Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (17)

Откриването на Егейда

Какво е разчитал да намери Еванс в недрата на критските хълмове? Още един древногръцки град? Финикийско селище? Египетска колония? Атлантида? Всичко било възможно и археологът се готвел за всякакви изненади.

Още на втория ден станало ясно, че разкопават някакъв дворец. Открили се стени с фрески по тях. Те били добре запазени и изумително красиви. Ето делфини, гонещи летящи риби… Мъж в градина събира някакви цветя, прилични на шафран…

Еванс записал в дневника си: „Изключително явление — нищо гръцко, нищо римско… Няма дори геометрически форми.“

Пред потресените археолози се откривал съвсем нов, необикновен свят, за който науката не знаела нищо. Изпод земята, отхвърлена с лопатите, изниквали каменни стени, появявали се дълги коридори и обширни зали — и накрая ето го, Лабиринта, приказния дворец на цар Минос! А мислели, че това е детска приказка, поетичен мит.

Кноският дворец се оказал огромен, той заемал площ 150 на 100 метра. По развалините можело да се предполага, че той е имал не по-малко от два етажа и със своите безкрайни коридори действително приличал на лабиринт. Толкова много зали имало в двореца, че археолозите започнали да им дават условни имена, за да не ги объркват. Така например стаята, в която имало висок стол от алабастър, нарекли „Тронна зала“. На стените и от двете страни на вратата са се запазили фрески, изобразяващи приказния грифон без крила с високо вдигната глава. Покрай стените имало каменни пейки, а в средата на залата било построено нещо средно между фонтан и басейн за къпане.

Друга стая Еванс нарекъл „Залата на двойния топор“. За знак му послужила рисунката на секира с две острия, която често се повтаряла по стените. В съседство с тази зала били разположени вътрешните царски покои. Стените на всички приемни били измазани и покрити с фрески, изобразяващи процесия на пищно облечени жени, различни животни и цветя. Често се повтарял мотивът, известен още от Микена: ловене и укротяване на бик.

В Кноския дворец имало и светилища, училища, работилници за скулптори, художници и грънчари, просторни складове, където в огромни колкото човешки ръст питоси^[1], наредени покрай стените, се запазвали запасите от зърно, вино, масло. В двореца бил прокаран водопровод, имало тоалетни, бани. Канализационната система се оказала толкова съвършена, че от нея се заинтересували английските лекари.

И всичко това е било създадено преди четири хиляди години! На запад от двореца Еванс разкопал кръгъл двор, постлан с каменни плочки. Той бил ограден от широки пейки, поставени стъпаловидно. Ако това действително е било театър, както предполага Еванс, то той може да се счита за най-древния в света.

Само описанието на Кноския дворец заело четири обемисти тома. Но всяка година донасяла все нови и нови открития. Около двореца разкопали голям град. После намерили селища и в други части на острова. На юг от Крит италиански археолози открили втори дворец, който по размери и устройство приличал много на Кноския.

Селища на същата богата и древна култура, която Еванс нарекъл крито-микенска, а днес обикновено наричат егейска, започнали да се откриват и на много съседни острови.

Завесата на времето се вдигала все повече. Растяло възторженото изумление на учените.

Оказва се, че още дълго време преди гръцката по тези места е съществувала не по-малко висока цивилизация. А за нея не са подозирали нищо. Четиридесет века преди нас егейските майстори са издигнали грамадни дворци, умеели са да правят великолепни предмети от мед, злато и олово. Оръжието си изковавали от бронз, тъй като още не познавали желязото.

По своите обичаи и култура егейците много се отличавали от древните гърци. На Крит жените се ползували с много по-голяма свобода и самостоятелност, отколкото у атиняните, дори през „Златния век“ на Перикъл. Гръцката жена била затворница в дома на мъжа си. Нейното положение било точно определено в една от речите на Демостен: „Ние имаме хетери за развлечение, любовници, за да се грижат за нас, и жени, които да ни раждат законни деца“.

