Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (15)

Кораби излизат в морето

Научното изследване на проблема за Атлантида е започнало сравнително неотдавна — през втората половина на миналия век. Преди всичко възникнал е спор по главния въпрос: съществувал ли е някога, както твърди Платон, голям остров в Атлантическия океан?

Само океанографите и геолозите можели да отговорят на този въпрос. А тъкмо те били настроени съвсем скептично към преданието на Платон. Дълго време в науката господствували теориите за вечността и неизменността на океаните. Много малко измервания на дълбочината били направени. Мислели, че дъното на Атлантика е равно и плоско като маса. То се криело от изследователите под пластове вода с дебелина до няколко километри и им било по-малко познато, отколкото повърхността на Луната.

Тласък за изучаване на океанското дъно оказват практическите нужди. Във втората половина на миналия век започнали да прокарват телеграфни кабели от Европа към Америка. При избора на местата за тях се наложило да се направят много измервания на дълбочините. И изведнъж станало ясно, че релефът на дъното съвсем не е такъв, какъвто го мислели по-рано. Наред с дълбоките долини под водата се издигали планини. Дефилета се редували с повдигнати плоски участъци от дъното, прилични на планински плата.

И тук било извършено много интересно откритие, което накарало да си спомнят за разказа на Платон.

Един от кабелите се скъсал на деветстотин километра северно от Азорските острови. Изтървания му край търсили упорито няколко дни. Огромната „котка“, с която се опитвали да захванат кабела, се закачала за подводните скали, затъвала в техните пукнатини. Дъното се оказало съвсем неравно. Под трикилометровата дебелина от вода се спотайвали скали, разсечени от пукнатини и даже истински планински върхове. Те почти не били покрити с тиня.

В зъбите на „котката“ открили някакви странни, прилични на стъкло парчета. Те били изучени от геолозите, които определили, че това е особена стъкловидна вулканична лава, близка по химически състав с базалта. Нарекли я тахилит.

Как е попаднала лавата на дъното на океана? При подводно изригване или още по време, когато вулканът е бил над водата?

На този въпрос французкият геолог Термие посветил голям доклад на 30 ноември 1912 година пред Океанографския институт в Париж. Докладът произвел впечатление на избухваща бомба.

Тахилитът, доказвал Термие, може да се образува само при застиване на лавата на въздуха, а не във водата. Значи подводните скали са били някога остров. Едва по-късно те са потънали на дълбочина от три километра.

И това е станало много скоро след изригването — изведнъж, внезапно: застиващата лава не успяла да се подложи нито на ерозията на вятъра, нито на размиване от морските вълни.

Кога е станала тази катастрофа? По изчисленията на Термие тахилитът може да се разпадне или поне силно да се измени, ако пребивава под водата не по-малко от петнадесет хиляди години. Но тъй като той не е изменил структурата си, явно е, че потъването на сушата е станало преди този срок.

— Изводът е неизбежен — настоявал Термие, — сушата, която се е намирала на деветстотин километра на север от Азорските острови, а може би включваща и тези острови, е потънала в морската бездна сравнително неотдавна, във време, което геолозите наричат „сегашно“; и което за нас, съвременните хора, може да се нарече вчерашен ден.

Термие дори назовал потъналата земя:

— Това е било Атлантида.

Неговият войнствен доклад предизвикал много възражения. Учените доказвали, че потъването на сушата е станало значително по-рано, още преди появата на човека на Земята, да не говорим за такава развита цивилизация, каквато Платон е описал в своите диалози.

— Изводите са много прибързани! — нападал немският геолог Шухарт. — Напълно възможно е, вулканичното стъкло, на което вие се позовавате, да се образува и под водата. Ако потъването на Атлантида е станало толкова неотдавна, по бреговете на океана би трябвало да се запазят млади тераси — следи от промяната на нивото. А такива няма. Следователно Атлантида не е съществувала във всеки случай през четвъртичния период, до появата на хората. А легендата на Платон е просто философска утопия, красива мечта за идеалната страна.

За загадката на Атлантида заговорили не само геолозите и историците. В спора влезли и представители на други, като че ли съвсем далечни науки.

