Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (19)

Африка говори

Богаевски засегнал много „тъмни“ въпроси, привлякъл вниманието върху тях. Преди всичко изисквала разрешение старата проблема за произхода на гуанчите. На нея е посветил напоследък интересни изследвания младият италиански етнограф Атилио Гаудио.

Да се разгадае загадката съвсем не се оказало леко, тъй като от старите гуанчи вече отдавна не е останало нищо на света. Основната част от малкия народ е измряла под властта на „цивилизованите колонизатори“. А останалите живи се омесили с пришълците. Даже езикът на гуанчите към XVIII в. бил вече забравен. Така че да се изучи културата и бита, на гуанчите е възможно само от археологическите разкопки и от оскъдните записки в старинните хроники.

Освен това, както сега е установено, и това древно население на Канарските острови очевидно не бива да се смята за един отделен народ. В жилите на тайнствените гуанчи се смесвала кръвта на много племена и даже на няколко човешки раси.

Изследвани били черепи от гробниците на древните обитатели на Канарските острови. Те принадлежели на хора от различни раси: кроманьонската и негроидната. „Това означава — прави извод Гаудио, — че всички тези типове още в епохата на неолита са се смесили в едно етническо цяло и че не трябва да се приписва само на един, който и да било народ изключителната заслуга за заселването на Щастливите острови.“

Първите обитатели са се появили тук, когато Канарските острови са били очевидно още част от Африка — преди около десет хиляди години. Това били първобитни хора — кроманьонци. Следи от техни селища са намерени тук от археолозите. Най-древните пещерни жители се оказали действително свидетели на геологическите катастрофи.

Втората вълна преселници от Африка пристигнала през неолита, когато островите вече окончателно се били отделили от материка. Това доказват йероглифите на мрачните скали, които са отчасти разшифровани. Те се оказали от смесен произход: едни били либийски, други египетски, а някои даже критски!

Гаудио отбелязва по този повод:

— Всичко това решително противоречи на фантастичното предположение, че гуанчите са потомци на обитателите на Атлантида. Освен това — та нали Атлантида е само легенда!…

Той не вярва в преданието на Платон. Но ако новите открития действително окончателно опровергават теориите на Фробениус и другите „атлантоведи“, които търсят във всичко „западно“ влияние, то хипотезата на Богаевски, напротив, се потвърждава: в древността Канарските острови са били тясно свързани с „Черния материк“. Те са били заселвани от пришълци от Африка.

В обърканата история на гуанчите два странни факта водели изследователите в задънена улица. По откъслечните сведения на испанските и португалски хроники се създавало впечатление, че жителите на островите, заобиколени с океана, били съвършено незапознати с мореплаването, даже и с примитивното. Те уж не умеели да строят нито лодки, нито салове, сякаш изпитвали панически страх от морето. Гуанчите не умеели да обработват и металите. Това било вече съвсем непонятно, ако ги смятат за потомци на атлантите, притежаващи такава висока култура.

— Може би спомените за преживените страшни геологически катастрофи отпъждали гуанчите от морето? — предполагал Богаевски. — Ако океанските вълни, както установили геолозите, шест пъти през времето на четвъртичния период са връхлитали върху Канарските острови, това предположение изглежда съвсем основателно. Не е за учудване, че оцелелите след това хора се боели от морето и даже не се решавали да плават от един остров към друг.

Възможно е именно това да обяснява защо гуанчите съвсем не познавали употребата на металите. Предишните навици очевидно са били забравени. А за възникването им не се намерили подходящи условия: в скалистите недра на Канарските острови няма никакви метални руди. Потомците на атлантите отново се озовали в каменния век. Но затова пък, както свидетелствуват старите мореплаватели, гуанчите великолепно умеели да правят огледала от местното вулканично стъкло — обсидиан.

— Огледалата получавали такава добра обработка, като че тези хора са използували най-съвършени инструменти и познавали най-точните правила на оптиката — се възхищавал известният френски пътешественик Ла Кондамин, който минал оттам в началото на XVIII век.

Атилио Гаудио създал оригинална хипотеза за това, защо гуанчите не познавали мореплаването:

— Този народ на континента е водил заседнал начин на живот и се занимавал със земеделие. Може да се предположи, че той е бил насилствено откъснат от своята родина, поставен на чуждоземни кораби и всъщност „заточен“ на отдалечените острови.

