Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (16)

Не търсите там, където трябва

— Извинявайте, но кой е казал, че Атлантида трябва да се търси именно в Атлантическия океан? Платон? Но по негово време хората са имали още съвсем смътна представа за географията. Гърците са смятали, че Земята е плосък диск, а малката им страна — център на света. За Херодот Ойкумена^[1] завършва при бреговете на Крим, по-нататък се простира царството на „плешивите“ и „еднооки“ чудовища. Защо мислите, че Платон е дал точното местоположение на Атлантида? Той се е заблуждавал, като я е разполагал в Атлантическия океан срещу Херкулесовите стълбове. И ние грешим, като смятаме Гибралтар за тези „стълбове“. Атлантида трябва да се търси на съвсем друго място.

Приблизително такова поразително заявление чули учените, когато през 1854 година в Петербург излязла неголямата книжка „Атлантида според гръцките и арабски източници“. Тя била написана от руския учен А. С. Норов.

Норов бил човек с неспокоен дух. На младини участвувал в Отечествената война през 1812 година, бил ранен и загубил единия си крак. Това не му попречило да стане пътешественик. През 1834 — 1835 година Норов пътувал из Египет. Върлувала чума, хората умирали с хиляди. Загинал специалистът по източните въпроси Гусев, спътникът на Норов. Но смелият пътешественик не прекъсвал своите издирвания.

А. С. Норов пребродил целия Египет и дори бил известно време в Нубийската пустиня. Чукайки по древните камъни с дървения си крак, той се изкачвал до върховете на пирамидите. Съпровождалият го сътрудник на руското посолство в Кайро си спомня по-късно:

— Заедно с Норов аз се изкачих на Голямата Гизехска пирамида и досега се чудя на това.

Веднъж конят, с който пътувал Норов, едва не паднал в една пропаст. Друг път го нападнали разбойници. В древните гробници, защитени с хитроумни клопки от грабители, при всяко невнимателно движение го заплашвала опасност.

„Ние тъкмо щяхме вече да се спускаме в мрачната стая — разказва Норов за едно от своите приключения, — когато изведнъж при светлината на нашия факел няколко огромни змии надигнаха съскащи глави; тъй като не бяхме подготовени за такава среща и не носехме със себе си никакво оръжие, ние бяхме принудени да не тревожим праха на Сезотрисите, пазен от такива стражи.“

Пътешествията на Норов дали немалко ценни сведения за руската египтология. Той донесъл на родината си богата колекция от старинни предмети.

Но едновременно с това, Норов пречел на прогреса на науката, бил яростен монархист, защищавал реакционните възгледи. Заемайки поста на министър на народната просвета, той се опитвал да „запрети“ гениалната дисертация на Н. Г. Чернишевски „Естетическото отношение на изкуството към действителността“, тъй като се страхувал от нейния войнствующ материализъм.

— Единственият факел в историята на първобитния човек е библията! — твърдял Норов.

И целите на неговите пътешествия били понякога много странни, например „към седемте църкви, споменати в Апокалипсиса“. В описанието на това пътешествие Норов още през 1847 година включил и глава, посветена на Атлантида.

Норов доказвал, че следите на потъналата страна на атлантите трябва да се търсят в Средиземно море, а не на запад от Гибралтар. Всъщност теорията не е нова. И по-рано са я изказвали други учени, но това са били само хрумвания, без каквито и да било сериозни доказателства. А Норов, човек всестранно образован, добре запознат с произведенията на древните автори, привеждал в защита на своята идея много интересни аргументи. Той се позовавал на редки и малко известни гръцки и особено арабски източници.

В нито един от древноегипетските папируси, твърдял Норов, няма сведения за страните, лежащи на запад от Сицилия. Очевидно египтяните не са знаели за тях нищо и в такъв случай не са могли да разкажат за тях на Солон. „Атлантическото море“, за което Платон говори в своите диалози — това е чисто и просто Средиземно море. Именно с източната част на Средиземноморието са свързани у гръцките и римски писатели такива имена като „Атлас“, „Атлантия“. По думите на древноримския историк Плиний, атлантите са живели в Либия. Атлантия са наричали тогава страните от Северна Африка — Египет, Судан, Етиопия, Митичния Атлас смятали за син на нимфата Азия. Неговата дъщеря Калипсо, която пленила смелия Одисей, живеела на малък остров при бреговете на Мала Азия.

