат Световния океан „Централно водно отопление“ на нашата планета. Морските течения разнасят топлината на хиляди километри от екватора. Баренцовото море се затопля от Голфщрома. Той донася почти половината от топлината, която това северно море получава за една година.

Понякога, като че ли за да помогне на изследователите, природата сама прави любопитни „опити“. Какво ще стане, ако топлото течение в морето изведнъж измени своя път? Може само да се гадае, защото никой досега не е опитвал да направи подобен експеримент например с Голфщрома.

А природата се опитва. На западния бряг на Южна Америка водят вечна борба две течения. От север идва топлото Ел Нине, а от юг, срещу него — студеното Перуанско течение.

На четиристотин километра успоредно на брега се простира пустинната камениста равнина Атакама. Само уродливи кактуси стърчат в нея като призраци. Наричат я „Земен ад“. Това е най-сухата област на земното кълбо.

А наблизо се плиска безбрежният океан. Но той не дава нито капка влага. Студеното течение отнема от брега топлата вода. Охлаждайки най-ниския слой на въздуха, то пречи за образуването на валежи. Ветровете отнасят животворната влага от изгорените тъжни брегове. Дъждове почти не валят, в миньорските селища се налага да носят водата за пиене отдалеко с камиони или дори през морето с танкери.

Но един път Ел Нине събрало сили и изведнъж победило. През декември 1924 година то неочаквано прогонило от брега към океана своя съперник — студеното Перуанско течение. И станало чудо: пустинята разцъфтяла.

Откъм океана задухали влажни ветрове, завалели дъждове. Те напълнили коритата на пресъхналите реки. На някои места дори станали сериозни наводнения. За няколко дни пустинната степ се превърнала в жив зелен килим.

Но скоро всичко се свършило. През май 1925 година Ел Нине отново отстъпило. Зеленината загинала под жарките лъчи на слънцето. Тревите изсъхнали до корен. И Атакама отново станала мъртва пустиня, зловещ „земен ад“.

Природата като че ли нарочно направила този „опит“, за да покаже на хората как може да се измени климатът. И учените се замислили над това.

По-рано моретата в северното полукълбо са заемали много по-големи пространства, отколкото сега. А какви са били теченията в тези древни морета? В какво направление са пренасяли те топлината и влагата?

Академик Лазарев решил да разбере това. Блестящ експериментатор, той замислил необикновен опит. Лазарев създал в лабораторията си модел на Световния океан.

Целият океан се побрал върху масата. Това било просто голяма кръгла вана. Тя представлявала северното полукълбо на Земята. Краят на ваната служел за екватор, а в центъра й се намирал Северният полюс.

На известно разстояние над бордюра на ваната ученият поставил извита като обръч металическа тръбичка с дупчици. В нея със сила се вкарвал въздух. Излизайки от отверстията, той създавал слаб вятър. Така било създадено остроумно подобие на кръга на пасатите, който съществува в действителност на екватора.

„Сътворението на света“ продължило. Направили малки гипсови „материци“ и ги поставили във ваната точно там, където те са се намирали, по мнението на геолозите, през палеозойската ера, когато на полярните острови са се образували каменни въглища. Напълнили ваната с вода и пуснали в нея блестящи алуминиеви стърготини. За да се виждат по-добре, наложило се да боядисат водата черна.

Чудният черен океан бил готов. Насочили към него обективите на фотоапаратите и опитът започнал. „Пасатите“ подгонили стърготините по повърхността на „океана“. Теченията изведнъж станали видими, те чертаели пътя си върху тъмната вода. И пред очите на изследователите изведнъж възникнала живата картина на теченията, които са съществували преди двеста милиона години.

Мощните струи топла вода от „екватора“ като свободен и широк поток минали право през „полюса“ по огромния пролив между древните „материци“ Ангария и Неарктида. Станало ясно защо тогава, в района на полюса е било по-топло, отколкото днес.

Но академик Лазарев изменил облика на полукълбото върху лабораторната маса. Сега то изглеждало така, както геолозите си представят строежа на земната повърхност в третичния период. Очертанията на „материците“ се изменили. Арктическият басейн се оказал изолиран, заграден — даже тесният Берингов пролив тогава не съществувал. Провлак съединил Азия и Америка в един материк. Преграда от големи острови се издигнала над водата в северната част на Атлантика.

Включили „вятърът“. Но сега топлите течения не могли да проникнат на север. Моделът доказвал това неопровержимо. Именно при такова разпределение на сушата и моретата е станало преди около един милион години рязкото застудяване на климата в северното полукълбо. И тогава Великият северен океан започнал да се превръща в Ледовит.

Но моделът все пак е само модел. Може ли да му се вярва? Ученият решил да устрои „очна ставка“ между своя модел и истинския огромен Световен океан, който залива почти три четвърти от повърхността на Земята. И направил това много просто. Във ваната поставили гипсови копия на съвременните ни познати материци: Америка, Европа, Азия. Отново задухал „вятърът“, излитайки от тръбичката. Фотографирали следите на стърготините върху черната вода и ги сравнили с картите на съвременните течения. Получило се пълно съвпадение дори в най-малките подробности.

За знаменития опит на академик Лазарев сега се споменава във всички трудове по палеоклиматология. И все повече учени се съгласяват с това, че промените на климата през различните геологически епохи могат да се обяснят именно със земни причини. Раждали са се материци, издигали са се планини, изменяли са пътя си ветровете и морските течения и в различните кътчета на Земята е ставало ту по-топло, ту по-студено.

Палеоклиматолозите казват на геолозите:

— Дайте ни точни карти на света за миналите епохи, изчислете височината на планините в онези времена и ние ще ви кажем точно какъв е бил климатът тогава.

Споровете продължават само за едно: а могат ли земните причини да предизвикат такива грандиозни катастрофи, като заледяването на цели континенти?