Историята на древния свят познава такива случаи. Така нерядко и Картаген е основавал своите колонии. Картагенците хващали в плен жители на Сахара, които никога не са виждали море, и ги отвеждали през девет земи в десетата, заставяйки ги да обитават нови места.

От древногръцкия историк Тимей се е запазило красноречиво описание на подобни „методи“: „Картагенците открили в морето зад Херкулесовите стълбове пуст горист остров; на този остров имало плавателни реки и той бил щедро надарен с благата на природата. Трябвало да се плава много дни, за да се стигне до него. Привлечени от плодородието на острова, картагенците го завладели и основали колония, заселвайки хора, които не умеели да плават по морето, за да не могат да известят ни на един мореплавател за своето съществувание. Освен това картагенските вождове не позволявали на чужди кораби да се приближават до острова.“

Съдейки по описанието, очевидно става дума за остров Мадейра. Но нима не е могло същото да стане и с Канарските острови?

Местоположението на колониите и пътят към тях се държали в пълна тайна. На Канарските острови в древността от „драконовата кръв“, както наричали тогава сока от особен вид дърво, добивали пурпурна боя. Тя се смятала за голяма ценност и била предмет на широка търговия. Но все пак остава странно, защо в продължение на векове нито един жител от Канарските острови, както твърдели някои испански летописци, даже и не помислил да преплава тясното водно пространство, разделящо островите. За такова плаване не е нужен кораб, достатъчна е проста ладия, издълбана от стъблото на някое дърво.

„Очевидно за решението на този въпрос е необходимо да се изучат свързаните с морето религиозни вярвания и суеверия, които са задържали древните жители на островите“ — отговаря Гаудио.

Сега неочаквано се изяснява, че в това не се крие никаква проблема. Просто изследователите били въведени в заблуждение от монасите летописци. Неотдавна в една от библиотеките в Испания са открили случайно старинен ръкопис от някой си Ториани. Той съдържа подробно описание на бита на гуанчите. И се оказва, че техният начин на живот съвсем не е бил толкова примитивен, както е описан в някои хроники, съставени от монасите въз основа на чужди наблюдения.

До пристигането на завоевателите гуанчите владеели техниката на мореплаването, макар и да не строели големи кораби за далечни пътешествия. Те достигнали немалки успехи в строителството, изграждали гигантски мегалитически^[1] постройки, а от тяхната висока техника на обработка на вулканичното стъкло се възхищавали много мореплаватели.

Така че последните „тъмни места“ като че ли се проясняват. Намирането на ръкописа на Ториани, който сега се изучава внимателно от историците, внушава надеждата, че ние ще можем да узнаем още много неща за този народ, изтрит от лицето на земята под натиска на колонизаторите.

Колонизаторите досега се стремят с всички сили да удържат своята власт над „Черния материк“. И около всяко ново археологическо откритие се разгарят ожесточени спорове, които никак не приличат на мирните научни дискусии.

На пръв поглед какво би могло да интересува колонизаторите, кога за пръв път се е появил човекът в Африка? Дали се е извършил тук дългия процес за превръщане на маймуната в мислещо същество или хората са дошли тук от други материци? Всъщност подобни въпроси би трябвало да интересуват само учените. Но това не е така.

В много учебници и трудове по историята на Африка усилено се доказва, че за коренни жители на материка може да се признаят само пигмеите. Всички останали народи на Африка са дошли от другите континенти: от Азия, от Европа, даже от Австралия. От тази „теория“ се прави извод: африканците не са господари на своята земя, а „чуждестранни завоеватели“. Те нямат, тъй да се каже, никакво основание да считат, че имат върху Африка повече права, отколкото белите колонизатори.

За защита на тези „теории“ се използуват най-различни уловки. Намерят ли древни паметници, които говорят за високата култура на местното население — обявяват ги за чуждестранни, заимствувани — както прави това Фробениус. Открият у някой народ, живеещ в Западна Африка, легенда, че някога предшествениците на местните жители са живеели някъде на изток, край „Голямата вода“ — веднага правят изводи:

— Значи предшествениците на африканците са живеели зад океана. В Африка те са народ придошъл, чужд.