Палеоклиматологът Освалд Геер, за когото вече споменахме в „Биография на климата“, по своему доказвал, че в Атлантическия океан още през четвъртичния период са съществували големи острови. Геер се позовавал на многочислените находки от останките на изкопаемите животни. И в Европа, и Северна Америка са растели през едно и също време кестени, секвои, блатни кипариси. През време на „великото заледяване“ (в което Геер не се съмнявал) по двата бряга на океана бродили мамонти, диви коне, мускусни бикове. Как са попаднали те от единия материк на другия? По „мостовете“ от острови, отговарял Геер. И един от тези острови е бил Атлантида.

С примери от своята наука същото потвърждавал и ботаникът Унгер. След като изучил съвременните и изкопаемите растения на Европа и Америка, той даже се опитал да опише флората на Атлантида по-подробно от Платон.

В 1913 година в едно френско научно списание се появила статия с доста необикновено заглавие: „Проблемата за Атлантида и зоологията“. Неин автор бил биологът Луи Жермен.

Той подходил към старата проблема от друга страна. Опитвал се да получи сведения за потъналия остров, като правел проучвания на молюските. Какво забелязал той? Преди всичко фауната на островите в Атлантическия океан е много сходна и има явно континентален характер. Поради това тя свидетелствува за древните връзки не с Америка, а със Стария свят, особено със Северна Африка. В четвъртичните отложения на Канарските острови са намерени останки от същите мекотели, каквито се срещат и в Северна Африка. Ето защо Луи Жермен считал, че островите (тук влизала и Платоновата Атлантида) съставяли едно цяло с материците и са се отделили едва в следледниковата епоха.

Интересни факти открили и други биолози. Те забелязали такава закономерност: колкото по-рано е бил изолиран островът, толкова по-малко видове тревисти растения се срещали на него. От островите в Атлантическия океан най-млади по този признак се оказали пак Азорските и Канарските острови.

В третичната епоха в Европа са растели дървета. След това те изчезнали. Но затова пък се появили по-късно в Америка. Как дърветата са могли да прескочат океана? Не потвърждава ли това, че Канарските и Азорските острови са останки от голямата суша, която служела за мост през океана?

Луи Жермен и другите биолози обръщали внимание на геолозите върху загадката на Саргасовото море. Откъде се е взело грамадното натрупване на водорасли сред океана? Не са могли да ги донесат ветровете и теченията от бреговете на Америка. Там се срещат съвсем други видове водорасли. И защо само тук си хвърлят хайвера морските змиорки, изминаващи хиляди километри от бреговете на Прибалтика? Не се ли връщат те по традиционните пътища към своята древна родина? Съвсем вероятно е, че тук някога е имало суша и че килимът от водорасли — са „изплавали“ остатъци от крайбрежната растителност.

В нашия век различните отрасли на науката все по-дълбоко проникват една в друга, тясно се преплитат, решават проблемите съвместно, ускоряват познаването на света. А споровете само укрепват тази дружба между науките. Океанографите не са се съгласявали с много от изводите на биолозите. Но не могли да не се съобразяват с фактите и за да докажат своята правота, били принудени да правят все нови и нови изследвания.

Против Луи Жермен се обявил Алфред Вегенер. Сходството на флората и фауната по бреговете на Атлантическия океан той обяснявал с „раздвижването на материците“. Ние вече се запознахме с неговата оригинална теория в очерка „Биография на климата“. Доводите на Вегенер „закривали“ Атлантида: за нея нямало място в пукнатината между материците.

Но против теорията за „плаващите континенти“ се обявили други геолози. Те разполагали вече с множество факти, които показвали, че Атлантическият океан има съвсем друг строеж и произход.

Една след друга излизали експедициите в морето. Те не търсели потъналата страна. Геолозите и океанографите се занимавали с тежка делнична работа — вземали от дъното проби от почвата и я разглеждали под микроскопи, отчитайки количеството на песъчинките. Представителите на точните науки вярват само на безспорните факти. Но все пак, даже отричайки Атлантида, те мислели за нея. Ненапразно един изследователски кораб бил наречен в чест на легендарната страна.

„Албатрос“ и „Атлантида“ пребродили целия океан. В южната му част работели изследователските кораби „Гаус“ и „Валдивия“. Появили се нови уреди: оръдия за взимане колонки грунт от дъното, дълбоководни кранове и ехолоти, които позволявали непрекъснато да се изучава релефът под кила на кораба. Само един такъв изследователски кораб „Метеор“ направил повече от шестдесет хиляди подобни измервания с помощта на ехолота, като ги повтарял на всеки пет километра. Цели часове прекарвали учените над книжните ленти със записите на ехолотите, упорито седели до скрипеца под есенния дъжд и вятър.