Съдейки по фреските, в Крит жените вземали голямо участие в обществения живот и дори се занимавали с различни занаяти. Женските тоалети на древните критянки били смешно сходни с тези, които бяха модерни в началото на нашия век: деколтирани рокли, стегнати талии, широки ръкави, корсети, шапки. На една от фреските е нарисувана в профил млада жена. Устните й са ярко начервени. Косите й са завързани на тила с голяма панделка. Немирни къдрици се спускат над челото й. Рисунката, а и самата жена са толкова съвременни, че нарекли фреската „парижанка“.

Фреските са пълни с живот. Юноша носи амфора, поддържайки я внимателно с лявата си ръка за дъното. Вижда се, че амфората е пълна и му тежи. На друга рисунка е изобразено някакво шествие от мъже, които вървят по двама — избръснати, голи до кръста, с тюрбани на главите. Всеки държи в ръката си нещо като вила с три зъбеца. В центъра на шествието се вижда музикант. Устата му е отворена, той пее. И тук има жанрова сцена: един от участниците в процесията се е спънал и е паднал. Съседите му го гледат ядосано, като че ли искат да му кажат: не разваляй тържествения момент.

Древните критяни особено обичали да изобразяват природата — зверове, птици и риби, растения. И странно е, че тези мотиви са почти непознати на древногръцкото изкуство. Те не са се предали по наследство както би трябвало да се очаква.

Егейските художници използували обикновено петте основни тона: черно, бяло, червено, жълто и синьо. Особено много обичали те съчетанието на червения цвят с белия или жълтия със синия. Те умело предавали пространството и движението, достигайки изумителната изразителност, на прочутите майстори от Възраждането.

Сюжетите на рисунките са много разнообразни: пъстър фазан е кацнал на клонче, а от храстите го дебне дива котка; млад бик, навел голямата си глава, се провира между храстите, раздвижвайки клонките с рогата си; по полето, осеяно с ярки цветя, скача изплашен заек. Може дори да се определи точно какви растения са изобразени — толкова правдиво са предадени и най-малките им особености.

На много вази са нарисувани риби, делфини, октоподи. Ето голям октопод изплува от тъмната дълбочина, като раздвижва с пипалата си водораслите и клонките на коралите. Вазата е изработена толкова тънко, че може да се сравнява с китайския фарфор. За майсторството на егейските художници разказва следната случка: веднъж при разкопките Еванс намерил играчка рак, направен от глина и едва не го захвърлил, като го сметнал за истински, само че вкаменял…

До момента на появата на гръцките племена по бреговете на Елада критяните вече имали своя писменост, своя литература. Археолозите успели да намерят голям брой глинени таблички, покрити с особени знаци.

Докато Шлиман превъзнасял Омир, то Артур Еванс сега го отричал. Той казвал високомерно:

— Омир всъщност е бил преводач. Илюстрованото издание на неговия оригинал отдавна е излязло на бял свят в Крит и Микена. Казано по-накратко, той обработвал по-древния минойски епос и бил нещо като литературен плагиатор.

Филолозите елинисти силно се засягали от тези язвителни нападки, но да се спори било трудно. Единственият довод, който те могли да противопоставят, се заключавал в това, че никой още не е успял да прочете тези таблички и никой не знае за какво ще разкажат те. Някои записки са написани с йероглифи, а други с линейни знаци, подобни на буквите. С разгадаването на тайните на критския език се заели най-големите учени в света, без да подозират колко години ще продължи тази работа и каква изненада ги чака занапред.

Но за момента археолозите имали главната дума. По парчетата от вази, по статуйките и разхвърляните домашни съдове те постепенно възстановявали картината на древната цивилизация.

Крито-микенската държава е господствувала по бреговете на Средиземно море около две и половина хиляди години. Тя била толкова могъща, че столицата й дори не била укрепена: нямало от кого да се опасяват. Критяните били отлични мореплаватели и правели далечни пътешествия. Те докарвали маймуни от Западна Африка. Дворецът им бил охраняван от африкански войници. По фреските има изображения на летящи риби, които не се срещат в Средиземно море, а се въдят само в Атлантика. Значи егейците са плавали и натам. По неизвестни пътища на Крит е попаднал даже янтар от бреговете на Балтийско море.