Работата се свежда до там, че даже древните египтяни, чиято велика култура вече никак не може да се премълчи и омаловажи, се обявяват… за арийци, завоеватели от чужди страни!

Но фактите, изнесени от археолозите при разкопките в различните краища на Африка, разобличават подобни догадки.

От описанията на арабските пътешественици отдавна вече са станали известни могъщите държави Бенина, Гана, съществуващи в Африка през Средните векове. Но оказва се, че и много по-рано тук е цъфтяла висока и самобитна култура. Нови ценни находки на теракотови скулптури са направени неотдавна в същите места, където работел Фробениус. По мнението на английския археолог Фег, те са направени доста време преди нашата ера. Бронзови фигурки се срещат при разкопки на островите в коритото на Нигер, каменни — в горите на Камерун.

Вероятно „Черният материк“ както и Азия е бил древна родина на човечеството. Във всеки случай неговите гори и пустини са населени вече от стотици хилядолетия. За това говорят многобройните селища на хората от каменния век. Интересно е, че при разкопките на едно от тях в Кения най-стари каменни оръдия са били намерени даже заедно с кости от динотерий, вкаменяло животно, което по предположение на учените е изчезнало в Европа милиони години преди появата на човека!

Навсякъде в Африка археолозите намират рисунки по скалите. Старателно нарисувани с охра или просто надраскани с камък, те се срещат и в Сахара, и в Етиопия, и в Родезия. Като каменни летописи тези рисунки са донесли до нас през вековете много забележителни подробности от културата и бита на древните народи. Намерени са вече повече от две хиляди такива рисунки. Особено богата и интересна „колекция“ е открита неотдавна отново в Ахагар, сред Сахара.

През 1933 година лейтенантът от френските колониални войски Бренан се изгубил по време на патрулна обиколка и се залутал в пущинака Тасили-ен-Ажера. Така наричат едно кътче от Централния сахарски масив, известен с чудноватите форми на скалите си. Вятърът и пясъчните бури са ги превърнали в подобие на приказни замъци. Скалите стърчат над пясъка също като кули. Понякога те приличат ту на слон или камила, ту на приклекнала пред скок котка и на орел, разперил криле.

В скалите има много дупки, пещери. В една от тях Бренан решил да пренощува. И изведнъж при светлината на факела той видял на стената на пещерата голяма рисунка. Това било много сполучливо изображение на жираф, направено като че ли съвсем неотдавна, дори със замаха на „ултрасъвременните“ художници. Бренан започнал да остъргва с ножа си вековната прах от камъка и видял още няколко рисунки: бягали някакви воини, летели бойни колесници…

Откритието на лейтенанта заинтересувало френските археолози. Неколцина учени, които не се уплашили от трудния път през пустинята, заминали за Тасили-ен-Ажера. Съпровождал ги младият етнограф Анри Лот. За месец и половина те открили стотици рисунки и ги признали за изключително интересни.

Но с това се и свършило. Никой не пожелал да даде пари за голяма експедиция. А без добра екипировка е немислимо да се работи сред пустинята. Наблизо нямало никакви населени пунктове. Най-близкият източник на прясна вода се намирал на петдесет километра от мястото на находките.

Въпреки това откритието така завладяло лейтенант Бренан, че той решил да продължи разкопките на свой риск. Казват, че той се увлякъл от романа на Беноа и сериозно мислел, че е попаднал на следите на Атлантида. Анри Лот, днес вече известен учен, опровергава тези слухове. Но очевидно тогава той също е споделял романтичните мечти на Бренан, когото съпровождал. А и сега изглежда не ги е забравил напълно. Не случайно е нарекъл една от намерените фрески „Антинея“.

В течение на година и половина те двамата обходили целия масив Тасили-ен-Ажера. Горяло ги слънцето, засипвал ги с горещ пясък самум, изнемогвали от жажда и неведнъж били на косъм от смъртта. Но разкрили около десет хиляди уникални рисунки, нанасяни по скалите от неизвестни художници в продължение на много векове.

Бренан и Лот се канели да фотографират и скицират всички скални изображения. Това било единственият начин да запознаят науката с тях. Скалите не могат да се пренесат от Сахара в Париж.