И постепенно сложният релеф на дъното на Атлантическия океан като че се очертал през водните пластове. На картите се появили все нови и нови подводни планини и дълбоки впадини. През целия океан от север на юг се простира средният Атлантически хребет. Съдейки по много признаци, някои негови върхове при по-ниско ниво на водата в океана са се издигали над повърхността. И това служи за едно от главните опровержения на теорията на Вегенер.

Към главния хребет се присъединяват няколко възвишения, напомнящи равни планински плата. Едно от тях служи като подножие на Азорските острови. То е изпъстрено с долини и нерядко се срещат впадини, дълбоки повече от три километра. Този „неспокоен“ релеф кара учените да предполагат, че тук действително са ставали някакви грандиозни геологически катастрофи.

Районът на Азорските острови и досега се отличава със силна сеизмичност. През миналия век там няколко пъти ту се появявал над водата, ту отново изчезвал остров Сабрина. Още едно островче се родило съвсем наскоро — през есента на 1957 година. Неговото появяване се съпровождало с изригването на подводен вулкан. От потоците гореща лава морето буквално кипяло покрай бреговете на остров Файял.

Някои открития озадачили изследователите.

В пробите от грунт, взети от различни места, геолозите попаднали на странен пясък. Той се състоял не от раковинни парчета и варовити останки от животни и растения, както обикновения пясък на морското дъно, а от едри частици гранит, гнайс, кристалинни шисти. Този пясък имал явно „земен“ произход. Той не можел да се образува в морето.

В такъв случай, как тогава е попаднал в морските дълбочини?

— Вятърът го е донесъл от сушата — изказали предположение някои учени.

— На хиляди километри? — възразявали други. — Едва ли. А и песъчинките са много големи и тежки, за да може вятърът да ги пренесе. Теригенните пясъци са се образували във времето, когато тук е било суша, а не морско дъно. Те свидетелствуват за големи пропадания на острови или дори на цели материци.

Но загадъчните пясъци се намират на дълбочина от седем километра! Нима са възможни толкова дълбоки срутвания на сушата, грандиозни пропадания на земната кора?

Още по-поразително се оказало друго откритие. На много места по дъното на Атлантическия океан ехолотите открили дълбоки, със стръмни отвесни стени долини. Те толкова приличали на клисурите, издълбани от реките, че ги нарекли подводни каньони. Те често се извиват и разклоняват като истински речни корита.

Но на морското дъно няма реки. На големите дълбочини няма и течения толкова силни, че да подкопаят големи участъци от дъното и да образуват долини. Как тогава са се образували подводните каньони?

Много от тях като че ли са продължения на реките, които се вливат в морето. Такива каньони има при устията на Нигер, Конго, Худзон, Мисисипи. Може би те наистина са били някога речни долини, а по-късно нивото на морето се е издигнало, водата е заляла част от сушата и старите устия на реките се оказали на морското дъно. Така предполагат по-голяма част от учените.

Някои подводни каньони съвсем не представляват продължение на бреговите долини. Там, където се намират те, нито една река не се влива в морето. А подводни каньони все пак съществуват. И досега учените не могат да обяснят откъде са се взели.

Тези открития загадки като че ли потвърждават големите потъвания на суша в Атлантика. И те са станали очевидно неотдавна. Тяхното изучаване е създало нов отрасъл в геологията. Той се нарича неотектоника. И в научните трудове, посветени на продължаващите се издигания и пропадания в горните слоеве на земната кора, всеки път непременно възниква въпросът за Атлантида.

Все по-често геолозите, които съвсем не са склонни да се увличат от празни фантазии, започват неволно да си спомнят преданията на Платон. Академик В. А. Обручев разсъждава така над обновената батиметрическа карта на океана:

— Легендата е правдоподобна, защото всички острови в източната част на Атлантическия океан са вулканични и освен това някои геологически и зоологически данни говорят в полза на предишното съществувание на голяма суша между Европа и Америка.

Но колко отдавна е станало това? Именно тук съществуват сериозни разногласия. Мнозинството от изследователите смятат, че големите потъвания на сушата в Атлантическия океан са завършили още в третичния период преди появата на човека. Но има факти, които ги заставят да се позамислят.