Крито-микенската култура е оказала голямо влияние върху другите древни цивилизации. Археолозите отбелязват отзвуци от тях даже в Украйна и Туркмения. Много неща са заимствували от нея и гръцките племена, които са се появили на Балканите през второто хилядолетие преди н.е. Те попаднали под властта на критяните и им плащали данъци. По-късно гърците въстанали и запалили Кноския дворец. Това е станало около 1400 години пр.н.е. и по времето на Омир е било вече забравено, като се е превръщало в мит за спасителя Тезей.

Но все пак в основата си митът се оказал истина!

И Платон отново се оказал прав. Гърците не са запазили никакви спомени освен митовете за държавата на егейците. А у Платон египетският жрец очевидно тъкмо за тях говори на Солон, като нарича предтечите на елините „народ прославен и могъщ“. Откритието на Еванс потвърдило тази част от разказа на жреца. Защо тогава да не се вярва и на онова, което той казва за Атлантида, която е воювала с егейците?

А може би това, което е разкопал Еванс на Крит, е самата Атлантида? Това предположение е било изказано най-напред в статията „Потъналият материк“, напечатана във вестник „Таймс“ през 1909 година. Тя била без подпис. Името на автора й станало известно едва след четири години, когато той изпратил в най-голямото английско списание по класическа археология новата си голяма статия „Критий и минойският Крит“. И двете статии били написани от професор Фрост.

Би било много странно, доказвал той, ако „такова голямо и страшно събитие като разрушаването на Кноския дворец и гибелта на всесилните минойци“ не е оставило следи в паметта на човечеството. Именно то е описано в диалозите на Платон като гибелта на Атлантида. Фрост намирал дори илюстрации към диалозите: по минойските чаши, намерени при разкопки в град Бафио, са изобразени, според него, сцени, които съвпадат точно с разказа на Платон.

Оказало се, че Фрост не е сам. Неговата теория била развита и от друг английски учен, Бейки, в книгите му „Морските крале на Крит“ и „Животът на древния Изток“. Той твърдял, че в диалозите на Платон е дадено точно описание на Кноското пристанище, на баните в двореца. На критските фрески ние дори виждаме картината на тържественото заколване на жертвения бик от царете на Атлантида.

— Но тогава какво остава от указанието на Платон, че загиналата страна се е намирала в посока на „Херкулесовите стълбове“? — възразявали други археолози.

Но Бейки не се смущава от това.

— Според древноегипетската представа за вселената — отговарял той, — небето се е крепяло на четири стълба, които в действителност са били планини. Навярно в оригинала на разказа, който Солон е чул от египетските жреци в Саиса, потъналият остров се е намирал в посоката на „стълбовете“ метафорически…

Доказателствата са много съмнителни. И, разбира се, не бива да се взимат сериозно.

Находките на Еванс вдъхновили търсачите на потъналата страна. Те напомнили колко слабо още познаваме далечното минало. Напълно възможно е да се направят нови археологически открития в отдавна обитавани и на пръв поглед добре изследвани места. Учените отново започнали оживено да обсъждат хипотезите на Норов и Карножицки. Нараснал интересът към геологическата история на Средиземноморието.

Тази частица от земята е преживяла бурни катастрофи. Преди милиони години Средиземно море ту ставало част от океана Тетис, обхващащ половината от планетата, ту се е превръщало в езеро. Последните промени са станали вече не така отдавна: образувалият се вследствие на голямо разкъсване Гибралтарски пролив съединил Средиземно море с Атлантика, а вторият пробив в Дарданелите го свързал с Черно море.

Хората очевидно са били свидетели на тези катастрофи. За тях говорят легендите за потопа, които са се запазили у всички народи по бреговете на Средиземно море. През древността гърците дори имали специален празник Хидрофорий, на който тържествено носели кани с вода и я изливали в една пропаст срещу храма на Зевс. На същото място хвърляли и сладкиши, приготвени с брашно и мед. Според преданието, в тази пропаст е изтекла водата след потопа.

За това, че е имало няколко потопа, Платон говори не само във връзка с Атлантида. За тях той напомня и в друго свое съчинение — „Закони“.

Неговите думи се потвърждават от Диодор Сицилийски, който разказва за ежегодната задушница; която правели на остров Самотраки. Местните жители са запазили легендата, че водата от потопа е заливала целия остров. Оставали непотопени само планинските върхове и хората, които успели да се спасят на тях, отбелязали височината на водата с жертвени олтари.