Случайни ли са тези съвпадения? Разбира се, не — смятал Норов. Всички те свързват произхода на легендарните атланти именно с източната част на Средиземно море. Оттук той правел извод:

„Атлантида е заемала цялото пространство на Средиземно море от Кипър до Сицилия.“

Тя е потънала отдавна. Така че до Платон са достигнали само неясни предания. А през това време рамките на познатия свят — „Ойкумена“ — непрекъснато са се разширявали. Местоположението на легендарната Атлантида също постепенно се е измествало на запад в още непознатите страни, подобно на задгробния свят, по картите на древните египтяни. Измествали са се на запад и възпетите в митовете Херкулесови стълбове.

Митовете за подвизите на Херкулес имат много стара история. Те са възникнали дълго преди Платон. И в дълбоката древност, твърдял Норов, Херкулесови стълбове са били наричани стръмните скали на Босфора. Именно тук, според древните предания, записани от историка Дионисий Милетски, някога е минал смелият герой, извършил славни подвизи, за които боговете го дарили с безсмъртие: А много по-късно вече започнали да отъждествяват Херкулесовите стълбове с Гибралтар. Платон се е заблудил, като преразказвал старите предания. Атлантида трябва да се търси именно там, където са се намирали „Херкулесовите стълбове“ според най-древните източници — в източната част на Средиземно море. Ненапразно там и досега продължават земетресенията и вулканичните изригвания.

Доводите на Норов, подкрепени с подробни цитати на латински и арабски език, изглеждали напълно убедителни. Те заинтересували учените. Започнали да ги обсъждат в научните списания.

Но по-късно във връзка с морските изследвания и сензационния доклад на Термие интересът отново се преместил в Атлантика. Оригиналната хипотеза на Норов била забравена. И едва в края на XIX век заговорили за нея.

Спомнили си за нея след забележителните открития на „добре“ изследваните брегове на Средиземно море. Археологът Хенрих Шлиман намерил върху пустинните брегове на Мала Азия развалините на легендарната Троя. Мнозина учени се съмнявали в съществуването на този град, като смятали целия разказ за него и за Троянската война просто мит, измислица на Омир.

А Шлиман следвал Омир сляпо и дословно. Той вярвал във всичко, за което е писал древният поет, даже в циклопите — еднооките великани.

— Циклопите без съмнение са живеели в южния бряг на Сицилия — разсъждавал Шлиман. — Действително на морския бряг при Катания може да се види огромна пещера и до входа й скала, голяма колкото отвора… Това, разбира се, е пещерата, в която е живял Полифем, скалата, с която той е затварял входа на своето жилище, и двете скали, които той е откъртил и захвърлил в посоката, откъдето е чул гласа на Одисей.

Учените се подигравали на Шлиман за това наивно вярване в древните приказки. Из целия свят се разказвали анекдоти за неговите чудатости. И наистина той бил странен човек: по рождение — немец, по паспорт — американец, живял дълги години в Русия и дори получил титлата на „Санктпетербургски едър търговец от първа гилдия, на почетен потомствен руски гражданин“. След като спечелил милиони с ловка търговия, Шлиман се увлякъл в науката и така всецяло й се отдал, че докато разкопавал каменистите пластове на Хисарлъка, се задоволявал да се храни само с хляб и вода.

И попаднал на следи от Троя. Дори не на един, а на развалините на няколко града, строени на едно и също място един след друг. След това заминал за Гърция и започнал да прави разкопките на древния град Микена. И както преди верен на Омир, Шлиман търсел двореца на Агамемнон, възпят в „Илиадата“. Но намерил нещо необикновено.

При разкопките намирали много цветни статуйки от теракота. Най-често те изобразявали жени или свещени крави и съвсем не приличали на онези, които се срещали в древна Гърция. Необикновени били и рисунките по късовете от вази: неправилни, някак детски и в същото време пълни с поразителна експресия и изящество. Често се срещали изображения на птици, летящи риби, цветя, почти съвсем неизвестни от разкопките на класическите градове на древна Елада. Рисунките принадлежали явно на някакъв друг, непознат народ. Това било изкуство, по-младо от гръцкото. Но не по-малко съвършено.

На остров Крит Шлиман се сблъскал с нови загадки. За компас отново му служели стиховете на Омир, в които възпява остров Крит с неговите деветдесет града — препълнени с богатства и радост.

За историците преданията за тези градове изглеждали също така неправдоподобни, както и древният мит за Минотавър. В този мит се разказвало, че в далечни, незапомнени времена, Крит бил управляван от мъдрия цар Минос. Остроумният изобретател и художник Дедал построил за него грамаден дворец с толкова много стаи и объркани коридори, че било невъзможно да се излезе от него без водачи. В този дворец лабиринт живеело свещеното чудовище Минотавър с тяло на човек и глава на бик.