Френският геолог Ж. Буркар, като изучавал историята на Гран Канари — най-големия остров от Канарския архипелаг, — открил шест слоя континентални и морски отлагания, разделени помежду си с потоци от лава. „Това означава — писал той, — че през четвъртичния период в резултат на големи изригвания този остров се е издигал и потъвал не по-малко от шест пъти, подобно на знаменитите колони от храма «Серапис» в Поцуоли.“

Укрепващата се дружба между науките дава нови плодове. Физиците дадоха на геолозите метода за радиоактивния анализ, за който вече разказахме в „Биография на климата“. Помните ли резултатите от изследванията на съветските учени за разпадането на йоните във водите на Карско море? Те показаха, че притокът на топлите води от Голфщрома не всякога е бил един и същ. В дълбоката древност това мощно течение, което се ражда в Караибско море, почти не е достигало Северния ледовит океан. Пречела му е някаква преграда. Но каква?

Приблизително преди 10 — 12 хиляди години Голфщром изведнъж пробил преградата и като широк поток нахлул на север. Втори пробив, но вече значително по-малък е станал само преди три — пет хилядолетия.

Сходни резултати са получени и при изследванията на сушата с помощта на въглерода С¹⁴. Затоплянето в Европа е започнало преди около 10 800 години. Странно съвпадение на датите… Те са твърде близки с тези, които съобщава Платон: Атлантида била загинала уж девет хилядолетия преди неговото време, тоест преди единадесет хиляди и петстотин години до наши дни.

А не е ли свързано затоплянето на климата именно с гибелта на Атлантида? Такава хипотеза изказала Е. Ф. Хагемайстер в интересен доклад на едно заседание на Обществото на природоизпитателите при Естонската академия на науките на 30 ноември 1955 година.

Поддържал я академик В. А. Обручев.

— Новите данни за морските дълбочини в северната част на Атлантическия океан потвърждават, че те са се образували сравнително неотдавна и тяхната възраст съвпада приблизително с времето на потъването на Атлантида в древните легенди. По-нататък интересно е съпоставянето на времето на потъването на Атлантида и края на ледниковия период в северното полукълбо — и двете събития са станали преди десет — дванадесет хиляди години. Това ни позволява да предполагаме, че именно Атлантида е била препятствието, което е преграждало пътя на топлото течение Голфщром на север, към Ледовития океан.

Така ли е? Само новите изследвания могат да докажат това. Те продължават. Наскоро е открит интересен факт. Като проучвали колонки от грунт, извадени от дъното на северната част на Атлантика, учените забелязали няколко слоя от ледникови отлагания. Те се редували с глобиригеновата тиня^[1], обичайна за морските дълбочини. И интересно: неочаквано се оказало, че горният, най-младият, последен слой на ледниковите утайки съдържал вулканична пепел. Значи затоплянето действително се е съпровождало с вулканични изригвания и някакви геологически катастрофи. Радиоактивният анализ потвърдил, че те са станали преди дванадесет хиляди години — такава е „възрастта“ на пепелта.

Но освен това трябва да се докаже, че пепелта е изхвърлена именно от вулканите на загиналата Атлантида.

Да, страната на атлантите още не е намерена. Но затова пък Атлантикът е изучен по-добре от всички океани на нашата планета. Нима това е малко?

Все пак не бива да преувеличаваме пълнотата на нашите знания за тайните на морското дъно. И за да напомни за това, френският океанограф Туле направил остроумен опит: направил от гипс модел на релефа на Франция и го превърнал в… морско дъно, като го потопил в басейн с вода. След това ученият започнал да измерва дълбочините с онази честота, която е достигната сега в Атлантика. На основа на тези измервания той съставил батиметрическа карта, по която съвсем не било лесно да се разбере що за страна се крие под водата. Картата давала само приблизителна представа за релефа.

Този опит нагледно показва колко неточно и схематично представяме ние дъната на океаните и моретата. Всяка експедиция ще може да „измъкне“ нови открития от океанските дълбочини.

В последно време морските изследвания получиха особено широк размах. По програмата на Международната геофизическа година в морето излязоха около 70 плавателни съда. Най-големият научен флот бе съоръжен от Съветския съюз — 12 плаващи лаборатории, оборудвани по последната дума на науката и техниката.