Попречила им войната, по време на която Бренан загинал, а приятелят му бил тежко ранен.

И все пак Анри Лот не се отказал от мечтата си. Той се сдобил с пари и през 1956 година организирал експедиция в Сахара. Работата протичала при много трудни условия. Водата не достигала, хранели се само с консерви. През зимата температурата спадала до минус седем градуса и скалите се покривали със скреж. Лятно време се извивали пясъчни бури, които за един миг унищожавали няколкодневната работа. За половин година първата група художници и фотографи съвсем изгубили сили. Наложило се да дойдат други на тяхно място.

Но затова пък сега в Париж, в Музея на човека, могат да се видят копия на спасените от забрава древни рисунки.

Защо в това глухо кътче на Сахара е възникнала тази изумителна „картинна галерия“? Анри Лот дава такъв отговор:

„Предвид особеното положение на Тасилийския масив — отдалечен от пътя на нашествията — тук постоянно са пристигали различни народи, занимаващи се с лов на диви бикове, скотовъдство, коневъдство, а по-късно и камиловъдство… Не е чудно, че тази бедна страна, която днес не е в състояние да изхрани даже няколко семейства чергари, но притежава такова богатство като многобройни пещери, запазени от външни влияния, е станала истински музей, хранилище на архивите на стотици поколения хора, дошли тук да търсят убежище.“

Изучаването на рисунките съвсем не е завършено, но от него вече могат да се направят някои важни изводи. Рисунките потвърждават, че климатът на Сахара силно се е изменял. По тях са изобразени слонове, носорози, хипопотами, които отдавна са изчезнали по тези места. При това рисунките са толкова правдиви и реалистични, че специалистите успели да определят по тях даже различните видове животни, например дивия бик бубалус антиквус, известен дотогава само по находките на кости.

Рисунките напомнят фрески и сега често ги наричат така. Първобитните художници отначало надрасквали на скалата контура на рисунката, а след това я покривали с минерална боя, обикновена охра. Порестият пясъчник поливал боята и така тя оставала за вечни времена.

Най-древните рисунки имат съвсем почтена възраст: те са на около осем хилядолетия! Те са връстници на Платоновата Атлантида. На по-късните рисунки се появяват вече изображения на домашни животни — крави и овце.

И почти на всички фрески има изображения на човека. Ту овчар, пасещ стадото си, ту ловец, преследващ дивеч или одиращ кожата на убита газела. Човешките фигурки танцуват, молят се, сражават се една с друга. Някои са толкова изразителни, че с пълно право могат да бъдат наречени портрети. Те били внимателно проучени от етнографите, които дошли до важния извод: хората, запечатани на тях, принадлежат към етническия тип, разпространен в Африка. Това е ново, сериозно потвърждение за самобитността на културата на старите африкански народи, което съкрушава „теориите“ на колонизаторите.

Скалните рисунки неопровержимо показват, че днешните пустинни места са били в древността едни от важните центрове на човешката култура.

Нека това не доказва, че тук е била Атлантида, както предполагал Богаевски. Името не променя същността на нещата. Важно е, че древните центрове на африканската цивилизация не са били изолирани. Те са били в тесни търговски и културни връзки с други страни. На една от фреските Анри Лот намерил изображение на египетска лодка, точно като тези, които рисували по пирамидите.

„Ние можем с пълна сигурност да кажем — признава американският историк Ф. Боас, — че по времето, когато нашите собствени прадеди все още са употребявали каменните оръдия на труда или в най-добрия случай, когато едва са преминавали към бронза, негрите вече са имали развито изкуство за топене на желязото; изглежда вероятно тяхната раса да е внесла в делото за ранното развитие на желязната индустрия по-голям дял, отколкото която и да е друга.“

„Черният материк“ отхвърля колониалните вериги и се пробужда за нов живот. Една след друга на картата се появяват млади държави — Судан, Гана, Гвинея. Историята на Африка започва да се изучава не от презморските гости, а от самите африканци.

И навярно скоро ние ще узнаем немалко нови неща за този древен материк, който с гордост говори чрез устата на африканския поет Валтер Еверет Хоукинс:

Аз съм Африка,

Аз построих Тимбукту и Карнак,

Аз построих храмовете на Изида и Озирис,

Аз дадох Азбуката и Астрономията…