Изследванията на геолозите потвърдили древните легенди. На остров Сифнос намерили морски раковини по планинските склонове на височина до седемстотин метра. Очевидно по-рано на мястото на Егейско море действително е имало континент, който е съединявал Гърция с Мала Азия. После морето го е заляло, станали са страшни земетресения, пропадания на сушата и Атлантида загинала, оставяйки няколко острова, разхвърляни сред морето.

За древните големи земни масиви палеонтолозите също получили сведения. При разкопките в Сицилия и на други острови те намират голямо количество кости от хипопотами. Сега хипопотами там не се въдят. Те обичат горещия и влажен климат, живеят по блатистите брегове на реките и езерата. Такива реки сега няма в Сицилия. Но очевидно по-рано е имало. Тогава сушата е заемала голяма част от морето. Успоредно на днешните северни брегове на Африка е течала река, по-многоводна от Нил. В нея именно са се къпали хипопотамите, чиито кости учените днес намират.

Новите факти карали учените сериозно да се замислят над теориите на Норов и Карножицки. Покойният председател на Всесъюзното географско дружество академик Л. С. Берг, разсъждавайки по този въпрос, писа: „Аз бих разположил Атлантида не в областта между Мала Азия и Египет, а в Егейско море — южно от Крит. Както е известно, днес признават, че хлътванията, които са дали начало на Егейското море, са станали, казано по геоложки, съвсем неотдавна, през четвъртичната епоха — може би вече при човешкото общество.“

Ако можеха да прочетат табличките, изкопани от Еванс на Крит! Може би те пазят отговорите на въпросите, които вълнуват хората ето вече две и половина хиляди години? Та това са най-старите от всички гръцки паметници. Но се оказало, че не е така лесно да бъдат прочетени. Десетки години се мъчели над тях стотици хора от различни страни — и напразно. Надписите по табличките се оказали различни. Най-стари били пиктографическите знаци: предметите и понятията се изобразявали с рисунки, прилични на детски драскулки. С такива фигурки древните егейци пишели ту отляво надясно, ту отдясно наляво, стараейки се като че ли нарочно да объркат учените.

Други надписи са направени с йероглифи. Опитали се да ги сравняват с египетските, но се получавала някаква безсмислица. Та нали егейците и египтяните са говорели на различни езици.

Древните егейци се досетили да използуват и буквите — линейното писмо, както го наричат лингвистите. Обаче съвсем не можело да се разбере какво означават тези букви.

Да разшифроват загадъчните надписи се опитвали и такива големи лингвисти, като чешкият професор Бедржих Грозний, който се прочу с разгадаването на хетската клинопис. Занимавали се с това военни специалисти шифровчици и математици, и просто любители на кръстословици. Появили се тълкования, едно от друго по-фантастични.

Но както често се случва, животът се оказал по-изобретателен от най-невероятните фантазии и приготвил за учените такава изненада, каквато те съвсем не очаквали.

След полувековни търсения накрая успели да разгадаят тайната на крито — микенските таблички. Това направил през 1953 година английският архитект Вентрис. Той намерил ключа, но все пак не успял веднага да прочете табличките. И то защото се оказали написани съвсем не на този език, който очаквали учените.

„За голяма изненада на учените — които вече половин век учат противоположното, — езикът на тези таблички се оказал гръцки, транскрибиран с негръцки силабически обозначения“ — пише швейцарският професор Андре Бонар и веднага предпазливо добавя:

„Но да се говори за значението на това откритие е още рано“.

И наистина учените сега са още много изненадани, за да правят някакви изводи. Първите надписи върху критските таблички, използувайки ключа на Вентрис, прочете съветският учен С. Я. Лурие. А съвсем неотдавна — през 1947 година — самият той смяташе предположенията на някои учени, че надписите са направени на гръцки език, за „съвсем фантастични“.

Истинското изучаване на табличките започва едва сега. Разбрани са само най-късните надписи, направени с така наречените знаци от „писмото В“. Те се оказали домашни записки: сметки, разписки, инвентарни описи. В тях за съжаление няма никакви исторически сведения.

Други, по-стари надписи („писмо А“), остават все още непрочетени, намереният ключ не подхожда за тях. Но едно вече е ясно: народите, говорещи гръцки език, са обитавали бреговете на Средиземно море в много по-далечни времена, отколкото са предполагали учените досега.