Разбира се, нито един кораб не тръгна да търси Атлантида. Изследователите изучават течения, правят измервания на дълбочината, химически анализи на водата. Наблюдават времето. Но метеорологичните наблюдения помагат по-добре да се разберат промените на климата и с това да се провери хипотезата на Е. Ф. Хагемайстер. А точните измервания на нивото на океана позволяват да се съди за съвременните и минали потъвания на сушата…

Океанографите изучават цунамите — исполинските вълни, които възникват при подводни земетресения и се движат с грамадна скорост на големи разстояния. Дали древните предания за потопа не говорят за тези връхлитащи вълни?

Океанът крие хиляди тайни. И много от тях така или иначе са свързани със загадката на Атлантида. Без тяхното изучаване тя не може да бъде разрешена.

Обработването на получените материали ще продължи години. Но вече има сведения за някои любопитни открития.

На всички карти на Атлантическия океан е бил отбелязан подводният хребет между Гренландия и Шпицберген. Наричат го Нансенов праг. А сега ще се наложи картите да бъдат обновени. Съветската експедиция на дизелелектрохода „Лена“ изследвала подробно дъното на океана и… не намерила хребета. Оказва се, че има отделни подводни планини, а между тях впадини с дълбочини повече от три километра.

Смятало се е, че Нансеновият праг пречи за обмяната на водата на Атлантика и Северния ледовит океан. Но щом той не съществува, ще се наложи да се преразгледат много теории.

За изучаване на дъното започнали да използуват най-новите методи — подводни телевизионни камери и фотографиране при светлината на най-силните електронни лампи. И ето, че една от снимките, направени от английските океанографи на дълбочина три километра, предизвикала сензация. На нея ясно били изобразени лапите на някакво живо същество. След известно време същата рядка снимка била направена от съветските изследователи в Тихия океан на още по-голяма дълбочина — пет километра.

Какво е това тайнствено същество, което обитава морските дълбочини? Ако се съди по отпечатъка на лапите му, това не е риба, а навярно някакво влечуго. Може би неизвестен, засега на науката вид дълбоководен гущер? Как издържа той чудовищното налягане на водните пластове? Как изглежда?

Засега ние не знаем това. Но има подводни телевизори, на чиито екрани навярно скоро ще видим тайнствения обитател на океанските дълбочини. Подводните телевизионни камери вече помагат на археолозите да проникнат в тайните на историята. С помощта на такъв уред неотдавна успели да изследват на дъното на Средиземно море гръцки кораб, потънал преди повече от две хиляди години. Водолази с акваланги издигнали от дъното много глинени амфори, в които древните гърци са пазели масло, вино, зърно. Археолозите разкопали в тинята металически части от котва, верига, предмети за домашна употреба.

И в Съветския съюз има специална подводна археологическа експедиция, която се занимава с търсене на потънали кораби и древни селища на дъното на Черно море.

Разбира се, с леководолазните костюми — акваланги — не е възможно спускане на голяма дълбочина. Но и най-дълбоките впадини на дъното на океана стават сега достъпни за изследователите. В много страни са създадени дълбоководни батискафи и хидростати. С такъв батискаф френски моряци достигнаха преди няколко години дъното на Атлантическия океан при бреговете на Африка, спускайки се на дълбочина 4050 метра. Спускането е продължило около шест часа.

Необикновен, странен свят се е открил пред изследователите — светът на вечната тишина, на пълна тъмнина, на почти неизменна температура. Тук на всяка крачка пред тях се изпречва нещо ново, неочаквано. Например чудновата риба с плавник, стърчащ като антена. Навярно той й помага да чувствува по движението на водата близостта на другите риби. Много обитатели на океана светят с различни цветове, като кораби в празнична вечер. Успели са да фотографират чудната белоока акула на такава дълбочина, до която тя, според учените, съвсем не би могла да доплава.

Първите големи рейсове в Северната част на Атлантика успешно направи съветската специално оборудвана за научни изследвания подводница „Северянка“.

Всяко спускане в морските дълбочини ни напомня колко още чудни открития ни очакват. Даже най-простата рибарска мрежа може да извади от дъното необикновени неща. Неотдавна на 250 мили западно от Ирландия са извадили с мрежа от морските дълбочини гърне от груба сива глина с полуизтрит латински надпис. Какво ли древно селище почива там, на дъното на океана?

Кой знае, може изведнъж някоя мрежа случайно да ни донесе и парче от колона от храм на атлантите. И може би ние скоро ще видим пред илюминаторите на батискафа или върху екраните на телевизорите развалините на потъналите градове на легендарната Атлантида…