Като наказание за убийството на сина му Минос наложил данък на града Атина. Всеки девет години атиняните трябвало да изпращат на Крит четиринадесет от най-хубавите си юноши и девойки. Те били затваряни в лабиринта, принасяни в жертва на страшния Минотавър.

Така продължавало дотогава, разказва древният мит, докато в Крит, пристигнал легендарният гръцки герой Тезей. Дъщерята на царя, Ариадна, го обикнала и му помогнала. Тайно от баща си тя му дала остър меч и кълбо конци. Като завързал края на конеца при входа на лабиринта, героят тръгнал напред, размотавайки кълбото. В тежък и кървав бой Тезей убил чудовището. А „конецът на Ариадна“ му помогнал да намери обратния път. Върнал се победител. Атиняните се освободили от унизителната власт на Крит.

Така говори легендата. Разказвали я в училище на учениците — красива приказка, забавна за децата. Но Шлиман вярвал и в Минотавъра. И започнал разкопки на остров Крит, на един хълм, недалече от град Кандия. Няколко години по-рано един местен търговец, носещ по случайно съвпадение името на легендарния владетел — Минос Калокеринас, намерил там подаващи се от земята развалини от някакво здание и няколко съда. Шлиман не се и съмнявал: тъкмо това е древннят лабиринт.

Отново и в още по-голямо количество били открити парчета от счупени съдове с рисунки на цветя и птици и същите статуйки като в Микена. „Във висша степен интересно е до каква стара древност ще ни отведат по-долните пластове“ — писал с вълнение в дневника си Шлиман.

Но не му се удало да копае по-надълбоко. Хълмът, на който се правели разкопките, бил частна собственост. Стопанинът предложил да го продаде за сто хиляди франка. Шлиман се пазарил, опитвал се да получи поддръжка от властите. Собственикът се заинатил, властите защитили „свещения принцип на частната собственост“ и Шлиман махнал с ръка. Да си кажем правичката, той все пак повече се интересувал от разкопките на скъпата до сърцето му Троя, отколкото от загадъчните селища на някакви си племена, за които даже Омир нищо не бил писал. Шлиман напуснал Крит и скоро починал.

Ако е знаел само от какво откритие се бил отказал!

Около находките, направени от Шлиман в Микена и на Крит, се завързали спорове. На кой народ принадлежали тези теракотови статуйки и рисувани вази? Кой е живял по бреговете на Егейско море преди гърците?

Гръцките източници са запазили за това съвсем малко сведения. За древните елини историята започвала от боговете. Господар на света бил Зевс (роден според преданията на Крит), а смелият Прометей станал дарител на всички открития и изобретения. Няколко автори наистина споменават за племето на пеласгите, които уж живеели на Крит в незапомнени времена. Следвал митът за Минотавър, пътеводният конец на Ариадна, легендарният Тезей…

И едва у Платон — нали си спомняте, — пристъпвайки към разказа си за Атлантида, египетският жрец казва:

— Ето и сега например всичко, което ти, Солоне, разказа за вашите древни родове, малко се различава от детските приказки: първо, вие помните само един земен потоп, а в действителност до него е имало няколко. Освен това вие не знаете, че във вашата страна е съществувало най-прекрасното и съвършено човешко племе, от което сте произлезли и ти, и всички вие с вашите градове…

Какъв е бил този народ — „най-прекрасен и най-съвършен“? Не принадлежат ли на него намерените от Шлиман чудесни произведения на изкуството, така различни от гръцките? И как са могли да враждуват с него атлантите, ако страната им се е намирала на хиляди километри далече на някакъв остров в Атлантическия океан? За да воюват, трябва да живеят наблизо, да са съседи.

И тогава отново заговорили за хипотезата на Норов. Тя била поддържана през 1897 година от друг руски учен, А. Н. Карножицки.

Наистина той не бил съвсем съгласен с Норов. Карножицки предлагал да търсят Атлантида още по на изток, не между Кипър и Сицилия, а по островите на Егейско море — подаващите се над водата като планински върхове на потъналата страна. А Херкулесовите стълбове, според него, били не в Босфора, а при устието на Нил.

— Не случайно — казвал Карножицки — именно тук някога е бил издигнат храм в чест на митическия герой и построен градът на Херакъл. Естествено, египетските жреци са казвали, че Атлантида се е намирала на запад от тези „стълбове“. А когато преданието достигнало до Платон, били започнали вече да наричат Гибралтар „Херкулесови стълбове“. Тук в преданието при преразказването се е вмъкнала неволна грешка.