И така, търсенията продължават. И легендарната Атлантида привлича като магнит вниманието на учените. Засега тя не е намерена и в Средиземно море. Но е открит не по-малко чудният свят на крито-микенската култура. Учените се замислили над загадките, които са възникнали след тези нови открития.

А загадките не са малко. Ако гърците са предали на егейците своя език, то защо в замяна не са взели тяхната писменост? Защо не са наследили от егейците големите достижения на културата? Какви са били взаимоотношенията на тези народи? Дали са воювали, както пише Платон? И по същото време ли са станали геологическите катастрофи, които са унищожили големи острови или дори цял континент в Егейско море?

Археолозите забелязали сходство между крито-микенската керамика и култовите статуйки с онези, които се срещат в Съветския съюз по бреговете на Днепър, където преди хиляди години е цъфтяла така наречената триполска култура. Между тези два далечни един от друг културни центрове са съществували някакви връзки. Нишките се простират все по-далеч и по-далеч. През 1951 година съветският археолог Б. А. Куфтин проучвал древното селище Анау в Тюркмения. Хората са се настанили да живеят по тези места толкова отдавна, че от сметта на много селища се образувал хълм, висок повече от 30 метра! И в един от слоевете, принадлежащ приблизително към седмото хилядолетие преди нашата ера, учените открили парчета от съдове и статуйки, съвсем сходни и с триполските, и с крито — микенските. Там намерили и меден меч, който засега е най-старият в света.

Но още по-чудно се оказало сходството на намерените в Анау предмети с произведенията на грънчарите, скулпторите и ювелирите от града Мохенджо-Даро, който процъфтявал в същото това време по бреговете на Инд.

Хората в Мохенджо-Даро, както и егейците, са имали водопроводи, живеели са в големи няколкоетажни къщи. В развалините на зданията археолозите намерили парчета от превъзходни домакински съдове, статуйки от теракота, зарове и пионки за игра и много печати от камък, слонова кост и глина. На печатите са изрязани изображения на свещени животни и йероглифи, които приличат и на крито — микенските, и на египетските. Засега те още не са разшифровани.

Но знаците поразили учените. Неочаквано се оказало, че те приличат на онези, намерени при разкопките на знаменития Великденски остров, загубен сред Тихия океан!

Наистина не всички изследователи признават това сходство. На табличките от Великденския остров йероглифите са писани по метода „бустрофедон“. Названието на този метод идва от гръцките думи „бус“ — „вол“ и „стрефо“ — „обръщам“. Започвали са да пишат от десния долен ъгъл. Като достигал до края на реда, писачът обръщал табличката и започвал новия ред пак отдясно наляво, но вече „нагоре с краката“ („наопаки“). Този хитър начин наистина напомнял „рисунките“, които волът оставя по полето, прокарвайки една бразда след друга.

Много от надписите по печатите на Мохенджо-Даро са направени също по метода „бустрофедон“. А някои от тях са писани по съвсем друг начин и йероглифите им са други — твърде малко напомнят писмените знаци на древните обитатели на Великденския остров.

— Полемиката по този въпрос не бива да се счита за завършена — казва запознатият с историята на народите на Океания съветски професор С. Токарев, — поне дотогава, докато не е завършен анализът на цялата писмена система на Великденския остров и докато не е разшифрована йероглификата на Мохенджо-Даро. По този въпрос науката още не е казала последната си дума.

Ето къде ни заведе веригата от открития — чак на другия край на земята. И се оказва, че още преди хиляди години е имало някаква връзка между толкова отдалечените един от друг културни центрове. Та нали предметите и творбите на изкуството не са пътешествували сами? Тях, като при щафета, са си ги предавали един на друг народите, хората.

Преданията, които са изглеждали като приказки, неочаквано се сбъдват. Хенрих Шлиман повярвал на Омир — и намерил Троя. Учените се усмихвали, препрочитайки мита за пътеводния конец на Ариадна. Но Артур Еванс започнал разкопки и изровил от земята легендарния дворец Лабиринт, още по-хубав, отколкото в старите предания.

Защо тогава да не вярваме в Атлантида и да не я търсим?