В защита на своята хипотеза Карножицки привеждал нови факти, още неизвестни по времето на Норов. Геолозите открили, че земните пластове в Мала Азия, на островите Родос и Крит, имат сходен строеж и като че ли представляват продължение един на друг. Следователно някога островите са били част от една обща суша, която по-късно се е разкъсала и потънала на дъното. Дори в третичната епоха Егейско море очевидно не е съществувало. Сицилия и Малта също така са представлявали един голям остров или даже част от Африка, която се е простирала далече на север. За свидетели Карножицки призовавал прелетните птици. Те пресичат Средиземно море на три определени места: над Гибралтар, през Сицилия и Малта и през островите Крит и Кипър. А традиционните пътища на прелетите, както предполагат болшинството от зоолозите, са се образували в много отдалечени времена (за загадките на птичите прелети говорихме по-рано, в очерка „Вечните странници“). Тези пътища като че ли потвърждават, че именно тук по-рано е било суша, на която птиците са могли да почиват. Разкъсването на древната суша, според Карножицки, е станало след появата на човека. И последното крупно потъване е било това на Атлантида.

В научните списания отново забушували страстите. Едни от учените поддържали Карножицки. Други предлагали свое лично обяснение на микенските находки. Намерените предмети се отличавали с такова съвършенство, че започнали да се съмняват в тяхната древност. В Микена, казвали, са намерени гробове… на скитите, които минавали оттам през III-я век от нашата ера. Имало и по-оригинални теории, например, че микенските статуйки произхождат от Индия или принадлежат на майсторите от средновековната готика.

Тайната на Крит и Микена разгадал английският археолог Артур Джон Еванс, по-точно само започнал да я разгадава, защото тя не е изяснена до край и до ден днешен.

„Побъркания англичанин“ го наричали жителите на малкия черногорски град Рагуза, в който попаднал той при едно от своите скитания из Балканите. Артур Еванс напомнял по нещо на чудака Шлиман, въпреки че биографиите им съвсем не съвпадали. На младини Шлиман бил продавач в лавка и бил самоук, а Еванс израснал в богато семейство, където свято се тачели семейните традиции и трудовете на древногръцките и римски писатели били смятани за настолни книги. Бащата на Артур Еванс, собственик на големи книжни фабрики, се славел като голям любител и познавач на древността. Той превърнал къщата си в музей на най-редки предмети от каменния до осемнадесетия век.

Още от дете Артур Еванс знаел наизуст диалозите на Платон. И съдбата му също била вече ясна: той мечтаел да стане археолог. Но както и Шлиман, той имал неспокоен характер, който го водел към всякакви авантюри.

През 1872 година Еванс минал през планините от Унгария в България и Румъния. Той нямал никаква виза. Движел се с групи на контрабандисти и се криел от пограничната стража. След това се появил в Рагуза, където се занимавал с „неофициална политическа дейност“ или, казано по-просто, очевидно с шпионаж, за което австрийските власти го арестували и изпратили в затвора, макар и не задълго.

Затворът подействувал на Еванс. Той решил да стои по-настрана от политиката и връщайки се в родината си, станал уредник на музея в Оксфорд. Трябвало да води упорита борба с професорите, които не желаели да признаят младата археология за наука.

— Неписаната история на човечеството е предшествувала писаната — доказвал Еванс. — Значи изучаването на паметниците трябва да предшествува изучаването на книгите.

През пролетта на 1890 година той отишъл да види разкопките на Троя и разговарял с Шлиман. Последният с часове декламирал стихове от Омир. Когато се изморявал, сменяла го жена му. Но Еванс се заинтересувал повече от находките в Микена и Крит. Това било тъмно място, загадка и затова тя привличала младия археолог.

Еванс си спомнил мита за Тезей и диалозите на Платон. Кои са били незнайните пеласги — предшественици на гърците по бреговете на синьото Егейско море? Прав ли е Платон, като ги свързва с историята на Атлантида? Ако би било възможно да се погледне през вековната история на времето…

Артур Еванс решил да направи такъв опит. С какво да започне? Къде да прави разкопки? В Микена? Болшинството от учените смятали, че именно там е бил центърът на догръцкия свят, а Крит е бил само колония. Но митът за Минотавъра твърди тъкмо обратното.

Още едно обстоятелство теглело Еванс към Крит. В Микена и някои други градове намирали каменни печати с йероглифи, които съвсем не приличали на египетските. Смятали ги за гръцки, но много стари. А по думите на местните търговци тези печати били докарвани от Крит. Там ги имало особено много.

И Артур Еванс заминал за Крит. Той успял да купи хълма, от който се бил отказал Шлиман, и други съседни земи. През март 1900 г. започнали разкопките.